Барбара Делински
Един друг живот (12)

Дванадесета глава

Карли прекара по-голямата част от деня преди Нова година в размисли, планове и мечти. След като сутринта тичаха заедно с Райън, много добре долови тлеещото помежду им очакване. Въодушевлението му бе очевидно. Изпрати я до вратата с прочувствена целувка, а блясъкът в очите му говореше за нетърпението му да дойде вечерта. Едва по-късно, насаме, тя се запита дали бе взела правилното решение.

За първи път щеше да представи Райън на свои приятели, на хора, с които работеше, на онези, които щяха да разберат, че Карли Куин излиза от черупката си. За първи път щеше да бъде представена на негови приятели, на хора, с които той работи, на онези, които щяха да разберат причината, заради която през последния месец, за разнообразие, не е живял единствено за правото.

Карли се връщаше в спомените си. Като момиче братята й уреждаха за нея кавалери. Чувстваше се неловко — много добре знаеше какво й липсва, когато, щом часовникът удареше полунощ, избухваха поздравленията и всички се хвърляха в прегръдките си. Нейните кавалери също я целуваха. Тя, на свой ред, отвръщаше на целувките им. Но липсата на истинско чувство винаги й горчеше.

След това дойде Матю. Споделяха еднаква представа за Новогодишната нощ и нейното отбелязване. Предпочитаха да съберат само неколцина близки приятели в дома си. Беше задушевно и приятно да посрещнеш новата година по този начин. След смъртта на Матю вероятно би предпочела да прекара вечерта сама, но приятелите й не искаха да чуят за това. Винаги имаше някое тихо събиране, където я придумваха — не изцяло против волята й — да отиде.

А сега е ред на Райън. Не хранеше никакво съмнение, че вечерта ще бъде прекрасна, дори и ако — а може би точно ако — завърши така, както подозираше, че ще стане. Няма по-добра нощ да погледнеш към бъдещето. Ако изобщо иска да узнае дали би могла да има любовна връзка с Райън, моментът беше подходящ.

Но дори и всичко да се получи много добре, не можеше да не се опасява, че подвежда Райън. Може да се окажат също толкова добри любовници, колкото и приятели, но после какво? Вътрешната стълба, която си бе наумил Райън? Обвързване за нещо още по-сериозно?

Точно това я плашеше. Райън все още не знаеше. Не е свободна, чудеше се дали някога ще се освободи от тъмните облаци, които я преследваха.

Обаждането на Сам я разведри.

— Как се чувстваш? — попита я внимателно.

— Добре. Разбра ли нещо?

— Само това, че няма за какво да се тревожиш. Държа постоянна връзка с Мийд и Хофмайстер. Те владеят положението.

— Добре — всъщност не й се искаше да говори за това, предпочитайки да го прогони от съзнанието си, поне за днешния ден. — Надявам се, че си планирал нещо бляскаво за довечера с Елън?

— Наистина, уговорили сме детегледачка. Ще прекараме нощта в „Риц“.

— Радвам се за вас! Заслужавате го!

— Елън го заслужава — поправи я с усмивка Сам. — Ами ти? Някакви планове?

— Излизам с Райън.

— Ах! Какъв балсам за сърцето ми! На някое специално място?

— На парти. Всъщност на две.

— Звучи като доста натоварена програма. И забавна. Да се забавляваш добре, чуваш ли? Поживей си и не се притеснявай за нищо. Ти го заслужаваш!

Карли се засмя.

— И аз това си казвам. Точно това си казвам.

Късно следобед баща й почти повтори напътствията на Сам.

— Струва ми се доста свестен човек този твой Райън. Върви с него и приятно прекарване. Ако някой си е спечелил правото, това си ти.

Именно тази мисъл поддържаше усмивката на лицето й. В известен смисъл предизвикателството стоеше в основата на въодушевлението й. Наистина го заслужава, по дяволите! Беше си извоювала правото на приятно прекарване. Застоя се доста във ваната, лакира ноктите на ръцете и краката си в бледолилаво, за да бъдат в тон с роклята й, положи специални грижи за грима и прическата си, после се облече в коприна. Когато Райън се появи на вратата й, абсолютно елегантен с тъмния костюм, снежнобялата риза и ярката раирана вратовръзка, тя почувства, че й предстои новогодишна нощ, която няма да забрави.

Всички страхове, които бе имала от публични изяви, бяха изместени от неподправеното удоволствие да бъде с Райън. Той беше съвършеният кавалер, лесно пригодил се към нейните приятели, увличайки я да се пригоди към неговите. Не скуката беше онова, което ги накара да се преместят бързо от едното парти на другото — противно на очакванията, компанията бе спокойна и приятна. По-скоро предвкусваното продължение предопредели краткотрайния им престой. Когато излязоха навън, след като си тръгнаха и от второто събиране, това очакване бе достатъчно, за да ги остави без дъх.

Без да продума, Райън й помогна да се качи в колата, заобиколи от другата страна и влезе при нея. Наведе се през седалката и я целуна. Страстта му бе едва спотаена — усещаше напрежението на тялото му. После се отдръпна назад, за да я погледне, давайки й последна възможност за колебание. Щом вдигна ръка да помилва врата му, той разбра отговора.

