Барбара Делински
Един друг живот (1)

Първа глава

Ноемврийският следобед беше мрачен, притаеният зад ъгъла здрач сякаш очакваше да улови безпомощния минувач в смразяващото си наметало. Карли Куин придърпа яката на шлифера по-плътно около врата си, после намести по-удобно чантата с книги на рамото си, без нито за миг да забавя крачка. Вървеше бързо. Напоследък не се чувстваше сигурна, докато не се прибереше вкъщи и не издърпаше и последното от трите резета на вратата си.

Потропването на тънките й токчета по тротоара я подсети, че бе забравила да смени обувките си, преди да излезе от училище, и мислено се наруга за този пропуск в бързината. Но беше работила до късно, за да проверява съчинения. Освен това беше петък. Когато си тръгна от библиотеката, единствената й мисъл бе за дома.

У дома. Усмихна се горчиво и сви по Братъл Стрийт, изчака пролука в натовареното движение, притича и отново пое сред непознатите пешеходци по отсрещния тротоар. У дома. Странно как умее да се приспособява съзнанието, продължи мисълта си тя. Колко изцяло и невероятно различен беше животът й преди година! Сега нейният дом е Кеймбридж, а самата тя е Карли Джонсън Куин. Изглежда като Карли, облича се като Карли и дори започва да сънува като някоя Карли. Може би наистина ще се окажат прави. Може би все пак ще свикне.

Почувствала се за миг в безопасност сред заобикалящото я човешко множество, тя се вгледа като хипнотизирана в светлините на колите, поели към Харвард Скуеър. Чудеше се къде ли отиват шофьорите им — дали на вечеря в „Ахмед“ или „Грендълс ден“, за по една бира в „Уърстхаус“ или на представление в Бостън!

Някаква кола изсвири с клаксон покрай нея и стресната, Карли рязко изви глава наляво. Веднага почувства облекчение, след като погледът й срещна ухилените лица на неколцина от нейните ученици. Просто се връщаха след победа на баскетболния им отбор над вечния противник. Беше говорила за малко с тях, когато си тръгваше след училище, сега кимна и им се усмихна. После те изчезнаха, погълнати от неспирния поток, и я оставиха да укротява неудържимото препускане на сърцето си. О, да, помисли си тя, наистина би могла да се приспособи към нов живот, към нова самоличност. Но сериозно се съмняваше, че ето това някога ще се промени — постоянната нервност, вечната предпазливост, особено сега, когато дните бяха по-къси и мракът се спускаше далеч по-рано.

Ускори крачка и измина още две пресечки, преди да завие надясно и да тръгне към реката. Апартаментът й се намираше на не повече от пет минути път. Но именно тази отсечка най-много я притесняваше. Страничната улица беше по-тясна и по-малко оживена от главната. Беше и по-тъмна, осветена само от уличните лампи, които сякаш бяха изгубени сред плетеницата от клони и телефонни жици. От безбройните входни врати, странични проходи и задни улички спокойно можеше да се появи нападател. Отзад се зададе случайна кола и фаровете й хвърлиха колебливи светлини върху пътя. Карли преглътна силно, захапа долната си устна и ускори ход.

Няма от какво да се страхува, нищо страшно няма. Повтаряше си наум молитвата, както го бе правила толкова често през последните месеци, изричайки я все по-бързо, успоредно с ускоряването на крачките си. Може би, замисли се тя, ще трябва все пак да последва съвета на Сам и да използва колата. Но тогава ще й се наложи в края на всеки ден да се разправя за място за паркиране. Освен това ходенето пеш й се отразява добре, също както и свежият есенен въздух.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои, но го задържа разтреперано, защото насреща й внезапно се зададе някаква фигура. Едва след като разпозна техника, който работеше в болницата, бавно изпусна въздуха. Движи се точно по график, каза си тя, след като мислено пресметна времето. Разминаваше се с него винаги щом тръгваше от училище в пет и половина, което не се случваше повече от един или два пъти седмично, и то все в различни дни. Това беше едно от нещата, на които Сам Лумис я бе научил. Колкото по-непостоянен е животът й, толкова по-неуловима мишена ще бъде. Не че беше човек на навиците. Беше далеч по-импулсивна в миналото, когато демоните в нея я пришпорваха да се доказва като журналист. Но сега, вече като гимназиална учителка, животът й бе много по-податлив на порядък. Странно, каза си наум, как се променят нещата.

