Синтия Виктор
Само ти (27)

26

Бен се бе прибрал само преди няколко минути и тъкмо се преобличаше, когато на външната врата се позвъни. Чувстваше се толкова изтощен, че нямаше желание да се вижда с никого. Дори изморителният ден в спешното отделение не му бе помогнал да забрави разговора с Карлин. Почти не спа през нощта, след като се прибра от дома й, като не спираше да мисли за това. Той бе не само изумен от реакцията й, когато научи за Тони. Шокиран бе и от обстоятелството, че това някак си така бързо и рязко ги раздели. Господи, та той дори нямаше желание да остане при нея през нощта. Докато беше в Уестърфийлд, мечтаеше единствено за това да прекара колкото се може по-дълго време с Карлин. А сега бе толкова объркан от реакцията й, че му се искаше да остане сам.

Припомни си как се любиха преди това, как се бе сгушила в прегръдката му. Може би направи грешка, като я остави сама. Най-важното бе да останат заедно. Нямаше да позволи на нищо да ги раздели отново, това бе нещо като клетва и той възнамеряваше да я изпълни.

Това, естествено, не означаваше, че има намерение да остави Келнър ненаказан.

На вратата отново се позвъни, този път по-настойчиво.

— Идвам — извика и се отправи към вратата.

— Здравей, братко.

Бен бе приятно изненадан да види Наташа. Изглеждаше страхотно, с чудесен тен и щастливо лице. Той я прегърна с любов.

— Кога се върнахте? Преди заминаването така неясно ми обясни какви са плановете ви, че просто нямах представа кога да ви очаквам.

— Прибрахме се снощи — отвърна тя, свали мантото си и го хвърли върху канапето, после седна на близкия стол. — Пътуването беше страхотно. Прекарахме чудесно.

— Изглеждаш прекрасно — усмихна й се Бен, като седна на стола срещу нея. — Но ти винаги си изглеждаш така, независимо дали си била на пътешествие или не.

— Да, сигурно в мен е скрито някакво вълшебство.

Той се засмя.

— А сега ми разкажи всичко, което съм пропуснала — настоя сестра му.

Усмивката му моментално изчезна.

— О, Таш, говоря ти тук разни глупости, а не съм ти казал най-ужасното.

— Какво? — попита уплашено тя.

— Татко почина. Погребението беше във вторник. Не можах да се свържа с теб и да ти съобщя. Ако имаше някаква възможност, веднага бих ти се обадил.

— Ти си ходил на погребението в Уестърфийлд?

Бен кимна.

— Съжалявам, че не бях тук, за да те придружа, Бен. Чувствам се ужасно при мисълта, че се е наложило да бъдеш съвсем сам. Оправи ли се с апартамента и с всичко останало?

— Да, всичко е наред.

— О, там бе такава бъркотия, сигурно си се измъчил. Наистина съжалявам.

След като сестра му не попита нищо повече, Бен реши сам да й разкаже.

— Не искаш ли да знаеш от какво почина?

Първоначално тя се смути малко, но после бързо се овладя.

— Е, разбира се, че искам. Но предполагам, че е станало от старост. Това е напълно естествено.

— Той не беше чак толкова стар, Таш — каза Бен, като се постара думите да не звучат като обвинение. Какъв смисъл имаше да я разстройва, след като явно за нея смъртта на баща им не беше чак такава трагедия. — Получил е инфаркт точно когато се е прибирал вкъщи и е починал веднага.

— О, не, нима е умрял на улицата? — въздъхна Наташа. — Ама че работа. Ужасният му късмет се е проявил и този път.

Тя се изправи и отиде към прозореца, като остана с гръб към Бен.

— Имаше тъжен живот, ето че и смъртта му е толкова тъжна — отбеляза тя.

Бен изчака, но сестра му не каза нищо повече.

— Таш, има още нещо — каза той. — Помниш ли своя приятел Тони Келнър?

Стори му се, че тя се стегна при споменаването на името му.

— Да, помня го — отвърна, без да се обръща.

— Докато бях в Уестърфийлд, разкрих нещо за него — направи кратка пауза, като се колебаеше как точно да й го каже. — Той е бил човекът, който се е обадил в мотела. Представил се е за ченге и е излъгал мама и Джей Ти за автомобилната катастрофа.

