Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fingerprints, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Даниела Благоева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 44 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget (2011)
- Разпознаване и корекция
- daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Барбара Делински. Един друг живот
ИК „Хермес“, Пловдив, 1999
Редактор: Антон Баев
ISBN: 954–459–560–1
История
- — Добавяне
Осма глава
— Така и не ми разказа за доклада от аутопсията — каза Карли, докато тичаха на следващата сутрин.
— Няма смисъл — отвърна Райън. — Не си заслужаваше.
— Нищо ли не показа?
Той стисна зъби, от което думите му прозвучаха накъсано:
— Нищо съществено. Директорът твърди, че е имало сбиване в двора на затвора два дни преди Луис да умре. Съдебният лекар каза, че раните по тялото му могат да идват оттам.
Хвърли поглед към лицето му:
— Ти какво мислиш?
— Мисля, че никога няма да разберем.
— И с това приключва?
— Приключено е. О, по дяволите! — маратонката му нагази в една локва и опръска и двамата. — Може би идеята не беше чак толкова добра. Дяволски мокро е все още.
— Просто си разстроен — меко отвърна тя и сама заобиколи друга локва. — Не може ли да се направи още нещо?
— Луис е мъртъв. Основния свидетел го няма. Нищо не излезе от затворниците, нито от охраната. Не се учудвам.
— Но продължаваш да подозираш нещо нередно?
— Не знам. Ако някой се е страхувал, че Луис може да се разприказва, когато делото му стигне в съда, имал е сериозен мотив да го иска мъртъв. Може и да се е самоубил. Но и в такъв случай пак може да е бил подтикнат към това с достатъчно убедителна заплаха. Майка му беше единственият му близък човек на света. Ако е трябвало да избира между своя живот и нейния…
Карли придърпа вълнената шапка по-ниско над ушите си. Беше студено. Миналата седмица бе толкова топло, а днес вятърът режеше и небето бе оловносиво.
— Съжалявам — изрече най-после.
— Аз също.
Продължиха известно време да бягат мълчаливо. Карли се питаше какво би направила, ако беше репортер, разследващ възможни незаконни действия. Щеше да отиде при директора, после в архива. Щеше да опита да интервюира затворници, бивши престъпници, пазачи, адвокати от защитата и други упълномощени лица. Някак си се съмняваше, че ще научи нещо повече от факта, че този род престъпления не са непознати в затворническите учреждения. Но ще излезе ли нещо наяве? Вероятно не.
Затворът е истински ад. Подзащитният на Райън, Луис, го бе разбрал също.
След като цяла седмица бе очаквал появата на адвоката си, Гари Кълбърт бе нетърпелив. Охраната го придружи до малка стая за разговори без прозорци, после затвори вратата и го остави да кръстосва разстоянието, което до голяма степен правеше и в килията си по, както му се струваше, петдесет часа на ден, от момента, в който го затвориха преди сто трийсет и три дни. Извади цигара от синята униформена риза и припряно я запали.
В средата на стаята имаше изтъркана от времето дървена маса, около която под най-невероятни ъгли бяха наредени три стола с прави облегалки, нехайно изоставени от онези, които последни са били тук. Оскъдното обзавеждане се допълваше от изподраскана метална етажерка за книги без нито една книга по нея, също толкова потискаща, както и всичко останало в това място, помисли си със сумтене. Но тук поне бе тихо, малка почивка от непрестанното кънтене на захлопнати метални врати, решетки и гласове, извисяващи се с едва сдържана ярост.
Вратата се отвори и вътре влезе Филип Манкузи. Висок и слаб мъж с отстъпващи над челото му коси и очила с метални рамки, облечен в обичайния консервативен костюм с жилетка, той изглеждаше добре, съвършено олицетворение на самоуверения адвокат.
— Гари — кимна му той и постави куфарчето си на масата заедно със здраво натъпкан кафяв плик.
— Къде беше, по дяволите? Цяла седмица се опитвам да ти се обадя! В случай че не си забелязал, не разполагам с някакъв вълшебен телефон в килията си!
Манкузи му хвърли усмирителен поглед над ръба на очилата си, очевидно, без да се трогва от избухването.
— Бях в съда — отвърна невъзмутимо и се настани на един от столовете. — Не си единственият ми клиент.
— Но със сигурност ти плащам дяволски добре!
— И двамата знаем откъде идват парите — в надвисналата тишина Кълбърт присви очи, но нямаше какво повече да възрази. Адвокатът му пое инициативата: — Седни, Гари.
Кълбърт ядно тръсна цигарата си по посока на малкия пепелник и седна.
— Какво става? Ще ме измъкнеш ли оттук или не?
— Осъден си за убийство — напомни му със строг поглед Манкузи. — Единственото, което мога да направя, е да обжалвам стъпка по стъпка. Сам го знаеш. Нали си юрист?
