Барбара Делински
Един друг живот (18)

Осемнадесета глава

В сряда вечерта Райън работи до късно. Същото беше и в четвъртък. Ако Шейла не беше до нея, Карли вероятно би имала повече време за тревоги.

Ако Райън й се струваше по-напрегнат от обикновено, приписваше го на умората. Но в петък сутринта вече започна да усеща, че има нещо друго. Не я поглеждаше. Поне не открито. Сякаш той бе този, който крие нещо.

Тичаха, изкъпаха се, облякоха се, размениха по някоя и друга реплика за разни незначителни неща. После той не пропусна да й напомни за вечерята, на която щяха да присъстват същата вечер.

— Не съм забравила — меко отвърна тя. Стояха в кухнята, облегнати на плота, и пиеха кафе. — В колко часа трябва да отидем?

Той старателно оглеждаше обувките си, сякаш се колебаеше дали да ги лъсне на път за работа.

— Коктейлите започват в шест. Ако стигнем към шест и половина, ще бъде добре.

— Сигурен ли си? Ако трябва да си там по-рано…

— Шест и половина е предостатъчно — пое дълбоко дъх, загледа се към прозореца и разсеяно отпи от тъмната течност. — Слушай, ако предпочиташ да не идваш, няма проблем.

Засегната и объркана, тя отговори съвсем бавно:

— Нали ти ще говориш — не бих те пропуснала.

— Знам колко мразиш адвокатите. Сигурно ще е скучно.

— Ти предпочиташ ли да не идвам?

Райън затвори очи и отпусна глава.

— Не ставай глупава — промърмори сърдито. — Аз съм този, който ще се побърка от скука. Мразя тези неща. Само твоето присъствие би могло да ми помогне.

— Странно. Не звучиш особено очарован. Какво не е наред, Райън? Какво има?

За първи път тази сутрин той я погледна в очите. Погледът му беше безизразен, гласът му — уверен.

— Нищо.

— Не ти вярвам. Движиш се наоколо, сякаш си понесъл целия свят на раменете си — постави ръка на рамото му. — Моля те, Райън, не мога да понасям това напрежение.

— Може би трябва да се изнеса.

Карли затаи дъх.

— Не искам това.

— А какво искаш?

— Искам да говориш, да ми кажеш какво те притеснява. Какво каза онази вечер за споделянето — в добро и зло?

Очите му изведнъж станаха по-сурови и Карли разбра, че е напипала чувствителното място.

— Ти така ли правиш? Да говориш? Да обсъждаш? Да се разкриваш, без никакви задръжки?

— Аз… аз…

Райън силно тупна чашата си върху плота.

— Това важи и за двете страни, Карли. Аз не те насилвам, не ме насилвай и ти — обърна се, бързо излезе от кухнята, грабна палтото и куфарчето си от всекидневната и замина.

Карли притисна трепереща ръка към стомаха си. Чувстваше се, сякаш я бяха ударили. Не знаеше колко време остана, без да помръдне, на същото място в кухнята, когато звънецът отдолу иззвъня. За момент очите й блеснаха. Зачуди се дали не е Райън, който иска да се извини, да каже, че просто е уморен, че има някакъв неприятен случай или че е на път да се разболее. Когато чу носовия акцент на Шейла, изпита разочарование.

— Ей, отвори ми!

Карли го направи и започна да събира нещата си за училище. Докато Шейла пристигне, вече беше облякла палтото. Измъчената усмивка за поздрав я издаваше не по-малко от цялата й уплашена физиономия.

— О-хо! — възкликна Шейла и пое няколко книги, за да облекчи част от товара й. — Вие двамата сте се карали. Седя си в колата и гледам Райън да изскача преди минутка, ама каква пара вдигаше!

— Шейла! Моля те! Сега нямам нужда от това — тръгнаха надолу по стъпалата, като известно време вървяха мълчаливо. Когато стигнаха долу, Шейла отново заговори, този път по-внимателно:

— Какво стана?

Карли пое дълбоко дъх и сви рамене:

— Май се хванах в собствения си капан.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — отвори входната врата тя, — че Райън вече дни наред се цупи за нещо. Напоследък стана още по-зле, а тази сутрин беше ужасно. Когато го попитах какво има, той ми отвърна, че щом аз не споделям с него, и той не е длъжен да споделя с мен — преглътна мъчително. — Не си давах сметка, че това го притеснява толкова…

Шейла нищо не каза, докато вървяха по пътеката през двора. Когато стигнаха до колата, тя се подпря с лакът на покрива и изгледа Карли над лъскавото бургундско.

— И какво ще направиш сега по въпроса?

Карли беше не по-малко директна:

— Ще му кажа.

— Всичко?

— Да.

— Сигурна ли си?

Карли само кимна, отвори вратата и се пъхна на седалката, после отговори едва след като Шейла седна зад волана.

— Налага се — продължи да разсъждава на глас: — Едно беше да пазя тайните си, докато отношенията ни бяха прекрасни. Тогава не исках да разклатя лодката. Сега се оказва, че лодката вече се клати поради самия факт, че крия тайните си — пое дълбоко и разтреперано дъх и го изпусна като мимолетно облаче бяла пара към прозореца. — Не виждам какъв друг избор ми остава.

