Синтия Виктор
Само ти (3)

2

1969 година

Лилиан Скуайър завърза червено-белите си обувки за боулинг. Облегна се на твърдия пластмасов стол край пистата и в този момент забеляза съпруга си, който се смееше в компанията на Кит Дамероф, докато избираха топки в далечния ъгъл. Смехът им се носеше из ярко осветеното, шумно помещение. Лилиан видя как мъжът й внезапно прегърна събеседничката си през кръста и я завъртя в някакъв въображаем танц, двамата се ухилиха до уши на собствената си глупост.

Съпругът на Кит, Ленард Дамероф, който все още сменяше обувките си, седеше до Лилиан. Той също вдигна поглед точно навреме, за да види как съпругата му танцува весело сред играчите на боулинг. Изправи се на стола си и се усмихна леко.

— Тези двамата е трябвало да се оженят един за друг, а не за нас — рече той.

Тази вечер душата на компанията отново бяха Джей Ти и Кит. Така бе откакто се сприятелиха, скоро след преместването на семейство Дамероф в Уестърфийлд.

Тъй като двете двойки живееха на една и съща площадка и вратите на апартаментите им бяха една срещу друга, съпругите се бяха запознали и сприятелили набързо. Не след дълго добиха навика да излизат заедно всяка втора или трета съботна вечер. След раждането на Бен и Карлин започнаха да ценят дори още повече тези вечери, макар Лилиан и Ленард често да се впускаха в сериозни разговори, докато техните половинки пускаха неуморно глупави шегички.

На Лилиан и Ленард можеше да се разчита: те планираха вечерите, правеха резервациите и плащаха сметките. Джей Ти и Кит осигуряваха вълнението и смеха, предлагаха излети до различни градове, превръщаха даже ежемесечната вечер в залата за боулинг в нещо като парти със своите шеги и оживеност. Всички знаеха, че флиртът им не бе нищо повече от безобидна закачка. Въпреки това Лилиан се чувстваше доста безлична в сравнение с красивата Кит.

— Готова ли си да ги напердашим, Лил? — Джей Ти взе наведнъж двете стъпала до своята съпруга, която тъкмо разграфяваше листа за резултатите. Ухили й се до ушите. — Чувствам се в страхотна форма, скъпа. Не могат да ни бият.

Лилиан се усмихна в отговор. Тази вечер той й се струваше особено красив. Безупречно изгладената тюркоазнозелена риза за боулинг контрастираше с лъскавата му черна коса. Винаги се бе старала особено много при гладенето на тази риза. Знаеше колко важно бе за него да изглежда добре при играта на боулинг. Той вярваше искрено, че немарливият вид се отразява отрицателно на играта му. Всъщност вярваше, че всичко в живота му се влияе от външния му вид и следователно тя трябваше да полага особено големи усилия за прането и гладенето на дрехите му. Но това бе цената, която трябваше да плати, задето имаше такъв привлекателен съпруг.

Кит Дамероф се приближи до мъжа си, стиснала топка за боулинг в двете си ръце.

— Хайде, Ленард, нали няма да им позволим това. Нека им покажем как се играе.

След това зае позиция, съсредоточи се върху кеглите в далечния край на пистата и набърчи чело, готова да хвърли топката. Тесните розови панталони и ярката блуза на цветчета, завързана под пъпа, очертаваха стройната й фигура. Огненочервената й коса бе завързана на опашка. Стисна съсредоточено ярко начервените си устни. Лилиан Скуайър сведе поглед към бялата си памучна блуза, пъхната в колана на скромната сива пола. Щом вдигна глава, забеляза, че Ленард също съзерцаваше съпругата си с блеснали от любов очи.

Кит направи три стъпки напред и пусна топката. Застина в очакване, стиснала ръце, докато тя се търкаляше по пистата и трополенето й премина в грохот при падането на кеглите. Когато и последните две от тях се залюляха неуверено и най-сетне тупнаха на пода, младата жена размаха победоносно ръце. Ленард се изправи и заръкопляска. Джей Ти захвърли възмутено на масата листа, върху който пишеше резултатите.

— Какъв удар! — усмихна се на съпруга си Кит. — Така се започва една игра, нали, скъпи?

Той отвърна на усмивката й.

— Точно така. Продължавай в този дух.

Тя хвърли още една топка, след което се върна при другите. Прегърна Ленард, разроши косите му и се усмихна.

— Не е зле, нали, за една такава несръчна особа?

Съпругът й я погледна и се засмя.

— Кит, последното, от което имаш нужда, е фалшива скромност. Играта ти става все по-добра.

Кит седна, доволна, че е успяла да накара мъжа си да се позасмее. Той обичаше вечерите, прекарани в игра на боулинг заедно със Скуайърови, не беше така мрачен, когато идваха тук.

Джей Ти се присъедини към тях, след като мина на свой ред, очевидно недоволен от себе си, задето бе съборил само пет кегли. Ленард не се прояви много по-добре.

— Твой ред е, Лил — обърна се към съпругата си Джей Ти. — Не позволявай името Скуайър да се опозори.