— Бях. Това е точната дума. Отнеха ми правата — или си забравил?
— Не. Но всичко може да се поправи. Не трябва да губиш надежда.
— Не съм! — изръмжа Кълбърт и дръпна силно от цигарата. — Това е единственото, което ми остана. Какво става?
— Получихме отказ на официалното искане за отлагане изпълнението на присъдата.
Няма гаранция. Няма свобода. Настъпи тишина, после взрив:
— По дяволите! Защо не ми каза?
— Писменото решение пристигна от апелативния съд онзи ден. Реших, че е по-добре да ти го съобщя лично. Вече започнах да подготвям документите по иск за нов процес.
— На какви основания? — изстреля въпроса си Кълбърт. Манкузи сви нехайно рамене, което изобщо не съответстваше на напрегнатите гънки около устата му.
— Точно това се опитвам да реша. Винаги можем да претендираме, че обвинението така и не разкри напълно обещанията, дадени на свидетеля му. Може да се оспорва въз основа на прекомерни облаги.
Кълбърт беше не по-малко скептичен от адвоката си.
— Неубедително. Какви ще са шансовете ни? — въпросът беше риторичен. Много добре знаеше възможностите. Стана, отиде до ъгъла и се върна обратно. — Искам нов процес, Фил. Това място ме влудява.
— Какво очакваше?
Кълбърт яростно прекоси няколкото крачки до масата и опря на нея двете си длани. Очите му гледаха сурово.
— На първо място, очаквах да ме измъкнеш. Нали точно това каза, че можеш да направиш? Затова ти платих.
— Беше, преди обвинението да излезе насреща ни с Робин Харт. Оказа се добър свидетел.
— Амбициозна кучка, надушила подходящ случай и твърдо решена да го използва като трамплин за кариерата си.
— Сега е преместена.
— Да-а — изправи се Кълбърт. — Сигурно души в кирливите ризи на някой друг.
— Ако има нов процес, ще се върне — предупреди го Манкузи.
— И ти просто ще трябва да се опиташ още веднъж да докажеш, че е твърде емоционално обвързана, за да бъде обективна. По дяволите, загубила е съпруга си при пожар. Естествено, че ще иска да разпъне някого — вдигна ръка. — Разбира се, разбира се, при друг пожар, в друг град. Но далеч не е безучастна.
— Съдебните заседатели не сметнаха така.
— Е, този път ще имаме други заседатели.
— Но същия свидетел. Казвам ти, Гари, може да се окаже трудно — погледът му стрелна документите, после отново се върна към Кълбърт. — Има една възможност, която можем да опитаме. Момчето, което е загинало при последния пожар — Брадли ли беше? Ако можем да докажем някаква връзка между него и Харт…
— Като например сексуална? — другият сви утвърдително рамене и той се намръщи. — Стига, Фил. Как ще го направиш?
— Има си начини. Отмъщението може да е сериозен мотив за женската психика.
— Но ти сам го каза — тя е добър свидетел. Щом не можа да я прекършиш със съпруга й, как, по дяволите, ще го постигнеш с някакъв второразреден фотограф? — разтърсен от пристъп на кашлица, Кълбърт смачка цигарата.
Манкузи изгледа клиента си, извил вежди.
— Трябва да откажеш тези неща. Вредни са за здравето ти.
— Това място е вредно за здравето ми. Кръвното ми се вдига до небесата — успокои се сам и седна обратно. — Без нея обвинението не разполага с почти нищо. Има ли някакъв шанс да не свидетелства?
Манкузи сви рамене.
— Не знам. Ако са я покрили, бая зор е видяла. Същото важи и за правителството. Съмнявам се, че ще я оставят да се измъкне. Това вероятно е било част от сделката.
— Но ако й се случи нещо? Ако поради някаква причина не може да се яви в съда?
— Вероятно делото ще отпадне. Дори и със записките, които си е водила, пак мога да пледирам срещу личността й.
— Ако й се случи нещо. Но зависи какво ще бъде — предпазливо погледна клиента си. — Гари, Гари, на твое място дори не бих си го помислил. Достатъчно си загазил и без това.
— Тогава какво имам да губя?
— Днес ли започват изпитите? — попита Райън, докато двамата с Карли поемаха по пътеката край реката. Макар че беше студено, земята напълно бе изсъхнала. Дъждът през почивните дни окончателно бе оголил дърветата от последните им листа. Зимата се задаваше.
— Аха. Вчера и в понеделник правихме преговор. Мисля, че децата са готови.
— Дали ще учат?
От гърлото й се изтръгна накъсан смях.
— Надявам се. Повечето ще учат. Но малко се притеснявам за двама-трима. Едното от момичетата, на които съм наставник, се бунтува срещу всичко.
— Ти си наставник?
— Всички сме — кимна тя.
— Откъде намираш време?
— Включено е в програмата. Имам четирима прикрепени ученика. Не е зле.
