Барбара Делински
Един друг живот (14)

Четиринадесета глава

В понеделник Шейла седеше на бюрото си и се чувстваше странно разконцентрирана. Почти й се искаше да я бяха изпратили в съдебната зала — тогава поне щеше да има с какво да запълни ума си. Насреща й лежаха празни отчетни формуляри. Взе първия, пъхна го в старинната пишеща машина, която вървеше заедно с тесния й като килер кабинет — отвращаваше се при мисълта, че се намира на четиринадесетия етаж без нито един прозорец, натисна няколко клавиша и веднага счупи единия си нокът. Изруга ядно, издърпа листа от машината и го захвърли в кошчето. После се настани отново на стола и се опита да приведе повредения си нокът в приемлива форма.

Тя се допря до чантата, закачена на облегалката на стола. Пръстите й погладиха фината кожа, преди Шейла да я издърпа в скута си. Беше красива, както и би следвало, каза си наум, като се има предвид цената й. Лека усмивка раздвижи устните й. Колата също беше хубава — ярка, нова, лъскава мазда. Спортен модел, от който толкова дълго се бе възхищавала само отдалеч. Докато я караше през уикенда, се чувстваше елегантна, специална, важна… не че й остана много време да се разкарва наоколо.

Мислите й се насочиха към Том. Том Корнел бе нещо друго — много различен от мъжете, които познаваше, излъчващ сексапил и въпреки това сдържан и почтителен. Двамата излизаха на вечеря в петък, на театър в събота. Макар тя да се беше почувствала силно впечатлена от последното, Том беше приел всичко съвсем спокойно, видимо наслаждавайки се на радостта й не по-малко, отколкото на самата пиеса. В неделя я изведе на обед, след което отидоха в неговата къща, където й показа компютъра си с възторга на младо момче. Компютрите винаги я бяха отегчавали — така и не проумяваше принципа им на работа и поради това ги намираше за доста неприятни. Но ентусиазмът на Том се оказа заразителен. Под търпеливото му наставничество тя седна пред клавиатурата, като отговаряше на питания, даваше команди, караше машината да върши забележителни неща. Двамата заедно създадоха компютърна игра, а след това прекараха часове да играят на нея. Беше се забавлявала.

А Том Корнел дори не пожела да правят секс.

— Шейла? — рязко вдигна глава. Грег Райли се бе подпрял на полуотворената й врата. — Заета ли си?

Отправи презрителен поглед към бумагите по бюрото си.

— Би трябвало, но не съм. Трудно се оправям с тези неща.

Той се изправи и влезе вътре.

— Отчети? Чувството ми е познато. И на моето бюро нещата доста бавно напредват. Сигурно защото е понеделник сутринта. Искаш ли да отделиш малко време за мен?

Не беше нужно да я увещава повече.

— Разбира се — избута хартиите по бюрото си със символичен жест. — Защо не?

Той се усмихна и преметна крак през ъгъла на бюрото.

— Е, как е? Липсваше ни, докато те нямаше.

— Хайде стига! — смъмри го тя. — Всеки може да върши моята работа.

— Но не така, както я вършиш ти. Сам пусна Хеншоу по случая на окръг Плимут — тя едва не се сби със свидетелката ни.

Шейла се засмя.

— Тереза Роси е трудна задача. Една седмица с нея ми беше предостатъчно. Радвам се, че се махнах. Горката Хеншоу!

— А как беше пътуването?

— Страхотно.

— Съжаляваш ли за Чикаго?

Сви рамене с безразличие.

— Как ти се струва Бостън?

— Харесва ми. Удобно е.

— Удобно? Това е нещо ново.

— Лесно е да се оправяш в такъв град — поясни равнодушно тя. — Не е претоварено като в Ню Йорк.

— Успя ли вече да се запознаеш с нови хора?

— Малко.

— Нещо специално? — произнесе го така, че да прозвучи като интересуващ се ухажор, който проучва съперниците. След като Шейла отново само сви рамене, Грег смени темата: — Е — въздъхна леко, — как е апартаментът ти?

— Добре е.

— Достатъчно ли се отоплява?

— Добре е.

Усети някаква предпазливост у нея и се запита дали не е загубил тренинг. От страх да не отиде твърде далеч, той се отказа и съвсем непринудено остави погледа си да се спусне върху меката вълнена рокля, с която бе облечена. Беше със свободна кройка и без украса, с деколте лодка и широки ръкави. Червеният й цвят добре подчертаваше черните коси и бледия й тен.

— Харесва ми роклята ти. Нова ли е?

Приглади фината материя, после вирна брадичка с леко предизвикателство.