Шейла подкара колата и се запъти към „Ранд“.

— Можеш да замажеш нещата. Да видиш как ще мине. Да го компенсираш по друг начин.

Главата на Карли рязко се извъртя:

— Какъв начин?

— О, нали знаеш — започна да увърта тя, леко обезпокоена от острия поглед на Карли, — да правиш разни дреболии, които обича — сбърчи нос и леко сви едното си рамо. — Храна, секс — такива неща.

Карли извърна очи и промърмори под носа си:

— Не мога да го направя. Ще се чувствам още по-противна. Освен това само ще отложа разрешението — притисна два пръста върху челото си и здраво стисна очи. — … Сега моментът е подходящ. Тази вечер ни предстои банкет, но след това ще му кажа.

 

 

Макар и твърдо взето, решението през целия предобед измъчваше съзнанието й. Райън се обади по време на обедната почивка, като идеално улучи момента, така че да я хване в кабинета й. Сърцето й прескочи един удар, щом чу гласа му, но не беше съвсем сигурна как да отвърне.

— Здрасти, Райън — изрече тихо и предпазливо.

— Мила, съжалявам. Държах се като истински мръсник тази сутрин. Бесен съм на себе си, откакто съм пристигнал на работа — гласът му се снижи до пресипнал шепот: — Обичам те. Просто исках да го знаеш.

В края на клепачите й бавно се събраха сълзи. Тя преглътна конвулсивно:

— Знам. Аз също те обичам.

Настъпилата по линията тишина беше дълбока, Карли бе не по-малко от Райън удивена от признанието си.

— Какво ти?

Струваше й се най-естественото нещо на света да го каже:

— Обичам те.

— Значи най-после реши да ми кажеш — гласът му бе нисък, почти сърдит, но в него се долавяше задоволство, което Карли незабавно усети.

На устните й трепна усмивка и бавно се разрасна.

— Аха — дори не си струваше да отрича намека му, че го е знаела отдавна или да пита как го е разбрал самият той.

— По дяволите, Карли, това е най-голямата жестокост, която си ми причинявала досега! Целият ми следобед е запълнен със срещи, които започват след пет минути. Няма никакъв начин да изляза сега!

— Не съм очаквала да излезеш. Самата аз разполагам само с няколко минути. Просто исках да знаеш как се чувствам — гласът й стана още по-нежен: — Това е само началото.

Тонът му изведнъж влезе в синхрон с нейния.

— Така е, мила. И ще го постигнем. Ще видиш.

— Надявам се — още докато изричаше думите, усети как я разтърсва неволен трепет. Поне в мислите си бе твърдо решена да каже на Райън всичко за миналото си. Да можеше само след това то да се изтрие…

 

 

След като Шейла се погрижи за благополучното доставяне на Карли в апартамента й, Райън се прибра у дома, понесъл букет рози, и с усмивка, достатъчно гореща, за да разтопи и най-студеното сърце. Но сърцето на Карли не се нуждаеше от разтопяване. Прие розите с равностойна на неговата усмивка и се хвърли в протегнатите му ръце, за да прошепне драгоценните думи върху устните му.

— Кажи ми отново! — нареди той след целувката, която я остави без дъх.

— Обичам те — прошепна задъхано. — Обичам те.

Потърси очите й, видя, че същото се чете и в тях и изпусна дълга въздишка.

— Страхувах се, че няма да го кажеш пред мен, че докато мине следобедът, ще загубиш кураж или ще размислиш.

— Стига, Райън — пошегува се тя. — Къде остана вярата ти?

— Вярата ми попадна на доста камениста почва напоследък — сериозното му изражение изтри усмивката от лицето й.

— Знам, но наистина те обичам. И ти си го знаел от известно време.

— Да — целуна я още веднъж, този път по-бавно и с всеотдайност, която достигна до дъното на душата й и се върна обратно. Вече не се боеше от огъня, който той възпламеняваше. Така както бяха заедно, двамата съставляваха огъня, готов да погълне всичко, изпречило се на пътя им.

Пусна я, с нежелание, напълно споделяно и от нея.

— Как ми се иска да не трябваше да ходим тази вечер.

— Знам — прошепна тя, — но трябва.

— Винаги мога да се обадя, че съм се разболял.

— Не можеш. Ти си докладчикът, Райън. Не можеш да разочароваш всичките тези хора. Освен това — усмивката й не можеше повече да се удържа — … тези хора имат нужда да чуят какво имаш да им кажеш.

Райън я стисна лекичко.

— Само така си говориш.

— Не, казвам го съвсем сериозно. Само си помисли — пристигнали са от цялата страна. Речта ти може да е най-важната, която са чували през цялата седмица.

— Само така си говориш.

— Няма да разберем, ако не отидем.

Той се прокашля:

— Тогава по-добре да се обличаме.

Карли кимна.

 

 

Вечерта започна доста добре. Въоръжени с питиета и с взаимната си подкрепа, двамата с Райън обикаляха сред множеството. По-точно, отбеляза в миг на великодушие тя, множеството обикаляше около тях. Изглежда, Райън наистина беше добре познат сред юридическата общност — и търсен, ако за показател можеше да служи броят на хората, които се приближиха до тях.

