Синтия Виктор
Само ти (16)

15

1983 година

Видя дребно свито телце. Отначало не можа да прецени дали е на момче или на момиче. Гладката млечнобяла кожа сияеше на ярката светлина в студиото. Коленете не се виждаха, докато детето не се обърна към камерата по начин, който издаваше опит, като разкри първо долната част на тялото си, показа се малък момчешки пенис. След това се видяха и гърдите и раменете му. Най-накрая към камерата се обърна и лицето с големи кафяви очи и малко чипо носле.

Боже, то едва ли е на повече от пет-шест години — помисли си Карлин, докато лентата продължаваше да се върти. Не смееше да мисли какво е направил човекът зад камерата с това малко дете, за да го принуди да върши всичко това, нито пък да си представи какво бъдеще го очакваше. Очевидно момченцето бе грижливо обучено за изпълнението си.

Отвратена, младата жена изключи видеото. Едно обаче беше сигурно. Този оператор нямаше да продължи да упражнява своето „изкуство“. Тази мисъл й донесе известно удовлетворение. Вдигна слушалката и набра номера.

— Хари Флойд, ако обичате — рече.

— Сержант Флойд — прозвуча гласът му.

— Обажда се Карлин. Ще познаеш ли? Хванахме Куонтрел.

— Какво искаш да кажеш?

Усети вълнението му. От месеци подозираха управителя на сградата на Петдесет и трета улица в порнография с деца, но не успяваха да го докажат. Досега до тях достигаха само слухове и клюки, както и съобщението за изчезването на седемгодишно момченце от Девето Авеню, но нито едно дете не бе пожелало да свидетелства срещу него, нито един възрастен човек не бе дошъл да каже направо, че петдесетгодишният Куонтрел е малтретирал сина му или дъщеря му. Като че ли всички жители в района знаеха достатъчно, за да не позволяват на децата си да се приближават до високото здание от кафеникав камък със зелени жалузи, но никой не знаеше достатъчно, за да могат да осъдят този човек за престъпленията му.

Досега — помисли си Карлин и въздъхна доволно. Откриването на скривалището на Куонтрел не й даваше мира, защото случаят бе неин. Понякога беше по-лесно отделните части да се сглобят от разстояние. Почувства гордост, когато сведе поглед към касетата в ръката си. Какво би казал сега за избора ми? — запита се тя, като разговаряше мислено със своя наставник от Харвард, Харви Армистед. — „Ако вярвах, че ще издържите на това място повече от месец-два, щях да ви посъветвам да не го правите, госпожице Скуайър — бе заявил пренебрежително той, когато го бе уведомила за решението си да постъпи в полицията. — Доколкото познавам моите момичета тук, най-вероятно след година ще се омъжите, а след още пет вече ще бъдете майка на две деца.“

Беше готова да го удуши. Не че родителите й бяха реагирали по по-различен начин от него. „Четири години — напразно пропилени години“ — бе възкликнал баща й, но в гласа му бе доловила странно задоволство. Дори майка й, й се бе сторила доста несигурна. „Щом това е желанието ти, скъпа…“ — бе отвърнала неуверено Лилиан. Единствено Нанси Ериксън бе изпаднала във възторг.

Бяха изминали три години, откакто Карлин бе завършила Харвард. След шестмесечното обучение в Полицейската академия вече две години и половина работеше в едно от полицейските управления в Бруклин. Наученото в академията не я бе подготвило за патрулирането из улиците на квартала, където религиозни евреи и негри се бореха за територия, а престъпността се увеличаваше непрекъснато.

Беше тук едва от няколко седмици, когато успя да добие, макар и далечна представа, за най-лошото, което можеше да предложи Ню Йорк. Специален отряд от Отдела за борба с наркотиците бе заобиколил кафеникавата каменна сграда на Питкин Авеню, където се бе настанил някакъв търговец на хероин, и детективите вече блъскаха по вратата. Карлин бе сред десетината полицаи, които трябваше да прикриват гърба им.

