Синтия Виктор
Само ти (17)

16

1984 година

Карлин свали стъклото на колата, която с Дерек бяха наели рано в петъчната вечер, и примигна от ярката слънчева светлина.

— Не би трябвало да го правиш. На четирийсет години ще приличаш на стогодишна. Освен това слънцето причинява рак на кожата.

Нравоучителният тон на Мариса Форхам пресече удоволствието й. Дерек се усмихна от шофьорската седалка и й спести отговора.

— Ракът на кожата обикновено се появява у хора, които прекарват поне по два часа на слънце — рече той и срещна погледа на Мариса в огледалото за обратно виждане.

— Много се извинявам — отвърна кисело тя. — Само се опитвах да помогна — тя се размърда на мястото си и привлече вниманието на съпруга си, който до този момент гледаше през прозореца и избягваше да обръща внимание на разговора. — Хората изпитват истинска алергия към всяко ново знание. Дори тук, на острова. През цялото пътуване с автобуса дамата, която седеше пред мен, се обръщаше неуморно, за да ме изгледа убийствено, само защото споменах колко много мазнини съдържа шоколадовият сладкиш, който ядеше. Знаете ли, хората мислят, че това нещо е здравословно, но то съдържа предостатъчно захар и скорбяла, за да ги убие в разцвета на силите им.

Дерек спря на паркинга пред магазина и погледна към Мариса.

— И на колко такива ранни смъртни случаи, породени от тази храна, си станала свидетелка, Мар? — попита я през смях той.

— Забавлявай си се колкото искаш за моя сметка — отвърна тя и излезе след него. — Що се отнася до мен самата, не виждам причина да рискувам така живота си.

Карлин побърза да влезе в сладкарницата.

— Плодов сладолед с горещ фондан, ако обичате. Две топки ванилов сладолед с много бита сметана и ядки.

Не беше нужно да гледа, за да разбере, че Мариса ще зяпне при избора й. Честно казано, тя дори не обичаше особено сладолед, но не можа да се сдържи. Обикновено Дерек се справяше с досадните хора. Голямата му дарба беше да остане до края честен, като същевременно е и любезен. Затова пък Карлин неизменно създаваше проблеми, ако около нея имаше хора, които не я интересуват особено.

Това е нещо съвсем ново — помисли си тя, когато младата сервитьорка й подаде препълнена пластмасова чаша. — Сега не наказвам Мариса, а себе си. Внезапно Дерек се появи до нея. Грабна една пластмасова лъжичка, загреба от фондана и го поднесе към устата си.

— Да ти помогна ли? — попита той, преди да го лапне.

— Да, ако обичаш — отвърна, изпълнена с благодарност, младата жена. — Всъщност би ли изял всичко?

— Можем да си го поделим — заяви той. Вдигна за момент очи към Мариса и Спенсър, които си поръчваха замразено кисело мляко. — Макар че доколкото си спомням, ти не обичаш ванилов сладолед и определено мразиш бита сметана.

— Виновна — Карлин се усмихна и му подаде чашата. — Дяволът ме накара да го направя, кълна се.

— Не, скъпа — целуна я леко по носа той. — Дяволът е онзи, който ще те съпроводи до ада, след като паднеш поразена от слънцето, щом си подадеш носа навън.

Младата жена се засмя. Беше лесно да се смее тук, да забрави дори съществуването на останалия свят. Остров Шелтър беше толкова красиво местенце. Тъй като беше скрит между Кап Харбър на юг и Грийнпорт на север, трябваше да вземат ферибота. Както бе покрит с десетки квадратни километри гори, заобиколени от бяла плажна ивица, той създаваше впечатление по-скоро за Кейп Код, отколкото за Ню Йорк. Единственият му недостатък беше, че посещението до Шелтър Айлънд означаваше да бъдат с Мариса и Спенсър, чиято масивна бяла къща на мечтите бе построена върху модния Диринг Харбър.

Спенсър бе заговорил за това посещение, откакто Дерек бе започнал да изготвя материали за списание „Гуд Лайф“, което бе създал преди няколко години. След като Карлин се бе появила в живота на фотографа, поканата естествено се отнасяше и за нея. Обаче й бе трудно да изпита приятелски чувства към хора, които даже не криеха презрението си към професията й. На тях очевидно не им беше приятно, че имат сред познатите си полицайка, според тях една напълно неначетена личност, с която не си заслужаваше да си губят времето. Дерек също не държеше много на Форхамови, но както обикновено той просто не обръщаше внимание на слабостите им и извличаше най-доброто от създаденото положение. Карлин си даваше сметка, че за професионалното му израстване бе важно да остане в приятелски отношения с тях, затова се стараеше да ги търпи и да не се впечатлява от неприятния характер на Мариса и високомерното й държание.