Присъстваха няколко от съдружниците в неговата фирма. На Карли й беше приятно да види познатите им лица сред иначе напълно непознатата и дори застрашителна навалица. На няколко пъти сама се удивляваше, че изобщо се намира тук — преди три месеца дори не би си помислила да се появи така, толкова открита за любопитните погледи. Но с Райън до себе си, понякога обвил леко ръка около кръста й, понякога просто допрели рамене, успяваше да овладее желанието си да закрие лице и да хукне.

Той удържа обещанието си да не се отделя от нея, с изключение на моментите, когато се намираше на трибуната. Това, което не бе очаквала, беше, че ще го настанят на голямата правоъгълна маса отпред и че тя ще бъде настанена точно до него. Беше като в рай, беше истински ад. Присъствието му осигуряваше постоянна сигурност дори когато всичко в нея се присвиваше при мисълта, че е изложена на показ пред толкова очи.

По време на вечерята той я следеше отблизо, като тихичко разговаряше с нея в миговете, когато съдията от другата й страна се чувстваше задължен да хапне нещо. Що се отнася до нея, тя едва опита сервираното „филе миньон“.

— Ти не ядеш — прошепна по едно време Райън. — Не ти ли харесва менюто?

— Добро е — също тихо отвърна тя. — Масата не ми харесва. Защо централната маса винаги е толкова дълга и права и непременно върху подиум! Всички останали си имат хубави кръгли маси. Чувствам се като на сцена.

— Ние сме важни личности — пошегува се той, изпълнен с въодушевление след събитията от деня.

Тя отстрани някаква миниатюрна прашинка от ръкава му.

— Предпочитам да не съм толкова важна. Не ми каза, че ще сме изложени тук.

— Не знаех. Усмихни се. Всички ни гледат.

Карли изобрази усмивка на лицето си.

— Кога ще говориш?

— Мисля, че веднага след това блюдо. Отпусни се, мила. Не е чак толкова зле.

— Не си ли нервен?

— Не. Говорил съм пред по-големи и по-важни събирания от това.

Тя огледа множеството, след това плъзна поглед по цялата дължина на централната маса.

— Тези неща винаги ми напомнят за Тайната вечеря — потисна мъчителната тръпка и хвърли поглед към събранието. — Чудя се кой ли ще изиграе ролята на Юда?

— Няма никакъв Юда. Това са приятели, Карли — прокара ръка по бедрото й под масата и се приведе по-наблизо. — Подозирам, че някои Апостоли в момента се питат какво ли ми става.

Устните й се разчупиха в по-непринудена усмивка и тя срещна погледа му със страстта, която неизменно й внушаваше.

— Имаш много мръсно съзнание, Райън Корнел. Какво мислиш, че ще си помислят? — посочи с глава към множеството пред тях.

— Ще завиждат. Вече завиждат. Може и да не си забелязала, но някои от знаменитите ми колеги те оглеждат доста хищно — заяви съвсем сериозно, после стисна ръката й, тъй като наблизо удари някакво чукче.

Повлечена от вълнението около предстоящата реч на Райън, Карли изблъска думите му в дъното на съзнанието си. Междувременно в отдалечения край на залата един от тези колеги на Райън действително се взираше в нея — не с хищническо желание, но с любопитството на човек, който се опитва да си припомни някакво лице. Докато Райън говореше, погледът му отново и отново се връщаше към Карли. Когато просветлението най-после го осени, то бе последвано от удивление. Едва след като приключи официалната реч, още няколко други изказвания и бяха раздадени наградите, бе сервиран десертът и хората започнаха да стават от масите — едва тогава той премина към действие.

Множеството се раздели на големи групи. Мъжът си проби път през тях до предната част от помещението, където Райън стоеше, вече слязъл от подиума, с Карли до себе си. Бяха заобиколени от хора. Спря се, като внимателно я изучаваше и изчакваше тълпата да се разреди.

Изпълнена с гордост както от речта на Райън, така и от въодушевения прием на публиката, Карли отначало не забеляза наблюдателя. Усмивката й беше най-непринудената от цялата вечер, докато слушаше как Райън любезно приема поздравленията, благодарностите и коментарите от изложените в речта си мнения. Едва когато двама адвокати се отместиха, за да направят място на няколко други, погледът й попадна на мъжа, който изчакваше на няколко метра по-встрани. Едновременно с Райън тя също насочи вниманието си към новодошлите. Но нещо я смути. Усмивката й помръкна. За миг в ума й проблесна картина от друго място, друг град и усети как я обзема неприятно чувство.

Озадачена, отново плъзна поглед из залата. Само след минути той спря върху лицето на мъжа, който внимателно наблюдаваше отстрани, и пулсът й се ускори. Докато е жива, ще помни това лице, заедно с всяка друга подробност от процеса в Чикаго. То принадлежеше на помощника на Манкузи — младия му съдружник, който седеше на масата на защитата, от другата страна на Гари Кълбърт.

— Райън? — прошепна и го подръпна за ръкава, без да се интересува дали не прекъсва нещо. — Ще отида до тоалетната. Веднага се връщам, става ли?

По лицето му пробяга сянка на тревога при вида на бледността й. Но успя да се усмихне и реши, че може би просто е уморена.