Наташа нито се помръдна, нито каза нещо.

— Добре ли си? — попита Бен. — Знам, че това е голям шок за теб. Но там срещнах един човек, който е подслушал целия разговор. Той е познал гласа на Тони.

Тя се обърна и погледна внимателно брат си.

— Бен, не ти ли изглежда доста безсмислено? Та той ми беше приятел, защо ще постъпва по този начин с майка ми?

— Не знам — отвърна Бен, като поклати глава, — и аз се чудя вече от два дни защо. Все пак имам някои предположения.

— Може би приятелят ти е чул нещо, но все пак ми се струва, че това не е бил Тони. Просто е невъзможно.

— Не, той е бил — настоя брат й.

Тя обърна глава към него и повтори бавно, сякаш обясняваше нещо на двегодишно дете.

— Не, Бен, този човек греши. Не е възможно да се е случило подобно нещо. Тогава Тони бе влюбен в мен. Той никога не би направил нещо, с което да ме нарани. Предполагам, че си бил доволен да откриеш виновника, но това просто не е вярно.

Той прокара нервно пръсти през косата си. Първо Карлин, а сега и Наташа, и двете се държаха с него така, сякаш не беше с всичкия си.

Тя отиде до канапето и грабна палтото си.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам. Отбих се само да ви поканя двамата с Карлин на вечеря утре в един ресторант на Двайсет и трета улица, който открих наскоро. Ще дойдеш ли? Около девет и половина.

Бе смутен от бързината, с която сестра му смени темата, но се опита да не го показва.

— Ще трябва да попитам Карлин, но ако тя е свободна, ще дойдем — възнамеряваше да й позвъни веднага след като сестра му си тръгне.

— Чудесно. Ще ти позвъня в болницата, за да ти кажа точния адрес — каза Наташа, наведе се и го целуна по бузата. — Довиждане, знаменити докторе и мой брат — допълни тя и се засмя дяволито. — Как ли ти устояват тези сестри? И дали наистина се опитват?

Наташа чу, че докато затваряше вратата, Бен се засмя, макар че не му бе особено весело. Тя отиде до края на покрития с килим коридор и зави зад ъгъла. Там се изправи до стената и изчака, докато се поуспокои. Етън я очакваше в бара насреща да пийнат по чашка, преди да отиде на някакво съвещание. Просто не можеше да се появи пред него толкова разстроена.

Явно миналото се опитваше да се вкопчи с пълна сила в нея. Но тя бе готова да направи всичко възможно, за да не му позволи.

 

 

Бен изтича, за да хване зеления светофар на кръстовището „Колъмбък Съркъл“ и зави към Сентръл Парк Уест. Вървеше бързо, като се вглеждаше в предната част на сградите, където обикновено върху бяла табелка се изписваше номерът им. Така се бе унесъл в мислите си, че не забеляза паркираната на няколко метра от входа на сградата кола на Карлин.

Карлин, която хапваше набързо сандвич в близкото кафене, остана с отворена уста, като забеляза Бен. Не трябваше да узнае, че прекарва последните дни от отпуската си да наблюдава апартамента на Тони Келнър. Тя сведе глава над масата, за да не види лицето й.

С решително изражение на лицето Бен отвори тежките стъклени врати на входа на сградата.

Господи, не — казваше му шепнешком тя, — какво правиш! Стой настрана, моля те.

Бен вече се бе отправил към асансьора, когато пред него се появи портиерът.

— Мога ли да ви помогна?

Той се спря.

— Моля, позвънете на Антъни Келнър. Кажете му, че Бенджамин Дамероф е тук и иска да го види.

Изчака, докато портиерът набра номера по вътрешния телефон и предаде съобщението. Последва продължителна пауза. Най-накрая портиерът каза:

— Да, сър, много добре. После погледна към Бен — последният асансьор в дъното на коридора. Двайсетият етаж, четвърти апартамент.

— Благодаря.

Тони отвори вратата с широка усмивка на уста. Още от пръв поглед Бен забеляза шитата по поръчка риза, копринената вратовръзка и тъмносивите панталони, които без съмнение бяха част от скъп костюм.