— Миналата седмица пръснах малко пари. Реших, че заслужавам нещо ново и ярко, за да ме крепи през сивите зимни месеци.

— Ти никога не изглеждаш сива, Шейла. Трябва да ти го призная. Службата никога не е била по-пъстроцветна.

Като се взираше в очите му, не можеше да не се зачуди какво го е довело в кабинета й. Да, погледът му бе искрен, но не по начина на типично мъжката преценка. Никога преди това не се бе проявявал като особено заинтересован. Помежду им не бе проблеснала и най-малка искра. Беше на подходяща възраст и съвсем определено с приятна външност, но винаги се държеше резервирано — заместникът на Сам във всяко отношение. Нямаше никакво обяснение за внезапния му интерес.

Освен ако, помисли си стреснато, освен ако не подозира…

— Много мило от твоя страна — изрече с престорена скромност, после си придаде притеснено изражение: — Само ми се иска и Сам да мислеше така. Той нещо не ме харесва. Нямам представа защо.

— Не че не те харесва — импровизира Грег. — Просто е трудно човек да го опознае. Играе стриктно по правилата. Ако искаш, вярвай, минаха месеци, преди да го видя да пусне и най-лека усмивка насреща ми. — Беше самата истина.

— Сериозно? Но аз си мислех, че двамата сте близки.

— Не и отначало. Дойдох с политически натиск, а той мрази това.

Там, където заучените му ласкателства не го бяха довели до нищо, тази откровена изповед, изглежда, проби задръжките на Шейла. Изразът й стана по-открит и тя се намести по-удобно на стола.

— Как успя да го преодолееш?

— С яко бачкане.

— Боях се, че точно това ще кажеш — поклати глава. — Давам най-доброто, което мога. Изглежда, не го впечатлява.

— Впечатлява го. Повярвай ми.

— Х-м-м. Не може да ме заблуди. Изглежда вбесен всеки път, когато се приближа до него — невинно ококори очи. — Смяташ ли, че има нещо против службата в Чикаго?

— Не-е.

— Тогава трябва да е заради мен — изглеждаше обезсърчена.

— Нова си, това е всичко. Имай търпение.

Имай търпение. Това повтарят всички, каза си тя. Имай търпение и ще срещнеш господин Подходящия. Имай търпение и ще се изкачиш по стълбицата. Имай търпение и ще получиш всички онези неща от мечтите. Е, беше се уморила да чака.

— Значи има надежда? — попита, включвайки се в играта. Преди Грег да успее да отговори, на вратата се почука и се появи въпросният господин.

— Грег, ето къде си бил. Може ли за момент?

Грег много добре знаеше как да реагира. Беше виждал този напрегнат израз на лицето на Сам един или два пъти преди — той означаваше неприятности.

— Разбира се.

Сам бе изчезнал със същата бързина, с която се бе появил. Вече на вратата, Грег й намигна прощално и по най-бързия начин се отправи към кабинета си.

Сам стоеше пред прозореца, с наведена глава, притиснал пръсти към челото си. Когато чу стъпките на Грег и затварянето на вратата, той се извърна назад.

— Какво става? — попита Грег.

— Току-що имах дяволско надприказване с Джон Мийд в Чикаго. Иска да върне Карли Куин там за два дни. Опитах се да го накарам той да дойде дотук, но не желае — въздъхна уморено. — Аз ще я заведа.

— Ти? — обикновено с такава задача би се заел някой от по-нискостоящите в службата. В качеството си на ръководител Сам беше нужен тук.

— Да. И без това ще е достатъчно разстроена, че изобщо трябва да ходи. Най-малкото, което бих могъл да направя, е да посмекча нещата. Тя ми вярва — без да остави на Грег време да коментира думите му, бързо продължи: — Мазур и Стенмар ще поемат всичко тук. Но искам ти да поемеш бюрото ми. И по-добре внимавай за съдия Фелдщайн — ако получи нови заплахи, ще трябва да сложим някой да я охранява.

— Бъди спокоен.

— Ако всичко върви добре, ще мога да се върна в сряда вечерта.

— Не е ли рисковано — ти да идеш с нея? Ако някой ви види заедно и направи връзката…

Макар и за малкото време, с което, разполагаше, Сам бе премислил всичко. Всъщност беше го обмислил още преди това, когато пътуването до Чикаго изглеждаше само неопределена възможност.

— Ще бъдем заедно, без да сме заедно. Не е задължително да се познаваме, но ще мога да я наблюдавам през цялото време. Някой от службата на Хофмайстер ще посрещне самолета в Чикаго и ще поеме нещата оттам. След като се убедя, че е в сигурни ръце, сам ще се придвижа до прокуратурата. Това няма да й хареса. Никак! — сведе поглед и промърмори: — Нито пък на Елън.