— Разбира се, мила. Няма да стоим още дълго. Дали да не се видим направо на входа?

Толкова по-добре.

— Окей.

След още един поглед към мъжа, който я изпълваше с ужас, тя се обърна и си проби път през навалицата, за да намери облекчение за разтрепераните си крака на един от тапицираните столове в дамската тоалетна. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, вдигна трепереща ръка към челото си, подпря се с лакът на плота и затвори очи.

В тържествено украсената зала Райън любезно приключваше с разговорите и се канеше да се измъкне, когато някакъв мъж се приближи и му протегна ръка:

— Аз съм Франк Прицак, мистър Корнел. Беше забележителна реч.

Райън кимна и забеляза, че този човек изглежда по-сериозен от всички останали, които бяха минали покрай него.

— Благодаря — присви леко очи. — Прицак — доста необичайно име. Сигурен съм, че щях да го запомня, ако го бях чувал. Не работите тук, нали?

— В Чикаго.

В съзнанието на Райън зазвъня тиха камбанка, но той се овладя и изразът на лицето му остана спокоен.

— Чикаго значи — кимна. — В някоя фирма ли работите?

— „Манкузи и Уолф“. Занимаваме се главно с криминални дела, също като вас — после продължи: — Любопитно ми е за жената, с която бяхте. Струва ми се много позната.

— О?

— Живяла ли е в Чикаго?

— От Сан Диего е.

— Отдавна ли е тук?

— Доста.

Мъжът отправи поглед натам, където бе заминала Карли.

— Много прилича на една жена, която беше свидетел по наше дело миналото лято. Беше от другата страна — свидетел на щата. Мисля, че правителството й осигури ново местожителство след процеса. Но… — вметна той — … щом жената с вас вече е била тук, сигурно греша.

Райън стоеше с разтуптяно сърце и чакаше мъжът да продължи. Когато го направи, в тона му се долавяше смущение:

— Странно, бях сигурен, че е тя. Струва ми се, че косата е променена. Жената, която познавах, имаше дълга права коса. А също и очите. Тя беше със сини очи — засмя се леко. — Тях никога не бих могъл да сбъркам. Открояваха се на фона на всичко останало — поклати глава с възхищение. — Жилава жена се оказа тази Робин Харт. Процесът беше за умишлен палеж. Тя беше разследвала случая като репортер за местния вестник. Преди това сама бе загубила съпруга си при пожар — сякаш осъзнавайки, че прекалява с приказките, мъжът отправи извинителен поглед към Райън. — Беше красива жена, независимо че заради нея загубихме делото. Жената с вас също е много красива — изцъка с език и за момент присви едното си око. — Същото лице. Хм. Май просто си падам по хубавите жени — после сви философски рамене, чертите му се отпуснаха и той протегна ръка: — Както и да е, приятно прекарване с нея.

Райън имаше нужда от цялото си самообладание, за да се ръкува с мъжа с някакво подобие на приличие. Крайниците му бяха сковани, вътрешностите му — вледенени. Дори и неговото „Благодаря“ прозвуча вдървено.

Обърна се и се отправи към вратата, където остана да оглежда фоайето, докато Карли се появи. Не беше сигурен какво да каже или да направи — чувстваше ръцете си като от лед. Взе палтата им и я поведе към колата.

Неподозираща за разговора, провел се в нейно отсъствие, Карли въздъхна с облекчение, след като Райън потегли.

— Добре се справи. Харесаха те.

— Добра сбирщина за адвокати.

В гласа му имаше някаква острота, която лесно би могла да определи като сарказъм, ако го слушаше. Но тя не слушаше. Мислите й бяха завладени от собствените й опити да се съвземе от това, което определено най-плътно се доближаваше до истинско и пълно публично излагане, откакто бе приела идентичността на Карли Куин. Здраво стиснала в ръце чантичката си, насочи внимание към онова, което трябваше да каже на Райън веднага щом се приберат у дома. След случилото се тази вечер беше още по-наложително да му каже. Докато всяко завъртане на колелата ги отвеждаше все по-близо до Кеймбридж, ужасът, който бе изпитала при вида на лице от миналото си, бавно се превръщаше в мъчително безпокойство.

Завладяна от собственото си напрежение, не забелязваше това на Райън. Продължиха да пътуват и пристигнаха у дома все така в мълчание. Едва пред отворената врата на апартамента й Райън проговори с добре отработена непринуденост:

— Слушай, ще сляза долу да проведа един-два разговора. Ще се кача малко по-късно.

Едновременно разочарована и облекчена, тя кимна и го изгледа как заминава надолу по стъпалата. Погледът й се задържа върху тъмната му глава, угрижено сведена, и в съзнанието й пробяга мимолетна мисъл какви могат да са тези толкова важни разговори по това време.

Затвори се в апартамента и погледна часовника. Десет часът. Не е чак толкова късно. Има още много време от вечерта.

Със свит на възел стомах, тя се преоблече. След това се отпусна във фотьойл във всекидневната, за да го изчака. Петнайсет минути по-късно той още не бе дошъл. Отправи се към кухнята да направи чай, за да облекчи малко стомаха си и се запита какъв ли ще бъде изходът от вечерта.