— Какво правиш с тях?
— Опитвам се да ги опозная. Следя ги отблизо. Внимавам за проблеми. Да ги овладея, когато възникнат.
— Хм. Звучи ми по-различно от педагогическите наставници, които си спомням от моето детство. Струва ми се, че единственото, което правеха, беше да одобряват през лятото предметите, които исках да уча, да пишат препоръки и да се занимават с разни документи.
— О, и аз не минавам без това. Но философията на училището е, че наставникът е приятел.
— Така казваха и навремето.
— Но е вярно. Поне тук е така, макар че като се замисля, и аз не съм получила кой знае какво от педагогическите си наставници. При това работеха на пълно работно време.
— Може би затова не са успявали. Нали знаеш, типичният бюрократ от среден ранг, който измисля разни неща, за да си запълни времето?
Карли продължи да тича за момент, после му се усмихна и кимна.
— Може би си прав — след това въздъхна. — Както и да е, в „Ранд“ е различно. Мисля, че системата действа. Учителите са по-различни. Отдадени са на професията си. Истински обичат децата. И не са безразлични какво става.
— А ти? — попита и срещна погледа й е топлота. Знаеше, че си има причина от понеделник да бяга с нея в шест сутринта. Във всеки миг, прекаран е Карли, научаваше все повече за нея.
— Да. И аз — убедено отвърна тя.
— Радвам се — понижи глас: — Радвам се също, че реши да бягаш през седмицата. Някакви притеснения?
Хвърли му бърз, плах поглед:
— Разбира се. Мускулна треска.
— Чудесно се справяш, бейби. Направо чудесно.
Като се има предвид усмивката, която й отправи, тя нямаше абсолютно никакви притеснения.
В четвъртък сутринта си бе наумил нещо друго. Тичаха в тъмното до обичайната точка, където обръщаха, и поеха обратно, а в същото време небето започваше да просветлява.
— Остава само седмица до Деня на благодарността. Направо да не повярваш.
На Карли не й бе толкова трудно да го повярва. Въпреки че последните десет дни бяха прелетели бързо, струваше й се, че от цяла вечност не е виждала родно лице.
— Какви са плановете ти? — попита Райън.
— Ще бъда с баща ми — усмихна се тя. Поколеба се, готова да зададе същия въпрос. С всеки изминал ден, и докато тичаше всяка сутрин с Райън, тя си задаваше все повече въпроси за него. Толкова малко знаеше за миналото му. Една част от нея й казваше, че не иска да научава. Колкото по-малко знае, толкова по-необвързана ще бъде. Но сега другата й част я подтикваше. — Ами ти? Ще ядеш ли пуйка?
— Разбира се. С брат ми ще си отидем у дома за празника — странно, помисли си, как думите се бяха изплъзнали от устата му. По отношение на Деня на благодарността „у дома“ е онази внушителна стара къща, в която беше израснал. Когато бе женен за Алайса и преди нещата между тях да се влошат, когато все още си мечтаеше за куп дечица, Денят на благодарността беше в Милтън.
— Къде е „у дома“?
— Странно, че попита — усмихна се иронично.
— Нямах предвид…
Стисна я лекичко за рамото и се засмя.
— Не, няма нищо. Просто и аз си задавах същия въпрос. Дом, с голямо „Д“.
Отговорът на този въпрос беше особено мъчителен за Карли, но не очакваше такива колебания у Райън.
— Намери ли отговор? — попита плахо.
Той вдигна очи към далечния хоризонт.
— По принцип предполагам, че е там, където е семейството. Където и да е това. Някога смятах, че е при жена ми. Очевидно сега нещата се промениха. Специално за празника — при родителите ми.
— Къде е това?
— В Баркшър. Все същата стара къща, където съм израснал.
— Там ли са още родителите ти?
— Аха.
— Това е чудесно.
Нещо в тона й накара погледа му да се върне обратно.
— Така е. Бих искал някой път да дойдеш с мен. Родителите ми са страхотни.
— А брат ти?
— Ами… — изпусна бяло облаче пара. — … Том е друго нещо. Малко буен. Но ще се оправи. Преди да се преместя тук, живеех в неговото жилище.
— Не е ли женен?
— Том? По дяволите, не! Той е закоравял ерген. Това, от което има нужда, е жена, която да го укроти. Но както е подкарал, никога няма да намери подходящата.
— Защо не?
— Има лош вкус.
— О! — подсмихна се тя. — Трябва да е било интересно да живееш с него.
— Нямаше го, слава богу! Прекара година на западното крайбрежие.
— Какво прави?
— Да прави? — хвърли й закачлив поглед. Колкото и да се различаваха двамата с брат си, обичта им бе очевидна. — Том се хваща с едно друго. Занимаваше се с ценни книжа и облигации, когато се забърка в малко неприятности.
— Какви неприятности?