— Това е просто една къщичка върху водата — повтаряше Спенсър всеки път, когато настояваше да посетят острова, но тонът му загатваше достатъчно ясно колко величествена трябваше да е въпросната „къщичка“.

А тя наистина беше внушителна, с огромни бели колони, масивна каменна тераса, шест спални, пет бани и великолепна веранда, достатъчно голяма да побере цял конгрес.

Спенсър си бе взел отпуск миналата седмица, а Мариса бе останала, за да преработи една статия от двете или най-много три, които пишеше за цяла година. Бе отишла при него в късния петъчен следобед. Дерек й бе предложил да я закара, но тя бе предпочела обществения транспорт.

— Живея единствено благодарение на тези няколко часа свобода — бе обяснила тя на Карлин по телефона в четвъртък вечерта.

Раздразнена, младата жена се бе запитала точно колко часа й се събираха, в които да не е свободна.

— Защо винаги го наричат „евтин автобус“? — прошепна достатъчно тихо, за да не я чуят домакините им. — Той е същият като този, който използвах, за да пътувам от Уестърфийлд до Коулвил. Голям, претъпкан с народ.

— Но не и по стандартите на богатите хора — отвърна все така тихо приятелят й.

— Знаеш ли, Карлин — провикна се от другия край на помещението Мариса, — може да отделиш малко време за изучаване на храните и техните съставки, макар че, доколкото разбирам, ти и тези като теб предпочитате да ядете понички.

Младата жена я изгледа безпристрастно.

— Казват, че по една на ден от тях ще ви спаси от посещения при лекаря.

Дерек изгълта останалия фондан и изхвърли пластмасовата чаша в голяма кофа за боклук. После прехвърли ръка през рамото на своята приятелка, тръгна с нея към Мариса и прегърна с другата си ръка и нея.

— Време е да се връщаме към водата, нали, мили дами?

След като влязоха в колата, и четиримата потънаха в мълчание за известно време, но тишината бе непоносима за Мариса.

— Какво правите по време на дежурство? — попита тя.

— В последно време не излизам да патрулирам, тъй като сега съм помощник-сержант. Това означава, че работя със сержанта и ходя навсякъде, където отиде той.

— Всъщност — прекъсна я гордо Дерек — наскоро Карлин успешно издържа изпита за сержанти и се класира първа.

В алеята пред къщата на Форхамови беше паркирана червена кола, на чиято табелка бе обозначено, че принадлежи на медицинско лице. Младият мъж я заобиколи и спря зад нея. Мариса го изчака да изгаси мотора, преди да отговори.

— Сигурна съм, че не е било лесно — заявих усмивка тя и понечи да излезе.

Карлин не помръдна от мястото си.

— Съвсем не толкова трудно, колкото в Харвард, предполагам — отбеляза Дерек и отвори вратата.

Мариса се обърна изненадана.

— Карлин е учила в Харвард? — възкликна тя, новината очевидно не й се понрави особено.

— И се е дипломирала с отличен успех, нали така, скъпа? — попита невинно.

В това време Спенсър последва съпругата си на алеята и двамата се запътиха към страничната врата, която водеше към кухнята.

Младата жена излезе от колата, заобиколи я и се приближи до любимия си.

— Благодаря, но не беше необходимо. Не е задължително да ме обичат — погледна го и се усмихна. — След като аз също не ги обичам.

Той я погали леко по бузата.

— От теб се иска да обичаш единствено мен.

— Бен, значи успя! — доволният вик на Мариса долетя иззад къщата. — Доведе ли и красивата сестра, онази, за която ни говореше миналата седмица и която работела в спешното отделение?

Карлин замръзна на мястото си. Не, това беше невъзможно, наистина беше невъзможно. Но лекарската табелка на червената кола отпред, споменаването за спешно отделение… Бен Дамероф сигурно познаваше Форхамови покрай Таш. Все пак тя се бе появявала вече на няколко пъти върху кориците на списанието на Спенсър.

— Какво има? — попита Дерек и я прегърна покровителствено през кръста.