Лилиан бе изключително добра в тази игра, но нервността й пролича, като се изправи.

— Ще се постарая, Джей Ти.

Всички наблюдаваха мълчаливо как събори седем кегли.

— Отпусни се и ще свалиш и другите — провикна се мъжът й.

Тя се намръщи и зачака да получи топката си.

— Момчета, какво ще кажете да изпием по една бира? — предложи Кит.

— Ах — рече замечтано Джей Ти, — вече имам съпруга, която играе боулинг като шампионка, а ето, че сега друга жена ми предлага бира. Само ако можехме да имаме по две съпруги, а, Ленард? От това се нуждае всеки мъж.

Кит насочи незабавно поглед към своя съпруг. Той настръхна едва забележимо и тя побърза да се пошегува:

— На теб и хиляда съпруги няма да ти стигнат, Джей Ти. Та какво казахте за бирите? Предложението скоро няма да бъде валидно.

— Добре, благодаря, Кит — Джей Ти извади портфейла си и й подаде десетдоларова банкнота. — Донеси и нещо за хапване, след като ще ходиш нататък. Вземи гевречета или нещо друго.

— Връщам се веднага — намигна на Ленард. — Не им позволявай да ни мамят, докато ме няма, скъпи.

Тръгна към барчето, печално усмихната. Как бе станало така, че Джей Ти да каже точно това от всички възможни неща… Нямаше откъде да знае за семейството на Ленард. Двамата не бяха споделяли с никого от Уестърфийлд.

Не, никой в този град не знаеше истината за бащата на Ленард, Ед Дамероф. Разбира се, магазините му им бяха известни. Стотици хиляди хора в този и в още дванайсет други щата знаеха за неговата верига магазини за деликатеси. След като бе емигрирал в Америка през двайсетте години на века, Янкел Дамероф бе сменил името си на Ед и отворил малко дюкянче за деликатеси в Олбъни. За по-малко от десет години бе спечелил достатъчно пари, за да премести магазина в един от най-добрите квартали в града. Той се прочу с разнообразието от необичайни храни с екзотичен или пикантен вкус, които караха хората да се отбиват, за да си купят четвърт килограм пушена сьомга или кисела херинга. Клиентите вземаха кутия от това или бурканче от онова и не след дълго Ед разбра, че щандът с деликатеси бе най-печелившият.

Когато реши, че се нуждае и от втори магазин, той премахна много от основните храни и се съсредоточи върху деликатесите, бурканчета хайвер, вносни бисквити и конфитюри, специални видове горчица, както и прочутата му пушена бяла риба. През следващото десетилетие продължи да разширява бизнеса си, като се придържаше към сравнително малки магазини. Идеята беше всеки да има своя индивидуална особеност, която същевременно отразява нещо от личността на управителя. Когато през 1955 година Кит срещна Ленард, само в северозападната част на страната имаше повече от петнайсет такива магазина. Сега вероятно броят им се бе увеличил поне двойно. Нещата обаче се бяха променили, в момента всички магазини се управляваха абсолютно по един и същ начин, затрупани с учудващо разнообразие от стоки на изключително високи цени. Те сякаш вече нямаха предишния си характер, бяха изгубили уникалността си, но каквато и да бе новата формула, тя работеше.

Не че Кит вече бе запозната с операциите на империята на Ед. Това име дори не трябваше да се споменава в техния дом.

Каква разлика с времето, когато Ленард бе работил за баща си. Младата жена помнеше как бе издигал на пиедестал този набит мъж с приятна външност, гръмък глас и силен характер. Ленард имаше такова желание да му се хареса, работеше неуморно, бе незаменим в управлението на бързо разрастващата се верига от магазини. Бе напуснал колежа, за да може да се учи, без да губи време непосредствено от самата работа, решил, че живият опит би бил по-добър от каквато и да било диплома. Работеше прилежно в продължение на дълги, усилни дни, търсеше начини да направи магазините по-добри, по-чисти, по-приветливи.

Работата му бе станала причина да се запознае и с Кит. Макар да прекарваше по-голямата част от времето си в магазина в Олбъни, когато в Рочестър отвориха нов, той започна да пътува редовно дотам, за да помага на новия директор да го вдигне на крака. В края на дългия работен ден обикновено спираше да вечеря в Утика и да прекара нощта в мотела „Пайнлейк“, където Кит работеше като камериерка.

В началото тя изобщо не го забелязваше. Беше прекалено погълната от собствените си проблеми, за да обръща внимание на клиентите на мотела. Бе загубила родителите си един след друг в продължение на шест месеца. Тогава тя бе на седемнайсет години и тъй като сестра й също бе починала, трябваше да се издържа съвсем сама. Напоследък работните места ставаха като че ли все по-малко и тя се бе вкопчила отчаяно в сегашната си работа. Всеки момент очакваше да я изгонят от мебелирания апартамент, в който живееше под наем. Шефът й, господин Харди, или повтаряше, че е глупачка, която не заслужава честта да работи за него, или използваше всяка възможност да я натиска, когато се озовяха насаме в някой от слабо осветените коридори. Ужасната му усмивка и противният му шепот не излизаха от ума й: „После ще има още!“

Колкото и да се стараеше, той винаги намираше за какво да я критикува. Най-накрая младото момиче бе започнало да се пита дали наистина не е чак толкова глупаво, колкото твърдеше господин Харди. В стремежа си да му се хареса тя беше винаги учтива и мила, но се опасяваше, че в същото време така го окуражава да я опипва. Безкрайно притеснена да не изгуби работата си, нощем се мяташе в леглото, а денем се влачеше изтощена. Вроденият й оптимизъм започваше да отстъпва пред отчаянието.