— Дребен спор за някакви незаконно присвоени средства. Нищо, с което един добър адвокат да не може да се справи.
— Откраднал е пари от клиентите си?
— Не. Просто е използвал онова, което смятал за инвестиционен гений, за да припечели още малко за клиентите си. Провалил се.
— Какво стана?
— Постигнахме извънсъдебно споразумение. Трябваше да ги плати с лихвите. Нищо непоправимо. Всъщност момчето наистина е гений. Вероятно би могъл да се справи успешно с всякакви неща. Може би проблемът му съм аз. По-голямата част от живота му премина в стремеж да бъде нешаблонен на фона на моята шаблонност.
— Но сте близки.
— Все по-близки с годините.
— С какво се занимава сега?
— Пише компютърни програми. Седи си вкъщи. Работи, когато му дойде настроението. Изкарва купища пари. Както казах, той е гений.
Освен гордостта, Карли установи пълно отсъствие на завист в тона му.
— Ти нямаше да се чувстваш добре с такава работа.
— Не — срещна погледа й. — Както казах, аз съм по-шаблонен. Нямам нищо против да работя по много. Обичам работата си.
Тичаха заедно и в петък сутринта, отново мълчаливи през по-голямата част от пътя. Беше приятно и както бе отбелязал Райън, ободрително да започваш работния ден по този начин. Карли се чувстваше по-освежена от преди, когато отиваше на работа, макар че изобщо не можеше да каже дали допълнителната енергия, която чувстваше, се дължи на бягането или на спътника й.
— Ужасно си мълчалив — забеляза тя, когато техният блок отново се появи насреща им.
— Просто си мисля.
— За?
— Работа. Предстои ми страшно неприятен процес. Дело за клевета.
— Интересно ли е?
— Много. Клиентът ми е от вашите. По-точно — преподавател в колеж. Отказано му е назначаване на постоянно място поради лични разногласия между него и един от най-влиятелните членове на съвета на попечителите.
— Имаш ли основания за делото?
— Определено. Попечителят е бил достатъчно глупав да напише всичко черно на бяло и да го разпространи.
— Изглежда просто. Какъв е проблемът?
Райън леко се навъси.
— Моят човек не е от най-дипломатичните, което вероятно е и една от причините изобщо да си докара такива неприятности. Готов съм да дам всичко, за да не се явява в съда. Способен е да провали цялата работа при кръстосания разпит.
— Можеш ли да го спреш?
— Ще опитам. Но той настоява, че искал сам да говори в своя защита — погледна я подозрително, докато тичаха по стъпалата. — Познаваш даскалския манталитет. Обичат да четат нравоучения.
Карли го сръчка в ребрата и изтича напред към вратата, но още във фоайето бе заловена в закачлива прегръдка.
— За какво беше това? — попита Райън, като само отчасти успяваше да прикрие усмивката си.
— Това беше, защото се подиграваш с професията ми.
Не й остана време да каже нищо повече, защото Райън наведе глава и улови отворените й устни. Целувките му отначало бяха закачливи, топли докосвания в синхрон със задъханото дишане след бягането. Но с успокояването на телата им целувките станаха по-бавни, по-дълбоки, пробуждащи други усещания и на свой ред причина за задъхване.
Когато най-сетне освободи устните й, той притисна ухото й към сърцето си. Нейното също биеше ускорено от удоволствието след докосването му.
— Вечеря утре? — тихо прошепна Райън.
Със затворени очи, тя се потапяше в мириса му — запотен, но безкрайно мъжки и ужасно възбуждащ.
— Хм.
— В осем вечерта?
— Хм.
— Страхотно! — отдръпна я, хвана я за ръката и я поведе към преддверието и тя чак сега осъзна какво е направила. Когато се опита да се отдръпне, той само още по-здраво стисна ръката й. Трябваше да се забърза, за да не изостане. Райън отмина собствения си етаж и продължи право нагоре към нейния. Пред вратата й той се обърна към нея, залепи бърза целувка на бузата й и изчезна.
— Райън! — извика тя и се наведе над парапета.
Той постави дългия си пръст пред устните:
— Шшт. Още е дяволски рано. Всички спят.
— Не беше честно! — високо прошепна тя. — Възползва се от мен!
Точно под нея той изви глава нагоре, подпрян на парапета, и й се усмихна широко.
— Предупредих те.
— Невъзможен си!
Само сви рамене и изчезна. Карли се наведе още напред, но не можа да види нищо, чу вратата му да се отваря, а после и да се затваря и разбра, че е паднала в капана.
С приближаването на съботната вечер Карли ставаше все по-нервна. Не искаше да се обвързва с мъж, поне не в емоционално отношение, още не. С Денис Шарп, Роджър Хейли или който и да е друг от мъжете, които я бяха канили да излязат, срещата можеше да е просто една прекарана заедно вечер. Интуитивно усещаше, че с Райън тя ще бъде нещо повече. Райън я вълнуваше — емоционално и физически. Само при мисълта за него по тялото й пробягваха тръпки на възбуда, след които дълбоко в утробата й засядаше кълбо от желания. Когато беше в прегръдките му, сякаш забравяше всичко. Именно в това се състоеше опасността.