Техникът пресече на отсрещния тротоар, без да продума. Пък и нямаше причини да познава Карли. Тя, от своя страна, разполагаше със Сам. Той бе проверил внимателно не само съседите й, но и хората, с които се разминаваха през онези първи седмици, когато не се отделяше от нея и сутрин я придружаваше до училище, а вечер — обратно до вкъщи. При дадените обстоятелства той си беше истински Божи пратеник.

Сега вече бе сама със себе си, свободна да си представя всякакви злодеи, които я преследват. В действителност улицата съвсем не е пуста, смъмри се тя. От едната страна имаше много и близко разположени къщи, а от другата — ниски жилищни блокове. Покрай двата бордюра наредените коли свидетелстваха, че наблизо има хора. Ако попадне в опасност, трябва само да закрещи и все някой ще й помогне. Или поне така се надяваше. В не толкова оптимистични моменти се чудеше дали тези градски жители биха се притекли на помощ на жена, която не познават. Чудеше се дали въобще ще я чуят през плътно затворените си врати и прозорци.

Щом пред погледа й изплува заобленият силует на купичката на нейния блок, откроен на фона на светлините на Мемориъл Драйв, мигновено почувства облекчение. Но после чу усилващия се тропот на стъпки отзад и спокойствието й се изпари. Без да помисли за токовете си, за изкъртения тротоар или за тежката чанта, която я удряше силно при всяка крачка, затича бързо, колкото й позволяваха силите. Без да поглежда нито надясно, нито наляво, спринтираше напред с една неотклонна цел. Дишането й бе накъсано и мъчително, примесено с тихи, уплашени стонове. През кичурите кестеняви коси, паднали върху лицето й, виждаше как свещеното й убежище се приближава все повече и повече. Без да обръща внимание на острата болка в слабините си, бягаше все напред, вече беше почти там и буквално вкусваше спасението си.

Сви в каменния вътрешен двор и хвърли бърз поглед през рамо. Едва успя да зърне излезлия просто да поспортува, когато откъм Мемориъл Драйв стремително я връхлетя солидната му стена от мускули.

Обзета от ужас, изохка и затаи дъх. Щеше да падне от сблъсъка, ако не бяха уверените пръсти, които я уловиха за раменете. Част от нея искаше да закрещи, другата си спомни какво й бе говорил Сам.

— Сега ти си Карли Куин — казваше й с вдъхващия си увереност глас. — Остани спокойна. Каквото и да правиш, ако някой се приближи, не допускай грешката веднага да решаваш, че Робин Харт е разкрита. Трябва да се държиш уверено — или ще провалиш прикритието си. Карли Куин няма абсолютно нищо, което да крие, нищо, от което да се страхува. Запомни това!

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Сега, останала без дъх от бягането и усещайки ударите на пулса си да отекват в ушите й, тя вдигна ужасени очи към тези на своя ловец. Беше едър, висок, с широки рамене, заплашителен. На слабата светлина в двора й се видя тъмен — гъстата му, небрежно разрошена коса, брадата, която покриваше цялото му лице и се разделяше за малко само при устните, износената му спортна блуза, запретната до лактите. Никога досега не го бе виждала — той излъчваше някаква вътрешна енергия, която не би забравила така бързо. Все пак, като вероятен нападател, будеше съмнение. Чертите на лицето му бяха твърде деликатни, също както — колко странно! — и пръстите му, които в момента я задържаха по-скоро за да не падне, отколкото като някаква форма на принуда. И гласът му, гласът му също не притежаваше грубостта, за която се бе подготвила.