— Елън ще разбере.

— Да. За съжаление в сряда е рожденият ден на дъщеря ни. Ще е нужна цяла планина разбиране.

Грег не можеше да каже кой знае какво по този въпрос. Беше виждал Елън само веднъж, точно преди Коледа. И макар че двамата със Сам се бяха сближили през последните седмици, още не бе в състояние да предложи личен съвет.

— Кога заминавате?

Сам вече бе взел сакото си и го намяташе на рамене.

— Веднага щом мина през къщи да си събера багажа и взема Карли — намръщи се. — Няма да й хареса…

 

 

— Някои известни романи са полуавтобиографични. Джонатан, кажи какво от живота на Хемингуей откриваш в „Сбогом на оръжията“?

Джонатан, източено шестнайсетгодишно момче във възрастта на промяната, сведе поглед към бележките си. Плътният му глас прозвуча предизвикателно:

— Мисля, че частта за войната е от неговия живот. Не се ли е бил в Първата световна?

Карли седна в предния край на бюрото си, скръстила крака при глезените.

— Аха — не каза нищо повече, като търпеливо изчакваше пояснение. В разговора се намеси Дебора, с приятна и спретната външност:

— Любовната история е измислена. Той се е оженил едва след войната и бракът му завършил с развод.

Карли кимна:

— Вярно.

— Но е бил влюбен — възрази друго момче. — Оженил се е отново, преди книгата да излезе.

В спора се намеси трето момче — Брендън:

— Разбира се, а и баща му гушнал букета в същата година.

— Гушнал букета? — наблегна на всяка дума Карли.

Брендън сви рамене.

— Самоубил се. Може би Хемингуей е бил обсебен от идеята за смъртта. Да убие Катрин по този начин… — звънецът удари и незабавно настъпи суматоха.

Карли се изправи.

— Това е. За утре помислете върху трагизма на последната глава. Тема — две странички. А в петък ще направим цялостен тест — при последните думи се чуха множество въздишки, после учебниците се затвориха.

Карли също затвори тетрадката си и постави отгоре й книгата, преди да се протегне за чантата. Когато се изправи, дъхът й секна — на вратата стоеше Сам.

— Сам! Каква приятна изненада! — след това забеляза изражението му. — Какво е станало? — но разбра — разбра!

— Мийд се обади тази сутрин. Иска те в Чикаго.

— О, не… — прошепна тя.

— Само за ден или два. Иска да прегледа всичко заедно с теб с надеждата да избегне новия процес.

— Кога?

— Сега.

— Сега? Не мога да тръгна сега, Сам! — възкликна и трескаво се огледа наоколо. — Аз преподавам. Не мога просто да… — промълви задавено — … просто да се махна!

Той се приближи и заговори много внимателно:

— Трябва. Нямаш избор.

Цялата кръв се отдръпна от лицето й. Достатъчно тежко бе, че трябва да изостави работата си…

— Ами Райън?

— Какво той?

— Аз… той… ние практически живеем заедно. Ако изведнъж просто изчезна, ще се почувства обиден, ще се разсърди и ще стане подозрителен. Не мога да го оставя без никакво обяснение. Какво да му кажа?

Сам закрепи книгите й в свивката на ръката си, улови я за рамото и я поведе към вратата. Нямаше никакво време за губене — разполагаха с малко повече от час, за да успеят да хванат самолета.

— Ще му оставиш бележка, че е възникнал спешен случай в семейството и че ще му се обадиш. А сега, трябва ли да говориш с директора?

Карли го изгледа недоумяващо, после отправи поглед право пред себе си, без да вижда нищо от коридора, по който я водеше уверено.

— Директорът. А, да! — колкото и да бе подготвена, никак не беше лесно да приеме този обрат на събитията. Не можеше да повярва, че това се случва. Животът й беше толкова приятен…

 

 

Час по-късно се настани в самолета. Под широкополата шапка косата й бе издърпана назад в хлабав кок. Върху безцветните си лещи носеше черни очила. Едва след като машината излетя във въздуха, свали шапката и очилата. Ясносините й очи удивиха Сам — дори и изпълнени с тревога, те бяха поразителни.

— Съжалявам, че не можах да се справя по-добре с дрехите — прошушна тя с иронично трепване на устните. — Миналото лято изхвърлих всички неща на Робин. Прозрачни блузки, широки сака — бяха прекалено артистични, прекалено ексцентрични за Карли Куин.

— Добре си — промърмори одобрително той. — Не мога да повярвам колко различна изглеждаш. Само две неща — очите и косата… удивително е!