Точно тогава в живота й се появи Ленард Дамероф. За пръв път двамата се заговориха, когато един ден тя влезе по погрешка в стаята му, като мислеше, че вътре няма никого. Тя се извини, а той кимна и каза, че всичко е наред. След това започнаха да се усмихват, когато се срещаха, после — да се поздравяват, и най-накрая Ленард й бе предложил да отидат да изпият по чаша кафе, когато не е на смяна. Още в началото бе разбрала, че е джентълмен. Постепенно бе започнала да очаква с нетърпение посещенията му, които ставаха веднъж на няколко седмици, спокойните разговори и ненатрапчивото му съчувствие. Бе успяла да му разкаже живота си, да сподели с него за самотата си и за страховете си за бъдещето. Постепенно се сближаваха. Вече се държаха за ръце и се целуваха за лека нощ. Кит усещаше, че младият мъж се привързва към нея, и й се струваше, че черпи сила от неговото присъствие.

Успокоена от съзнанието, че Ленард бе тук за нея, тя откри, че жестоките думи и авансите на господин Харди вече нямаха значение за нея. Странно, но безразличието й като че ли го накара да изгуби интерес към нея. За своя изненада Кит започна да пее, изпълнена с щастие, докато чистеше праха и бършеше пода.

Двамата с Ленард се познаваха вече почти от година, когато той й предложи да се оженят. Беше седнал срещу нея в ресторанта, където отиваха обикновено за десерта и кафето след вечеря.

— Ти си истинско бижу, Кит — бе казал тихо той, — но не го знаеш и тук не би могла да блеснеш. Искам да те отведа у дома с мен, да ти осигуря живота, който заслужаваш.

Очите й се напълниха със сълзи на благодарност. Той беше толкова солиден. Щеше да й бъде като котва — добър съпруг и баща, който щеше да се грижи винаги за нея.

— Ти си моят принц — прошепна с усмивка тя, — моят спасител. Звучи старомодно, но е истина.

Ленард се усмихна и взе ръката й.

— Нямам нищо против, дори да е старомодно. Ще направя всичко възможно, за да го оправдая.

След като се ожениха и се установиха в Олбъни, Кит попита младия си съпруг дали може да работи за баща му. Отначало той не бе съгласен.

— Но скъпи — възпротиви се тя, — аз съм свикнала да работя и искам да участвам в семейния бизнес поне докато ни се роди дете. Моля те, позволи ми!

Той се бе намръщил.

— Не виждам защо съпругата ми трябва да работи. Моята заплата е достатъчна, за да ни издържа.

В крайна сметка се бе съгласил и Кит с радост бе започнала работа. Ед я плашеше малко с кънтящия си глас и острия си език, но изглеждаше доволен от нея дотолкова, че дори я забелязваше. Когато не я караше да се чувства нервна, тя обичаше да бъде край него, да го слуша, да се учи, изпълнена със страхопочитание към опита и решителността му, с които разрешаваше всеки проблем. Започна да споделя благоговението, което изпитваше Ленард към него, и желанието им да правят непрестанно подобрения в магазина ги държеше будни до късно през нощта, за да обсъждат ценообразуването или стокооборота. В крайна сметка онзи, който слагаше неизменно край на оживените им дискусии, бе младият мъж, с настояването, че съпругата му се нуждае от сън.

— Отнасяш се към мен така, сякаш съм от кристал, който може да се счупи всеки момент — мърмореше тя в такива случаи.

Той я прегръщаше и я привличаше към себе си.

— Ти си нежно цвете и аз трябва да се грижа за теб.

— А пък ти си се побъркал — смееше се младата жена, цялото й същество преливаше от удоволствие. — Но аз те обичам и такъв.

— Надявам се да е така — отвръщаше тържествено Ленард. — Защото ти си светлината на моя живот.

Кит имаше чувство, че сърцето й ще се пръсне от любов и от щастие, че може да бъде вярна на този прекрасен човек до края на живота си.

Но това щастливо време бе останало сякаш на милиони години назад. Всичко се промени скоро след като започна да работи в магазина. Разбира се, никога нямаше да забрави деня с фаталния телефонен разговор. Тя стоеше зад тезгяха с хлебни изделия, обвита в апетитния аромат на топъл хляб, и разговаряше с местен репортер, който искаше да напише статия за Ед Дамероф.

— Да, очаква се три нови негови магазина да отворят врати през идната година — тъкмо обясняваше тя, когато телефонът на стената зад гърба й започна да звъни. — Извинете ме.

