Синтия Виктор
Само ти (21)

20

1994 година

Карлин чакаше търпеливо пред гардероба за дрехи на първия етаж в „Четирите сезона“, докато младата жена зад плота ровеше из купчината кожени палта. Усещаше погледа на един мъж от опашката, а след миг почувства, че някой я докосва леко по рамото.

— Карлин? Карлин Скуайър?

Тя се извърна и срещна възхитените му очи, но се престори, че не си спомня кой е.

— Аз съм Тони Келнър. Не си ли спомняш, от Уестърфийлд.

Карлин го изгледа продължително и най-накрая му се усмихна.

— Тони Келнър? Нима наистина си ти? — приятелят на Наташа от ученическите години изглеждаше много по-добре, отколкото на младини. А тъмносивият му костюм марка „Армани“ и издаващата високо самочувствие усмивка свидетелстваха, че вече е преуспяла личност. По погледа му усети, че и неговата оценка за нея е добра.

— Какво прави приятелката ти Наташа? — попита с усмивка той.

Тя не можа да се въздържи и се засмя.

— Не си губиш времето, насочваш се веднага към основния въпрос. Тя е добре.

— Видях нейни снимки по разни списания — отбеляза Тони.

— Кариерата й е наистина забележителна — започна — и естествено преди около три години се омъжи за Етън Джейкъбс. Не знам дали си спомняш, той е режисьорът на „Пристанища от гранит“.

— Да, май си спомням, че чух за брака й — сви рамене Тони.

Гардеробиерката вече бе намерила късото кожено палто на Карлин и й помогна да го облече, след което тя побърза да се отдръпне настрана, за да направи място на следващия на опашката. Тони я последва до началото на стълбите, които водеха към „Грил-ресторанта“.

— А ти как прекарваш времето си? — попита любезно той.

— Аз съм нещо като писателка на свободна практика. Занимавам се също с брошури и други подобни неща. Току-що обядвах с един приятел от колежа — двамата с Хари се почудиха дали да му каже истината за своята професия. В края на краищата какво лошо има в това някоя позната от ученическите години да работи в полицията. Но веднага решиха, че е доста рисковано. Погледна часовника си и поклати глава. — Най-добре е да се връщам вече в офиса, в който работя през тази седмица — докато слагаше ръкавиците си, Карлин го погледна приятелски. — Съжалявам, че не разполагам с повече време в момента. Бих се радвала да науча с какво се занимаваш.

— Защо не обядваме заедно някой от следващите дни? От години не съм разговарял с човек от Уестърфийлд — предложи Тони.

— Разбира се, ще ми бъде приятно — отвърна Карлин и му протегна ръка за довиждане.

— Какво ще кажеш за четвъртък? Можем да се срещнем тук, ако не възразяваш — предложи той и хвана нежно ръката й, като я задържа в очакване на отговора й.

— Добре. Значи Следващия четвъртък. В един часа удобно ли ти е?

— Прекрасно. И ако Наташа е свободна, би могла да доведеш и нея.

— С удоволствие — усмихна му се за последен път тя и излезе на Петдесет и втора улица. Когато се отдалечи достатъчно, промърмори сама на себе си: Когато си видиш ушите без огледало, и забързано пое по Парк Авеню.

— Сигурна ли си, че не е заподозрял нещо? — попита Хари, като барабанеше нервно с пръсти по бюрото й, докато му разказваше за разговора им.

— Кълна се в бога — отвърна Карлин. — Той остана с впечатление, че току-що съм приключила обяда си. Добре, че не ме задържа малко по-дълго, защото краката едва ме държаха от умора — засмя се тя.

Бе минала точно една година от повишението на Хари, той беше вече лейтенант в Двайсето районно управление, в западната част, на Осемдесет и втора улица. Карлин бе повишена две години по-рано и зае поста ръководител на пътуваща полицейска кола с радиотелефон в същото районно управление, в което работеше и преди. Вече отговаряше и за детективското отделение на цялата централна и северна част на града. Дружбата им с Хари бе поохладняла преди преместването му в другото управление, но сега, след като работеха на различни места, те отново обсъждаха отделни случаи по време на обяд или вечеря няколко пъти в месеца. Когато той спомена за Тони Келнър, Карлин си спомни, че го познава, и му предложи помощта си.

— Абсолютно ли си сигурна, че той не забеляза, че го наблюдаваш, преди да се приближи към теб? — попита Хари, а пръстите му продължаваха нервния си танц.

— Хари, бях застанала близо до тоалетната на първия етаж — отвърна тя, като го гледаше право в очите. — В момента, в който го забелязах да слиза по стълбите, се запътих към гардероба. Не ме е видял, че го наблюдавам. Нито той, нито някой друг го е забелязал. Покани ме на обяд. Всичко се разви точно според плановете ни. Стръвта бе поставена на кукичката, въдицата бе хвърлена и сега трябва само да чакаме рибата да се хване…

— Добре, предавам се — изсмя се така силно той, че няколко от детективите в съседното помещение вдигнаха учудено глави и погледнаха към стъклото, което отделяше кабинета на Карлин от голямото помещение, където бяха разположени техните бюра. Връщането на Хари в полицейското управление, в което работеше доскоро, бе доста голямо събитие.