Отхвърли пристъпа на благоразумие, който я съветваше да му се обади или да остави бележка, за да обяви внезапно възникнал ангажимент или дори заболяване, и вместо това си позволи продължителна вана, отдели специално внимание на грима и косата, след което прекара цяла вечност в избор на дреха. В седем и половина беше готова. Без да обръща внимание на потните си длани, седна на кухненската маса с куп частично проверени контролни и направи безуспешен опит да се съсредоточи. В осем без двайсет се върна в спалнята, за да се среше отново. В осем без десет изтича във всекидневната, за да провери дали е нагласила подходяща чанта и палто. Отново на масата в кухнята, тя се прокле, че си е оставила толкова много време. Обаче, когато в осем без пет звънецът на вратата иззвъня, взе думите си обратно.
Изглеждаше поразително красив с костюм и вратовръзка, тъмните му коси бяха грижливо сресани, а кафявите му очи искряха.
— Привет! — изрече, на свой ред затаил дъх пред красивата гледка насреща си. — Изглеждаш фантастично!
Хванала дръжката на вратата за опора, Карли се усмихна срамежливо.
— Не е като със спортния екип и сънливата физиономия в шест сутринта, а?
— И тогава изглеждаш страхотно. Това просто е различно — блесналият поглед издаваше оценката му. Сутрин тя беше свежа и естествена, сексапилна по начина, по който са жените, току-що станали от леглото. Сега беше секси по друг начин. Гримът й беше съвършен, подчертавайки скулите и дълбоко разположените й очи. Разпиляната по раменете й коса изглеждаше пищна и гъста и невероятно изкусителна. Роклята й, убито каре в пастелнозелено и тъмносиньо с висока яка, дълги ръкави, широк колан и редичка дребни, облечени копчета от гърлото чак до кръста, й придаваше вид на кралска особа. Съвсем тънки чорапи, високи обувки… Райън притаи дъх. Стоеше пред него изпъната, почти непохватна, облечена възможно най-консервативно — и въпреки това едва ли би могла да бъде по-съблазнителна, ако се бе издокарала в червена копринена рокля с голи рамене и цепка до ханша.
Понечи да заговори, после се прокашля, тъй като гласът му прозвуча пресипнало:
— Имаш ли палто? — собственото му, тъмносин двуредов балтон, бе преметнато през ръката. Премести го, след като тя се върна при дивана за нещата си, помогна й да облече палтото, като остави ръцете си да се задържат за момент на раменете й. — Освен това ухаеш много приятно — пръстите му увеличиха натиска. — Какво се опитваш да направиш с мен, Карли?
Стрелна го с леко уплашен поглед, но после се успокои, като видя блесналите му насреща й зъби.
— Ти ме подмами в тази работа. Все още можеш да се откажеш…
— Не, не — пусна раменете й и вдигна ръка. — На драго сърце ще го изстрадам — напъха се в палтото си и намери някаква утеха във възхитения й поглед. После й предложи сгънатия си лакът. — Ще вървим ли?
Карли пъхна ръка под неговата, като се питаше кой точно ще е страдалецът.
Както беше обещал още първата сутрин, Райън я заведе в „Лок-Обър“. Вече застанали на вратата на ресторанта на първия етаж, някога заведение само за мъже и един от последните бастиони в Бостън, отстъпили пред разкрепостяването на жените, той огледа отчаяно навалицата.
— Направих резервация тук. Атмосферата е по-интересна, но, изглежда, всички политици в града са имали същата идея. „Лок-Обър“ има лошата слава, че е вечно пълен.
Салонният управител приближи към тях с широка усмивка и протегната ръка:
— Господин Корнел! Приятно ми е да ви видя!
Райън отвърна сърдечно на ръкуването му.
— На мен също, Джон. Но тук, долу, е доста натоварено — и даже докато говореше, той вдигна свободната си ръка, за да поздрави неколцина познати, които се опитваха да привлекат вниманието му. — Надявах се на нещо по-спокойно.
— Да се обадя ли горе?
— Там е повече за туристи.
— Може да има нещо в задния салон. Той е по-малък и по-тих.
Райън кимна утвърдително и Джон вдигна телефона на бюрото си. Само след минути бяха изкачили стъпалата към горното ниво и бяха настанени на уединена маса за двама в помещение, което наистина бе по-малко и по-тихо. Но дори и за да стигнат до него, трябваше да минат през по-голямата зала. Райън два пъти кимна на познати лица.