Пребледня като платно, щом чу новината, изтърва слушалката и хукна да търси съпруга си. Когато го намери пред бюрото му в офиса, лицето й бе обляно в сълзи.

— Какво има?

Младият мъж скочи и тръгна към нея.

— О, Ленард, татко — избъбри тя. — Баща ти. Сърдечен удар…

Мъката на Ленард, причинена от смъртта на баща му, бе разбила сърцето й. Никога нямаше да забрави смазващата го тъга през онези първи дни след загубата. Но след това последва още по-голям кошмар. Съпругът й, естествено, бе предполагал, че Ед ще остави своята търговска верига на него. И той наистина бе оставил всичко на сина си, но това не бе Ленард. Ставаше дума за някакъв друг син, за чието съществуване младият мъж дори не бе подозирал.

Оказа се, че през всичките години, през които Ед е бил женен за майка му, Роуз, той е имал втора съпруга и семейство в Пофкийпси. Двете семейства не знаеха нищо едно за другото. Вярно, Ед пътуваше много, по работа, както твърдеше, но Ленард и майка му не можеха да си обяснят как така бе успявал да опази тайната толкова дълго време. От другата си жена, Бети, той имаше син, по-голям от Ленард, който в момента учеше в Принстън и наследяваше магазините. Останалите недвижими имущества се падаха на Бети. Роуз получаваше само десетте хиляди долара от общата им банкова сметка и къщата, която бе открай време на нейно име и бе напълно изплатена.

Майка и син не можеха да разберат какво става, досегашният им живот като че ли никога не бе съществувал. Очевидно не познаваха изобщо мъжа, с когото бяха живели. Всички спомени от миналото вече бяха пречупени през призмата на настоящето и сякаш не бе предостатъчно да кажат, че той се бе оказал един напълно непознат човек за тях. На всичкото отгоре поради причина, която така и не разбраха, Ед ги бе предал и ги бе изоставил. Кит се измъчваше заради съпруга си, докато наблюдаваше опитите му да утеши майка си.

Другият син не искаше да има нищо общо нито с Ленард, нито с Роуз. Кратко и ясно даде да се разбере по време на единствения им телефонен разговор, че не бяха добре дошли в нито един магазин от голямата верига.

Само за една нощ животът на младата двойка се промени из основи. Заплатата на Ленард бе солидна, така че си бяха купили голяма къща с двор, простиращ се на площ два акра в Коулвил. Кит, която разполагаше с пълна свобода, се забавляваше с обзавеждането на новия им дом. Изведнъж парите станаха сериозен проблем, тъй като Ленард нямаше друг източник на доходи. Къщата сега се бе превърнала в ужасяващ разход. Младата жена можеше само да стои безпомощно край своя съпруг, който потъваше във все по-дълбока депресия.

Той се опита да започне отначало. Да продава на дребно бе единственото, което бе правил, затова освободиха къщата, преместиха се в друга, доста по-малка, а с парите от продажбата и част от спестяванията си купиха магазин за захарни и сладкарски изделия в Уестърфийлд. Заредиха го с всевъзможни сладкиши и най-добрите шоколади, както и с вестници, списания, канцеларски материали и най-разнообразни пури и лули. През първите месеци Ленард бе изпълнен с решимост. Той щеше да се справи сам. Младата му жена бе безкрайно щастлива, тъй като той отново се изпълни с живот.

Бизнесът им така и не потръгна. Само гълташе парите, които Ленард влагаше в него. Големите надежди угаснаха, той не можеше да се самозаблуждава за финансовото си състояние. Докато преди имаха толкова много пари, че не знаеха какво да правят с тях, сега притежаваха само един едва кретащ магазин. Трябваха му страшно много сили, за да съобщи на Кит, че не могат да си позволят да живеят повече в Коулвил. Трябваше да се преместят в Уестърфийлд, в жилищен блок на Риървю.

— Скъпи, тези неща не ме интересуват, добре знаеш това — бе опитала да го успокои Кит. — Ще имаме ли достатъчно пари, за да се храним, как мислиш?

— Божичко, Кит, разбира се — бе отвърнал стреснато Ленард. — Положението не е чак толкова лошо.

— Е, какъв е проблемът тогава? — бе попитала радостно тя.

Отчаянието в погледа му обаче не можеше да й убегне. Затова бе решила, че поне семейният му живот трябва да бъде колкото се може по-щастлив. Вечер го посрещаше от работа в добро настроение. Стараеше се малкият им апартамент да изглежда уютно. Когато се роди синът им Бен, младата жена почувства, че имат всичко, за което може да мечтае човек.

Появата на детето се отрази добре на Ленард и дори върна малко от предишния блясък в очите му. Но тогава пък, само три месеца след раждането, Кит забременя отново и роди преждевременно мъртво момченце.

Младата жена изпадна в истерия, но мъката й отмина, когато тя забременя почти веднага за трети път.

Преждевременната смърт на второто дете очевидно бе последният удар за Ленард. Той се затвори в себе си и започна да тъгува за своите загуби, за провала в живота им, за неосъществените им мечти. Дори раждането на Наташа не им помогна, явно бе прекалено късно и вече от години той живееше, сломен от тежкото бреме на нанесената от баща му обида, работеше здраво и мълчеше през повечето време. Вечер почти не разговаряше със съпругата си. Щом се прибереше от магазина, се настаняваше пред телевизора, за да гледа уестърни, или просто седеше в дневната, вперил поглед в празното пространство пред себе си.