— Чувствам се особено.

Очите му се разшириха с тревога:

— Лошо ли ти е?

Тя се намръщи и докосна с палец главата си.

— В главата. Все едно че играя някаква абсурдна игра. Нали знаеш — главоблъсканица или нещо подобно.

Изгледа я тъжно:

— Не е игра, скъпа. Но всичко ще е наред. Имай ми доверие.

— Благодаря ти, че дойде, Сам.

— Няма проблем — докосна устните си с пръст и многозначително посочи с глава към останалите пътници.

Карли кимна с разбиране и извърна глава към прозореца.

 

 

— Райън? — изрече тихо, здраво притиснала телефона.

— Карли! Боже мой, какво става? Не можах да повярвам, когато намерих бележката ти! Нещо с баща ти ли?

Ненавиждаше се за това, което прави, но чувстваше — и не за първи път, — че други управляват живота й.

— Да.

— Сърцето му?

Сгърчи се мъчително. Ако всичко е наред, както предполагаше, в момента Джон Лайнс играеше голф с брат си във Феникс. Беше говорила с него преди два дни, докато Райън още не беше се прибрал от работа.

— Да, сърцето.

— Как е?

— Ще се оправи. Само се е уплашил. Мисля да остана при него още ден-два. Намери ключа, нали?

— В пощенската кутия — дори успя да се засмее. — Как иначе смяташ, че щях да вляза?

Беше се обадила на своя номер, просто приемайки, че той ще бъде там.

— Вярно. Глупаво беше от моя страна. Предполагам… предполагам, че не съм съвсем на себе си.

— Звучиш ужасно. По дяволите, ще ми се да беше изчакала! Щях да дойда с теб.

— Не можех да чакам, Райън. Обадиха ми се рано сутринта и хванах първия полет.

— Искаш ли да дойда? Мога да пристигна утре сутринта.

— Не, не. Наистина. Няма нужда. Само се изплаших. Ще се оправя, щом преодолея шока.

— Тогава ми кажи номера, за да мога да се свържа с теб. Или адреса — щом не можеше да бъде там, искаше да изпрати нещо — цветя, бонбони, нещо, което да я ободри. При сегашното положение се чувстваше ужасно безпомощен.

— А… не — опитваше се да мисли бързо, но никак не беше лесно, когато сърцето й бе разбито на дребни късчета. — Слушай, ще ти се обадя пак утре вечер. Освен това повечето време ще съм в болницата. Не знам кога ще се прибера — преглътна мъчително и усети избилата студена пот по дланите си. — Райън, липсваш ми!

— И ти ми липсваш, мила. Сигурна ли си, че нищо не мога да направя?

— Сигурна съм. Просто се грижи за нещата там, окей? — гласът й се пречупи и тя разбра, че трябва бързо да затваря.

— Окей, Карли, обичам те.

По страните й започнаха да се стичат горещи сълзи и в този миг разбра, че изпитва същото.

— Ще… ще се видим скоро — прошепна и затвори телефона.

 

 

— Окей, дай да повторим още веднъж.

Джон Мийд стоеше над нея — нейният инквизитор. Брозняк, помощникът му, се подпираше нехайно на отсрещната стена на кабинета, без да откъсва поглед и без нищо да казва. Ако не беше успокояващото присъствие на Сам, Карли щеше да закрещи. Ако й се бе струвало, че цял ден разпит във вторник е било ужасно, днес, в сряда предобед, бе направо непоносимо. Почти не бе мигвала вече две нощи и се намираше на края на силите си.

— Запознах се с Питър Брадли, когато постъпих на работа в „Трибюн“ — изрече монотонно. — Той беше щатен фотограф, аз — репортер.

— Виждала ли си го преди това?

— Не.

— Но си била чувала за него?

— Да. Беше печелил цял куп награди за фотожурналистика. Не такива от рода на „Пулицър“, но разни местни неща. Винаги съм се възхищавала на снимките му.

Очите на прокурора се присвиха:

— Възхищавала?

Тя се навъси насреща му.

— Да. Възхищавала. Бяха впечатляващи, много по-драматични от повечето други вестникарски материали.

— Купувала ли си някога негова фотография?

— Не.

— Изрязвала ли си от вестник, за да я поставиш в рамка?

— Не!

Мийд прокара ръка по малкото останала коса върху темето си.

— Окей. Никога не си се срещала с него.

Тя поклати глава и заговори бавно, с чувството, че са я обявили за пълен идиот.

— Не, докато не започнах работа в „Трибюн“.

— Колко добре го познаваше тогава?