Наркотрафикантът обаче нямаше намерение да се предава. Той изскочи през главния вход, като стреляше наляво и надясно и уби двама от хората насреща си, а третия рани тежко, след което хукна надолу по стълбите. Всички от помощния отряд започнаха да стрелят, в това число и Карлин, и когато престъпникът се строполи на площадката, никой не знаеше кой точно бе изстрелял съдбоносните куршуми.

След като написа отчета си, младата жена бе изпратена да си върви, но я посъветваха първо да се отбие до психолога в полицейското, за да се справи с психическите ефекти от онова, на което бе станала свидетел току-що.

Два дена по-късно тя вече се чувстваше добре, въпреки че никога нямаше да свикне напълно с подобни гледки. Най-много обаче я съсипваше търговията с наркотици, увеличаващият се брой търговци и консуматори, които поставяха района на колене. Иначе работата не беше сложна. Трябваше да тръгне след консуматорите, за да я заведат до търговците. Лошото бе, че много млади мъже и жени плащаха жестоко заради тази си слабост. Това правеше работата й много неприятна.

Междувременно Хари Флойд, точно както бе предсказал сам, бе станал детектив и премина успешно изпита за сержант. Бе преместен в Мидтаун Норт, един от най-интересните райони на Манхатън. Двамата си бяха останали приятели и се срещаха от време на време, за да вечерят заедно или да пийнат нещо. Случаят Куонтрел не даваше покой на младия мъж още от октомври, когато бе изчезнало момченцето. Хари говореше и правеше предположения, а Карлин слушаше. Никакво доказателство не бе открито в апартамента на заподозрения, дори след като през януари бяха издействали разрешение за обиск.

— Не остана местенце, където да не погледнем — бе обяснил той, докато разказваше за шестчасовото претърсване на малкия тристаен апартамент на Куонтрел. — Този човек има пет сервиза чинии и петнайсет чифта маркови дънки и, разбира се, има богат набор от фотографска апаратура: видеокамера, два полароида, два никона, дори детско фотоапаратче от началото на петдесетте години — Хари поклати отвратено глава. — Но не открихме нищо друго, освен богата колекция от холивудски мюзикли, а единствените снимки бяха от семейни ваканции от времето, когато Куонтрел растял в Калифорния.

Карлин споделяше раздразнението му. Интуицията му бе забележителна. Щом мислеше, че нещо у Куонтрел не е наред, най-вероятно бе точно така. Тогава й хрумна една идея.

— Хари — възкликна тя, — какво ще кажеш, ако заема няколко от тези филми? Само за уикенда — побърза да добави, тъй като той вече се готвеше да й откаже.

Идеята й се бе оказала блестяща и ударът бе попаднал точно в целта.

— Нали се сещаш за мюзиклите, които взех, онези, на чиито кутии пишеше „Южният Пасифик“ и „Оклахома“? — попита.

— Естествено — отвърна той. Към надеждата в гласа му сега се бе прибавило още нещо, което наподобяваше много мрачно предчувствие, но Карлин бе прекалено възбудена, за да го забележи.

— Е, някъде към кулминацията всичко се променя из основи.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че на всяка лента, някъде на час и половина след началото, се появява някое нещастно разсъблечено дете. Около три часа по средата на всяка шестчасова видеокасета са заети от мръсните творения на Куонтрел.

— Боже мили! — Флойд помълча около минута. — Слушай, това е истински динамит — заяви най-сетне, гласът му бе напълно безизразен.

— И още нещо — додаде прекалено развълнувана, за да забележи. — Има начин да открием къде е правено всичко това. На един от филмите се появява покривното пространство на съседната сграда, а на стената има огромен стенопис. Нещо сюрреалистично. Ярки цветове, грамадни фигури. Много характерни. Все някой ще ги разпознае и ще идентифицира студийното пространство.

— Страхотно, наистина страхотно — промърмори Хари. — Какво ще кажеш да те поканя на вечеря за награда? Тъкмо ще можеш да ми дадеш и лентите.

— Не тази вечер. Приятелката ми Наташа ще ме запознава с някакъв лъскав тип. Но мога да ти оставя лентите. Срещата ни е във „Фиорело“ в седем и половина. После ще мина през полицейското. Съгласен ли си?