С годините безразличието към живота неизбежно се бе отразило и на нея. Но тя все още имаше желание да живее, да се забавлява, да се смее. Защо не можеше да прави всички тези неща заедно със съпруга си?

Слава Богу, че имам скъпия си Бен — помисли тя, докато приближаваше барчето в залата за боулинг — и моята Наташа, разбира се — побърза да се поправи.

Зад тезгяха стоеше едър младеж. Усмихна му се автоматично.

— Четири бири, ако обичате. А какво бихте препоръчали за мезе към тях?

Единайсетгодишният Бенджамин седеше в колата до майка си. Не можеше да повярва на ушите си. По радиото пускаха отново: „Капките продължават да падат върху главата ми“.

Чуваше я сигурно за петдесети път през последните два часа. Протегна ръка, за да изключи апарата, и без това почти си бяха пристигнали и слава Богу. В началото се зарадва, когато майка му го измъкна от училище този следобед „по семейни причини“. Оказа се, че искала да го поразходи с колата, за да се насладят на падащите листа. Двамата бяха обикаляли досега, бяха разговаряли и се смели, като спряха само веднъж в една закусвалня за парче баница и млечен шейк, които си поделиха. За него времето, прекарано в компанията на майка му, бе незабравимо преживяване. Тя бе най-забавният човек, когото познаваше.

Но вече ставаше доста късно и Бен започваше да се притеснява. В училище се запознаваха с програмата за изследване на Космоса и той си бе избрал да пише за Джон Глен. Беше завършил биографичните справки за него още миналата седмица, но искаше да ги прегледа още веднъж, за да се увери, че няма грешки. Също така трябваше да си напише домашното по математика и освен това се надяваше да поиграе хандбал преди вечеря. Беше обещал на Джери Бикоф, който живееше на втория етаж в блока и бе доста добър играч. Само дето Бен не разбираше защо продължава да се състезава с него, след като той, Бен, печелеше винаги. Така или иначе нямаше нищо против. Дали да не се откаже от играта, за да му остане време за писмената работа? Момчето набърчи чело.

— Скъпи, прекалено си сериозен — забелязала намръщената физиономия на сина си, Кит разроши с обич косите му. — За какво се притесняваш пък сега?

— За нищо, мамо — отвърна Бен. — Имам домашно… просто мислех за него.

— Ангелче, та ти можеш да го напишеш дори насън — младата жена спря на червения светофар и насочи любящата си усмивка към него. — Не се пресилвай толкова, малкия. С прекалено много работа и без игра… нищо хубаво няма да излезе от това.

В отговор Бен леко се усмихна. Мислеше за дългите часове, които баща му прекарваше в магазина, за да им осигури по-добър живот. Как можеше майка му да говори, че синът й работел прекалено много, след като знаеше как съпругът й се труди неуморно по шест дни в седмицата. Момчето понечи да каже нещо, но в крайна сметка се отказа. Нямаше смисъл. Изглежда нищо никога не можеше да натъжи майка му и така може би беше най-добре.

Баща му имаше винаги толкова нещастен вид. Бен не знаеше коя точно е причината, но му се струваше, че тя има някаква връзка с мъртвия му дядо Ед. Бе чувал историята за някакво друго семейство и за това, че родителите му изгубили много пари, но не я бе разбрал много добре. Беше сигурен, че той самият бе сред причините за тъгата на баща си. Как иначе можеше да си обясни, че отличните му оценки и успехите му в спорта никога не оказваха ефект върху него? Беше готов на всичко, за да излекува раните му. Но единственото, което можеше да стори, бе да опита да го накара да се гордее с него.

Колата зави и момчето видя две момичета, седнали пред входа на една къща, да играят на камъчета. Те му напомниха за Наташа и Карлин. Мисълта за сестра му го накара да се почувства неудобно, тъй като майка му отново не я бе включила в разходката. Макар да не искаше да го признае, Бен разбираше, че тя предпочита да бъде насаме с него. Не му се щеше да засяга тази тема, но не можеше да се сдържи, защото това бе толкова несправедливо.

— Мамо — поде колебливо, — защо Наташа никога не идва с нас?

Кит изненадано погледна сина си и смутено отвърна:

— Боже, миличък! Знам, че Таш очакваше с нетърпение днешния ден в училище.

Момчето усещаше желанието й да спрат дотук, но въпреки това настоя:

— Но тя никога не идва с нас.

— О, това не е вярно.

Вперила очи в пътя, майка му махна с ръка и с това сложи край на разговора.

Бен нямаше представа колко голямо бе облекчението й, когато спряха да обсъждат по-нататък тази тема. Размърда се нервно. Синът й беше прав, разбира се. Тя наистина изключваше Наташа от техните забавления. Но не би могла никога да му обясни чувствата, които момиченцето пораждаше у нея, ужасното усещане, че преживява отново онзи кошмар всеки път, когато я погледнеше.