— О, Бен Дамероф — извика той и го покани да влезе, — каква изненада! Винаги е толкова приятно човек да се срещне със стари приятели. На какво дължа това неочаквано удоволствие?

Бен влезе в апартамента. Всекидневната бе луксозно обзаведена, имаше и няколко антики, подредени с вкус, а светлината падаше така, че открояваше прекрасните картини върху бледобежовите стени. В първия миг посетителят се почувства неловко. Дори не бе предполагал, че Тони е толкова богат. Като си помисли, че се бе надявал това копеле да бъде строго наказано от съдбата! Но май щеше да се окаже, че въпреки пъклените си дела е бил доста щедро възнаграден.

Като се обърна с лице към Тони, Бен заяви:

— Не съм тук, за да възраждам стари приятелства. Може и да си бил приятел на Наташа, но за мен никога не си представлявал нищо.

— Ако не се лъжа, ти сам дойде да ме видиш, Бен — намръщи се Тони. — Просто не мога да разбера защо се нахвърляш върху мен с толкова остри думи.

Той още повече се раздразни от фалшивата му любезност.

— Защо да не ти го кажа направо, знам какво си направил — извика и го изгледа изпитателно.

— Какво съм направил — повтори с усмивка думите му Келнър. — Е, ще ти призная, че с това всъщност не ми казваш нищо, защото през живота си съм свършил толкова много неща.

Бен съвсем се вбеси.

— Стига си се правил на луд, Келнър. Говоря за телефонното обаждане в мотела „Звездна светлина“. Говоря за смъртта на майка ми и за онова, което причини на бащата на Карлин.

Тони кимна с глава, сякаш с мъка се опитваше да си спомни нещо напълно забравено.

— Да, спомням си. Майка ти и нейният баща си уреждаха тайни срещи в онзи мотел. Приятни вечери за двама, май така би могло да се каже.

— Остави определенията, ти си ги изплашил с твоето обаждане… С малката си шегичка направо си ги тласнал в онзи ужасен камион. Но сега вече знам, че ти си го направил — гласът му премина в студен, заплашителен шепот.

Тони се опита да се престори на смутен и объркан.

— Но за какво по-точно говориш, Дамероф? Каква шегичка?

— Я не се преструвай — сряза го той. — Защо, по дяволите, трябваше да им казваш, че децата им са пострадали при автомобилна катастрофа? Защо извърши тази подлост?

Келнър отстъпи назад, сякаш бе шокиран от отправените му обвинения.

— Виж какво, аз разбрах за тайната им връзка след това, както и всички останали, и изобщо не съм им се обаждал, уверявам те.

— Лъжеш, копеле мръсно — изсъска Бен. — Нямаш смелост дори да си признаеш какво си направил. Винаги си бил дребна душица.

Приятелското отношение на Тони в миг се изпари, а гласът му стана леден:

— Какво ти дава право да мислиш, че можеш да си позволиш да дойдеш в къщата ми и да ме обиждаш? Или че изобщо ми пука за теб и за проблемите, свързани с онова забравено малко градче? По дяволите, сигурно мнозина смятат, че двамата напълно са си го заслужавали.

Бен го погледна изпитателно. Ако до този момент имаше, макар и капка съмнение, сега вече бе сигурен, че той го е извършил.

— Ще ти потърсим отговорност. Аз и сестра ми от едната страна и Карлин от другата.

— О, значи говориш и от името на Карлин? — саркастично го попита.

— Как се осмеляваш дори да разговаряш с нея? — извика Бен. — Ти унищожи всички ни. А сега имаш наглостта да се представяш за приятел. Отсега нататък ще стоиш далеч от нея, разбра ли?

Тони като че обмисляше напрегнато нещо. После се засмя:

— Защо смяташ, че тя иска това? Твърде съм ценен за нея, за да се лиши от мен, ясно ли ти е?

— Повтарям ти да стоиш настрана — предупреди го.

— А сега ти ме чуй — безцеремонно заяви Тони и се приближи към него със заплашителен вид. — Твоята възлюбена Карлин не се нуждае от защитата ти. Преди да дойдеш да ми казваш какъв долен тип съм, трябваше да се огледаш около себе си. Карлин също е извършила някои нещица, които едва ли ще ти се харесат.