— Супер — Флойд понижи глас: — Слушай, за това няма да мога да ти отдам заслуженото. Нали знаеш, не е много редно полицай от Бруклин да си пъха носа в доказателствения материал на Манхатън.

Това не я безпокоеше. Предостатъчно й бе двойното удоволствие — да работи с Хари и да освободи улиците от един перверзен тип.

— Но все пак може би имам някои добри новини за теб — продължи той. — Всъщност може би имам добри новини за двама ни.

— Какво по-точно?

— Ще ти кажа, когато дойдеш. Така, вече ти дадох стимул да се откажеш от десерта или да избегнеш да се заразиш от някоя венерическа болест.

— Боже всемогъщи — промълви Карлин и затвори телефона.

Много забавно — помисли си тя и се насочи към стенния гардероб в спалнята си. Е, все пак имаше някаква полза от това, че не водеше полов живот: не трябваше да се притеснява от заразяване с венерически болести. От друга страна, обаче възникваше голям проблем, а именно, какво да облече за една среща. Огледа критично скромния си гардероб. С какво ли щеше да бъде участник номер едно, запита се тя, като се опита да си представи приятеля на Наташа? Единственото, което знаеше, бе, че той е моден фотограф от Англия. Сигурно щеше да бъде дребен мъж с носов глас и строг раиран костюм. Избра къса плисирана пола и широк тюркоазнозелен пуловер.

— Престани — възкликна на глас тя, осъзнала, че вече започваше да мрази този човек, когото още дори не бе видяла.

Вдигна дрехите пред себе си и се погледна в огледалото. Не само че не даваш никакъв шанс на този мъж, ами и правиш всичко възможно да изглеждаш колкото се може по-безлична — призна си тя. Даде си дума да не се предава така лесно, прибра полата и пуловера и извади една тъмночервена вълнена трикотажна рокля, за която знаеше, че прилепва плътно по тялото й и освежава бледите й страни.

Щом се озова в италианския ресторант срещу центъра „Линкълн“, веднага се зарадва, че бе сменила дрехите си. Мъжът, подпрял гръб на стената, бе изумително привлекателен. Гъстите му, рано прошарени коси, стърчаха като четка, а на лявото му ухо проблясваше диамант. Носеше вълнени панталони и късо кожено яке. Дерек Кингзли бе невероятно хубав мъж.

Той вдигна веднага ръка към метр д’отела.

— Може би ще го арестувате за неучтивост — рече той, решил без капка колебание, че това трябва да е жената, с която му бяха уредили среща.

— Какво точно е направил? — попита Карлин. Преди да има възможност да отговори, метр д’отелът измина няколкото крачки, които го деляха от тях.

— Ако бяхте изчакали до осем, когато всички тръгват за концерт — изхленчи той, — тогава нямаше да ме принудите да ви карам да стоите така.

После кимна към младата жена, сякаш тези думи бяха поздравът му към нея, след което се запъти намусено към дъното на ресторанта.

— Voila — каза Дерек и се усмихна.

Карлин се засмя. Много от масите се освобождаваха, тъй като посетителите сякаш напускаха масово, за да отидат на концерт в центъра „Линкълн“, така че метр д’отелът ги настани почти незабавно в едно сепаре.

— Вие ли сте Дерек? — усмихна се младата жена, свали палтото си и го постави на съседната седалка.

— Несъмнено — той отвърна на усмивката й, очевидно доволен от онова, което виждаше. — Наташа ви описа много добре. Всъщност дори ми каза точно коя рокля ще облечете.

— О, Боже, какво според вас говори това за гардероба ми? — попита смутено Карлин.

— Мисля, че нещата, на които държите, са коренно противоположни на тези на приятелката ви — отговори младият мъж така, че в устата му това прозвуча като страхотен комплимент.

— Може би е време да оставя Наташа не само да ръководи светския ми живот, а и да избира гардероба ми. Това би бил отговорът на всички проблеми.