И тогава Карли си даде сметка, че е с човек, добре познат в бостънските среди. Преди това винаги беше с Райън само насаме — в апартамента й, във фоайето, в преддверието, по трасето край реката, и то винаги в доста необичайни часове. Макар, от една страна, да се ласкаеше, че е с толкова красив мъж, който очевидно има забележително много приятели, от друга — това си бе направо страшничко. Откакто бе пристигнала в Бостън, поддържаше възможно най-слаби контакти. Не желаеше това положение да се променя.
Свела поглед, тя зае мястото си, докато управителят на горния етаж й придържаше стола. Закрепи чантата в скута си и се загледа в единствената роза, поставена в тясна ваза в средата на масата. Райън се настани от дясната й страна.
— Приятна вечер, господин Корнел, мадам!
Райън се усмихна.
— Благодаря, Хенри — мъжът се отдалечи и той насочи погледа си към нея. — Така добре ли е? — попита, смутен от внезапната й неловкост.
Тя потисна безпокойството си и се извърна към него с мила усмивка.
— Прекрасно е, Райън — очите й обходиха помещението. — Много красиво място.
Той кимна, следвайки погледа й.
— Най-доброто от стария Бостън. „Лок-Обър“ е любимото ми място, откакто родителите ми ме доведоха тук, когато бях на шестнайсет.
— Сигурно идваш често. Всички те познават — и още в същия момент се появи сервитьорът от бара, който се усмихваше свойски.
— Добър вечер, господин Корнел. Как сте тази вечер, сър?
— Чудесно, Грей. Направо чудесно.
— Ще желаете ли нещо от бара?
Райън замислено се вгледа в Карли.
— Мисля да поръчаме бутилка вино. „Монраше“ ще бъде добре.
Карли забеляза, че не произнесе нито едно „т“ при екстравагантния си избор на вино.
Макар тя да изпита известна неловкост, сервитьорът — в никакъв случай.
— Отличен избор, сър — отвърна с любезна усмивка и се оттегли.
Очите на Райън се спряха върху Карли. Странно, но като че ли беше доволен само да я гледа. Или не можеше да измисли какво да каже.
С Карли нещата не стояха добре. Отвърна на погледа му, след това сведе очи, после погледна в другия край на помещението към останалите посетители. Беше добре облечено общество, с подходящо за външния си вид поведение. Разговорите се водеха с приглушени гласове.
— Значи никога не си…
— Значи често…
Спогледаха се и се разсмяха.
— Първо ти — каза Райън.
Карли се изчерви.
— Нищо съществено. Ти какво щеше да кажеш?
— Щях да кажа, че съм доволен да бъда първият, който те води тук. Разгледала ли си доста неща, откакто си в Бостън?
— По-добре разгледах Кеймбридж — имам предвид ресторантите. В близост до училището и останалите.
Запита се с кого ли е била, но се въздържа да зададе въпроса. Вместо това само кимна.
Карли си играеше с ръба на дебелата ленена покривка.
— Често ли идваше в Бостън като момче?
— Родителите ми вярваха в ролята на културата. Водеха ни навсякъде, искаха да научим всичко за града, макар че винаги се чувствахме много щастливи отново да се върнем у дома.
— Но въпреки това си решил да се установиш в града.
— Възможностите за адвокатска практика бяха по-добри тук, отколкото в Баркшър. А и след като се ожених… ами изглеждаше съвсем естествено.
Чудеше се за брака му, но се въздържа да попита.
— Съжалявал ли си някога, че си останал в града?
— Не. Харесвам града. А и Бостън е по-поносим от някои други. Не много голям, не много малък, интересни събития — тя се засмя тихичко и той вдигна глава с жест на ласкаво колебание. — Не?
— О, да! Просто си помислих, че това бяха част от причините и аз да избера Бостън — незабавно съжали за думите, които бе избрала. За нейно облекчение Райън ги прие съвсем формално.
— Защо реши така? Искам да кажа, защо реши да напуснеш Сан Диего? — беше се питал за това неведнъж. Беше казала, че съпругът й — Матю или беше Малкълм, замисли се объркано — е починал преди четири години. А семейството й беше от Средния запад — Де Мойн, както му бе споменала набързо при едно от сутрешните им бягания. — Заради Питър ли?
Трябваше й минутка, за да се ориентира. Толкова е трудно да балансира между Карли и Робин. Когато беше с Райън, искаше й се Робин никога да не е съществувала.
— Но — срещна погледа му, доколкото можа спокойно. — Просто исках промяна. Когато се откри възможността за „Ранд“, стори ми се идеално.
— Но си се оглеждала в различни райони?
— За да се установя? Да.
— Радвам се, че си избрала Бостън.
— Аз също — съгласи се меко.
Ефектът от сключените им погледи беше горещ — твърде горещ, — но въпреки това Карли не можеше да отмести очи. Пристигането на виното им донесе известно облекчение, както и появилият се впоследствие сервитьор с менюто. Едва след като си поръчаха, отново се възцари мълчание.