Подкара колата и двамата поеха на път. Райън се протегна, хвана ръката й и я задържа здраво. Карли потръпна цяла. Вкопчи пръстите си, сякаш бяха единственото реално съществуващо нещо, и не откъсна очи от лицето му, докато светлините на Бостън не останаха зад тях и не поеха по Мемориъл Драйв. След това затвори очи и се опита да овладее вълнението, което възпламеняваше крайчеца на всеки нерв. Опита се да припише състоянието си на силния пунш, който бе пила, но разбра, че не може. Опита се да го припише на факта, че бе видяла Райън в компанията на приятелите си, но отхвърли и това. Имаше една и само една причина за палещата жарава във вените й. Тя е с Райън сега, за през нощта.

Едва когато предположи, че вече би трябвало да наближават, се осмели отново да отвори очи. За нейна изненада, бяха отминали тяхната сграда и се насочваха на север по шосе 2.

— Къде отиваме, Райън? — попита предпазливо. Сигурно е направил някъде резервация за късна вечеря.

— Ще видиш — прозвуча тихият му отговор. И продължи да кара напред, уловил ръката й, приковал очи в пътя.

Карли — също. Минаха през Френш Понд, подминавайки два ресторанта, които знаеше там, после бързо прекосиха Арлингтън и Белмонт и по северния склон излязоха на шосе 28.

— Райън? — погледна към него и й се стори, че чертите му са станали по-напрегнати. От своя страна, тя бе объркана. Но той само вдигна ръката й към устните си и настойчиво целуна пръстите й.

— Шшт. Просто се отпусни.

— Къде отиваме?

— По-нагоре, на север.

— На ресторант?

— Когато му дойде времето.

Ако бе искал да я успокои, думите му не постигнаха нищо подобно. За момент Карли почувства пристъп на див страх. После, отхвърляйки го като нелогично, съсредоточи вниманието си върху магистралата. Но когато Райън сви по шосе 3 и продължи да се движи на север, не успя да сдържи страховете си.

— Къде отиваме? — повтори въпроса и издърпа ръка от неговата, като се изправи и седна сковано на мястото си. Спомни си първия път, когато тичаха заедно с Райън и когато добре си даваше сметка колко лесно би могъл да я вдигне на рамо и да я отнесе. През тези седмици бе стигнала до пълно доверие в него. Изведнъж се запита дали не е сгрешила, дали не е тълкувала погрешно всеки жест, дали не е чувала и виждала само онова, което искаше да чуе и да види. Продължаваше да го гледа с разтуптяно сърце, когато той бързо я стрелна с поглед. Сред собствения си страх и тъмнината не успя да забележи неговото объркване. Виждаше ясно само напрегнатия му профил и това още повече я тревожеше.

— Исках да те изненадам — изрече безстрастно и здраво улови волана с две ръце.

— Успя. Къде отиваме? — вкопчи се в дръжката на вратата, но дали за опора или готова за скок — и сама не знаеше. Последното беше напълно абсурдна мисъл, тъй като колата се движеше с максимална скорост.

Изведнъж скоростта намаля и Райън изви към банкета. Навсякъде около тях бе тъмно като в рог. Макар че не можеше да види страха й, той го усещаше по вибрациите, които достигаха до него.

— Наех едно място във Върмонт за тази нощ. Има красива…

— Какво си направил?

— Наех вила. Какво има, Карли? — попита смутен и леко изплашен от реакцията й. Би трябвало да знае как ще завърши вечерта, а той само се надяваше да го направи по-романтично. — Мислех, че ще ти е приятно — в безкрайно нежния му тон се прокрадваше и лека нотка на обида. — Има красива странноприемница сред гората с разположени около нея малки вили. Наех една от тях. Ще ти хареса. Странноприемницата има страхотен ресторант, а ако случайно не ни се иска да излизаме, ще ни донесат храната. Веднъж вече съм отсядал там. Веднага след развода, когато имах нужда да се махна. Тогава бях сам. Сега си мечтаех да бъда с теб.

— Ви… вила? — прошепна тя и започна да се чувства като глупачка. Ако възнамеряваше да й причини някакво зло, можеше лесно да го направи и тук, в тъмното, без да се налага да измисля разни истории за странноприемница в гората, за вила и за рум сървис. Нещо повече — ако лъже, би трябвало да е актьор поне от ранга на достойните за „Оскар“, за да внушава такава искреност. — Наел си вила?

— Да. Идеята ми хрумна, докато беше на Бахамите и по цял ден нямаше какво друго да правя, освен да мечтая. Чудех се кога ли ще мога да те доведа тук. Вчера, когато се съгласи да прекараш тази вечер с мен, когато ми се стори, че си не по-малко… нетърпелива от мен… се обадих и направих резервация.

— Направи? — не знаеше дали да се смее, или да плаче, невероятно облекчена и същевременно невероятно развълнувана.

— Както казах… — протегна се и помилва лицето й с опакото на пръстите си. — Исках да е изненада. Вместо това, изглежда, те уплаших до смърт. Защо, Карли? Нямаш никаква причина да се плашиш от мен.