Направи й впечатление, че тази вечер се държеше естествено, нещо, което обикновено не й се случваше на първа среща. Всъщност — помисли си тя — това може би не се бе случвало изобщо, откакто…

Насочи вниманието си към Дерек.

— Та какво точно снимате? — попита тя, внезапно осъзнала колко малко й бе разказала за него Наташа.

— Много е скучно, уверявам ви. Красиви жени облечени в красиви дрехи. Това е всичко.

Карлин го погледна със съмнение.

— На повечето мъже това не би им се сторило досадно.

— Простете моята ненаходчивост. Всъщност харесвам много работата си. Но тя съвсем не е толкова интересна като вашата. Как решихте да станете полицай?

Когато сервираха виното и мезетата, младата жена вече разказваше за трите си години в полицията. Събеседникът й задаваше въпрос след въпрос. Той очевидно се забавляваше истински с описанието й на месеците, прекарани в Полицейската академия.

— Наистина ли се упражнявате да слагате белезници на хората? — попита учудено Дерек.

— Наистина ли бихте желали да опитате да го направите с някой сто и двайсет килограмов наркотрафикант без предварителна тренировка?

Младият мъж вдигна вежди.

— Изглежда, нищо не е в състояние да ви обърка. Но полицейската работа не може да няма някои неприятни страни.

Карлин нямаше намерение да споделя с един почти непознат човек страховете, които я обземаха от време на време. Престори се, че не го е разбрала, и се насочи към нещата, които нямаше право да прави, докато работеше в полицията.

— Ами не мога да притежавам магазин за алкохолни напитки и не мога да живея в района, в който работя.

Той очевидно усети, че по този начин тя се измъква, но нищо не каза.

— Ето какво ще ви предложа. Нека след вечеря да отидем в центъра и да опитаме някои местенца, които могат да изненадат дори и вас.

— Съгласна съм, но първо трябва да се отбия на Петдесет и четвърта улица за няколко минутки. Трябва да върна нещо на един приятел.

— Смея ли да се надявам, че става въпрос за служебна връзка?

Тя се замисли за момент. Дерек Кингзли беше фотограф, точно човекът, който можеше да се досети къде бяха правени филмите на Куонтрел по описанието на стенописа. И това не е всичко — осъзна тя. — Той може дори да ми направи списък на фирмите за правене на копия, готови да се заемат с тази отвратителна работа.

Дали беше редно да му каже за случая „Куонтрел“? Прехвърли наум материалите. Най-накрая се реши. Без да споменава имена и адреси, тя го запозна с историята на краля на детската порнография в района на улиците, които започваха с петдесет в западния район на града. Остана доволна, когато той се сети за името на художника, чиято творба приличала на описания от нея стенопис. Щеше да бъде напълно безопасно да говорят с него за това, къде бе окачена творбата му. Освен това фотографът знаеше едно място в западния район, където се тиражирали порнографски филми.

— Един приятел, Макс Зипкин, работеше там в началото на нюйоркската си кариера. Издържа само три седмици, но те му бяха предостатъчни.

— Откъде сте сигурен, че става дума точно за същото място? — попита Карлин.

Младият мъж поклати глава.

— О, съмнявам се, че става въпрос за същото студио. Но този мръсен свят е наистина малък. Онези, които работят в тази област, гледат да запазят кожата си. Вероятно ще ви заведат там, където трябва, дори след съвсем слаб натиск, само и само да се отърват от вас. Ако играчите са същите както преди няколко години, със сигурност ще се доберете до онези, които ви трябват — усмихна се. — Изглежда, в най-скоро време ще успеете да се справите с този случай — каза той и стисна ръката й, но я задържа малко по-дълго.

Смутена и в същото време — поласкана, тя измъкна дланта си и рече:

— Всъщност никой не трябва да знае, че имам нещо общо с това. Не само че не работя в района на занимаващото се с този случай полицейско управление, аз дори не съм на територията, на която и да е част на Манхатън. Хари може да си навлече неприятности, задето ми е дал въпросните видеокасети.

— В такъв случай съм поласкан, че сподели тази информация с мен.

Британският акцент придаде на думите му особено интимен и значим привкус и кой знае защо я накара да се почувства страшно уязвима.