— Не много. От време на време го виждах в движение. Едва след като се включих в следствения екип, наистина започнахме да работим заедно — въздъхна и вдигна умоляващ поглед към областния прокурор. — Джон, наистина ли трябва да го повтаряме отново? Вече ти казах всичко, каквото мога.

Мийд се улови за лекото потрепване в гласа й.

— Значи има още нещо — нещо, което не можеш да ни кажеш?

— Не! Казах ви! С Питър бяхме приятели. Това е! — ядосана и уморена, тя извърна поглед. — Просто не виждам смисъла на всичко това. Търсите нещо, което го няма. Ако адвокатът на Кълбърт смята, че може да докаже нещо, оставете го да опита.

— За съжаление, ако се стигне до процес, задължението да доказва пада върху държавното обвинение. Единственото, което трябва да направи Манкузи, е да посее семето на съмнение в умовете на съдебните заседатели. Ние сме тези, които трябва да доказваме, че не е имало дълбоко емоционално обвързване между теб и Брадли.

Вбесена отвъд допустимото, Карли почти изгуби разсъдък.

— Но такова имаше! — извика тя. — Може и да не е било в любовен план, но ние бяхме добри приятели. Работехме заедно, понякога се хранехме заедно или ходехме заедно на кино. Сигурно разбирате онова приятелство, което се създава, когато работите с някого. В известен смисъл ставате съзаклятници. Знаете, че пред себе си имате интересен случай и че може да е опасно, но вярвате достатъчно силно във фактите си, за да продължавате да разследвате историята. Бяхме цял екип, когато правехме първоначалните проучвания. Аз бях само един от членовете му. Когато нещата започнаха да загрубяват, повечето се отдръпнаха. Редакторът ни смяташе, че нищо не можем да докажем. Аз не се съгласих. По-голямата част от разследването ми беше осъществено без официалното разрешение на вестника. Издателят се уплаши. Замесен беше държавен законодател. Никой не знаеше кой друг може да се окаже вътре.

Пое си дъх.

— Питър Брадли беше единственият човек, готов да продължи на свой риск. Прочете записките ми и беше не по-малко убеден от мен самата. Заради това му бях много задължена. Така че Манкузи може би има основание. Може би показанията ми са били повлияни от смъртта на Питър.

Очите на Мийд бяха строги и смразяващи.

— Лъгала ли си някога от свидетелското място?

— Не.

— Преиначавала ли си по някакъв начин истината?

— Не! — стисна очи и потърка чело.

— В такъв случай това, което трябва да направим, е да предвидим онова, което ще извади Манкузи.

— Изфабрикува — ядно го поправи тя, като разтвори широко очи.

— Окей — въздъхна той. — Дай да започнем оттам, където спря. Започнала си да работиш с Брадли, когато са те включили в следствения екип.

— Да — процеди през зъби тя. — Търсехме го, когато ни трябваха снимки. — Сигурно го бе казвала вече десет пъти.

— Нямаше ли други?

— Щатни фотографи? Разбира се.

— Но работехте само с Брадли.

— Не съм казала такова нещо. Търсехме него, но ако той беше зает, пращаха някой друг.

— Но винаги предпочитахте първо него.

— Да — главата я цепеше.

— Защо него?

— Защото беше добър!

— Бил е и много привлекателен.

Тя го изгледа и отвърна:

— Същото важи и за Сам — после се извъртя на стола си: — Имаме ли нещо с теб, Сам?

Въпреки напрежението на момента, Сам трудно успя да потисне усмивката си. Възхищаваше се на упорството й, винаги се бе възхищавал.

— Не, Карли, нямаме.

Удовлетворена, тя се извъртя предизвикателно към Джон.

— Дали един мъж е привлекателен или не, това нищо не означава.

Мийд дори не трепна.

— Сам е женен. Какво беше извинението на Брадли?

— Беше гей! — изстреля, преди да успее да се овладее, после, осъзнавайки какво е казала, изведнъж се скова.

И тримата мъже направиха същото. Сам беше този, който пристъпи напред и приклекна до стола й:

— Какво каза?

С болка в сърцето, тя се навъси и ужасно й се прииска да може да върне думите си назад, но знаеше, че е късно. Гласът й прозвуча в едва доловим шепот:

— Казах, че беше гей.

Понеже разбираше мъката й за това, че е предала някога толкова близък на сърцето й човек, Сам заговори съвсем тихо:

— Вярно ли е?

Карли сплете ръце в скута си и кимна. Мийд избухна:

— Защо не го каза по-рано, по дяволите! — изгърмя насреща й. — Какво толкова тайно има, дявол да го вземе?

В този момент Карли определено ненавиждаше Джон Мийд. Заговори много бавно и със сдържана сила, която изпълни Сам с гордост.