В гласа му отново звучеше обида и Карли се мразеше, че е виновна за нея. Вдигна лице към ръката му и покри неговата по-голяма и по-силна от своята.

— Знам — продума тихо и извърна лице, за да целуне дланта му. — Знам, Райън — вдъхна тръпчивия аромат на кожата му и се изпълни със сила. — Но понякога не мога да се овладея. А тази вечер… — очите й срещнаха неговите над ръцете им — дори тъмнината не можеше да скрие блесналия в тях копнеж. В последен жест на извинение за всичко, което си бе помислила, но не бе изрекла, тя се приведе напред с покана, която Райън мигновено прие.

Обхвана лицето й с две ръце, целуна я страстно, после се отдръпна назад.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Да.

Целуна я още веднъж, преди да я пусне, за да се намести отново на мястото си и да подкара колата. Отново задържа ръката й, този път по-леко и с успокояваща топлота. Пътуваха още половин час, без някой от двамата да проговори, и след това Карли бе тази, която не можа да удържи нетърпението си.

— Колко има още?

— Около час и половина.

— И изобщо не ти хрумна, че ще задавам въпроси? — пошегува се тя.

— Донякъде си мислех, че може би ще заспиш след всичкия алкохол, който пое. Всъщност трябваше да ти завържа очите и устата — при неволното й потръпване той стисна ръката й. — Само се шегувам, само се шегувам. Не обичаш ли изненади?

— Не особено — най-вече, ако става дума за завързване на очите и устата. Но беше неспособна да обсъжда този въпрос, когато мислите й бяха заети с тайнствената вила и факта, че ще прекара цялата нощ там с Райън, ще се събуди в ръцете му. — Райън! Нямам никакви дрехи!

— Аз имам — отвърна самодоволно.

— Много хубаво. Значи ти ще се преоблечеш в джинси и пуловер, а аз ще стоя с изпомачкана копринена рокля?

Смехът му отекна в купето:

— Имам дрехи и за теб.

— Дрехи за мен?

— Тази сутрин ходих на пазар — изви едната си вежда и я стрелна с очи. — Надявам се, че правилно съм определил размера.

Карли се разсмя.

— И аз се надявам — независимо от всичко, почувства се щастлива до небесата, че е пазарувал за нея, че е отделил време, че е помислил за всичко. Плановете за похищение изискват голяма организация, независимо дали са злонамерени или не. И тъй като този очевидно бе съвсем добронамерен, почти божествен, напълно оценяваше усилията.

Намести дланта на Райън между своите две и облегна глава назад на седалката, затвори очи и изчисти съзнанието си от всичко — освен от най-възбуждащите мисли.

Пътуването сякаш нямаше край. Спряха на един пункт за магистрална такса, после на втори. Беше доволна, че седи. Усещаше краката си като от мека гума, сякаш току-що бе пробягала трийсет километра. В известен смисъл точно така си беше. Решението, което бе взела, бе изключително съдбоносно. Молеше се да постъпва правилно.

Райън най-после изостави магистралата и сви по местен път, който ги отведе по-навътре в сърцето на Върмонт. Шосето бе тъмно. Само случайни коли профучаваха насреща им. Ако беше сама, Карли сигурно щеше да умре от страх. Една повреда тук и човек е наистина безпомощен. Но не беше сама. Райън беше с нея. Сякаш прочел мислите й, той бързо стисна ръката й.

— Гладна ли си? — попита тихо. — Можем да вземем нещо.

— Не, добре съм — отвърна шепнешком, с разтуптяно сърце.

Няколко минути по-късно навлязоха в уединен път. Насреща им засия елегантна провинциална къща, стратегически осветена от множество прожектори и празнични многоцветни крушки.

— Странноприемницата — обяви Райън и внимателно насочи колата покрай главната сграда по тясна алея. — Вилите са насам.

— Не трябва ли да се регистрираме?

— Направих го днес следобед по телефона. Очакват ни. Оставили са ключа на вратата.

Докато говореше, фаровете на колата осветиха малка къщичка с гостоприемно осветена фасада, също както и златистото сияние, което я огряваше отвътре. Натисна спирачките и угаси двигателя. След това излезе от колата и мина откъм нейната страна, за да й помогне да излезе. Ръцете му леко я прихванаха. Вгледа се в лицето й, осветено от силната лампа на верандата, после погледът му бързо се насочи над главата й — с вълнение, страх и малко невярващ, че наистина е с него.

— Карли, сигурна ли си? — лекото треперене на ръцете му бе красноречиво. Тя разбра, че не е била единствена в нетърпението си, докато траеше пътуването. Плахо докосна лицето й, очертавайки чертите му с несигурна ръка, и нервно отметна косата от бузата й. — Знам, че сигурно избързвам, но толкова силно те желая — поколеба се за момент. — Страхуваш ли се?

— Малко — отвърна шепнешком.

— Ставаме двама — пое си задавено дъх. — Знаеш, че не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш.

Дишането й бе накъсано и задъхано. Дори студеният нощен въздух не можеше да охлади горещите вълни, заливащи крайниците й. Тялото й бе топло и живо, копнеещо за неговото. Силата на собствената й възбуда я плашеше повече от всичко — а едва сега започваха! Никога не бе и мечтала, че може да се чувства така.