— Да не си посмял да говориш против Карлин — предупреди го Бен.

— Да, сигурно няма да ти е приятно да разбереш колко получава от мен всяка година, нито откога й плащам не само аз, но и много други.

— Стига си лъгал, мръсно копеле такова! — извика вбесен Бен.

Тони вдигна предупредително пръст към него.

— Ето че отново започваш с обидите — изрече със спокоен глас, но в очите му проблесна омраза. — Разбирам, че не ти е приятно да чуваш, че възлюбената ти Карлин е едно корумпирано ченге, което се грижи да натрупа достатъчно парички за старините си. Както изглежда, ако действа с това темпо, ще може да се пенсионира много преди да навърши шейсет и пет.

Без да се замисли, Бен се хвърли към него и го удари. Ударът беше толкова силен, че Тони се стовари на пода. Веднага посегна към канапето, за да се хване за него и да се изправи, а с другата си ръка опипа устата си, от която се стичаше кръв и капеше право върху светлата копринена дамаска на канапето.

Бен отстъпи няколко крачки назад, изпълнен с отвращение не само към него, но и към самия себе си.

— Махай се — извика му Тони, който с усилие изви глава към него.

Бен се отправи към вратата и я тресна след себе си. Този мръсник бе убил майка му и сега имаше нахалството да твърди… Не можеше дори да помисли отново за това, то беше толкова налудничаво. Като го видя, че се приближава, портиерът бързо му отвори вратата. Бен излезе, без да му каже нито дума, и тръгна напред, без да знае накъде. Карлин да взима подкупи! Господи, как само се опитваше това копеле да отвлече вниманието от самия себе си.

Продължи да крачи бързо с наведена глава, пресече улицата и влезе в Сентръл Парк. Опитваше се да изключи една мисъл от съзнанието си, но тя непрекъснато се връщаше, сякаш искаше непременно да бъде чута. Ако Карлин наистина е получила пари от Тони, не обясняваше ли това странното й поведение, когато й съобщи за извършеното от него? Ако наистина имаше интерес да защити Тони, то тогава със сигурност нямаше да е доволна от намесата му.

Разбира се, всичко това бе просто една невероятна измислица. Но все пак Карлин бе само един детектив, който получаваше доста ниска заплата. Те никога не бяха говорили за заплатата й, но той, както и всички останали, добре знаеше, че детективите не са сред най-високо платените служители в тази страна. Тя бе сама и трябваше да посреща всичките си разходи през тези години. Доколкото знаеше, също така трябваше да се грижи за майка си и баща си.

Карлин бе израснала в оскъдица и сама се бе отказала от възможността да забогатее, след като бе избрала професията на полицай. Възможно е да е започнала да съжалява за това свое решение. А може би е намерила начин да прави онова, което би искала, като същевременно получава някаква малка финансова компенсация. Толкова време бе минало от дните на детските им години, когато бяха така близки, възможно ли бе да се е променила толкова много?

Бен седна на една пейка в парка. Всичко това му изглеждаше смешно и невероятно.

Но то би могло да обясни нещата.

Не. В случая не ставаше дума за случаен човек. Това бе Карлин. Така че бе невъзможно.

Той се наведе напред и покри лицето си с ръце. Не се бе обаждал на Карлин от вечерята им преди два дни, макар непрекъснато да си повтаряше, че трябва да го направи. Веднага след като Наташа си бе тръгнала вчера, се наложи да отиде спешно в болницата. Тази сутрин бе в операционната, а щом свърши, тръгна към апартамента на Тони, и ето, че сега се чудеше дали да не изчака малко, преди да й се обади. Може би наистина трябваше да изчака, мислите му в този момент бяха толкова объркани. Не можеше да се примири с тези ужасни подозрения за нея, но как би могъл да отиде и директно да я попита за истината?

Да предположим, че все пак я попитам — разсъждаваше Бен. — Ако не е вземала подкупи, тя ще го отрече. Но дори да е вземала, пак ще отрече. Усети смразяващ страх при мисълта, че няма да знае със сигурност дали може да й се довери или не.