— Не е твоя или на когото и да е друг работа какви са били сексуалните връзки на Питър Брадли. Предпочиташе да не ги разгласява, докато беше жив. Исках да се съобразя с желанието му след неговата смърт. Това няма никакво отношение към факта дали Гари Кълбърт или Ник Барбър са виновни за умишлено причинен палеж и убийство. А и освен това… — понижи глас — … така или иначе, не можете да го докажете.

Прокурорът не беше чужд на идеята да опита:

— Имаше ли любовник?

— Предполагам.

— Кой?

— Не знам.

— Знаеш, но няма да кажеш…

— Джон — намеси се Сам и отново стана, — по-спокойно!

Карли постави ръка на рамото му, но очите й нито за миг не се отделяха от Мийд.

— Няма нищо, Сам. Няма да кажа, защото не мога да кажа. Просто не знам. Питър беше много чувствителен към цялата работа. Аз самата го разбрах едва когато заработихме заедно по разследването на палежите. Бяха дълги часове и голямо напрежение. Един ден просто му се изплъзна, може би защото знаеше, че ще запазя тайната — гласът й стана по-тих и пълен с горчивина: — И аз се оказах един пазител!

— Трябваше да го кажеш, Карли — кротко я успокои Сам. — За твое добро, в много отношения.

— Разбира се. Аз се спасявам, но Питър е разпнат.

— Не смяташ ли, че той щеше да сметне мотивите за достатъчно основателни?

— Не знам — отвърна печално.

— Я стига! — скастри я Мийд. — Времената се промениха. Освобождаването на гейовете ги извади на светло.

Тя го изгледа втренчено.

— Не всички. Не и Питър. Чувстваше се уплашен и виновен. Каза, че родителите му ще умрат, ако разберат. Не искаше да ги нарани по този начин. Което е само една от причините, поради които не бих проговорила и точно поради това всички трябва да забравите какво съм казала.

Мийд завъртя очи и промърмори:

— Мили боже, да не си мислиш, че сме на чаено парти! Слушай, Робин — заяви решително, — изглежда, не схващаш основното, а именно, че Гари Кълбърт е внесъл иск за нов процес въз основа на факти, указващи, че ти си имала любовна връзка с починалия и поради това не си била чак толкова обективен свидетел.

— Не съм имала любовна връзка с починалия.

— Тогава си била емоционално обвързана…

— Естествено, че бях емоционално обвързана! — изкрещя и се вкопчи в облегалката на стола, когато се извърна, за да бъде с лице към крачещия наоколо прокурор. — Аз съм човешко същество! Когато с очите си стана свидетел на смъртта на друг човек, това ме засяга! Но то не ме прави по-малко обективен свидетел! Когато бях на свидетелското място, казах какво съм правила, какво съм разбрала, какво съм видяла. Това е всичко!

Сам я докосна по рамото:

— Няма нищо, Карли. Успокой се.

— Съжалявам, Сам — изрече задавено. — Всичко е толкова абсурдно. Въртим се в кръг и не стигаме никъде. Ако Джон иска някакви доказателства, просто ще трябва да плати на някой свидетел, за да излъже. Очевидно Манкузи точно това е направил — извърна се и впери поглед в Мийд. — Щеше да оползотвориш по-добре времето си, ако се опиташе да разбереш кой е този свидетел и да го разобличиш — отпусна се на стола, напълно изтощена. — Нямам какво повече да кажа.

Сам се обърна към прокурора:

— Мисля, че й стига, Джон. Просто не знае нищо повече.

Мийд дълго и упорито се взира в Карли, преди да се откаже, и то едва след като отправи многозначителен поглед към Брозняк.

— Окей, стига тогава — погледна часовника си. — Искате ли да обядвате с нас?

Яденето беше последното нещо, което Карли искаше, а първото бе да се качи на самолета и да остави Чикаго далече-далече зад себе си. Наясно с тези нейни желания, както и със своите собствени, Сам отвърна:

— Благодаря, Джон, но мисля да поемаме — измъкна смачкано листче от джоба на сакото си и го погледна. — Има един ранен следобеден полет, който можем да хванем. Дайте ми около десетина минути преднина, после изпратете Карли с Мери — извърна се към нея: — Ще се видим в самолета, окей?

Отправи му изнурена усмивка и кимна, после го изгледа как се ръкува за сбогом с двамата мъже. Без него изведнъж се почувства по-уязвима и за момент се уплаши, че Мийд може да се възползва и отново да започне да я притиска. Изправи се неловко и приглади полата си.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

— Помогна ни.

Нещо в тона му предизвика остро пробождане по цялото й тяло.