— Знам.

— Ще караме бавно, окей?

Тя само преглътна и кимна и той я притегли до себе си и я поведе към вратата, където за момент я пусна, за да се протегне към старата дъбова люлка, окачена на гредата на верандата.

— Казаха, че ще оставят ключа на някакъв гвоздей — ръката му опипа гърба на люлката. — Ето го! — и вратата вече бе отворена и той я въведе вътре, където Карли видя, че мамещото сияние идва от силния огън, пламтящ в камината.

— О, Райън — възкликна тихо, — колко е красиво! — намираха се в малка всекидневна. От двете страни на камината имаше мек диван с възглавници в комплект със същите такива два меки фотьойла. На пода бе постлана дебела битова черга.

Райън постави най-обещаващата лека целувка на тила й и смъкна палтото от раменете й.

— Ще отида да взема чантите — прошушна почти до кожата й. — Веднага се връщам.

Без да посмее да погледне назад, Карли пристъпи към огъня. Топлината му запълни празнотата, оставена от Райън, но въпреки това сега, когато вече не беше до нея, се почувства неспокойна. Самотата, която бе изпитвала през последните месеци, не е била нищо друго, освен прелюдия към копнежа й по Райън. Почти…

Чу затварянето на капака на колата, после стъпките му по стъпалата, по верандата… Вратата на къщичката се затвори, изщрака резе. Обви ръце около тялото си, точно в този миг ужасена от онова, което се канеше да направи, и почти си пожела да беше отново сама, в апартамента си, където всичко бе безопасно, сигурно и предсказуемо.

Но после Райън се приближи отзад, обви ръце около нея и тя разбра, че не иска да бъде сама. Тялото му е нейната безопасност, ръцете му — нейната сигурност, топлият му дъх до ухото й — не по-малко предсказуем от думите му.

— Не се страхувай, мила. Този път ще го направим както трябва. С отворени очи. Без тъмни сенки — бавно я завъртя към себе си, като продължаваше да й говори с безкрайна нежност. — Не знам какво е онова, което те измъчва, но тази нощ е наша. Няма да позволя нищо да застане помежду ни.

Карли се почувства пленена завинаги.

— О, Райън — изрече шепнешком, — толкова си добър. Толкова търпелив. И аз не искам нищо да застава помежду ни.

— Няма. Ще видиш. Ще бъде по-красиво от всичко друго, което познаваш — дълбокият му глас бе обуздан, така както и тялото му. Сведе глава, потърси устните й и бавно ги целуна, после с нарастваща настойчивост, когато нейните се разтвориха в ответ. Изпи всеки милиметър от тях, а езикът му милваше нейния и се гмуркаше още по-дълбоко, за да достигне до същността й. Когато най-после се отдръпна, и двамата бяха останали без дъх.

Прокашля се и с нежелание откъсна очи от нея, за да погледне встрани.

— Струва ми се, че са ни оставили шампанско. Искаш ли малко?

Тя поклати глава. Беше опиянена само от Райън, а жаждата дълбоко в нея се нуждаеше от нещо много по-силно и от най-доброто шампанско.

— Карли — прошепна той с ясно изписано на лицето му обожание. — Карли! — ръцете му помилваха гърба й и я привлякоха още по-близо. Целуна я нежно, без да бърза, веднъж, после още веднъж. — Кажи какво искаш? — попита и му се стори странно, че успява да прояви търпение, след като знае, че най-после е негова.

Отначало Карли не знаеше какво да каже. Предишния път то просто… се случи.

— Кажи ми, скъпа — настоя той шепнешком. — Искам да знам какво ти харесва.

Никога преди не бе обличала в думи усещанията си, когато е ставало дума за секс. Но с Райън всичко бе толкова различно. А страстта й бе толкова силна.

— Харесва ми, когато ме докосваш — отвърна свенливо.

— Така ли? — прокара ръце по гърба й той.

— Х-м-м — но искаше повече, учестеното й дишане му го подсказваше. Ръцете му се плъзнаха по-нагоре, помилваха раменете й, спуснаха се отстрани до ханша и бедрата, като я потъркваха леко.

— Така ли?

Отговорът й бе тих стон. Вгледа се в удоволствието, изписано на лицето й, усети как тялото й се притиска в неговото и макар ръцете й да не го милваха в отговор, а само се бяха вкопчили в раменете му за опора, с всеки изминал миг чувстваше все по-голяма възбуда. И не че беше започнал напълно студен — страстта му тлееше от часове, не, от дни. Празненствата тази вечер с Карли до него се оказаха мощен афродизиак, а двучасовото пътуване — допълнително опиянение. Да знае какво предстои, да го желае, да копнее за него и въпреки това да е принуден да седи и да се измъчва, като само мисли за него километър след километър — беше сладка болка, за която сега се реваншираше.

