Синтия Виктор
Само ти (14)

13

1978 година

На Карлин й се струваше, че летят над реката, а не карат велосипед по моста над нея. Приятелката й Нанси Ериксън, която се движеше отпред, избегна летящата чиния, която си подхвърляха двамата подтичващи от двете страни на пътя, после се обърна към Карлин и й се усмихна. Двете бяха неразделни още от първи курс, а сега отбелязваха края на втората учебна година.

— Край на Вебле — извика Нанси.

— И на Енгелс.

Карлин се изравни с нея. Тя я погледна и се усмихна.

— И на Макс Вебер — изчака за момент, а след това заяви самодоволно: — Виждаш ли, дори най-лошият ми материал е добър.

— Ами… — Карлин се замисли за миг. — Не бих казала.

— А какво би казала?

Приятелката й отбеляза с престорено сериозен вид:

— Бих казала, че най-добрият ти и най-лошият ти материал просто не могат да се различат един от друг.

Карлин се закиска и започна да върти по-бързо педалите.

Двете момичета се носеха покрай край реката, а напрежението от седмиците, прекарани в учение, се изпаряваше в топлия майски ден. След няколко километра, Нанси се провикна:

— Какво ще кажеш да поспрем да отдъхнем?

И отби встрани. Карлин също спря и измъкна две пластмасови бутилки от кошницата зад седалката.

— Боже — възкликна Нанси, след като постави велосипеда си на земята и жадно отпи от водата. — Ти никога не се уморяваш, нали?

— Не, днес не се уморявам. Бих искала тази разходка да няма край.

— Не изпитваш особено нетърпение за утрешния ден, а?

— Е, бих предпочела да съм на път за Манхатън — отвърна Карлин, седна на земята и се протегна. — Нека да помислим: утре сигурно ще седиш в най-луксозния френски ресторант, а вдругиден ще заведеш дело срещу някой мафиотски бос. О, а след това ще се отбиеш в скъп магазин и може би ще се срещнеш с кмета на следобеден коктейл.

Животът на Нанси, дъщеря на министъра на правосъдието на Съединените щати, бе толкова различен от нейния, че тя дори не можеше да й завиди. Дъщерята на Тачър Ериксън бе израсла в Манхатън, учила в пансион в Масачузетс и всяка Коледа през последните няколко години я канеха на официални приеми във Вашингтон, фактът, че Нанси бе станала най-добрата й приятелка в Харвард, би могъл да се стори на страничния наблюдател смехотворен, но всъщност двете момичета имаха много общи черти. Двете посещаваха въвеждащия в икономиката курс заедно с още около осемстотин студенти и може би никога нямаше да се запознаят и да се сближат, ако не се бяха записали в една и съща група за упражненията. През втория семестър и двете бяха очаровани от конституционното право и повечето вечери учеха заедно.

Беше много забавно, макар и двете да бяха вечните любимки на преподавателите по петте предмета, които посещаваха заедно. Карлин беше смаяна от обширните познания на своята приятелка, резултат както от упорити занимания, така и от богатия опит, който бе получила благодарение на семейната си среда. Нанси от своя страна я мислеше за най-умната личност, която познава, и когато тя й заяви, че в гимназията е била „мързелива мърлячка“, Нанси не й повярва.

На Карлин й бе много приятно, че се бе променила толкова. Откри, че животът в Харвард я бе погълнал напълно — като се започне от учебните часове и се стигне до живота в студентския град, красотата на тесните стари къщи по Бийкън Стрийт, дървените сгради във викториански стил по Брустър Стрийт, и безкрайните оживени разговори под високите сводове на учебните зали.

Струваше й се, че до неотдавна хаотично разпръснатите части от живота й бяха намерили своето място и се бяха подредили. Липсваше й само приятел. При тази мисъл в съзнанието й изплува образът на Бен Дамероф. Прогони го насила, но на негово място се появиха картини от Уестърфийлд. Намръщи се, тъй като се сети, че още на другия ден щеше да се върне у дома за лятото.