Райън отпи от виното си. Карли стори същото. Усещаше присъствието му чрез всяка своя фибра. Едновременно се проклинаше, че позволи да я подмами за тази вечеря, но и много добре съзнаваше, че не бе оказала кой знае каква съпротива. Това, което действително й се искаше, беше да бъде дори още по-близо до Райън.
Сякаш в съзвучие с нейните мисли, той улови ръката й, която нервно си играеше с вилицата, и я задържа в своята. Прокара палец по кокалчетата, като милваше пръстите й, и потърка златната халка, което би могло да се стори кощунствено, но всъщност изглеждаше толкова по-съкровено.
— Не съжаляваш, че дойде, нали? Като че ли изпитваш неудобство.
Карли усещаше как сърцето й бие лудо.
— Не. Само съм… — но не знаеше какво да каже. Неудобство й се струваше неточна дума, но пък неловкост, смущение, вълнение или уплаха също не звучаха по-добре.
Той поднесе ръката й към устните си. Меките косъмчета на брадата му й подействаха не по-малко възбуждащо от лекия допир на устните.
— Недей, Карли. Моля те! Искам да ти е приятно.
— Приятно ми е.
— Трепериш.
Тя се усмихна леко.
— Ти ме целуваш — това казваше всичко.
Райън се разсмя тихо — дълбок гърлен звук.
— Не така, както ми се иска — каза и спусна ръката й на масата, но я задържа в своята. Пое дълбоко дъх. — Разкажи ми за детството си — заговори отново, решен да я предразположи. — Представям си момиченце с дълги буйни къдрици, обуто в розови чорапогащници и от главата до петите във воланчета.
Сега беше ред на Карли да се разсмее, действително много по-естествено.
— Не съвсем. Бях мъжкарана.
— Шегуваш се.
— Не. Имам трима по-големи братя. Беше въпрос на оцеляване.
— Голяма ли е разликата ви в годините?
— Донякъде. Всички сме през две години. Аз съм последната — усмихна се. — Мисля, че след мен родителите ми са се отказали да си имат мъничко, сладко същество.
— Трябва да сте били страхотно домочадие.
— Така си беше — усмивката й стана по-топла при спомена. — Доста весело си прекарвахме. Братята ми отрано решиха, че аз съм просто още една от тях. Забъркваха ме в цял куп лудории — погледът й попадна на ръката на Райън, която държеше нейната, и си припомни как единият брат държи ръката й и я тегли нагоре по стария бряст, от който успя да слезе само с помощта на пожарникарите, как другият брат я държи за ръка и я тегли през лабиринт от надгробни камъни по здрач и как третият брат я издърпва в скривалището им в землянката под къщата. Но ръката на Райън все пак е различна. Пръстите му са дълги, силни, нежни. По загорялата кожа имаше пръснати меки тъмни косъмчета, които се показваха и изпод ръба на снежнобелия ръкав под тъмносиньото сако. Ръката му бе ръка на мъж и тя я привличаше, така както никога не са я привличали тези на братята й.
— Но родителите ти са се справяли добре.
Отхвърли мислите си.
— Харесваше им. Не че не е имало колкото щеш викове и караници. Сякаш веднага щом майка ми измиеше пода на кухнята, все някой от нас отиваше да вземе пиене за цялата тайфа. Знаеш ли какво означава петгодишно дете да се опитва да балансира с четири чаши гроздов сок? Или какво става, когато дори една от чашите се разлее?
Райън се засмя.
— Гроздов сок? Представям си. Майка ти сигурно не е можела да си отдъхне от работа.
— Наистина! — после Карли заговори по-тихо: — Горката жена. Едва след като умря, взехме прислужница.
Ръката му я улови по-здраво. Никога преди това не бе говорила за майка си. Бе споменала единствено баща си, когато стана дума за Деня на благодарността. Макар винаги да съществуваше вероятността от развод, Райън бе сметнал, че майка й е починала.
— Ти на колко беше тогава?
— На дванайсет.
— Сигурно е било много тежко — потрепна той.
— Да. Всички бяхме доста щастливи и безгрижни деца. Родителите ни бяха осигурили топлина и любов в дома. Нищо не можеше да го наруши — докато това не се случи. Беше истински удар.
— Съвсем внезапен.
— Аха — усмихна се унило тя. — Доста ме укроти, мога да те уверя.
Заболя го за нея, също както когато му каза за съпруга си.
— Край на мъжкараната?
— Да. Предполагам, че и без това ми е било време. Вече бях… — замахна със свободната си ръка и се изчерви — … пораснала.
Възхити се на изчервяването й и красноречивият му поглед го подхрани допълнително.
— Обзалагам се, че си имала цяла армия обожатели, от които братята ти непрекъснато са те ревнували.