— Добре ли сте? — попита и леко присви очи.

Карли бавно дойде на себе си. Искрената му загриженост беше толкова несъвместима с преднамерено нападение, колкото и спокойствието, с което я държеше на светлината, под погледа на всеки съсед, пожелал да ги види. Паниката отстъпи място на предпазливостта. Смути се, щом направи опит да проговори. Очевидно бе допуснала глупава грешка.

— Да… да, добре съм — прошепна със заекване.

Колкото и неоснователна да е била тревогата й, тя си казваше своето. След спринта бе останала без дъх. А и все още не бе стигнала у дома. Събра последните късчета сила, отклони поглед от неговия и отстъпи крачка назад. Мъжът пусна ръце край тялото си. Тя обърна глава и промърмори едно унило „Извинете“, след което го заобиколи и пое към вратата. За щастие тя бе отворена, а това й спестяваше изпитанието да пъхне ключа в ключалката. Както трепереха пръстите й, никога не би се справила.

Устремена единствено към осигуряване на пълната си безопасност, тя бързо прекоси фоайето към откритите стълби, които се извиваха в широка дъга около изпълненото с цветя преддверие. Не спря и не погледна назад, докато не стигна до третия етаж пред своя апартамент. Едва тогава се озърна наоколо и като видя, че никой не я беше последвал, бързо набра комбинацията, за да изключи алармата, засуети се за момент с ключа и се вмъкна вътре. Преди дори да прекрачи прага, натисна един бутон и силна светлина огря не само малкото антре, но и всекидневната, разположена на по-ниско ниво до него. Всичко изглеждаше добре. Всъщност чудесно. Пристъпи навътре, затвори здраво вратата, отново включи алармената система, върна резетата по местата им и се отпусна на вратата с дълга въздишка. Никога, когато се бе чувствала в плен на обстоятелствата, килията й не бе изглеждала толкова драгоценна, колкото в този момент.

У дома. Успя! По време на мъчителното приспособяване най-злият й враг беше собственото й въображение. Устните й се свиха самообвинително. Кошмарите са нещо друго — тях не можеше да спре. Макар да се различаваха в подробностите, основното им съдържание беше все едно и също. Тя е уловена. Притисната до стената. Обречена. Понякога от огън, който пламти, горещ и неуправляем. Понякога от невидимо същество, от дрезгав, ужасяващ глас. Или от ръка с малък, но смъртоносен пистолет.

Потисна надигащата се тръпка и мислено се изруга. Не, не може да контролира кошмарите. Но това? Да тича по улиците, изпаднала в пълна паника? Поклати обезсърчено глава, огледа уютния си дом и няколко пъти съзнателно пое въздух. След като пулсът й се успокои, тя се отдръпна от вратата, пусна чантата на масичката в коридора, свали шлифера си и го преметна през облегалката на дивана във всекидневната, отпускайки се върху меките възглавници. Гостоприемството им й подейства божествено. Изу обувките, остави краката си да се насладят на плюшения килим и отпусна глава назад. Затвори очи и задиша дълбоко. За четири месеца, откакто живееше сама, не си спомняше някога да се е паникьосвала. Но ето че току-що напълно и чисто емоционално загуби самообладание. Това я изпълни с отчаяние.

Отвори очи и най-напред огледа изисканите си пуловер и пола, които така добре подхождаха на представата за съвременен учител по английски език. После погледът й се плъзна из апартамента, който също беше показателен за новия й живот. Предвид необичайните обстоятелства, които я доведоха на изток, трябваше да е благодарна за много неща. Разполагаше с този прекрасен дом в наскоро преустроен жилищен блок с всички удобства и дори повече. Имаше и добра работа — такава, за която се смяташе добре подготвена, макар и малко да я бе позабравила. Не беше преподавала повече от пет години, но след като учителското й място бе осигурено, прекара лятото, подготвяйки учебната си програма. Отне й часове наред, дълги дни на четене, учене и обмисляне. Но както всичко, с което се бе захващала, искаше да го направи добре.