— Нека съблека роклята ти — помоли шепнешком. Пулсът й подскочи и тя кимна, неотлъчно вперила очи в неговите, докато той освободи няколко сантиметра разстояние помежду им и бавно се зае да разкопчава копчетата, после колана на копринената й рокля. Погледът му се сведе надолу, докато смъкваше материята от раменете й и я пускаше да падне на пода. Носеше дантелен комбинезон, който очертаваше извивките й, като прилепваше към стегнатите й гърди, тънката й талия, плавно разширяващия й се ханш.

— Толкова прекрасна! — гласът му бе само пресипнал шепот, докато съзерцаваше всичко пред себе си, и сега беше ред на Карли да се изпълни с възбуда от удоволствието на своя любим. Пръстите му се плъзнаха по копринената материя, нагоре от бедрата й, очертавайки талията, за да обхванат гърдите й. Палците му потъркаха върховете им, докато зърната й набъбнаха. Разтърсена от вълна на неудържима страст, Карли прехапа устни и простена, като отпусна главата си назад и затвори очи, притискайки се още по-плътно към него.

Но Райън не искаше страстта да я поваля толкова лесно.

— Карли — прошушна той, — погледни ме! — наложи се да го повтори, преди тя да се подчини със замъглени очи и натежали клепачи. — Харесва ли ти? — палците му продължаваха вълшебните си ласки.

— О, да! — прошепна тя.

— Какво друго, мила? Какво друго ти харесва?

Като дишаше накъсано, тя положи усилие да се съсредоточи. Имаше едно нещо, което ужасно й се искаше.

— Бих искала да се съблечеш — чу се да изрича и вероятно би останала ужасена от собствената си дързост, ако не беше мъчителният трус, разтърсил тялото на Райън.

— Божичко, Карли — извика той и я обгърна с ръце, за да я притисне към твърдината си, — толкова си необикновена! — беше го казвал и преди, струваше му се, че може да го повтаря вечно. В нея имаше някаква невинна страст, която го караше да губи разсъдък. Чувствайки неизбежната загуба на самоконтрол, той отстъпи назад и пое няколко дълбоки глътки въздух, преди да смъкне сакото и да издърпа вратовръзката си.

Лишена от неговата опора, Карли се свлече на колене върху дебелата черга, хипнотизирана от всяко негово движение, сякаш е някакъв бог — все повече и повече с всяка следваща дреха, която събличаше от себе си. След като метна небрежно вратовръзката на един от фотьойлите, той атакува копчетата на ризата и също я захвърли встрани. Едва имаше време да започне да се възхищава на широките му, покрити с косми гърди, когато ръцете му се преместиха на колана, после на копчето и ципа на панталона. Измъкна се от обувките си точно навреме, за да изхлузи панталона от краката си, едновременно с това смъквайки чорапите. След това застана пред нея само по тесни слипове, които по никакъв начин не успяваха да скрият изпъкналата подутина на члена му.

Тогава Карли протегна ръце и той се приближи до нея. Със задавена въздишка зарови лице в стегнатата плоскост на корема му и го притисна силно, а гърдите й меко обгърнаха издатината му. Смело плъзна ръце по стегнатите му мускули на задните му части и надолу по бедрата, усещайки напора под себе си и насърчавана от него.

Ако се бе страхувала от вмешателството на нежелани мисли, както вече бе станало веднъж, страховете й се оказаха неоснователни. Съзнанието й бе изпълнено с Райън до степен на пълно изключване на всичко друго. Мъжкият му мирис изпълваше ноздрите й. Усещането за твърдия му мускул изпълваше с наслада ръцете й. Притискаше устни с топли целувки по кръста му, докато пръстите й проникнаха под ластика на слипа. После, с дързостта на човек, обсебен не от покрито под пепел минало, а от невероятно огнено настояще, тя бавно смъкна материята надолу по жилавите му бедра, докато напълно я отстрани, и седна назад на пети, за да го погледне.

Беше великолепен, грандиозен в своята мъжественост. Разтреперана отметна глава назад да срещне погледа му. Едновременно с това го докосна, пръстите й обвиха твърдта му, милвайки този ствол от обтегната коприна.

— Мили боже! — задавено простена той и за миг затвори очи, после отново ги сведе надолу към нея, преди да я сграбчи за раменете и грубо да я вдигне на крака. — Божичко, Карли, трябваше да стане бавно — юмруците му сграбчиха комбинезона. — Ти си невероятна! — тя вдигна ръце и бельото й последва посоката на неговите дрехи. — Бавно — изохка задъхано. — Бавно и спокойно — но ръцете му бяха всичко друго, докато се бореха със закопчалката на сутиена и отделяха фината дантела от плътта й. Задържа я все така здраво към себе си и плъзна ръце под чорапогащника, изследвайки за миг контурите на женствеността й, преди да изхлузи коприната от краката й. Когато и тя остана гола, той я притисна в себе си и зарови лице в тила й. След това, с треперещи от нетърпение мускули, смъкна и двамата на колене. Ръцете му уловиха лицето й и го отдръпнаха назад. — Бавно… и спокойно — още веднъж повтори молитвата си, макар без никакъв резултат. Повече от ясно бе, че се намира в края на изпънато до скъсване въже, но не повече от Карли, която така отчетливо усещаше голотата му до своята, че това бе всичко, което можеше да стори, за да не го атакува. — Карли…

— Желая те, Райън — прозвуча прошепнатата й молба. Ръцете й се обвиха около врата му, тялото й се изви в неговото.