— Нищо няма, разбира се — опита се да запази самообладание. — Това трябва да е мини удар, причинен от горещия фондан — погали го с благодарност по дланта. — Добре съм.

Нещо в нея крещеше: Моля те, Господи, дано да не е Бен Дамероф, дано да е някой друг лекар от някое друго спешно отделение! Погледна към приятеля си, докато приближаваха към къщата. Изглеждаше толкова красив в светлокафявите си шорти и морскосинята риза. Беше започнала да усеща зависимост от чувството му за хумор и любовта му. Той бе толкова различен от всички останали, които познаваше. Толкова уравновесен, толкова приятен и дяволски справедлив. Най-после бе започнала да изпитва задоволство от живота си. Е, вярно, задоволството не можеше да се сравни с екстаза. Но бе безкрайно по-добро от самотата, която го бе предшествала. Или пък от бурните пориви преди това.

Моля те! — продължи да шепне безмълвно тя. — Дано не си тук! Не разрушавай покоя, който най-после открих!

— Бен Гинзбург, това е моят най-добър фотограф Дерек Кингзли и прелестната му приятелка Карлин.

Младата жена дори не забеляза снизходителния тон на своя домакин, когато насочи поглед към петдесетинагодишния мъж, който се обърна усмихнат към нея и протегна ръка. Благодаря — промълви на себе си тя, докато се ръкуваше.

 

 

— Мислиш ли, че ще ме вземат за проститутка с тези дрешки?

Гласът на Карлин трепереше от студ, докато шепнеше към скрития в сутиена си микрофон. Беше съвсем леко облечена, с къса оранжева пола и черно кожено якенце. Дори високите до над коленете бели ботуши не можеха да й помогнат да се стопли, тъй като откъм река Хъдзън духаше студен февруарски вятър, а температурата бе паднала под нулата.

— Да, Кембридж.

Отговорът на Хари Флойд долетя през миниатюрното приемниче, скрито в ухото й.

— Много малко неща могат да сгреят човек така, както една полицейска палка, чифт белезници и пистолет.

След това се чу гласът на полицай Ричард Овъртън:

— Не, Хари. Това се дължи най-вече на петкилограмовите обувки.

Звуци на дрезгав смях и шумът от статичното електричество, изпълниха слуха й. Без съмнение Хари и Ричард, настанени на топло в колата, се забавляваха, като я наблюдаваха как трепери на студа.

Още щом бе постъпила в полицията, младата жена бе открила една характерна за всички ченгета черта: те незабавно подлагаха на проверка всеки свой нов колега и набързо му поставяха оценка, която щеше да го съпътства до края на професионалния му живот. Знаеше се, че ченгетата не даваха втори шанс никому. Беше се справила с това, когато постъпи на работа.

Съвсем ясно си спомняше първата седмица. Изпратиха я да патрулира в район, който се славеше с най-високия процент на престъпност в цял Бруклин. Беше се озовала съвсем сама там, тъй като партньорът й бе извикан за някаква несъществуваща задача. Нейното задължение през този ден бе да направи така, че всички да забележат присъствието й. Когато партньорът й се върна късно следобед, за младата жена не бе останало никакво съмнение, че той я бе наблюдавал и щеше да сподели мнението си с останалите колеги.

Онази проверка трябваше да издържи на всяка цена. Изненада я обаче откритието, че успешното представяне на сержантския изпит и получаването на детективска значка два месеца по-късно я изправи пред нова поредица от тестове.

Не че имаше право да се оплаква. Без помощта на Хари едва ли щяха да изберат именно нея за детектив. За всяко повишение от сержант до капитан се полагаше специален изпит и ако човек се наредеше сред първите в списъка, а междувременно се освободеше и някое място, тогава имаше шанс да напредне в службата. Съвсем друго обаче беше да станеш инспектор. Това повишение трябваше да бъде свързано с личните заслуги, но в действителност бе резултат от дейността на високопоставени приятели, а Карлин имаше късмет да бъде близка с Хари. Когато колегите й предложиха да отиде да благодари на равина, тя знаеше кого точно имаха предвид.

Но макар да бе неин наставник, Флойд обичаше да я наблюдава как си пробива път.

— Време ти е за това, Кембридж — казваше често той, в гласа му се долавяше гордост, сякаш тя бе негово откритие, но същевременно я дразнеше и с възможността за евентуален провал.