Никой не беше виновен за това, напразно се мъчеше да се успокои Кит. Нямаше обяснение на факта, че винаги когато вдигнеше очи към нея, тя виждаше Натали, малката си сестра.

Всичко в дъщеря й като че ли връщаше тези спомени. Младата жена потрепери и сега, като се сети колко безпомощна и крехка бе сестричката й, как бяха хъркали гърдичките й, как родителите им бяха удряли с юмруци по тях, за да й помогнат да диша. Те се бяха посветили на грижите за по-малкото си дете, чиято болест изискваше безкрайно внимание. Кит се разкъсваше между гнева, че нямаха никакво време за нея и чувството на вина, че изобщо се осмеляваше да се сърди. Ден след ден се чуваше само: „Натали това“, „Натали онова“, „Не ми пречи, Кит, приготвям специалната храна за Натали“, „Ще поговорим по-късно, Кит, точно сега Натали има нужда от мен“.

И после ужасният край, когато на дванайсетгодишна възраст сестричката й, по това време вече напълно прикована към леглото, се разболя от пневмония и умря. Кит бе изтикала смесицата от гняв, мъка и чувство за вина в най-тъмните кътчета на своето съзнание, отказвайки да се занимава с тях. Името на Наташа избра Ленард в чест на Натали.

— Знам, че би искала да я наречеш на сестра си, скъпа — бе й казал той в болницата, в деня, в който се роди момиченцето. — Мисля, че така наистина би било най-добре.

На нея й беше неудобно да му каже, че в действителност не е имала подобно намерение. Затова кимна, сякаш оценяваше жеста му.

Защо второто ми дете трябва да плаща заради онова друго второ дете? — запита се тъжно тя. Но нещо в нея сякаш се затваряше, когато станеше дума за Наташа и това беше така от мига, в който се бе родила. Кит бе очаквала с такова нетърпение раждането й, особено след като бе преживяла трагедията да изгуби едно бебе. Бременността с нея бе като ново начало, тя бе намалила болката й. На младата жена обаче не й бе лесно, трите последователни бременности бяха изпитание за тялото й. А Наташа се бе оказала много трудно бебе, страдаше от колики, плачеше часове наред, отказваше да спи по повече от двайсет минути наведнъж. Пълна противоположност на брат си, който бе най-щастливото дете на света. Кит въздъхна, без да си дава сметка.

— Какво има, мамо? — попита Бен.

Тя вдигна изненадано поглед.

— Нищо, миличък. Просто се радвам, че сме си почти у дома.

И му се усмихна широко.

Щом слязоха от колата, установиха, че следобедният хлад е преминал в студ. Бен последва майка си. Тя поспря колкото да измъкне пощата от внушителната поредица пощенски кутии в коридора. Докато малкият асансьор ги изкачваше до техния етаж, Кит започна да си тананика и да преглежда купчината пликове, макар синът й вече да знаеше, че повечето бяха със сметки. Тишината, която ги посрещна, когато отключи вратата на апартамента, показваше, че вътре нямаше никого. Ленард работеше обикновено до към десет вечерта, но Наташа трябваше да се е прибрала.

Младата жена остави пощата върху масичката в тясното антре.

— Иди да извикаш сестра си, миличък — каза и тръгна към хладилника, за да види какво можеше да приготви за вечеря. — Вероятно е у Карлин.

Бен остави с въздишка чантата си на пода. Винаги се стараеше да помага на майка си, но сегашната задача не му бе никак присърце. Двете приятелки изглеждаха като пълни идиотки, играеха на някакви глупави игри, шепнеха си и се кикотеха, държаха се като истински момичета. Всеки път, когато опиташе да измъкне Наташа, за да я заведе някъде, Карлин неизменно се влачеше след тях. Ако пък Карлин отидеше някъде, Наташа непременно трябваше да бъде с нея. Бяха като сиамски близнаци. Съседското момиче го влудяваше. Не можеше да му се отрече, че знаеше как да го прави.

Примирен, Бен тръгна към другия край на коридора и почука на вратата на Скуайърови.

— Влез — провикна се женски глас от другата страна. Той отвори вратата и пъхна глава, колкото да види майката на Карлин, която пържеше пиле в кухнята. Носеше се главозамайващо ухание.

— Наташа тук ли е, госпожо Скуайър? — попита той. — Мама я търси.

— Ти ли си, Бен? — Лилиан изви врат, за да го види.

— Момичетата отидоха в парфюмерийния магазин. Направи ми една услуга и кажи на Карлин също да се прибира, ако обичаш.

— Добре, госпожо.

Момчето излезе и хукна нетърпеливо към кварталната парфюмерия, искаше му се да приключи колкото се може по-скоро с това неприятно задължение. Знаеше точно какво щеше да завари. Те двете несъмнено се плескаха една друга с грим като пълни идиотки, хилеха се и се контеха. Когато погледна сестричката си обаче, не се сдържа и се усмихна. Наташа бе толкова сладка, а десетгодишното й личице — толкова глупаво и мило под пластовете руж, сенки и туш за мигли. Знаеше слабостта й да се гримира и да твърди, че се упражнява, защото ще става манекенка и като се има предвид как всички наоколо повтаряха непрекъснато колко била хубава, Бен започваше да се пита дали идеята й в крайна сметка не бе чак толкова глупава, колкото изглеждаше.