Отначало бе благодарна, че просто може да ангажира вниманието си. Докато умът й беше зает най-вече с Мелвил Фокнър и Хемингуей, не й оставаше много време да размишлява за Барбър и Кълбърт. Постепенно осъзна, че наистина обича това, с което се занимава, особено след като през септември започна учебната година.

Изпъна се, за да се отпусне още по-добре, протегна ръка да повдигне косите от тила си, като пропусна въздуха до задържалата се под тях влага. Да, наистина обича работата си. Обичаше да се занимава със самата литература, харесваше й обмяната на мнения с колегите, но най-вече обожаваше децата. Те бяха свежи и открити, изпълнени с желание да учат. Много от тях идваха от семейства, които търпяха лишения, за да ги изпратят в частно училище. Всички се готвеха да постъпят в колеж. Въпреки свободолюбието, неконформисткия дух и епизодичните неприятности, тяхната страст да поемат нови знания беше мечта за всеки учител. Чувстваше се много по-мотивирана и възнаградена, отколкото изобщо си бе представяла, когато бе принудена да изостави Чикаго и някои от най-щастливите си години.

Най-щастливи, но и най-трагични. Първо Матю. После Питър. Двама души, които бе обичала, макар и по много различен начин, сега вече мъртви. Тя оживя, за да започне наново така, както повечето хора не биха го направили, както повечето хора дори не биха могли да сънуват.

Закрачи неспокойно из всекидневната, прокарвайки пръст по шкафчето от бяло лакирано дърво до телевизора, по лавицата с книги, където спря и се замисли за момент… После отиде в кухнята за чаша портокалов сок. Върна се при дивана, здраво стиснала чашата в ръка, и отново се разположи на възглавниците, за да се заеме с толкова добре познатото й чувство на празнота.

Все пак гледката пред нея й беше приятна. Апартаментът й представляваше образец на ненатрапчива изисканост — от бялата памучна тъкан на модулния диван със закачливо разхвърляни бледолилави и сини възглавнички, ниските резбовани масички от бял мрамор до оригиналните литографии върху коприна по стените и вградените осветителни тела на тавана. Всичко това би било лесно изпълнимо за един декоратор, но Карли го бе постигнала съвсем сама. За първи път в живота си бе позволила да се поглези. Считаше го за компенсация на годините, в които бе работила без почивка, както и за утеха след преживените през последните години мъки.

Мислите й се върнаха към Матю, без да може да ги спре. Той никога не бе живял така, в безупречно чист и подреден апартамент. Жилищата, които обикаляха по време на шестгодишния си брак, бяха стари, тесни и напълно обикновени. Тогава й харесваше, защото беше с него. Колко го обичаше! Колко й липсва!

Въздъхна и разсеяно разклати портокаловия сок, след което едва не го разля, стресната от звъна на телефона. Мускулите, които тъкмо бяха започнали да се отпускат, отново се напрегнаха. Телефонът не се обаждаше често. Това също бе част от промяната. Имаше време, когато той сякаш никога не млъкваше.

Второто позвъняване я изправи на крака. Вече в кухнята, за миг се поколеба, с ръка на слушалката, преди да я вдигне със заучено спокойствие.

— Ало? — попита предпазливо.

— Карли?

Не разпозна веднага гласа, но й звучеше достатъчно приятелски.

— Да.

— Карли, Денис се обажда — Денис Шарп. Разбира се! Учител по история в академията. Треньор на баскетболния отбор. Висок. Красив. Представителен. — Съжалявам, че те изпуснах днес следобед. Надявах се да те хвана, преди да си тръгнеш, но сигурно си се измъкнала, преди да се върнем.

Измъкнала. Много точна дума. С предпазлива усмивка издърпа кабела на телефона към кухненската маса, настани се в един от сгъваемите платнени столове и се опита да придаде жизнерадостна нотка на гласа си.