— Изобщо не съм го разпитвала за живота му, за да не породя някакви подозрения у него — продължи обясненията си Карлин, без да обръща внимание на реакцията на колегите си в другата стая. Всъщност — продължи, явно разтревожена от мисълта, която й хрумна — единственото нещо, за което наистина имаше желание да говорим, бе Наташа Дамероф. Точно тя бе причината да реши толкова бързо да ме покани на обяд. Само да не си въобразява, че ще й позволя да се доближи до него!

— Да, Наташа е доста интересно парче за него — подхвърли Хари, като вдигна вежди.

— Стига — сряза го веднага тя.

Той с удоволствие се върна на разговора за Тони Келнър, който му създаваше сериозни проблеми вече от няколко месеца.

— Ако твоята приятелка Наташа иска да запази парите си и всичките бижута и ценни вещи, които би могла да купи с тях, тя ще направи най-добре да стои далеч от господин Келнър.

Както каза Хари, Тони наистина бе направил голям удар в Ню Йорк. Добре облечен и наглед доста изискан, той бе известен в определени кръгове с предлаганите от него услуги за запознанство. Богати жени бяха готови да платят хиляди долари, за да прекарат приятни часове в лични разговори с него в апартамента му на Сентръл Парк Уест.

— Имам предвид двама души за вас — казваше им обикновено той, като ги гледаше внимателно и уж се замисляше. — Единият е наистина възможно най-подходящият, сигурен съм в това.

И само след седмица или две някой им се обаждаше по телефона. Чаровен глас, явно човек с качества. Единственият проблем беше в това, че докато жените бяха извън дома си на определените им срещи, апартаментите и къщите им биваха обирани.

Когато Хари започна разследването си, единственото оплакване бе постъпило от една богата вдовица, която живееше в триетажна къща в Елдорадо, известен квартал в Сентръл Парк Уест. Но след няколко месеца, когато още две самотни жени, живеещи в богато обзаведени апартаменти, бяха ограбени, докато са били на срещи с приятели, той усети, че тези грабежи са свързани с услугите за запознанства, предлагани от Тони Келнър. Опита се да му изпрати за примамка жени, работещи в полицията, но досега не бе успял да се добере до доказателства. И в двата случая неговите агентки отиваха на срещи, но апартаментите им си оставаха непипнати.

Независимо от това бе абсолютно сигурен, че Келнър е човекът, когото търси. Затова когато Карлин чу за разследването и се сети, че е била в едно и също училище с него, Хари с удоволствие й позволи да се намеси. Може би благодарение на предишното си познанство тя щеше да успее да се добере до нещо.

— Но помни, Кембридж — предупреди я, като очите му весело блестяха. — Когато се докопаме до тази личност, ще го оставиш аз да се разправям с него.

Карлин добре знаеше какво точно означава това. За Хари тяхното обединяване бе само временно. Това си беше негов случай, той сам бе разкрил механизма на действие, сега му трябваха само доказателствата. Затова тя поклати глава.

— Знам, знам, Хари. Нямам намерение да се опитвам да те лишавам от едно удоволствие…

След като се раздели с Карлин пред ресторанта, Тони Келнър се прибра право вкъщи. Трябваше да проведе телефонни разговори, като някои от тях бяха свързани с проверката на един нов потенциален канал за пласиране на картини. Ценните картини се продаваха трудно. Разговорите щяха да бъдат кратки, само за уговаряне на допълнителна среща, никога не разговаряше по телефона по сериозни въпроси, свързани с бизнеса. След това трябваше да позвъни и на Боб Еймес, негов партньор в услугите по запознанства. Макар и доста досаден, Боб му беше от полза.

Като седна пред голямото черно бюро в кабинета си, той се усмихна и поседя няколко минути така, припомняйки си срещата си с Карлин Скуайър. Господи, не бе си спомнял това име от години. Онази скъпа приятелка на Наташа, чийто баща бе в отвратителния мотел с тази повлекана, майката на Наташа, и ето, че едва не се сблъска с нея на гардероба в „Четирите сезона“.

Причината за задоволството му бе проста: тя щеше да го свърже с Наташа.

Само при мисълта за нея започна да го обзема дива ярост. Единственото му успокоение бе, че вече никоя жена не би могла да направи с него онова, което му бе сторила Наташа Дамероф. Бе дяволски сигурен в това. Тя влезе под кожата му, завладя сърцето му и му открадна най-доброто, което бе в състояние да даде. Беше й доказал, че е готов да направи всичко за нея. Но, дявол да го вземе, сигурно всяка жена би постъпила точно по същия начин, ако получи дори половината от онова, което той й предложи. Все пак бе доста помъдрял след урока, който госпожица Дамероф му даде. Не, той вече не даваше пукната пара за жените. Наистина.