— Какво има? — попита Нанси, забелязала сериозното й изражение.

— О, нищо.

Карлин не обичаше да се оплаква. Освен това как би могла да обясни ваканцията си у дома дори на една толкова добра приятелка като нея? Единствена Таш можеше да го разбере. Лятото след първи курс бе истински кошмар.

Баща й, застанал безпомощно в инвалидната си количка като в кралски трон, гледаше през прозореца на дневната, а капризите му нямаха край. „Не четката ми, Лилиан казах гребена! Защо никога не чуваш какво ти говоря?“ Меките отговори на майка й. Безкрайните работни дни в магазина на господин Далримпъл и вечерите, през които даваше уроци на останали на поправителен изпит гимназисти.

Карлин нямаше нищо против да работи. Парите й трябваха. Четиригодишната стипендия и наградата „Ръдърфорд“ покриваха солидните сметки за обучението, квартирата и храната, но пък имаше още какви ли не разходи. Освен това работата й даваше възможност да избяга от къщи. Да не присъства на шоуто на Джей Ти и Лилиан.

Както и да не срещне случайно Бен Дамероф. Всеки път, когато влизаше в блока, я обхващаше паника да не се натъкне на него. Затова пък вечер излизаше заедно с Наташа. Дори Ленард Дамероф се бе превърнал в проблем за нея. Съжаляваше го, но какво би могла да му каже, ако го срещне? „Съжалявам, че баща ми спа със съпругата ви.“ Това избъбри някакво зло дяволче в нея, когато един ден той влезе в магазина, за да си купи лекарство против кашлица.

— Уфф!

Разбра, че е проговорила едва тогава, когато Нанси се изхили.

Карлин се усмихна печално.

— Дом може да бъде мястото, където се прибираш, но не и мястото, където отиваш с удоволствие.

Приятелката й може да не разбираше всичко, но със сигурност щеше да й предложи съчувствието си. Миналата година за Деня на благодарността тя бе отишла с нея в Уестърфийлд. По обратния път към Харвард непрекъснато се възмущаваше. „Защо майка ти се примирява с всичко?“ — питаше тя. „Това е загадка и за мен самата“ — мислеше си Карлин, но не би могла да го изрече, без да предаде майка си.

— И така, кога започваш работа в кантората на областния прокурор? — попита тя, като умишлено смени темата на разговор.

— Ами…

Нанси й се стори необичайно свенлива.

— Ами какво?

Приятелката й я изгледа подозрително.

Летният стаж на Нанси в кантората на нюйоркския областен прокурор бе уреден от баща й още преди няколко месеца. Това бе работа — мечта. След завършването на първи курс Карлин си бе поставила за задача да се информира за всички възможности за обучение по конституционно право и история, които предлага Харвард. Само при мисълта да добие личен опит в преследването на престъпници… Когато чу за стажа, който Тачър Ериксън бе осигурил за дъщеря си, Карлин изпита истинска завист. Разбираше колебанието на приятелката си.

Нанси легна по корем и попита:

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че мислех това лято да не работя в кантората на областния прокурор?

— Ще кажа, че си луда — бе незабавният й отговор.

— Колко луда би трябвало да бъда, за да пропътувам цяла Азия в компанията на Филип Манхоф.

Карлин подсвирна с възхищение.

— Цялото лято ли? Всеки ден и всяка нощ?

— Точно така, професор Скуайър. Всеки ден и всяка романтична ориенталска нощ.

Тя погледна така, сякаш искаше да каже: „Да не си измисляш всичко това?“ Все пак Филип Манхоф бе обект на страстта на Нанси още от мига, в който бяха влезли в часовете му по китайска история.

— Затова ли си в толкова добро настроение цял ден?