— Налетях на момчетата ти на път за вкъщи. Поздравления! Изглежда, добре сте ги натупали.

— Момчетата направиха страхотна игра. Особено срещу Палмър. Гордея се с тях.

— Сега вече на първо място ли сме?

Той се изсмя тихичко.

— Сезонът едва започва. Може да се каже, че сме там, където ни е мястото.

— Денис — в гласа й се долавяше лек укор, — къде е училищният дух?

— Училищният дух е в училище. Сега сме в почивка. Но затова се обаждам. Знам, че е късно, а и съвсем скоро трябва да съм на път, но реших, че мога да направя още един опит. Какво ще кажеш да вечеряме? Нещо леко и бързо на Скуеър? Трябва да хапна, преди да тръгна, а мразя да съм сам.

С тъжна усмивка Карли опря лакът на облегалката на стола и подпря глава. Горкичкият! Опитваше да я заведе на вечеря още от септември. Без успех.

— О, не знам, Денис. Беше дълга седмица и съм наистина изтощена.

— Точно затова трябва да излезеш. Да се разтовариш и да се отпуснеш малко.

Знаеше, че трябва да се разтовари и да се отпусне. Но да „излезе“ след уплахата, която преживя преди малко — никога няма да стане. Много по-безопасно е да си остане вкъщи.

— Много мило, че се обади, но… Не мисля… Разбираш ли, вече съм си уредила среща с една гореща вана. Планирали сме да се отдадем на много пяна и някоя хубава книга.

— Как можеш да постъпваш така с мен, Карли? — пошегува се Денис и в гласа му прозвуча съвсем лека дрезгавина. — Искаш да кажеш, че се състезавам с някаква вана? Що за съперничество е това?

Тя се засмя, но се въздържа от коментар. Винаги бе по-лесно да промениш темата.

— Заминаваш за Кейп?

Той издаде великодушна въздишка.

— Позна. Имам да свърша някои работи по къщата, преди да настъпи зимата. Вече съвсем наближи, а аз доста съм изостанал.

— Вилата ти още не е зазимена?

— О, да. Или поне ще бъде, след като направя ново уплътнение на прозорците, сложа капаците, демонтирам външните кранове и измажа пещта. Все неща от този род.

— Имаш с какво да запълниш уикенда си — подхвърли тя и изпита завист, въпреки работата, която го чакаше. Някой беше казал нещо за физическото натоварване като терапия.

— Искаш ли да дойдеш? Поканена си, знаеш. Всъщност ще ми бъде много приятно, ако дойдеш. Там е малко усамотено.

Карли се усмихна.

— О, я стига, Денис! Не ми казвай, че не познаваш всички съседи на километри наоколо. Ти си един от най-общителните хора, които съм срещала — още от първия път бе останала поразена от отношението му към хората, не само към учениците, но и към познатите, които срещаше, малкото пъти, когато бяха обядвали извън училище. Лесно би могла да свикне с него и това бе основната причина да се държи настрана.

— Да, но ще бъде различно, ако ти си там. Много ми е приятно да разговарям с теб, Карли. Ти си изключително интелигентна дама.

Усмивката й бе мила, но тъжна.

— Ласкателството доникъде няма да те доведе, приятелю.

— Тогава какво? — не се предаде той.

— Ами — тя извъртя очи към тавана и реши да заложи на остроумието — може би яхта в Карибско море или вила на Майорка. Малко слънце ще ми дойде добре точно сега.

— Първо вана. Сега пък слънце. Няма да мога да спечеля, нали? — след като не му отговори, той въздъхна примирено. — Е, предполагам, че това е всичко. Сигурна ли си, че не искаш да хапнеш с мен поне една пица?

Очите й продължаваха да гледат меланхолично.

— Благодаря, Денис, по-добре — не. Приятен уикенд все пак. Ще се видим в понеделник, нали?

Той замълча, сякаш искаше да каже нещо, но се отказа.

— Да, разбира се, Карли.