— Нека да свършим с моите задължения, а след това всички решения за тази вечер ще бъдат твои — гласът й прозвуча оживено. — Може ли да си поделим стойността на вечерята?

Дерек се усмихна и повика сервитьора.

— Не, полицай Скуайър. Имам удоволствието да кажа, че фотографирането на красиви жени ми позволява лукса да проявявам щедрост — подаде кредитната си карта на келнера, без дори да погледне сметката. — Следващия път ти ще ми сготвиш нещо. Искам да кажа, ако не съм прекалено нахален, като предлагам да има следващ път.

Карлин се чувстваше неочаквано привлечена от този мъж. Но нямаше намерение да се обвързва емоционално, не и още от първата среща.

— Защо не направиш списък на храните, към които имаш алергия, за да мога да се съобразя с тях? — отвърна с иронична усмивчица.

— Не се притеснявай за месата — отговори той, докато подписваше сметката, а след това се изправи. — Готова ли си?

Без да изчака отговора й, взе палтото и й помогна да го облече.

Десет минути по-късно се озоваха пред полицейското управление на Петдесет и четвърта улица в западната част на града. Дерек бе явно заинтригуван. Младата жена усети смайването му, когато той се загледа в полицейските коли, паркирани по тротоара и на платното. Беше й приятно да се намира в компанията на човек, който намираше нейния свят за интересен.

— Ще се забавя около минутка — каза. — Отивам само да върна видеокасетите на Хари.

— Може ли да дойда с теб?

Как ли щяха да реагират Хари Флойд и Дерек Кингзли, като ги запознае? Щеше да бъде забавно да разбере, но идеята да влезе с цивилно лице в полицейското надали бе особено добра.

— Много неприятно ли ще ти бъде да ме почакаш тук?

Той я погледна разочаровано.

— Добре, ела, но мисля, че ще трябва да изчакаш във фоайето.

Дерек отвори вратата пред нея, огледа голите бежови стени и пода, покрит с обикновена мозайка, а после големия четвъртит плот, на който работеха напрегнато няколко полицаи. Карлин отиде да търси Хари.

Няколко минути по-късно двамата излязоха от асансьора и завариха Дерек да разговаря приятелски с полицая на входа.

— Значи четвъртък следобед ви устройва, така ли? — тъкмо казваше Дерек, когато приближиха.

— Да не би да се нанасяте в този район?

Гласът на Флойд прозвуча приятелски, но опитното му полицейско око преценяваше внимателно новодошлия.

— Хари Флойд, Дерек Кингзли — побърза да ги представи младата жена.

Фотографът протегна ръка, а след това отговори на зададения въпрос:

— Полицай Греъм ми позволи да направя няколко снимки тук идната седмица. Имам поръчка за няколко фотографии за „Вог“, които ще са истинска сензация, ако са сред тази обстановка.

— Може би инспектор Греъм би обсъдил това първо със своя сержант, преди да дава каквито и да било обещания?

Дежурният полицай се изчерви:

— Съжалявам, сър.

Флойд веднага омекна.

— Струва ми се, че идеята за няколко красиви манекенки, седнали на пластмасовите зелени столове, не е чак толкова лоша. Нека да докладвам на шефа и тогава вече наистина ще можем да се договорим.

Инспектор Греъм кимна разбиращо.

— Но аз имам още по-хубави новини от тези — Хари прегърна Карлин през раменете, като продължаваше да говори със своя колега. — Една красива жена ще дойде при нас за постоянно. Инспектор трета степен Бърт Греъм, приятно ми е да ви представя новата ви колежка, полицай Карлин Скуайър. От понеделник е преназначена в Мидтаун Норт като мой помощник.

Карлин едва се сдържа да не закрещи от радост. Преместването й в това полицейско управление бе осъществяване на една нейна мечта. Тук бе сърцето на Ню Йорк Сити. А като помощник на Хари щеше да го вози всекидневно, да прави всичко заедно с него.

Дерек се обърна към младата жена, заинтригуван от възбудата върху лицето й.

— Какво означава това?