Тазвечерното дежурство беше прекрасен пример за това. Младата жена неведнъж вече се бе преобличала като проститутка. Но едва ли най-студеният ден в Ню Йорк от 1952 година насам бе най-подходящ за залавянето на негодяя, ограбил и пребил девет нощни дами. Идеята за голямата мисия на Карлин беше на Хари. Той вече почти не се занимаваше със задачи, които трябваше да се изпълняват на улицата. Сержантите обикновено надзираваха събитията, а не вземаха активно участие в подобни операции.

През целия път до Дванайсето Авеню се бе шегувал с това колко дълго можеше да й се наложи да ходи, преди да се случи нещо съществено, как двамата с Ричард щяха да си седят на топло в колата и да я наблюдават. Когато Карлин излезе навън, от погледа й не остана скрита широката му усмивка, тя обаче нямаше да му направи удоволствието да види колебанието й. Усмихна се в отговор на обясненията му към Ричард, че факторът вятър е от изключително голямо значение при отчитане на реалните температури. Отправи се решително към тъмното празно пространство на отсрещната страна и започна да се движи от ъгъла с Петдесет и втора до ъгъла с Петдесет и трета улица, като поклащаше ханш, а в устата й се мъдреше цигара. Знаеше, че въпреки закачките Ричард и Хари можеха да спасят живота й, ако се наложи.

Вече неколцина мъже бяха спрели колите си, предимно с номера от Ню Джързи, за да й направят предложение. При друг случай щеше да ги прибере в пандиза. Тази вечер обаче търсеше една определена личност. Наближаваше един след полунощ, т.е. цели два часа след началото на среднощната й разходка, когато висок едър мъж в синьо скиорско яке и вълнена шапка, която закриваше по-голямата част от лицето му, изрече думите, споменати от три от нападнатите проститутки:

— Курвите не заслужават да живеят.

С тези думи той застана пред нея и я сграбчи в нещо като мечешка прегръдка. Едната му ръка обхвана шията й, задуши я за момент, а другата изтръгна чантата от рамото й. Тикна портмонето в джоба си, хвана я за косите и отдръпна назад другата си ръка с намерението да стовари лакътя си странично върху главата й. Внезапно Карлин се отпусна, привидно изгубила съзнание, но когато той посегна да хване натежалото й тяло, тя заби с всичка сила острия връх на ботуша си в глезена му.

Непознатият падна на колене, парализиран от болка, вкопчи се в глезена си и започна да сипе проклятия на някакъв неразбираем език.

Младата жена измъкна пистолета от преметнатия през рамото й кобур.

— Не мърдай! Арестуван си.

Мъжът се обърна, очевидно с намерението да побегне, но се озова лице в лице с другите двама полицаи. Те се усмихнаха, когато колежката им изви ръцете на нападателя зад гърба му. После му сложи белезници, като в това време изброи правата му като арестуван.

— Ти сядаш на предната седалка, Кембридж — произнесе Хари и четиримата се запътиха към колата, в гласа му усети нещо особено. — Там ще ти бъде по-топло.

— Какво ще кажеш следващия път ти да играеш ролята на проститутката? — предложи през рамо младата жена, което накара Ричард да избухне в смях.

— Добра работа си свършила, Карлин — рече началникът й два часа по-късно, докато чакаше Хари на първия етаж на полицейското управление. — Виждам нови повишения в бъдеще.

И я потупа приятелски по гърба, преди да излезе. Младата жена само повдигна рамене. Не забеляза Хари, който се приближи зад нея.

— Да вървим, президент Скуайър — тупна я пъргаво по рамото той. — Ще те закарам у вас.

Излязоха от сградата и влязоха в неговата кола.

— Имате ли предпочитан път до Сохо, ваше височество? — продължи той и запали мотора.

— По-кротко, Хари.

Карлин отказваше да приеме сериозно закачките му, а бе и прекалено уморена, за да забележи здраво стиснатите му устни. Единственото, за което бе способна да мисли, бе как щеше да изпълзи до леглото си. По принцип работеше по две дневни смени, по две нощни и след това два дни почиваше, но сега й се бяха събрали почти две седмици да дежури и двете смени, докато залови този негодник.

Хари отдели за момент поглед от пътя.

— Трябва да си вземеш два дни, да помислиш малко за себе си.

— Дерек определено ще се зарадва. Как се чувства съпругата ти, след като ви се пада да прекарате заедно цял уикенд само веднъж на шест седмици?

— На Мерилин това положение най-вероятно й допада. Аз не съм човека-мечта, с когото може да се живее.

