Барбара Делински
Един друг живот (22)

Епилог

След една седмица и без връзка с опита за покушение върху Карли искът за нов процес на Гари Кълбърт и Ник Барбър беше отхвърлен. Впоследствие Гари Кълбърт беше съден и обявен за виновен в заговор за убийство, като получи дългогодишна присъда, която щеше да излежава след първата. Не можа да излежи и двете. След три години в затвора той получи сърдечен удар и беше прехвърлен в болница, където почина четири месеца по-късно. Точно в този ден Върховният съд на Съединените щати отхвърли и последната му молба за обжалване.

Сам Лумис продължи да се изявява като началник на федералната служба в Бостън. Накрая, когато президентската власт мина в ръцете на друга политическа партия, той се оттегли от държавната работа и пое престижния пост на шеф на охраната в една голяма електронна фирма в района. След приключването на случая „Карли Куин“ двамата с жена му Елън станаха близки приятели със семейство Корнел.

На Грег Райли му трябваше известно време, за да се съвземе от това, което смяташе за огромна грешка в преценката си. Единствено с непрекъснато насърчаване от страна на Сам той успя да продължи да изпълнява задълженията си и го правеше с голямо усърдие и отдаденост. Упоритата му работа бе възнаградена. След две години и с блестящи препоръки от Сам той се озова на пост в секретните служби във Вашингтон.

Том Корнел, сериозно разтърсен от смъртта на Шейла, няколко месеца не можа да се съвземе. Отдаде се на живот в малките часове и със случайни жени — с надеждата да погребе болката си. Накрая разбра, че така няма да стигне доникъде, даде под наем къщата си в Уинчестър и започна да пътува, работейки за международен компютърен концерн. По-късно, докато пребиваваше в Лондон, той се запозна с една жена, която, макар и не толкова необикновена като Шейла, притежаваше достатъчно, за да възвърне вярата му в щастливото бъдеще.

Три седмици след като Райън й предложи, двамата с Карли се ожениха. Беше скромна церемония, удостоена с присъствието на семействата на младоженците, както и от множеството приятели, които бързо бяха станали общи. Прекараха медения си месец на Карибите и се върнаха, безкрайно щастливи, за да се погрижат за инсталирането на голяма спираловидна стълба, свързваща горния и долния етаж.

Макар че Карли продължи да преподава, тя също така започна и да пише. Първите й работи бяха терапевтични творби за страха и самоидентичността, творби, които не стигаха по-далеч от очите и ушите на Райън. Но с набирането на увереност тя разшири кръгозора си и се захвана със статии от местно значение, които срещнаха възторжен прием в регионалната преса. След време я помолиха да направи задълбочено биографично проучване на един от изявените членове на бостънското общество.

Това беше началото на нова кариера и моментът едва ли можеше да е по-подходящ. Защото след тригодишен брак и най-после избледнелия ужас на миналото Карли и Райън се сдобиха със син. Беше здраво момченце, с гъстите черни коси на баща си и ясните сини очи на майка си. Райън бе също толкова грижовен баща, колкото и съпруг, обичаше работата си в юридическата фирма, но обичаше и да се прибира у дома. Що се отнася до Карли — тя беше на седмото небе. Някогашната кухня в апартамента на Райън бе превърната в голям кабинет за нея. С най-голямо удоволствие организираше така часовете си за писане, че да съвпадат с графика на бебето, а после и с този на другите две деца, които се появиха последователно през следващите години. По това време семейство Корнел бе надлежно настанено в просторна къща в Линкълн, с няколко акра собствен терен, изобилие от явори, дъбове и върби, най-красивата борова горичка и огромно ловно куче, наречено Ред. Къщата беше модерна и просторна, с апартамент за родителите и еднакви мансардни кабинети за Райън и Карли, а за децата отделни спални, всяка от които украсена с поставен в рамка гоблен с мъничка червеношийка в ъгъла.

През годините множество снимки се добавиха към онази първа фотография на Бони и Клайд. Имаше снимки от семейството на Райън и от това на Карли, много-много снимки на децата им и най-големият портрет на двамата в деня на сватбата им. Тя често го вземаше в ръце и се взираше в него, припомняйки си чудото, което бе направило възможно всичко това.

Но от многото индивидуални отпечатъци, които Карли Куин Корнел остави през годините, никой не беше по-нежен, по-любящ, по-неизличим от този върху съпруга й.

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин — пошегува се с дълбокия си, сексапилен баритон Райън, когато през един пролетен следобед двамата се наслаждаваха на миг уединение в буйно обрасло кътче на горичката си.

— Кой кого преследва? — възрази тя и обви ръце около врата му, докато неговите притискаха тялото й.

— Само исках да се уверя, че няма да се загубиш.

Тя се прокашля, вече усещайки ускоряването на пулса си, което тялото му неизбежно предизвикваше.

— Загубвам се — продума по-задъхано и надигна устни, за да посрещне целувката му.

Така беше от самото начало и винаги ще бъде така. Някои неща, както индивидуалните отпечатъци, никога не се променят.