Въпреки това нямаше желание да го заварят с двете момичета, когато са в такъв вид. Затова се провикна от другия край на щанда:

— Да си тръгваме, Таш, мама те вика.

Момиченцето вдигна глава и лицето му светна, щом видя брат си.

— Добре, добре, идвам — грабна памучна кърпичка от една отворена кутия върху щанда и започна да бърше с нея бузите си. — Хайде, Карлин, трябва да вървим.

След това намести диадемата, която задържаше гъстите й тъмночервени коси, и забърза към брат си.

Момчето хвърли поглед към Карлин, която бе все още гримирана. Тя посегна нехайно към кутията с кърпички и се запъти безкрайно бавно към него, като триеше червилото от устните си. Бен поклати отвратен глава, обърна се и излезе от магазина. Момичетата го последваха. Тримата тръгнаха към блока.

— Защо слагате тези глупости? — попита той, като вървеше бързо и не се обръщаше към тях.

— О, здравей, приятно ми е да те видя, Бен Дамероф — обади се зад гърба му Карлин, докато търкаше бузите си. — Не се притеснявай, не е нужно да бъдеш учтив.

Бен завъртя очи.

— Извинявай. Забравих що за важна птица си. Всички трябва да ти се покланяме до земята, като те видим.

— Може пък и да съм важна птица — отвърна троснато момичето.

— Е, аз пък може да съм английската кралица — и той се засмя на собствената си шега.

— Голям клоун си — сопна се Карлин. — Щом си толкова отракан, виж какво имам.

Думите й възбудиха незабавно любопитството му, но тъй като не искаше да се издаде, той спря, въздъхна отегчено и чак тогава си позволи да се обърне назад.

— Какво?

Ръката на Карлин беше в джоба на палтото й. Усмихната, тя измъкна пакет „Марлборо“, отворен и леко по-измачкан.

Наташа хлъцна.

— Откъде ги имаш?

— Едно момче в училище ми ги даде. Трябваха му няколко отговора от домашното и реши, че заслужавам награда, задето му помогнах.

Бей изсумтя иронично.

— Награда. Това ще те убие.

Погледите им се срещнаха.

— Толкова си изостанал! Една цигара няма да навреди никому.

— Ще ги опитваш ли? — попита Наташа, ококорила очи.

— Разбира се — отвърна безгрижно приятелката й. — Ти също ще опиташ една, Таш. Можеше да дам една даже и на Бен, но той е такъв страхливец, както знаеш.

Обзе го силен яд.

— Не ме е страх изобщо от нищо, само на теб ти се иска така. Пушенето просто е глупава работа и ти си глупачка, щом го правиш.

— Не знам, Карлин — отвърна Наташа, загледана в пакета цигари, — мама и татко ще ме убият.

— Слушай, нека да се качим на покрива. Ти само ще ми правиш компания. Ако не искаш, няма да пушиш, Таш. Но трябва да разберем какво е това. Човек трябва да опита всичко в живота, какъв смисъл има иначе да се живее?

— Таш, трябва да се прибираме — заяви Бен, като се стараеше гласът му да звучи строго.

Сестра му се залови с благодарност за тези думи.

— Да, струва ми се, че трябва да вървим. Съжалявам, Карлин.

— Таш, аз ще го направя и после ще ти разкажа — Карлин контраатакува, без да губи време. — Само ела с мен. Няма да правиш нищо, а сама няма да ми е интересно.

Наташа премести поглед от единия към другия. Какво да правя? — питаше се трескаво тя. Каквото и решение да вземеше, единият щеше да й се разсърди. Мразеше тези вечни препирни между двамата. Защо просто не можеха да се обичат един друг така, както тя ги обичаше?

— Бен, нека да отидем с нея, само за минутка. Тя ще ни каже какво е усетила и след това ще се приберем.

— Таш, не…

Карлин го прекъсна.

— Чудесно. Ще бъде страхотно.

Качиха се в асансьора на последния етаж и заизкачваха стълбите към покрива. Карлин напъна с рамо ръждясалата врата и тя се отвори. Тримата се озоваха на покрива. Тук бе по-ветровито, отколкото на улицата. Освен това слънцето тъкмо бе залязло и студеното бяло небе бе започнало да помръква.

Карлин тръгна към другия край, но тъй като нямаше защитни перила, спря няколко крачки по-навътре. Тъмните й коси се развяваха. Тържествено извади една поизкривена цигара от смачкания пакет. За момент настъпи мълчание.

— Ха-ха — изсмя се Бен. — Бас държа, че нямаш кибрит.

Доволната му усмивка изчезна, когато я видя да измъква кибрит от другия си джоб.

— Да имаш да кажеш нещо? — рече тя и пъхна цигарата между устните си.