Минаха още петнайсет минути и тя стана неспокойна. Най-лошо беше очакването. Почти й се искаше да бе изрекла всичко в колата, докато пътуваха насам, но Райън беше не по-малко мълчалив от нея. Предполагаше, че мислите му са заети с вечерята. Може би си мислеше за нещо, което му бе казал някой от онези хора. Какво му бяха казали? Опита се да си спомни, но осъзна, че вниманието й е било насочено единствено към Райън.

Отпи от чая и се раздвижи на стола, после стана и се заразхожда из апартамента в очакване и в недоумение. На кого се обажда? Нов поглед към часовника й разкри, че са изминали четиридесет и пет минути, откакто я бе оставил пред вратата. Не беше в стила му да се задържа толкова дълго. Ако става въпрос, изобщо не беше нормално да му се налага да ползва своя телефон. От самото начало нейният отлично му вършеше работа.

На устните й трепна лека усмивка при спомена за онези първи срещи. Беше й направил впечатление още тогава, макар че беше малко уплашена. Но той бързо я предразположи, действайки с все същата ненатрапчивост и внимание, така типични за него. Тази сутрин, о, тази сутрин бе видяла една негова страна, която предпочиташе да забрави. Беше студен и сърдит, но вината бе нейна. Не трябваше да крие от него толкова дълго. Беше прекалено интелигентен, прекалено проницателен, за да не усети, че има неща, за който тя никога не говори, неща, които крие от него.

Въздъхна. Веднага щом дойде, ще му каже.

Но той не идваше. Тънките златни стрелки на часовника й бавно се завъртяха. Единайсет и десет. Единайсет и петнайсет. Единайсет и двайсет и пет. Казваше си да запази търпение, но нервите не я слушаха. Подскачаха и изтръпваха, вибрираха и при най-слабия звук. Но не се чуваше звук от ключ във вратата. Най-после, неспособна повече да понася неизвестността, тя бързо отиде в кухнята и набра номера му.

Телефонът иззвъня. И продължи да звъни. Девет. Десет. Единайсет пъти. Затвори. Може би е в банята. Може би точно в този момент се качва нагоре. Приближи до вратата, постави око на шпионката и се вгледа в очакване, с разтуптяно сърце, притиснала длани към студената метална пластина.

Когато измина достатъчно време, за да отхвърли вероятността да е бил на път към апартамента й, когато му позвъни, отново се върна към телефона и опита още веднъж. При осмото позвъняване се запита дали не се е случило нещо. Напълно забравила за безопасността си, която преди три месеца щеше да я накара да остане зад здраво спуснатите резета, тя остави входната врата широко отворена и изтича боса надолу по стълбите. Почука на вратата му, после удари по-силно, след това натисна с пръст върху звънеца.

След, както й се стори, цяла вечност Карли отпусна ръка и се обърна, за да поеме обратно нагоре по стъпалата. Залости вратата, включи алармената система и се облегна, в пълно недоумение, на стената.

Не разбираше. Райън никога не би заминал, без да й каже. Знаеше, че го очаква. Каза, че ще се качи. След радостта му, когато му каза, че го обича, цветята, прегръдките, пълни с толкова обещания, изглеждаше напълно нелогично.

Единственото, което й оставаше, бе да чака, което и направи, сгушена в единия ъгъл на дивана, докато отмина полунощ, после един часът, стана два, а след това три и четири. Призори вече бе обезумяла. Едно беше, когато още можеше да си казва, че някакъв спешен съдебен случай го е принудил да излезе, макар да нямаше представа какъв може да е този спешен съдебен случай по това време на нощта, а още по-малко — защо няма да й се обади. Но с изминаването на повече от осем дълги часа и все така нито дума от него трябваше да приеме, че нещо не е наред. Именно тогава, с проблясването на първите лъчи по килима, въображението й започна да се развихря.

Първата й мисъл беше, че някакъв нетърпящ отлагане семеен ангажимент го е принудил да излезе така внезапно. Може би някой от родителите му е болен. Може би Том отново има някакви неприятности. И в двата случая със сигурност щеше да й се обади. Никога нямаше да я остави сама, когато го очаква всеки момент. Особено сега, след като знаеше, че го обича.

Втората мисъл, тази, която я изпълваше с ужас, беше, че е разбрал за нея нещо повече от това, че го обича. Спомни си за онова нещо, което го безпокоеше и което бе отхвърлил с неопределеното „нищо“. Ами ако малко по малко беше сглобил отделните парченца, ами ако съвсем преднамерено я е изоставил, ами ако… ами ако накрая се е отказал. Ами ако… — кръвта й се смрази — … мъжът на вечерята е казал нещо.

Разтреперана, Карли притисна юмрук към устата си, за да заглуши вика, защото имаше и една трета възможност, която бързо напираше след втората. Ако Райън действително е разбрал някак истината за нея, той може да е в опасност. Ако някой от хората на Кълбърт я е проследил, Райън може да е заловен като заложник или като източник на информация. Представи си го, подложен на неописуеми мъчения, и притисна глава към коленете, за да прогони тази мисъл от съзнанието си.