— Не мога да удържам… мила… трябва… — устните му бяха на сантиметри от нейните, дишането му — затруднено. Плъзна ръце надолу по задната част на бедрата й и ги разтвори над своите, също разкрачени. — Господи, мисля, че не… не мога да чакам…

Усети твърдината му и сподави тих вик.

— Не чакай! Не… чакай! — в един спиращ дъха миг, докато се наместваше отгоре му, той се заби дълбоко навътре. Екзалтираният й вик се сля с неговия в съзвучие с телата им, сега станали едно.

И останаха така неподвижни, вкусвайки усещането да изпълваш и да бъдеш изпълнен. Карли изхлипа от удоволствие, а Райън я притисна още по-силно.

— Толкова… е приятно… в теб — успя да прошепне пресипнало. Изви тялото й съвсем леко назад, улови погледа й, след това остави своя да се спусне надолу до мястото на единението им. Очите на Карли го последваха и тя се изпълни с всепоглъщащо усещане за пълнота. Кожата на двама им беше в такава близост, неговата — осеяна с косъмчета, нейната — гладка като слонова кост.

Той притегли хълбоците й още по-близо, после плъзна ръце нагоре по тялото й, докато палците му напипаха твърдите като кремък зърна на гърдите й. Тя остро пое дъх, затвори очи и усети как се отпуска назад, как съвсем леко се приземява върху чергата с Райън отгоре си, а лицето му отразяваше собственото й неудържимо желание. Напрегна мускулите си и започна да се движи под него. Той изви гръб и се изтегли почти докрай, след това се заби още по-дълбоко от преди.

— Точно така, скъпа… още… да, аххх, да… — насърченията му я доведоха до ръба на разсъдъка. Огънят бе запален, страстта се разгоря неуправляемо. Но този път Райън бе в центъра на пламъците и Карли нямаше от какво да се бои. Дори все по-силно се разпалваше, подклаждана от пламенните му движения. Извиваше се и се изпъваше, жадуваща за още и още от него. Даде й всичко, което тя искаше, и след това още. Когато накрая тялото й се взриви в ярки вълни на екстаз, той извика дрезгаво и за последен път се устреми към собствения си, помитащ разума връх.

Спазмите изглеждаха сякаш без край, споделен възторг извън времето. Когато — след дългите мигове на неотшумяваща наслада — Райън най-после се отпусна отгоре й, двамата продължиха да лежат заедно в сладостното продължение на блаженството. Сърцата им биеха лудо, крайниците им бяха изцедени от силата, която така безумно ги пришпорваше само преди мигове.

Той простена, дишайки задавено. Тя прокара ръце по влажната му кожа и го задържа, без да желае да го освободи дори когато той се надигна, за да я погледне.

— Колко си красива, мила! Знаеш ли?

Карли поклати глава и се изчерви, все още неспособна да проговори. Но не и Райън. Прехвърли се до нея и я притегли към себе си, после се подпря на лакът.

— Беше великолепно. Като първи път.

Разбра какво има предвид и каза не по-малко с красноречивите си пръсти, които вдигна към лицето му. Райън улови един в устата си и леко го захапа. Очите му бяха най-тъмният нюанс на кафявото и я изгаряха с топлината си. После той бавно произнесе две думи:

— Обичам… те.

Сега нейните очи се разшириха — най-напред от радост, а после от страх. Именно страхът за момент взе връх. Дъхът й заседна в гърлото, на лицето й се изписа уплашено отричане и тя поклати глава, но Райън много бързо я задържа.

— Не. Не се отдръпвай от мен, Карли. Не очаквам нищо от теб. Просто исках да знаеш. Това е всичко.

— Но ти не можеш… — прошушна безсилно. — Аз не мога…

— Няма нищо — успокои я той, а очите му я боготворяха с любовта, която току-що бе изповядал. През тъмната му брада се прокрадна лека усмивка. — Не казвай нищо. Просто знай какво изпитвам. Окей?

Изразът на лицето му, толкова развълнуван и изпълнен с обожание, беше този, който прогони страха й. В неговите ръце се чувстваше сигурна, защитена и обичана, както не се бе чувствала никога преди. За момента не можеше да си задава въпроси за тази любов или да се замисля за нейните разклонения. Това тук и сега бе прекалено скъпоценно. Много бавно щастието я заля и предизвика плаха усмивка на устните й.

— Добре — прошушна в отговор. Райън отново се отпусна по гръб на чергата, а тя затвори очи и се сгуши в гърдите му. Ударите на сърцето до ухото й постепенно се успокоиха едновременно със забавения ритъм на собствения й пулс.

— Не трябваше да се получи така — тихо продума той, дълбоко замислен, хипнотизиран от кротките пламъци в камината и божествената топлина на жената в ръцете си. Внимателно я премести, за да я прегърне по-добре. — Бях обмислил всичко. Щяхме да седнем пред огъня и да си поговорим, да пийнем шампанско и да посрещнем новата година, просто наслаждавайки се на присъствието си — погледна надолу. — Защото наистина е така. Изпитвам наслада само от присъствието ти — след като Карли подпря брадичка на гърдите му и му отправи укорителен поглед, който казваше, че го е хванала да бърка с ръка в меда, той има благоприличието да се изчерви. — Искам да кажа, разбира се, че исках да те любя, но ако ти не го желаеше, можехме просто да си лежим тук цяла нощ и пак щях да съм щастлив.