Вятърът гасеше упорито всяка клечка, затова накрая се наложи Бен и Наташа да прикрият пламъчето. Най-сетне успя. Момичето отстъпи крачка назад и дръпна възможно най-леко от цигарата. Последва кашлица, но вече добила смелост, тя дръпна втори път. Изражението й говореше, че е свикнала с тези по-изтънчени форми за развлечение, макар гърлото й да гореше.

— Не е кой знае какво — осведоми ги тя, пое по-дълбоко дъх и закръгли устни във формата на буквата „О“.

Изненада се не по-малко от другите двама, когато димът излезе от устата й във вид на кръгче. Възвърнала напълно самоувереността си, тя дръпна отново от цигарата и изпусна бавно дима, като изтръскваше с мелодраматичен жест пепелта й.

— Ауу, ама ти наистина го правиш! — възкликна невярващо Наташа.

— Какво прави? Прави се на клоун ли? — попита брат й.

— Искаш ли да опиташ една? — обърна се към своята приятелка Карлин.

— Не, не иска — побърза да отговори вместо нея момчето.

— Теб кой те пита? — сопна се Карлин. — Добре де, разбрахме, че те е страх, но тя може би не се бои.

— Хайде, престанете — обади се Наташа. — Само че аз не мога. Манекенките не пушат.

И двамата й събеседници се помъчиха да скрият усмивките си. Въздържаха се да й напомнят, че все още е само в пети клас.

— Така е, не пушат — потвърди мило брат й. Очите му срещнаха погледа на Карлин, тя бе разбрала, че той се опитва да защити сестра си. Бен се ядоса моментално на себе си, задето й бе позволил да го хване в момент на разнежване. Лицето му почервеня от смущение. Огледа се трескаво, с надеждата да открие начин да поправи стореното зло. Тогава му дойде една идея.

— Атлетите също не пушат — обърна се към Карлин той.

Засили се и скочи върху съседния покрив, отдалечен на метър и петдесет от техния. Чу как двете момичета изхълцаха ужасено. Обърна се към тях, като предварително се погрижи да си придаде отегчен вид, макар за момент да се изплаши сам, като осъзна какво бе направил. Дори оттук можеше да види, че изражението на Карлин се бе променило. Очевидно този път бе успял да я впечатли.

— С дробовете си мога да правя много по-добри неща, отколкото да ги унищожавам с цигари — провикна се снизходително от мястото си той, като се наслаждаваше на триумфа си.

— И аз мога да го направя, ако поискам — отвърна тя.

— Разбира се, че можеш, ако поискаш.

Бен говореше успокоително, сякаш тя бе бебе. Тя, естествено, настръхна веднага.

— Мога. Просто в момента не ми се иска.

— О, моля ти се.

Тонът му бе достатъчно красноречив. Сега вече наистина се забавляваше. Беше прекрасно да я измъчва по този начин, но никога нямаше да й позволи да скочи. От земята ги деляха повече от шест етажа и той изобщо не бе сигурен, че тя щеше да се справи.

— Няма значение — Наташа не можеше да издържи и секунда повече кавгата им. — Моля ти се, Карлин, забрави за това.

Тя обаче бе хвърлила цигарата и бе стиснала юмруци.

— Не си мисли, че можеш да правиш по-добре тези неща само защото си момче. Аз също мога да го направя.

— Как ли не — възкликна Бен. — Не можеш.

— Мога — изкрещя тя.

— О, така ли? Добре тогава, предизвиквам те!

Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Погледът на Карлин пламна. Тя се приближи до ръба на покрива и огледа разстоянието. Наташа се втурна към нея.

— Недей. Не си заслужава.

— Дръпни се навътре, Таш — извика уплашено брат й. — Махни се от ръба!

Искаше му се да каже същото и на Карлин, да я помоли да не скача, да обясни, че цялата тази работа е глупава. Тя обаче отстъпи назад, загледана в съседния покрив, като преценяваше разстоянието. Тримата замръзнаха на местата си за един безкрайно дълъг миг.

Внезапно Карлин се засили напред, като тичаше все по-бързо и по-бързо и скочи над бездната. Отсрещният покрив обаче достигна само с единия крак, другият увисна във въздуха. Бен се спусна напред, стисна я през кръста и я дръпна нагоре точно навреме. След това я изтегли навътре, сърцето му щеше да се пръсне.

— Добре ли си? — попита той.

Момичето го отблъсна и изправи рамене. Лицето му бе бяло като платно.

Много съжалявам. Съжалявам, че те накарах да направиш нещо толкова опасно. Не трябваше да постъпвам така. Моля те, прости ми — искаше му се да каже всичко това, но само стоеше и я наблюдаваше безмълвно.

Карлин си пое дълбоко дъх. Когато заговори, гласът й отново звучеше безгрижно.

— Добре съм, разбира се. Защо да не съм добре? Казах, че мога да го направя и го направих — после се обърна към Наташа, която ги гледаше от другия покрив. — Ще се срещнем долу на улицата. Ще попитаме майка ти дали може да вечеряме у нас.

После се обърна, нямаше търпение да се отдалечи по-скоро от Бен. Пъхна ръце в джобовете, за да не види той колко силно трепереха.