След тихото „чао“ тя постави слушалката обратно на вилката, отпи малко сок, остави чашата на плота, после прекоси антрето и късия коридор към спалнята си. Когато се върна във всекидневната, беше боса и носеше дълга до бедрата туника и дънки. Угаси всички лампи и застана до прозореца. Движението по Мемориъл и Стороу Драйв на отсрещната страна на Чарлс Стрийт беше достигнало връхната си точка, натоварено и в двете посоки, пътуващите се прибираха вкъщи, при семействата и приятелите. Как им завиждаше!

Приседна на перваза и придърпа пердетата край себе си, обвивайки се в нещо като пашкул от тъмнина, за да наблюдава света отвън, без той да я вижда. Това бяха най-трудните й моменти — моментите на бездействие, когато, останала сама и самотна, неизбежно обръщаше поглед назад.

Съзнанието й се изпълни с приятни спомени за уютния дом на семейство Лайънс в покрайнините на Омаха, за родителите й, хванати за ръце в големия коридор на входа, когато баща й се връщаше след поредния работен ден в офиса, за жизнерадостните крясъци на братята й, долитащи от най-невероятни кътчета на къщата. Момчетата бяха буйни по природа. Бяха трима, с малка разлика в годините, и всички едри. След като и тя се присъедини към тях — далеч не онова послушно момиченце, което родителите й бяха очаквали, — те се сдобиха с мъжкарана, лика-прилика с момчетата. Сега братята й бяха вече пораснали, всичките бяха женени и имаха свои собствени деца. Само тя не успя да намери своето място.

На устните й трепна лека усмивка, като си спомни каква лудетина беше едно време. Дете, преливащо от смях и жизнерадост. Докато майка й почина. Беше трудно за всички — за баща й, за момчетата. Когато едва навършила четиридесет години жена умре така внезапно, както Чарлийн Лайънс, на останалите живи винаги им е трудно. Но за Карли — тогава Робин — беше най-трудно. Беше на 12, тъкмо навлизаше в пубертета. Със същата внезапност, с която си отиде обожаваната от нея майка, немирното дете у нея изчезна, за да отстъпи място на сериозната девойка; прилежна, отговорна, дори прекалено амбициозна, въпреки протестите на баща си и братята си.

Не беше нещастна. По-скоро бе вечно заета, удавяйки личната си мъка в ново установеното си съществуване. Така както правеше и сега.

Противно на волята, мислите й се върнаха към настоящето. Опита се да се пребори с тях, но примирено се отдръпна от прозореца. Хвърли бърз поглед към часовника, отиде тичешком в кухнята, вдигна телефона и набра номера на баща си. Гърлото я стягаше, погледът й бе отчаян. Нуждаеше се от него, имаше нужда да чуе познатия глас точно сега.

След пет дълги позвънявания най-после бе възнаградена.

— Ало?

Дълбокият глас на Джон Лайънс, който изглеждаше неподвластен нито на възрастта, нито на болното сърце, прозвуча в ушите й като небесен звън.

— Татко, ти си у дома!

— Разбира се, че съм у дома! — през думите прозираше усмивката му. — Знаеш какво ми е наредено.

Карли пое дълбоко въздух, вкусвайки този контакт, който притежаваше силата да разсее тъмните й мисли.

— О, да, знам какво ти е наредено — отвърна дяволито. — Знам също, че редовно нарушаваш заповедите — тонът й стана по-весел, докато и усмивката й изминаваше разстоянието. — Как си, татко?

— Добре съм, скъпа. Просто си седя тук, почивам си с вдигнати крака и дневната порция вино. Ти как си?

— Горе-долу — последното нещо, което й се искаше, беше да товари баща си със собствената си мъка. Беше достатъчно да говори с него, да почерпи от неизтощимата му енергия. — Какво каза докторът? Вчера ходи при него, нали?

— Разбира се, че ходих.

— И?…

— И каза, че за човек, преживял сериозен сърдечен удар преди шест месеца, съм в страхотна форма.