— Ще използвате информацията за хомосексуалността?

Мийд прозвуча изненадващо кротко:

— Само ако се наложи. Ако искаш, вярвай, но напълно разбирам и уважавам чувствата ти. И аз не съм чужд на хуманността. Ако съществува каквато и да е друга възможност — включително разследване на свидетелите на Манкузи, — ще я използвам. Но не трябва да забравяш какъв е залогът. Един нов процес ще означава огромни разходи за държавата, да не говорим за ангажираните човешки ресурси. И по-важното, ако има нов процес и Манкузи успее да хвърли съмнение върху обективността ти като свидетел, така че съдебните заседатели да се разколебаят, Кълбърт може да излезе на свобода. И ти едва ли го желаеш повече от мен — замълча за момент. — Всъщност не аз съм твоят неприятел. Твоят неприятел е вътре в пандиза и аз правя всичко възможно, за да си остане там.

Карли сведе глава към гърдите си, после пое дълбоко дъх и вдигна невероятно уморените си очи.

— Знам, Джон. Но ми е трудно да се справя с всичко това отново. Напускането на Чикаго миналата година беше едно от най-тежките неща в живота ми. Струваше ми се, че съм осъдена на смърт, без да съм виновна. Но се пригодих. Нещата потръгнаха. Не искам всичко да се провали — забеляза появилата се на вратата Мери и протегна ръка към Джон. — Не искам да те обиждам, но се надявам да не те видя повече.

Той се усмихна.

— Не се обиждам. За протокола — аз се надявам на същото. Сам ще се погрижи за теб.

— Както винаги — въздъхна печално, след което, със сдържано кимване към Брозняк, напусна стаята.

 

 

Когато отново пристигнаха на „Логан“, Сам я изчака да се оправи в най-близката дамска тоалетна, като смени контактните лещи, спусна косата си, навлажни я и накрая, с помощта на сешоара от куфара си, я изсуши отново на къдрици. Когато излезе оттам, се чувстваше почти нормална.

Той поклати глава с усмивка на лицето и се вгледа удивен в нея.

— Не мога да повярвам каква разлика има. Искам да кажа, и по другия начин си много хубава, но така си… ти.

— Интересно, но и аз се чувствам, като че ли съм аз. Сега ако успея да преодолея и следващото препятствие…

— Какво е то?

— Да се видя с Райън — беше възел от нерви. Не само че бе напрегната след всичко случило се в Чикаго, но и след като вече бе осъзнала дълбочината на чувствата си, изпитваше още по-силни угризения.

— Говори ли с него снощи? — попита Сам, като я насочи към паркинга.

— О, да — въздъхна тъжно. — Казах му, че баща ми е по-добре и че вероятно ще се върна в четвъртък. Не посмях да му кажа за днес — щеше да настоява да ме посрещне на летището. Така или иначе — обобщи малко по-весело, — сега мога да го изненадам — мисълта за това предизвика бавно зараждащо се вълнение сред обзелото я отчаяние. Забеляза един часовник на стената. — Ей, ти може все пак да успееш за рождения ден на Сара.

— Ако движението е на наша страна, може би.

 

 

Движението беше на тяхна страна. Карли се прибра у дома към четири. Остави чантата си на леглото, за да я разопакова по-късно, изкъпа се, облече клин и пуловер, извади пържоли от фризера и направи голяма салата. След това се обади на Райън в кантората. Или по-точно опита.

Телефонистката отговори веднага:

— „Милър и Корнел“.

С разтуптяно сърце Карли съобщи искането си:

— Господин Корнел.

— Момент, моля.

Измина повече от момент — Карли преброи всяка секунда, — преди секретарката на Райън най-после да вдигне телефона.

— Кабинетът на господин Корнел.

— Обажда се Карли Куин. Там ли е господин Корнел?

— Съжалявам, но не е в кантората. Очаквам го да се върне скоро. Да му предам ли някакво съобщение.

— Ъ-ъ… ъ-ъ, да. Бихте ли му предали, че съм се обаждала?

— Разбира се. Бяхте Карла…

— Карли, с „и“. Карли Куин.

— А номерът?

— Той го знае.

— Добре. Ще се погрижа да получи съобщението.

Карли върна слушалката обратно и се отпусна в един от сгъваемите столове край кухненската маса. Чувстваше се напълно обезсърчена. Не само че Райън го нямаше, но и се бе почувствала като напълно непозната. Когато се запита защо ли никога не бе ходила в кантората му, сепнато си даде сметка, че не е било поради липса на покани. Райън няколко пъти й го бе предлагал. При всеки от случаите тя бе отклонявала предложението. В тесен план това бе свързано с нежеланието й по принцип за контакт с адвокати, а в по-широк план — от нежеланието да се излага на показ. Знаеше, че първото е наистина абсурдно, като се има предвид любовта й към Райън и уважението, което изпитваше към онези негови партньори и съдружници, с които се бе запознала. А що се отнася до второто, то чувствително се бе стопило през последните няколко седмици.