— Точно така — Нанси замълча за момент. — Снощи — започна да обяснява надуто тя — в осем и двайсет… както си спомняш, това е точно четири часа след приключването на последния изпит по китайска история — ми се обади гореспоменатият доктор Манхоф, за да се осведоми дали някоя си Нанси Ериксън би желала да го придружи по време на двумесечното му пътуване из Азия.

— Това служебно или светско обаждане беше?

— Къде остана романтичното ти чувство?

Карлин обаче не се предаваше. Не можеше някой, по когото само си въздишала, да те покани току-така на двумесечно пътешествие.

— Какво точно каза той?

— Ами… покани ме да отида като изследовател, но ако до шести юни нещата не са се променили, ще ти дам сто долара.

Приятелката й поклати глава. Доколкото познаваше решителността на Нанси, нямаше да се изненада, ако всичко станеше точно така, както го бе планирала. Доктор Манхоф обаче не беше наивен хлапак, някой, който би се оставил да бъде воден за носа от една второкурсничка, пък дори да бе привлекателна като госпожица Ериксън. Самоувереността й я учудваше. Обаче приятелката й стоеше насреща и й се усмихваше снизходително. Внезапно Карлин започна да се смее. Разбира се, тя имаше право. Той можеше да покани, когото и да било да го придружи. Най-вероятно интересът му към нея бе пробуден още по време на семестъра, но бе изчакал да приключат официалните им взаимоотношения.

— Поздравления. Постарай се да не се омъжиш преди началото на трети курс.

— Да се омъжвам ли? — гласът й бе изпълнен с ужас.

— Нямам намерение да се омъжвам, преди да съм навършила, петдесет. Но затова пък възнамерявам да си прекарвам много добре през всяка минута от живота си.

— За доброто ти прекарване — Карлин надигна бутилката с вода и отпи.

— Напротив, скъпа. За твоето добро прекарване — очите на приятелката й блеснаха дяволито.

— Ще си мисля за теб, когато термометърът покаже сто градуса някъде около първата седмица на август — отвърна Карлин.

— Добре, мисли за мен, но затова пък няма да умреш от скука в Уестърфийлд. Ще се пържиш в метрото в Манхатън.

Тя я погледна невярващо.

— За какво говориш?

— Говоря за стажа ти с манхатънския областен прокурор — отговори Нанси.

Изведнъж Карлин разбра какво й предлагаше нейната приятелка. В очите й бликнаха сълзи, че има такава великодушна приятелка, но и защото бе невъзможно да приеме това предложение. Никога нямаше да може да си позволи да си наеме апартамент в Ню Йорк, нито пък да събере достатъчно пари от онова, което получава един стажант, за да си помогне за третата учебна година.

Очите на Нанси блестяха. Знаеше прекрасно какво мисли Карлин, тя обаче се бе погрижила за всичко.

— С работата в кантората и гледането на трите немски овчарки на леля Мод ще изкарваш над пет хиляди долара.

— Какво?!

— Леля ми, горката, бе принудена да се съгласи да прекара това лято в Женева благодарение на чичо Глендън и ООН — вторият съпруг на леля й бе заемал различни длъжности в ООН. — На тях им е по-лесно да плащат на някого, за да живее в апартамента им и да се грижи за Пати, Лаверн и Максин, отколкото да се разправят с осигуряването на всички необходими документи за пренасяне на кучетата. Освен това ограбването на празни апартаменти около Сътън Скуеър е обичайно явление.

Очевидно Нанси говореше сериозно. Но всичко изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.

— А в кантората на областния прокурор не очакват ли дъщерята на Тачър Ериксън? — попита тя.

— Според Тачър Ериксън областният прокурор няма други претенции към роба-стажант, освен да е готов да работи до изнемога.

Едно лято в Ню Йорк! Младата жена не можеше да повярва на късмета си. Хвърли се на врата на своята приятелка и я прегърна до задушаване.

— Очаква ме най-прекрасното лято.

Нанси пооправи косата си, очевидно мислейки за Филип Манхоф, и се усмихна.

— Не, скъпа, струва ми се, че тази награда се падна на мен.