Инстинктивно усещаше, че да каже на Райън истината, означава да подложи на риск безопасността му. Имаше си сериозни основания нито баща й, нито братята й да научават нейното местонахождение — колкото по-малко знаят, толкова по-малко ще бъдат в състояние да разкрият пред злонамерения преследвач. Но Райън знаеше почти всичко за настоящия й живот и ако сега вече бе разбрал за миналото й…

За момент отхвърли тази мисъл и съсредоточи вниманието си върху това как ще се върне при нея със съвсем просто обяснение за отсъствието си. Може би ако не за друго, то поне за безопасността му е по-добре да не му разкрива тайните си. Но знаеше, че това е самозаблуждение. Райън бе в опасност дори само заради връзката си с нея, независимо дали знае истината или не.

Потръпна безпомощно и даде воля на всички ужасяващи фантазии. Но тогава погледът й улови отблясъците на светлината по рамката на снимката върху лакираната лавица на стената на всекидневната. Ако бяха въоръжени със собствени автомати, биха могли да се защитят или поне да се опитат, както бяха направили Бони и Клайд. Но Бони и Клайд бяха загинали.

С отчаян вик скочи от дивана и рязко захлупи снимката. Цяла разтреперана, зарови ръце в косите си, здраво стисна юмруци и ги издърпа, сякаш да изкорени от ума си всички отвратителни възможности, които се спотайваха там. Райън го нямаше, а тя не знаеше какво да прави.

Знаеше какво иска да направи, но изчакваше. Да се обади на Сам и да му излее неволите си, като се има предвид вероятността Райън сам да е заминал някъде, й изглеждаше преждевременно. Все така неуверена, направи чаша кафе и продължи да чака. И да чака. Да чака, докато дори това унижение вече й се струваше нищо в сравнение с вероятността Райън да е в опасност.

Точно според молитвите й, Сам си беше у дома.

— Ало?

— Сам? — гласът й беше неуверен.

— Карли? Ти ли си?

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Да. Сам…

— Какво има, скъпа? Някакъв проблем за довечера ли? — беше останал искрено изненадан, че Райън с такава готовност се съгласи да вечерят заедно. — Слушай, можем да го направим някой друг…

— Не. Не е това. Ами може и да е… — гласът й се прекърши и тя млъкна. — О, господи, Сам! Не знам къде е Райън! Снощи ходихме на официална вечеря, после се прибрахме и той слезе до долу да се преоблече и каза, че ще се качи, след като проведе два-три разговора, но изобщо не дойде — тихите й ридания изпълниха телефонната слушалка. Сам трябваше да изчака, докато се успокои, за да говори.

— Карахте ли се за нещо? — попита внимателно.

— Не. Ами… в известен смисъл… вчера сутринта. Но се сдобрихме. И той ми донесе цветя. А и нещата още повече щяха да се оправят, защото щях да му кажа всичко — отново се разплака.

Сам улови по-здраво слушалката.

— По-спокойно, скъпа. Сигурен съм, че има някакво обяснение. Искаш ли да дойда?

Тя подсмръкна.

— Неприятно ми е да те моля. Знам, че е събота, но толкова се тревожа. Непрекъснато си представям всевъзможни ужасни неща. Не знам какво да правя.

— Ще дойда при теб, Карли — решително изрече той. — Просто стой вътре. И моля те, скъпа, не се тревожи. Ще разберем къде е. Трябва да има някакво обяснение.

Именно това продължи да си повтаря и тя през сякаш цялата вечност, докато Сам пристигна. Успя да му разкаже за всичко — от събитията предишния ден и неочакваната поява на лицето от Чикаго до по-дребни неща, неща от по-лично естество, които биха могли да му помогнат, за да й помогне, на свой ред. Не спести нищо — от постепенно нарасналото раздразнение на Райън до желанието му да има деца от нея и до опасенията си, че просто я е изоставил.

— Не мога да го повярвам, докато не го чуя от собствената му уста — убедено отвърна Сам. — Видях как те гледаше онзи ден. Той е влюбен. Такава любов не може да си тръгне просто така.

Карли прекоси стаята и вдигна снимката, която бе обърнала по-рано. Загледана в образа на Райън — толкова мъжествен, толкова силен и готов да я защити, — усети как я пробожда дълбок копнеж.

— Надявам се, че си прав.

— Прав съм. Трябва да има някакво обяснение за всичко това. Ще се опитаме да разберем нещо за онзи тип от Чикаго, но казваш, че Райън не е говорил с него.

— Поне доколкото знам.

— А не е говорил и с теб, така че се съмнявам да е направил връзката.

— Той не ме интересува! Тревожа се за Райън.

— Добре, скъпа. Добре. Да видим къде може да е.

— Не знам!

— Помисли, Карли. Всяка следа, която можеш да ми дадеш, би могла да е от полза.

Тя се извърна, притиснала снимката към гърдите си.

— Непрекъснато за това си мисля. Всичко прехвърлих. Ако е излязъл сам, може просто да се е запилял нанякъде. Ако е бил насилствено отведен… — не можа да сдържи побилите я тръпки. — … Би могъл да е навсякъде — гласът й се прекърши и Сам бързо стана от мястото си. — Къде отиваш?

— Долу. Къде каза, че паркира колата си?

Облекчена при мисълта да се заеме с нещо конкретно, Карли бързо нахлузи чифт маратонки и палтото.

— Ще ти покажа.

БМВ-то го нямаше.