Като се имаше предвид сериозният му тон, Карли почти му повярва.

— Щях да го пожелая, но ти благодаря, че го казваш — прошепна тихо.

Той я притисна в ръцете си.

— Какво искаш да кажеш, че щеше да го пожелаеш? Тялото ми единствената причина ли беше да дойдеш тук с мен?

Тя потърка пламналата си буза в гърдите му. Смехът й прозвуча топъл и тих върху кожата му:

— Разбира се, че не. Но знаех какво да очаквам. Знаех, че е неизбежно. Исках го — отново го погледна и изведнъж стана сериозна. — Никога не съм се чувствала така с никой друг, Райън. Искам да кажа, не е имало много мъже, всъщност никакви други мъже, освен съпруга ми, и дори с него не бях такава.

Сърцето му сякаш полетя.

— Каква? — попита меко, защото изпитваше нужда да го чуе от нея.

Тя извърна очи, засрамена под проникващия до дъното на душата й поглед.

— Настъпателна. Агресивна. Никога не съм събличала мъж.

Тялото му се разтърси от гореща вълна и той я прегърна силно.

— Господи, удивителна си! — изръмжа тихо. — А пък аз си мислех, че си сдържана!

Нямаше какво да каже за това, факт бе, че Райън изтръгваше от нея неща, за които не знаеше, че съществуват. Ето че вече отново усещаше тръпки в себе си. Плъзна крак по прасеца му, за да го пъхне между неговите. Ръката й лекичко се раздвижи по гърдите му. Наслади се на усещането за стегнатата му кожа и меките кичури коса под пръстите си. Той бе всичко, което би могла да иска у мъжа, и тялото й затрептя. Докосваше го бавно, учудено, пръстите й очертаха тазовата му кост, зареяха се по равнината над нея. Отвори очи и се наслади на гледката — територия на безкомпромисна мъжественост, която дори сега откликваше на допира й.

От дъното на гърлото му се надигна тих звук, последван от името й, изречено в пресипнал въпрос. Карли разпери длан върху гърдите му и надигна глава, за да открие огъня, който бе подклала да пламти ярко в очите му.

Райън умело прехвърли тялото й върху себе си и го изви леко, докато го възседне удобно. Прихвана я с ръце под двете мишници и я притегли по-нагоре.

— Целуни ме! — нареди й пресипнало и посрещна устните й с отворена уста, отпивайки от сладостта й с жажда, съвсем неподходяща за скорошното й утоляване. Имаше жени в миналото — не можеше да претендира за същата невинност като Карли. И именно заради опита си още по-високо я оценяваше. Тя бе жена, от която знаеше, че никога, никога няма да се умори.

Помилва дребното й тяло и задълбочи целувката, засмука езика й, гмурна своя покрай него до най-тъмните кътчета в устата й, както не можеше да го направи до съзнанието й. Ако се бе сбъднало най-безумното му желание, тя би отвърнала на неговото вричане в любов. Но знаеше, че Карли не би излъгала за нещо такова. И знаеше също, че не е готова. Така че вярно бе онова, което й каза — засега е достатъчно само да знае какво изпитва.

— О, мила! — отрони тихо и тялото му отново се възпламени. Допирът на гърдите й върху неговите, на корема й върху неговия, на най-женствените й части върху неговите най-мъжествени — внезапно изпита такъв копнеж, сякаш от години се бе въздържал. — Отново те желая. Божичко, Карли, отново те желая.

Тя се усмихна благо, с някакво самодоволство, съвсем ново за нея, и притисна таза си с бавно въртеливо движение.

— Знам — после опря колене в чергата и обхващайки с крак бедрата му, се надигна, за да го поеме в себе си.

Този път се получи онова „бавно и спокойно“, което Райън бе търсил преди. Беше по-лениво изследване на мускули и плът, по-преднамерено взаимно прелъстяване, изкушаване до ръба, после въздържане и нова атака, докато заедно се извисиха до шеметния връх.

Дълго след това, когато Райън най-после успя да събере сили да помръдне, той се изтегли изпод нея.

— Къде отиваш? — прошепна тя, неспособна да понесе мисълта, че топлината му ще я напусне.

Коленичи над нея и нежно я целуна по устните.

— Тук съм, скъпа. Само да засиля огъня.

Карли се сгуши на чергата и остана да го наблюдава как слага нова цепеница в огъня. Когато се скри някъде в съседната стая, тя изведнъж осъзна, че от вилата познава единствено онова, което виждаше от мястото, където бе легнала — няколкото мебели наблизо, малкото бюро до стената, чергата и камината. Страните й още повече порозовяха при мисълта за нетърпението им и за момент изпита съвсем нелогичен свян, когато Райън се завърна. Ръцете му бяха отрупани с възглавници и едно одеяло, но не се сдържа да спре и да сведе поглед към деликатния й силует.