Но Флойд отговори вместо нея:

— Означава, че отборът на Бруклинския колеж и Харвардския университет ще революционизира изучаването на престъпността от Четиридесет и четвърта улица до Сентръл Парк.

Обяснението му предизвика насмешливи възклицания.

— Почакайте и ще се убедите, цинични ми приятели. С тази малка дама ще се превърнем в нещо като Батман и Робин на Петдесет и пета от западната част.

Ентусиазмът му смущаваше Карлин, но тя бе прекалено развълнувана от перспективата да работи с него, за да се замисли за някаква си дребна тревога.

— Като стана дума за Батман — дочу се глас откъм асансьора, откъдето се показа добре облечен мъж на средна възраст, — държа да кажа, че си свършил страхотна работа във връзка с Куонтрел, Хари. Хванал си натясно копелето и аз съм дяволски горд с теб.

Лицето на Флойд засия.

— Главен инспектор Хал Фарис, приятно ми е да ви представя моята стара приятелка Карлин Скуайър.

— Значи вие сте момичето от Харвард. За мен е удоволствие да се запознаем.

Определението „момичето от Харвард“ не прозвуча като небесна музика за ушите на младата жена, но й се стори, че не е много разумно да се спречква с бъдещия си началник. Ограничи се в съвсем кратък отговор:

— И аз съм щастлива да се запозная с вас. Хари, благодаря ти за всичко. С Дерек трябва да тръгваме, но утре ще ти се обадя, за да поговорим.

— Скъпа, ще говориш с мен и утре, и вдругиден, и на по-следващия ден. Отсега нататък сме Флойд и Скуайър.

— Не знам как да ти благодаря — обърна се отново към него Карлин, когато той я прегърна и я поведе към изхода.

— Тази вечер благодарностите са от мое име — прошепна младият мъж. — Свърши страхотна работа.

Дори Дерек, който вървеше само на крачка след тях, не чу думите му.

— Не е стеснителен този твой приятел Хари — отбеляза Кингзли, след като излязоха на улицата.

— Не — усмихна се тя, — но затова пък е най-умното ченге, което познавам. Нямаш представа каква сделка е за мен това.

Дерек помълча около минута, преди да каже:

— Ако питаш мен, той прави истински пробив с работата, която всъщност си му свършила ти. Да не говорим за това колко точки печели пред началството благодарение на твоя пол и образование.

— Дерек, ти наистина не разбираш. Хари Флойд току-що ми даде най-голямата възможност в моята кариера. Сега вече ще науча всичко, което си заслужава да се знае за този град. Той ми го поднесе на тепсия.

Младият мъж кимна.

— Абсолютно си права. А сега да празнуваме.

Дерек я заведе първо във „Вижънс“, джаз клуб на Макдугъл Стрийт, там квартет, воден от алт саксофон, омагьосваше посетителите с музика на Дюк Елингтън. Щом влязоха в малкото помещение, неколцина от постоянните клиенти махнаха на Кингзли. Дори контрабасистът им намигна, докато заемаха местата си. След това посетиха други два пестеливо осветени клуба в центъра на града. Дерек откриваше навсякъде много познати лица.

— Има ли поне един човек в Ню Йорк, когото не познаваш? — попита задъхано младата жена, когато станаха от масата и отидоха да танцуват.

— Теб например не те познавам толкова добре, колкото ми се иска.

— И колко още жени са чували това твърдение?

Въпросът й прозвуча по-рязко, отколкото желаеше. Дерек я изгледа, но не отговори. В продължение на няколко минути танцуваха мълчаливо. Младата жена се наслаждаваше на усещането да бъде в обятията му. Партньорът й очевидно бе сигурен в себе си и я водеше умело. Какво удоволствие — помисли си тя, като остави вземането на решенията на онзи, който бе толкова добър в тази работа.

Вече от години се справяше съвсем сама с всичко. В Харвард, в Полицейската академия, дори в полицейското управление всяка стъпка правеше сама. Беше привикнала до такава степен с това, че бе забравила колко е приятно и мило някой друг да поеме отговорността. Затвори очи и не се възпротиви, когато Дерек я привлече към себе си и я целуна леко, а после — и по-настойчиво по устата. Изобщо не познавам този човек — помисли си тя, но почти веднага след това се отдаде на насладата от досега си с него.