Докато я водеше обратно вътре, Сам се опита да повдигне духа й.

— Ако беше отвлечен, колата му вероятно щеше да си е на мястото, така че това е довод срещу насилственото отвеждане. Дай да проверим в апартамента.

— Но аз нямам ключ.

Сам извади малко калъфче от задния си джоб и й намигна. Отне му не повече от минута, за да се справи с ключалката.

— Защо нямаш ключ? Той има от твоя апартамент, нали? — отвори вратата и влезе вътре, следван плътно от Карли.

— Никога не се е налагало. Тук няма нищо.

Сам огледа оголената всекидневна и изпъна рамене.

— Виждам. Мислех, че е купил мебели.

— Купи, но с изключение на леглото, останалото е по поръчка. Ще са готови едва след две или три седмици.

Сам кимна и тръгна да обхожда апартамента в търсене на някаква улика за вероятното местонахождение на Райън.

— Нищо — обяви на глас, после въздъхна. — Е, поне не се забелязват следи от насилие.

След като отново се озоваха в апартамента на Карли, той се зае да разгледа възможностите.

— Окей. Да приемем, че е бил ядосан и е отишъл някъде просто да обмисли нещата. Къде би могъл да е? Дали би отишъл при родителите си?

— Не мисля — поклати глава Карли.

— Или при брат си?

— Може би, но се съмнявам. Ще иска да бъде сам.

— Има ли места, където сте ходили заедно?

Тя сви рамене, приковала поглед в пода, здраво сключила пръсти в джоба си около резервния ключ, който бе взела от шкафчето на Райън.

— Ходили сме с кола — нагоре към Рокпорт и Глочестър, по стария пощенски път за Бостън — замълча за момент, после изрече на глас тревогата си: — Ако бях на негово място и исках да отида някъде, щях да се върна на онова място във Върмонт, където бяхме отседнали. Може би точно там е отишъл. Каза, че е ходил веднага след развода, когато имал нужда да се махне и да размисли.

Сам вече записваше в малкия бележник, който бе извадил от джоба си.

— Окей, кажи ми името и адреса — веднага след като му ги каза, той набра номера на Грег. От мястото, където стоеше, мрачно загледана през прозореца на всекидневната, Карли долови откъслеци от разговора. Подскочи стреснато, когато Сам изникна зад нея.

— Ще проверим във Върмонт. Също при родителите му, при Том и в офиса. Ще уредя някой да иде до летището, жп гарата и автогарите — пое си дъх. — Отивам в града, за да координирам всичко. Къде е Шейла?

— Мисля, че е с Том.

— Добре. Това дава отговор на единия въпрос. Можеш ли да й се обадиш? Не мисля, че трябва да оставаш сама — при вида на разширените й от уплаха очи заговори доста по-внимателно: — Не от съображение за сигурност, скъпа. Просто мисля, че компанията й ще ти дойде добре.

— Неприятно ми е да я притеснявам. Достатъчно е заета да ме следва през цялата седмица.

— Това й е работата. Сега ще го направи заради приятелството — посочи с глава телефона. — Върви й се обади. Ще изчакам, докато се убедя, че е тръгнала.

Все така без особено желание Карли набра номера. Шейла наистина беше у Том — без следа от Райън — и обеща да пристигне възможно най-бързо. След като разбра, Сам си тръгна.

Когато Шейла пристигна, Том я следваше по петите.

— Той настоя — поясни извинително, при вида на тревожния поглед на Карли, който няколко пъти се стрелна от единия към другия.

— Много ясно, че ще настоявам — заяви Том, но добродушно. При окаяния вид на Карли той се приближи до нея. — Райън е мой брат — изрече тихо и внимателно обви ръце около нея, за да й предложи утеха. Отначало тя остана скована и едва после започна постепенно да отстъпва пред сърдечността му. — Аз също се тревожа. Трябва да има някакво обяснение за изчезването му. Не мога да повярвам, че съзнателно те е подложил на такава мъка. Много те обича.

Дали трогната от искрените му думи, или от силните ръце, предлагащи подкрепата, от която толкова се нуждаеше, но в очите й бликнаха сълзи, събраха се в големи езерца и бавно започнаха да се търкалят по страните й. Опита се да ги овладее и прехапа устни, за да заглуши риданията, които заплашваха да изригнат, но Том не й позволи.

Ръцете му я уловиха по-здраво.

— Поплачи си, Карли. Няма нищо. Не можеш вечно да го задържиш в себе си.

Тя се разплака тихичко, вкопчила ръце в тънкия му вълнен пуловер.

— Тежко ми е.

— Знам. Но всичко ще се оправи. Сам ще го намери, а дотогава ние ще останем с теб — над главата й стрелна с поглед Шейла. Нейните очи също бяха пълни със сълзи. Том нямаше как да знае, че тя си мисли за неговата нежност, неговата доброта и как ужасно й липсват на нея самата тези качества. Отвърна на тъжната му усмивка, после се приближи и застана, дълбоко замислена, пред прозореца.

 

 

Сам седеше мрачен на бюрото си. Райън Корнел бе излетял тази сутрин за Чикаго. Странно съвпадение. Макар да водеше с едни гърди, щяха да го открият и проследят — Бил Хофмайстер вече беше пуснал най-добрите си хора. Ако има вероятност нещо с Райън да не е съвсем наред, скоро ще разберат и ще разполагат с необходимите доказателства, за да продължат да действат по случая.