Бавно изпусна въздуха и поклати глава с удивление, после се отпусна на колене, струпа възглавниците в удобна купчина и преметна одеялото върху краката й. Ако Карли безкрайно живо съзнаваше голотата си, не и той своята. Възхити се на непринудеността на движенията му и изпита удоволствие от гъвкавостта на стегнатите му очертания.

Пращенето на огъня бе придружено от звучен пукот, докато отваряше шампанското. И когато седна с кръстосани крака пред нея, той вече държеше две пълни чаши. Притиснала одеялото към гърдите си, Карли се изправи срамежливо и пое предложената й чаша.

— Колко е часът?

Усмивката му бе безкрайно дяволита:

— Десет минути след полунощ. Боя се, че пропуснахме момента.

По бузите й избиха тъмночервени петна и тя сведе поглед.

— Може би не сме…

Райън се усмихна, предполагайки — също като нея, — че новата година беше настъпила, докато се извисяваха до последната кулминационна точка.

— Ама че посрещане! — възкликна той. — Не мисля, че друг път съм го правил така.

Смутена, тя тихо се засмя:

— Аз също.

Райън постави пръст под брадичката й и повдигна лицето й нагоре.

— Не бих го направил по друг начин. Честита Нова година, мила! — вдигна чашата си.

С премрежени от сълзи на щастие очи Карли също вдигна своята.

— Честита Нова година, Райън! Дано да бъде добра година.

— Специална година — допълни той и задържа погледа й, докато чашите им се допряха с тих, приятен звън. Поднесе своята към устните й и тя отпи. После тя поднесе своята към неговите и той отпи. А след това, сякаш за да подпечатат пожеланията си, всеки отпи от своята, като постави устни точно върху мястото, където се бяха докоснали устните на другия.

След като най-после откъсна очи от нея, Райън пое дълбоко дъх.

— Не е зле — разклати пенливата течност в чашата си. — Никак не е зле — отново погледна към Карли. Очите му помилваха всяка черта от лицето й, плъзнаха се по изящната извивка на врата и се спуснаха към ръцете й, здраво стиснали одеялото. Много внимателно посегна и разтвори пръстите й, като остави одеялото да падне на скута й. — Тялото ти е красиво. Не искам да го криеш от мен.

Карли се усмихна сред нов пристъп на руменина и сведе поглед надолу.

— Предполагам, че… не съм свикнала… толкова време измина.

— Знам. Но харесвам всичко у теб. Моля те да ми повярваш!

Очите й срещнаха неговите:

— Вярвам ти.

Райън остави най-напред своята, после и нейната чаша на чергата, изпъна се до нея, притегли я в извивката на рамото си и издърпа одеялото върху двамата. Със свободната си ръка привлече нейните две към устните си и нежно целуна пръстите й, после ги постави върху сърцето си.

— Махнала си халката — отрони, после затаи дъх в очакване на отговора й.

Той прозвуча съвсем тихо:

— Преди да дойдеш да ме вземеш тази вечер.

— Трудно ли беше?

Карли се замисли за момент и леко се намръщи:

— Не. Странно. Мислех, че ще бъде, но просто… го направих. Предполагам, че му е дошло времето.

— Сега неприятно ли ти е?

— Не. Обичах Ма… мъжа си — някак си не можеше да се насили да изрече едно име, което не бе истинско. Не и пред Райън, който заслужаваше толкова повече от някаква изфабрикувана история. — Нищо не може да промени онова, което е било между нас — вдигна очи към Райън. — Мисля, че той ще разбере.

— Сигурен съм, че ще разбере — отвърна, горд от разсъжденията й.

— Неприятно ли ти е, когато говоря за него?

— Разбира се, че не. И защо?

Тя се опита да намери подходящите думи:

— Някои мъже щяха да изпитват ревност.

— От човек, който е мъртъв? — когато тя трепна, той я притисна по-силно. — Как бих могъл да ревнувам, Карли? Той е бил твой съпруг. Щях да се чувствам зле, ако беше казала, че не си го обичала. И си напълно права. Нищо не може да промени онова, което е било помежду ви. Нищо не трябва да го променя — понижи гласа си почти до шепот: — Не искам да го заместя. Искам мое собствено място в сърцето ти. Там има място — сигурен съм, че има — и за него, и за мен. Но мога да чакам — прошушна и пое лицето й в дланите си, като преплете пръсти в буйните кичури кестеняви коси. — Стига да знам, че сега си тук заради мен, че ще бъдеш с мен, когато се върнем в Кеймбридж, че мога да очаквам да те видя вечер, да се събуждам до теб сутрин… — когато тя понечи да възрази, той постави палец на устните й. — Винаги когато можеш. Това е всичко. Винаги когато можеш — пое си дъх. — Обичам те, Карли. Толкова те обичам!

Очите на Карли се изпълниха със сълзи.

— О, Райън!

— Ш-шт — палците му отмахнаха сълзите. — Просто бъди с мен сега, окей?

Защото знаеше, че сърцето й не би могло да постъпи по друг начин, тя се усмихна неуверено и кимна.