Карли се изкиска закачливо.

— Това всички си го знаем и без медицинските магии на Уилям Драмънд. Значи казва, че си добре?

— Да, госпожо. Беше ми дадено разрешение да играя голф. Съди по резултатите.

— Без майтап? Това е страхотно!

— И аз така мисля — той се засмя сухо. — Много жалко, че сезонът почти приключва. Достатъчно тежко ми беше, че трябваше напълно да се откажа от пушенето и че „Шабли“ не е точно любимото ми уиски, но голфът ми липсваше най-много.

— На кого? — подразни го Карли. — На теб или на чичо Тим? Почти подозирам, че неговото удоволствие се състои единствено в това да те съсипва по терена.

Баща й с готовност се притече в защита на брат си:

— Той е дяволски добър. Имам късмет, че ще играе с мен. Освен това аз извадих много по-голям късмет с бизнеса. Най-малкото, което мога да направя, е да го оставя да спечели поне в нещо — чичото на Карли, Тимоти, беше толкова различен от своя брат близнак, колкото нощта от деня. Пред света на бизнеса той бе предпочел по-свободен живот и сега прекарваше лятото като специалист по голф в един клуб в околностите на Омаха, а зимата — на сходен пост в Аризона.

— Ще ходиш ли във Финикс тази година? — попита Карли.

— Планирам да отида дотам за няколко седмици, след като се видим с теб в Ню Йорк.

Ню Йорк. Денят на благодарността. Карли го очакваше с нетърпение още откакто се бе преместила на изток. Сега вече оставаха само три седмици. Чувстваше се развълнувана… и тъжна. Повече от всичко на света й се искаше да бъде у дома. Но това не може да стане, поне още известно време. Преглътна буцата в гърлото и се насили да придаде на гласа си весела нотка, вярна само наполовина.

— Наистина го чакам с нетърпение, тате. Струва ми се, че е толкова далеч във времето — стисна зъби и се опита да се пребори със сълзите в очите си. Обикновено не бе така чувствителна; или по-скоро успяваше по-добре да скрие чувствителността си. Не бе сигурна дали това се дължи на следобедното премеждие, или просто на предстоящите почивни дни.

— Добре ли си, скъпа? — бързо попита баща й. Стисна очи. От всяко ъгълче надолу по страните й се стече по една малка сълза.

— Разбира се — успя да отвърне. — Добре съм — не искаше да прави това. Баща й веднага щеше да разбере, че не е добре. Може би това бе една от причините, поради която винаги са били близки. Той много добре успяваше да я разбере.

— Звучиш, сякаш всеки момент ще се разплачеш.

За нещастие вече бе преминала този момент. Очите й преливаха, бузите й ставаха все по-мокри. Трябваше да изчака, преди да му се обади, обвиняваше се, но бе късно. Имаше нужда от него.

— Съжалявам — прошепна и притисна слушалката към устните си. — Предполагам… че е просто… — какво е? Страх? Самота? Простата нужда от прегръдка? Обляна в мълчаливи сълзи, не можеше да изрече нито дума.

Баща й явно разбираше.

— Всичко е наред, скъпа — заговори утешително и гласът му, въпреки скритата болка, й подейства като нежна ласка, така както биха й подействали ръцете му, ако беше при нея. — Просто го остави да се излее. Всички имаме нужда да го направим понякога.

— Съжалявам… не исках… да те натоварвам…

— Да ме натоварваш? — възрази с такава нежност, че сълзите й рукнаха още по-силно. — Ти си моя дъщеря. Аз те обичам. И никога през целия ми живот не си била бреме за мен.

— Но… всичко това… — тя подсмръкна и направи красноречив жест с ръка, който баща й можеше само да си представи. — Как можах… изобщо да се забъркам… в такава каша?

Като изричаше от време на време по някое нежно „шшт“, баща й изчака тихите й ридания да преминат.