Макар да бе толкова близка с него, бе виждала съпругата му само няколко пъти. Той предпочиташе да отделя семейството си от своята работа, така че колкото и часове да прекарваха извън полицейското управление, колкото пъти и да вечеряха заедно, Карлин бе неизменно част от „работата“ за него.

— На децата сигурно не им е много приятно.

Синовете му бяха съответно на седем и осем години.

— О, за Хари младши и Джорджи е важно да имат телевизор — не изглеждаше особено развълнуван от факта, че най-близките му хора не го ценяха кой знае колко. — Ами твоят приятел? Как се справя той с теб?

Тя се засмя.

— Знаеш ли, иска ми се да вярвам, че не би могъл да живее без мен, и Господ ми е свидетел, че с това работно време на практика двамата се засичаме рядко вкъщи, но затова пък Дерек познава всички в Ню Йорк. Влезем ли някъде и той започва да поздравява всички по име. Това е най-общителният човек, когото познавам. Просто няма обременената психика, която като че ли е задължителна за всички останали нюйоркчани — усмихна се, докато мислеше за него. — Много неща могат да се кажат за едно богато, щастливо детство — додаде тя и се засмя.

— От богато семейство ли е?

Тонът на Хари бе едновременно заинтригуван и засегнат.

— Живеели в огромен апартамент в Лондон, но притежавали и имение в Котсуолдс. Родителите му го обичали безумно. След завършването на Оксфорд, той завоювал веднага успех с любимата си професия — спря и вдигна очи към него. За какво би могъл да се измъчва Дерек?

Двамата се засмяха, но Карлин бе леко смутена. В крайна сметка щастливият живот на приятеля й не я освобождаваше от нейната отговорност. Трябваше да се постарае да отделя повече време за него. Толкова рядко го придружаваше на приемите, които той посещаваше, за да си намира нови клиенти. Беше отишъл сам дори до Карибските острови, за да снима в продължение на два дена, след което бе останал още десет, за да си почине. Беше я молил многократно да заминат заедно, но точно тогава тя просто не можеше да напусне Ню Йорк. Не е честно спрямо него — реши.

— Преди Мерилин непрекъснато се оплакваше от дългия ми работен ден — рече Хари. — Но сега вече си има своите приятели. Струва ми се, че като се пенсионирам, ще ме кара да излизам всяка сутрин и ще иска да се връщам късно вечерта.

Тя се замисли за момент.

— Всъщност Дерек никога не се оплаква. Много е самоуверен — усмихна се и се обърна към Флойд. — Това означава ли, че мога да престана да изпитвам вина?

Двамата се изхилиха. Колата спря пред осеметажната сграда, в която се намираше таванският апартамент на Кингзли.

— Почини си добре, Кембридж — каза Хари, когато тя отвори вратата. — Имаш нужда.

— Нуждая се от два-три часа сън — увери го тя.

— Добре. Утре не искам да те виждам преди единайсет сутринта. Всъщност не идвай дори преди три-четири часа следобед.

И стисна сърдечно ръката й.

Карлин му махна за довиждане. Подпря се на тапицираната стена в асансьора и едва не заспа, докато стигне до горния етаж, толкова бе изтощена. Но щом се озова в огромния, тъмен апартамент, сетивата й се пробудиха. Минаваше три през нощта и Дерек трябваше да е заспал. Тя обаче дочу някакъв звук откъм неговото студио. Затвори безшумно вратата и измъкна пистолета от кобура. След това пое на пръсти по полирания дървен под, като сдържаше дъха си и се ослушваше. Щом влезе в кабинета му, закачи, без да иска с ръка един плик, който стърчеше от купчината книжа върху бюрото. Хартиите паднаха на пода. В същия момент светлините в задната част на студиото се запалиха и Дерек се провикна настойчиво:

— Карлин, ти ли си?

Стиснала здраво оръжието, младата жена заобиколи стената, която отделяше студиото им от спалнята, и се озова пред Вероника Слейтър, асистентката на Дерек, която побърза да облече някаква риза.

Карлин замръзна на мястото си, прекалено шокирана, за да може да говори. В това време Вероника нахлузи останалите си дрехи и изскочи от апартамента. Дерек, също гол, седеше на ръба на леглото.

— Нямах представа, че ще се прибереш толкова рано — заяви изненадващо спокойно той, когато входната врата се затвори след неговата асистентка.