Беше тръгнал с ранен полет и вече сигурно е пристигнал. Без съмнение хората на Хофмайстер сега проверяват фирмите за наемане на коли и звънят по всички хотели в околността. Ако нещата вървят добре, ще го открият, преди да е осъществил контакт, с когото и да е, ако това е причината за отиването му в Чикаго. Във всеки случай Сам ще го чака на летището, за да го посрещне при завръщането му.

Сключил вежди, той затвори очи и си помисли за Карли. Как ще може да се примири, като знае, че именно той я бе насърчавал от самото начало! Но да не избързва — няма никакви доказателства, че Райън е отишъл в Чикаго със злонамерена цел. Засега. По дяволите, лично го бе проверил!

Просто няма никаква логика. Човекът би трябвало да има някакъв мотив — освен ако, след като е разкрил тайната на Карли, е бил толкова вбесен от измамата й, че си е загубил ума. Но Райън Корнел? Хладнокръвният, уравновесеният, праволинейният Райън Корнел?

 

 

Вдигна телефона и набра номера на Карли. Прозвучалият отсреща мъжки глас го свари неподготвен. После бързо направи връзката:

— Том?

— Да.

— Обажда се Сам Лумис. Приятел съм на Карли.

— Да, Сам. Нещо?

— Да. Хванахме следите му.

— Къде е?

— Предпочитам да не казвам засега — не беше сигурен доколко Карли е запознала Том със ситуацията и при положение че му бе казала само за изчезването на Райън, не му се искаше да разкрива нищо повече. Да не говорим, че ако Райън е забъркан в нещо, винаги съществува вероятността Том също да е замесен по някакъв начин. — Работим по въпроса — изчака за момент. — Шейла там ли е?

— Тук е.

Това поне беше някаква утеха.

— Как е Карли?

— Доста нещастна.

— Можете ли поне малко да я успокоите?

— Опитваме се.

— Ами кажи й, че, изглежда, той е добре — от авиокомпанията бяха докладвали, че се е качил сам, че да, наистина изглеждал уморен и поомачкан, но че нямало никакви признаци някой да го принуждава да вземе самолета. — И че веднага щом разбера нещо повече, отново ще се обадя.

— Ще й кажа.

— Благодаря. Ей, кажи й също, че ако й се обадят или нещо друго, трябва незабавно да ме извести.

— Къде се намираш?

— В службата. Знае номера.

— Окей. И благодаря ти, Сам. Наистина сме ти много задължени за това, което правиш — на Сам тези думи му прозвучаха искрено и инстинктът му подсказваше, че трябва да му има доверие. Особено след като и Шейла е там.

— Карли е много специална — отвърна в заключение той. — Ще ми се да можех да направя нещо повече.

Том затвори телефона. Карли стоеше плътно до него, с разширени очи и пепеляво лице.

— Какво каза?

— Имат следа — избута я до дивана и седна заедно с нея. Пое двете й ръце в своите и заговори внимателно: — Не можеше да каже нищо повече, но смята, че Райън е добре.

Облекчението на Карли бе краткотрайно.

— Ако е добре, защо тогава е избягал така? Къде е? Какво става?

— Засега не знаем. Може да е било просто някакво недоразумение.

— Не е имало никакво недоразумение! Райън съвсем ясно ми каза, че ще се качи, след като проведе разговорите си — раменете й се отпуснаха и тя извърна поглед. — Не разбирам, Том. Просто не разбирам.

Той отметна кичур коса от лицето й.

— Изглеждаш напълно изтощена. Спа ли изобщо тази нощ? — Карли поклати глава. — Може би трябва да си легнеш.

— Не мога да спя.

— Тогава само си почивай. Тук, на дивана.

Вдигна очи към него, намирайки утеха в загрижеността му.

— Ще се оправя — лекичко стисна ръката му. — Радвам се, че си тук, Том. Толкова самотна се чувствам.

Той се усмихна дяволито.

— Ей, ами че за какво са роднините?

— Не съм ти точно роднина.

— Ще бъдеш. Запомни ми думата.

Остави я, сгушена в единия ъгъл на дивана, и се върна в кухнята, където Шейла стоеше със сведена глава, подпряна на плота.

— Какво друго каза Сам? — прошепна тя и вдигна поглед при приближаването му.

Том поклати глава, видимо също обезкуражен.

— Нищо — след това, в желанието си да потърси утеха, обви ръце около нея и я привлече към себе си.

Затворила очи на рамото му, здраво обвила ръце около гърба му, Шейла се бореше със собствените си противоречиви демони. Том беше толкова добър, колкото изглеждаше и Райън. Но е прав — хората невинаги са това, което изглеждат. Дори най-дребните неща — моментна алчност, гняв или разочарование — могат да доведат до непоправим обрат.

Изглежда, Райън бе направил точно такъв завой. Повече заради себе си, отколкото заради Карли, тя трябваше да разбере какъв е бил той. Освен всичко друго, дори само поради тази причина фактът, че Сам я определи да стои близо до Карли, се оказваше истинска благословия.