— Не се обвинявай, скъпа — заговори й отново. — Толкова се гордея с теб. Всички се гордеем. Изправи се срещу голяма опасност и се изложи на такива несгоди заради нещо, в което вярваше.

— Знам — прошепна тя и издърпа хартиена носна кърпа от кутията на кухненския плот. — Но понякога… се чудя струваше ли си… Разбира се, Барбър и Кълбърт са в затвора, но се чувствам така, сякаш аз съм била… наказана — спря и попи очите си. — Ако бях послушала другите… Казаха ми да не продължавам да упорствам.

— Но трябваше да се продължи, скъпа. Палежът е престъпление. В онези пожари загинаха хора.

О, да. Наистина бяха загинали хора. Потрепери при мисълта за безвъзвратността на това.

— Знам — продума тихо и наистина го знаеше. И то твърде добре. Както знаеше, че при същите обстоятелства отново би постъпила така. Не успя да сдържи нотката на горчивина в гласа си. Единствено пред баща си можеше да го сподели. Знаеше, че той, въпреки всичко, ще я обича. — Само че понякога ми се иска някой друг да бе толкова настървен да поправя злото в света. Има моменти, когато не ми харесват последствията, които трябва да изтърпявам, моменти, когато се чувствам така самотна.

— Имаш приятели, нали? — попита баща й. — Не мога да си представя, че преподаваш в това училище, без да се срещаш с хора.

— О, да, имам приятели. Но е различно.

— Все още ли стоиш повече у дома? — този път във въпроса му се долавяше лек упрек. Бяха го обсъждали и преди.

Карли избърса носа си и сви рамене.

— Излизам. Но винаги ми се струва, че постоянно трябва да бъда нащрек. Толкова е уморително понякога — гласът й се прекърши. Баща й отново търпеливо я изчака да възвърне самообладанието си.

— Това ще отнеме време, скъпа. Казах ти го още в началото. Малко по малко ще възвърнеш увереността си. Погледни мен. В началото, когато се прибрах от болницата, бях сигурен, че всеки ден ще ми е последен, че и най-малкото усилие ще доведе до следващата криза. Но се събуждах и на втория ден, и на третия, и на четвъртия. След седмица започнах да се надявам. След месец вече вярвах. Така е, скъпа. Трябва да вярваш, че можеш да изградиш своя нов живот, необвързан с предишния — гласът му стана още по-нежен: — Не можеш да прекарваш дните си, загледана в миналото.

Точно това обичаше у баща си — разбиране, примесено с реалистичност. Беше прав за всичко.

— Говориш с такава увереност — подразни го шеговито. Опитваше се да възвърне равновесието си.

— Защото съм уверен. Погледни своя живот. Майка ти умря, а ти се взе в ръце и стана човек, с когото тя би се гордяла. Когато Матю умря, направи същото. Притежаваш сила, която липсва на много хора. Не го ли разбираш? Ще преживееш и това. Само почакай. След година или две ще си намерила себе си. Ще се чувстваш уверена. Ще бъдеш щастлива. Ти си такъв човек, скъпа. То е в природата ти.

Устните й се свиха.

— Тогава защо седя тук и се самосъжалявам? Да се самосъжалявам! Как се връзва това с образа, който току-що описа?

— И ти си човешко същество. Като всички нас. Самосъжалението е съвсем нормално понякога. И не е лошо, стига да не се превръща в движеща сила на живота. Но с теб това никога няма да се случи. Ти си деен човек. Ще го преодолееш. Само имай търпение към себе си. Дай си време.

— Време! — въздъхна и се облегна на плота. — Сигурна съм, че си прав. Освен това нещата не са чак толкова зле — баща й заслужава да чуе и малко добри новини. Преглътна и последните си сълзи. — Трябва да видиш темите, които децата предадоха тази седмица. Страшно интересни са.

Поговориха още малко, вече с по-ведър тон. Когато най-накрая Карли остави слушалката, чувстваше се по-добре. Баща й, от своя страна, трябваше да проведе още един телефонен разговор.