На младата жена той изведнъж й се стори напълно непознат.

— Само това ли имаш да ми кажеш? Как не си предполагал, че ще се прибера толкова рано? Няма ли нещо по-добро, като например „напих се“ или „бях дрогиран от терористи“, или пък „това всъщност не съм аз, а моят близнак, който се върна току-що от голямата война“?

Изгледа я недоумяващо.

— Скъпа, никога не съм те лъгал. Нито пък съм те контролирал какво правиш. Не ми е минавало през ума, че това ще те разстрои толкова.

— От коя планета си ти? — сълзите започнаха да изпълват очите й.

— Скъпа, много съжалявам.

Приближи се до нея и я прегърна. Тя веднага се отдръпна. В продължение на няколко секунди се бореше със сълзите си. Най-сетне реши, че вече може да се довери на гласа си.

— Какво точно беше за теб връзката ни?

Искреността на младия мъж бе шокираща, също както и думите му:

— Ние се обичаме и живеем заедно.

— И освен, че се обичаме и живеем заедно, спим и с когото ни падне, така ли? — попита Карлин.

— Честно казано, скъпа, никога не бих го направил, ако знаех, че това ще те нарани толкова.

Дори сега гласът му звучеше по-скоро объркано, отколкото виновно.

Обезсърчена и изтощена, младата жена си наложи да запази спокойствие. Беше глупаво да спори с него.

— Очевидно имаме различна представа за правилата на поведение — промълви горчиво тя. — Господи, знаех, че си очарователен, но не предполагах, че чарът ти се простира дотам, че да спиш с приятелките си!

Тази реакция не й се нравеше, особено като се има предвид, че Дерек стоеше пред нея с вид на агънце, ненадейно ударено по главата с някакви напълно нови разбирания за живота, а не на човек, разбил току-що свещеното доверие.

Карлин се намръщи, отвратена както от него, така и от себе си.

— Дерек, от това нищо няма да се получи. Не искам да се превърна в една вечно сърдита, опърничава жена. Една връзка се гради на вярност и доверие. А не само на… добре де, на добри приятелски взаимоотношения — избърса сълзите си и се отдръпна. — Ще си прибера нещата утре сутрин. Точно сега съм много уморена, за да го направя.

Младият мъж стоеше като попарен.

— Скъпа, не можеш да си тръгнеш. Чуй ме, вече никога няма да спя с друга жена. Сега, след като разбрах колко ти е неприятно това, обещавам, че това няма да се повтори.

Карлин беше поразена. Това е невероятно — помисли си тя, забелязала изумения му поглед.

— Не мога да повярвам, че англичаните, фотографите, обитателите на южния бряг на Хъдзън или може би хората, разделени според някакъв друг показател, към чиято общност се числиш и ти, имат някакъв друг кодекс на поведение. Двойките, които живеят заедно, го правят, защото желаят да си бъдат верни. Това означава здрава връзка, обвързване, ако щеш.

Той я погледна с вид на прилежен ученик, който изучава таблицата за умножение.

— Никога ли досега не си чувал това? — попита тя с нарастващо учудване.

— Никога досега не съм живял с друга жена.

Щеше да вземе отговора му за проява на красноречие, ако не го бе изрекъл така простичко. Дерек се приближи до нея и погали ръката й.

— Много неща не знам за това, но трябва да повярваш, че те обичам. Моля те, не си отивай!

Карлин се чувстваше смазана от разочарование. Същевременно виждаше, че обяснението му в любов бе искрено. Трябваше да му зададе още един въпрос.

— Колко пъти точно си правил това?

— О, Карлин — гласът му потрепери от вълнение. — Как бих могъл да ти отговоря на този въпрос? Няма да те лъжа, никога не съм го правил и не мисля да го правя отсега нататък. Изглежда, дори един-единствен път е прекалено много.

За нея нямаше съмнение, че мъката му е истинска. Каквито и да бяха различията помежду им, той не бе непознат. Това бе мъжът, в когото се бе влюбила така щастливо. Онова, в което се съмняваше обаче, бе дали някога ще може да му се довери отново.

Навел глава, Дерек промълви, сякаш казваше молитва.

— Но в едно мога да се закълна. Това бе последният път.

Младата жена го изгледа продължително, докато мислеше за всичко, което бяха преживели заедно. Можеше ли да го отмине просто така?

— Следващият път — заяви тя — ще сложи окончателно край на всичко между нас.