— Карлин — гласът му я изненада, стори й се, че се пробужда от някакъв сън. — Искам да дойдеш у нас тази нощ. Искам да те любя.

— Божичко, каква зрелост!

Прямотата му я смути и тя опита да се прикрие зад шеговития си тон. Младият мъж обаче не се усмихна.

— Аз съм зрял човек, както и ти самата. Няма да настоявам, ако не желаеш да дойдеш с мен — престана да се движи, без да я изпуска от обятията си, вперил поглед в очите й. — Ти си най-необикновената жена, която срещам от доста дълго време насам, и аз нямам намерение да играя детски игрички.

Наведе се, за да я целуне отново, сключи ръце около талията й и бавно плъзна длани по гърба й. Сега се полюшваха под ритъма на латиноамериканска музика.

Карлин отвърна на целувката му. Внезапно той се отдръпна назад.

— Ако не искаш да дойдеш, кажи. Аз няма да те насилвам.

Беше толкова лесно да отстъпи пред Дерек, да се остави да я води.

А час по-късно, когато лежаха на широкото легло в таванския му апартамент на Спринг Стрийт, беше също така лесно да се отдаде на ласките му, да се забрави под опитните му ръце и дългото, мускулесто тяло.

Той я люби с устата си, разтвори най-интимните й части е език и й припомни какво бе изгубила в продължение на толкова дълго време. Най-после проникна в нея. Твърдостта му й се стори позната, сякаш бяха близки отдавна и го бе обичала и преди. Докато той се движеше дълбоко в нея, очите й се изпълниха със сълзи.

— Защо плачеш?

Дерек се отдръпна веднага, щом забеляза мокрите й ресници.

— От толкова отдавна… — заекна тя.

Беше се чувствала много самотна, бе забравила какво вълшебство е да се слееш с някого, да си позволиш да чувстваш.

Младият мъж не каза нищо. Просто поднови ритмичните си движения и я стисна по-силно, когато усети вълните на удоволствие, които преминаха през тялото й. Само след секунди дойде и неговият миг и тя на свой ред се притисна в него.

— Толкова си красива — промълви малко по-късно Дерек и плъзна длан по гърдите и по плоския й корем.

— Аз съм вероятно най-малко красивата жена, която си виждал през последните петнайсет години — отвърна Карлин и погледна към кориците от списания, украсили едната стена в спалнята му.

— Карлин, не говоря за някой четиринайсетгодишен модел. Ти си оригинал, реална личност, за Бога.

Младата жена се изчерви от удоволствие.

— Слушай, не ми ли каза, че един полицай няма право да живее на територията на района, в който се намира полицейското му управление?

Той се бе надигнал и я гледаше, като същевременно продължаваше да изучава тялото й с ръка.

— Да.

— Това означава, че ще трябва да напуснеш сегашния си апартамент — последва кратка пауза. — Премести се да живееш при мен.

Изведнъж цялото й внимание се възвърна и тя вече бе нащрек. Не можеше да повярва на ушите си.

— Да не си си изгубил ума? — възкликна. — Запознахме се в шест, само преди седем часа.

— Нека да опитаме. Аз лично знам, че трябва да бъде така. Довери ми се.

Дерек облиза бавно гърдите й и връхчетата им щръкнаха от удоволствие. Младата жена копнееше да му се отдаде отново. Цялата вечер бе като вълшебно пътуване сред някаква магическа страна. Колко лесно щеше да бъде просто да се съгласи.

— Трябва да съм се побъркала — промълви тя, докато ръцете й изучаваха силните му рамене и мускулестия му гръб, който се стесняваше надолу.

Дерек се усмихна и започна да я гали отново.

— Нека да си побъркана, Карлин. Бих казал дори, че имаш нужда да бъдеш малко побъркана.

— А ти си въплъщение на злото, нали?

Но вече знаеше, че щеше да се съгласи.