Изправи се от стола и влезе във всекидневната, където се подпря на перваза на прозореца с изглед към реката. Здрачаваше се. Докато се взираше навън, видя да се включва първо един, после и втори чифт фарове. Като хапеше нервно вътрешната страна на бузата си, тя се зачуди кога ли ще се обади Райън. После подпря глава на рамката на прозореца и се опита да се отпусне.

Наистина сега се чувстваше по-уверена по отношение на „излагането си на показ“ и това до голяма степен се дължеше на Райън. Странно е, но преди да го срещне, мислеше за сигурността си единствено във физически план. Но имаше и още. Сега разбираше, че част от страха й от публичност се е дължал на смущение, на страха, че дегизировката й е толкова прозрачна, че всички и всеки биха могли да я разгадаят.

Райън беше променил това. Когато беше с него, Карли Куин притежаваше своя пълна идентичност. Неговата любов, както изглежда, представляваше последното липсващо парченце в пъзела на ежедневието й. Той вярваше в нея, следователно и тя трябваше да вярва в себе си.

Бъдещето й беше нещо друго. Сега, след като вече бе признала пред себе си, че е влюбена в него, нещата ставаха по-сложни. Да признае любовта си и едновременно с това да продължава да крие истината за миналото си беше неприемливо. И въпреки това не можеше да му каже за това минало. Още не. Делото Барбър-Кълбърт все още далеч не бе приключило. А познаваше Райън — ако му каже, че го обича, той ще поиска от нея обвързване, което просто не беше способна да поеме с продължаващите да висят застрашително над главата й други задължения.

Отново погледна часовника си и прекоси стаята, за да прегледа пощата, която Райън бе събирал в нейно отсъствие. След като не откри друго, освен незначителни рекламни листовки и не чак толкова незначителни сметки, пусна купчината и се запъти към телевизора. Включи го и се оттегли към дивана. Рядко гледаше телевизия. Отегчаваше я. Но се чувстваше толкова неспокойна, че бе готова да опита всичко.

Не се получи. Само след десет минути екранът отново се оказа тъмен и тя отиде да потърси ръкоделието си. За известно време това помогна, макар повече да залъже ръцете, отколкото ума й, на който изведнъж му хрумна да си припомни събитията от последните два дни с най-големи подробности. Спомни си кацането на летище „О’Хара“ и как колата я бе закарала до града, преминавайки покрай мъчително близки на сърцето й гледки, макар и по-различни сега, в светлината на онова „не можеш отново да си отидеш у дома“.

Всъщност подейства й поучително. Чувстваше се неудобно, като чужденец в града, който толкова дълго бе смятала за свой дом. Именно там се бе почувствала в конспирация и дегизирана. Жената, завърнала се в Чикаго, беше само частично там. Сърцето й бе останало в Бостън.

Мислите й прескочиха напред и за миг се озова отново в хотелската си стая — студено, самотно място, с бодигард в съседното помещение. Потръпна при спомена, остави ръкоделието, обви ръце около себе си и отново преживя напрегнатите, изтощителни часове в службата на областния прокурор.

Стомахът й се напрегна, отпусна се и отново се присви мъчително. Погледна часовника, скочи от дивана и се заразхожда безцелно наоколо, преди още веднъж да погледне към часовника.

Наближаваше шест. Райън би трябвало да се обади досега, прецени нервно. Сгуши се във фотьойла, притиснала колене към гърдите си, и се опита да дефинира понятието скоро. Така се бе изразила секретарката за очакваното му завръщане, а това беше преди деветдесет минути. Преглътна и подпря брадичка на коленете си.

Изминаха нови двайсет минути. Размърда се на мястото си, загледана тревожно във входната врата, докато започваше да се пита дали е възможно нещо да не е наред.

След още трийсет минути тишина мислите й взеха страховита насока. Представяше си как главорезът на Гари Кълбърт е направил връзката между Райън и нея и е решил да я принуди да мълчи, като посегне на него. Това би била най-долна форма на емоционално изнудване и ще подейства мигновено.

Стисна силно очи, за да прогони картината, после прокара ръце по раменете си, за да премахне вледенилия я отвътре студ. Телефонът не звънеше. Вратата не се отваряше. Започваше да се чувства, сякаш целият свят се сгромолясва отгоре й.