Извъртя стола си, за да погледне към Сентръл Парк. Обикновено невероятно красивата гледка го успокояваше, но по някаква необяснима причина днес тя само увеличи раздразнението му. Заливаха го спомени на талази. Ясно си припомни деня, в който Наташа го бе зарязала — това бе точно погребението на майка й. Господи, каква безсърдечна кучка бе тя! Просто не бе в състояние да си обясни как можа да го изрита по задника точно след като проведе онзи телефонен разговор, за който го бе помолила. Сякаш той бе отговорен за това, че онази никаквица, майка й, загина при инцидента. Какво всъщност правеше тя в онзи бордей със съпруга на друга жена? Беше мръсница и напълно си заслужи смъртта под онзи камион.

Но най-странното бе до каква степен религиозните му родители бяха успели да промият мозъка му. Седмици наред след инцидента се събуждаше всяка нощ плувнал в пот, измъчван от кошмари заради онзи проклет телефонен разговор, чуваше отново и отново уплахата в гласа на Кит Дамероф, когато й съобщаваше онази лъжа за автомобилната катастрофа, преживяваше отново целия ужас, който бе изпитал след приключването на телефонния разговор — знаеше, че тези двама души в мотелската стая направо са обезумели, като са чули онова, което им каза. Даваше си сметка, че ще гори вечно в ада заради тази своя постъпка.

Нещата щяха да са съвсем различни, ако Наташа бе на негова страна. Всъщност точно така и трябваше да стане, двамата трябваше да останат заедно, свързани от общата си тайна, която да циментира любовта им. Бяха предопределени от съдбата да се превърнат в най-великата двойка на всички времена, това бе очевидно за всекиго. Но тя го изостави. Тогава просто не знаеше какво да прави и съвсем естествено, извърши най-глупавото възможно нещо — избяга от града и се записа в пехотата.

Тони се изправи. Не му харесваха чувствата, които изпитваше. Отиде до отсрещната стена на кабинета си и се взря в скулптурата върху шкафа — работа на Дега, която струваше едно малко състояние. Смяташе картините и скулптурите за еднакво ценни, но не проявяваше глупостта да ги държи в апартамента си. Тази бе единствената, която бе купил по напълно законен начин, и тя бе любимата му. Взря се в студеното и безчувствено лице на момичето.

Бе преживял раздялата си с Наташа Дамероф и бе продължил нататък. Разбира се, знаеше, че е станала известен модел. Така че лесно би могъл да се добере до нея, ако искаше. Но никога не бе изпитвал желание да й отмъсти за онова, което му причини. Бе наредил по чудесен начин живота си и тя може би му бе помогнала да го постигне по-бързо. Тони се изхили. Май всъщност й дължеше благодарност…

Като се върна на бюрото си, той отвори едно бележниче, в което кодирано си записваше важни неща, така че написаното бе неразгадаемо за друг човек. Прехвърли страниците, като бързо преглеждаше имената и описанията на различни жени, с които бе разговарял през последните месеци, преди да ги запознае с подходящи за тях личности. Беше време да избере поредната щастливка, която щеше да прекара прекрасни часове в скъп френски ресторант в компанията на чудесен приятел, докато в същото време къщата й бъде опразнена от всички ценни вещи.

Тони се отпусна. Обичаше тази своя дейност. Беше невероятно прикритие, изпитваше истинско удоволствие, когато богати жени направо го молеха да ги ограби. Това винаги го бе забавлявало — разговорите с патетичните същества, които седяха във всекидневната му, пиеха бавно виното си и му доверяваха най-съкровените си страхове и тайни. При това кандидатките бяха толкова много! Идваха непрекъснато при него, с изрусените си коси, марковите си дрехи и елегантните си фигури, които поддържаха в гимнастическите салони по няколко часа всеки ден. Ако можеха само да си представят колко ги ненавижда, как едва-едва дочакваше онези вълнуващи нощи, когато сядаше в дома си в един през нощта с чаша качествено бренди в ръка и си представяше как те се прибират у дома след поредната вълнуваща среща и откриват, че всичките им богатства, които и без това не заслужаваха, се бяха изпарили като дим.

Естествено, подборът трябваше да се извършва с изключително внимание. След като избереше някоя, започваше да я проучва. В този бизнес се налагаше да действа много внимателно. Макар и да не можеше да твърди със сигурност, бе убеден, че ченгетата се бяха опитали да го разобличат поне веднъж, като му пратиха преди няколко месеца онази жена на около четирийсет. Тя като че се опитваше да го провери, но инстинктът му подсказа да стои настрана, а той никога не го лъжеше. Надяваше се, че това бе първият и единственият случай, ако не е било така, бе избегнал провала само благодарение на късмета си. След този случай бе затегнал системата за контрол.

Продължи да преглежда бележките си, но имаше усещането, че нещо не е наред. Ядосан, той си даде сметка, че не може да се отърве от образа на Наташа Дамероф. Не биваше да губи време с подобни мисли сега. Отново опита да се насочи към записките си. Тя рано или късно щеше да си получи заслуженото. Тони се засмя при мисълта колко скоро може да се окаже това „рано или късно“.