— Не съвсем. Заех се с ученето и прекарвах по цели часове в четене в стаята си. Предполагам, че оттогава датира началото на интереса ми към литературата. И към писането. Водех си дневник. Беше ми отдушник.
От самото начало си даваше сметка за нейната самостоятелност. Сега започваше да разбира откъде идват корените й.
Канеше се да заговори отново, когато една току-що влязла двойка сви към масата им. Мъжът беше висок, с очила и много представителен. Жената бе зашеметяваща. Като двойка правеха такова впечатление, че незабавно докоснаха някаква струна у Карли.
Райън стана, за да ги представи, и тя изпита съвсем нелогично неудобство. Едно е просто да кимне на свои познати, докато минават, а друго да чуе името си от неговите уста, изречено тихо, но отчетливо, обяснявайки пред света коя е. Преглътна най-мъчителните си страхове и успя да се усмихне и да отвърне на сърдечните поздрави, отправени към нея. Още докато двойката се отдалечаваше от масата им, тя се упрекна за свръхчувствителността си. Няма никаква вероятност някой да я разпознае. Естествено, че само си бе въобразила, че жената се вглежда особено внимателно в нея.
Тихото пояснение на Райън относно личността им с нищо не успокои мислите й.
— Марк е изпълнителен продуцент на вечерните новини на четвърти канал. Дженифър е най-ярката му звезда.
— Значи е репортер! — възкликна Карли и гласът й като по чудо прозвуча живо, като се има предвид внезапно плъзналият по вените й лед.
— И то добър. При това прекрасен човек. Някои от тях са направо непоносими. Нахални и егоцентрични. Дженифър е различна. Харесвам я.
Съвсем неочаквано именно тази висока оценка на Райън посочи на Карли достоверно обяснение за интереса на жената към нея. Ревност, любопитство — и двете са възможни.
— Тя също те харесва — подхвърли, до голяма степен с облекчение. — Излизал ли си някога с нея?
Райън се приведе по-близо й заговори тихо, макар и оживено:
— Да излизам с Дженифър Блейн? Шегуваш ли се?
— Стори ми се, каза, че я харесваш.
— Така е. Но да я харесвам, е едно, а да искам да имам връзка с нея е друго. Изобщо не е моят тип.
— Какъв е твоят тип? — импулсивно попита Карли.
Погледът му дори не трепна.
— Жена, която да има време за мен, на първо място. Дженифър си има професия, с която да се занимава.
— Нямаме ли си всички?
Той изви една от тъмните си вежди.
— Има професии… и професии. За жени като Дженифър професията е преди и над всичко. О, интересно е да бъдеш с такива, предполагам. Но аз специално никога не бих могъл да се състезавам с професия, която изисква такова отдаване.
— Правилно ли долавям нотка на шовинизъм? — не се сдържа да го подразни.
— Точно така — възрази, несмущаван, той. — И не се срамувам от това. Поне си признавам какво искам. Може и да не е правилно, но е факт. Уважавам жени като Дженифър. Но моят тип — онзи тип жени, които действително ме привличат — са по-тихите, по-уединени, предпочитащи повече домашния уют. Тя ще е интересна и би могла да има своя успешна професия, но и нещо повече — ще се нуждае от мен — погледна я с такава настойчивост, че дъхът й секна. — Ще се нуждае от мен повече, отколкото от всеки друг на света.
Сърцето на Карли отново заби учестено. Този път пристигането на вечерята им освободи напрежението, като измести разговора в по-незначителна посока. Изумен от силата на собствените си чувства, Райън се отърси от тях, като поведе повърхностен разговор за храната и ресторанта, припомняйки си весели случки от предишни свои посещения. След това попита Карли за изпитите. На свой ред, тя се поинтересува за делото му за клевета. След като временно изоставиха предходната тема, изглеждаше, като че ли всеки от двамата проявява еднакво интерес да изслушва другия и сам да говори.
Оплетена в мрежата на неговия чар, Карли се забавляваше. Храната бе възхитителна, виното превъзходно, а Райън бе най-внимателния събеседник, за когото би могла да си мечтае.
И все пак, докато се хранеха и разговаряха, имаше странното усещане, че е наблюдавана. Отначало не му обърна внимание. Но когато се осмели да хвърли поглед към онзи край на помещението, където седеше Дженифър Блейн, й се стори, че тя бързо отклони поглед. Очите на Карли доловиха и втори такъв поглед от друга маса и друга жена. Тази не извърна своите. Още една обожателка на Райън? Но този път по-различна. По-тъмна, по-сериозна на вид, привлекателна, но по един изключително изтънчен начин…
— Нещо не е наред ли? — попита Райън и извърна глава, за да проследи погледа й. Когато отново се обърна към нея, изразът на лицето му се бе разведрил.
— Тя ни гледа. Дори и сега. Познаваш ли я?
— Аха — спокойно отвърна той. — Това е бившата ми жена.