Барбара Делински
Един друг живот (6)

Шеста глава

Когато този път сведе глава, нямаше ръка, която да го възпре. Целуна я съвсем лекичко — отначало едва докосвайки устните й, после много бавно и предпазливо засили натиска. Топлината й беше опияняваща, точно толкова сладка, колкото си я беше представял, докато лежеше в леглото си снощи, неудовлетворен и напрегнат. Задържа се — нямаше защо да бърза. В този необикновен миг от живота си просто затвори очи и се наслади на усещането за пълно удовлетворение. Струваше му се, че няма по-важна цел от това най-просто вкусване на устни, от този най-прост акт на опознаване.

Карли също го усети. Времето изглеждаше спряло. Отхвърли всяка мисъл за последствията. Усещаше устните на Райън върху своите — твърди и мъжествени и въпреки това нежни и ненатрапчиви. В движението им имаше нещо увличащо. Бяха изкусителни, неустоими. Когато на свой ред разтвори устни, почувства гъделичкането на брадата му. Усещането бе не по-малко опияняващо от задълбочаването на целувката му.

И Карли се остави да я понесе, отстъпи пред очарованието му, усети се морна, разточителна и лека. После и езикът му се включи в играта и тя почувства нещо много по-дълбоко. Беше съзнаване, пробуждане. Тя е жена. За първи път от много месеци осъзнаваше женската си същност.

Думите бяха ненужни. Видя смаяното й изумление, почувства го мъничко и у себе си. Тези кратки мигове бяха по-разтърсващи от всичко, което бе изпитвал. Дори и сега тялото му представляваше стегнат възел, но не толкова в очакване на онова, което би могло да последва, а от изумление за току-що случилото се.

Карли си пое дъх.

— Райън? — успя да прошепне.

— Шшт! — притисна пръст към устните й и леко поклати глава. Струваше му се напълно погрешно да се опитва да анализира станалото, също както му се струваше глупаво да се извинява за него. Беше само един светъл миг, вече отминал, но оставил след себе си вибриращ спомен. Бавно отпусна ръка и посочи с глава към Бостън. С едно последно успокояващо вдишване тя кимна и поднови бягането.

Ако не друго, поне темпото им бе по-бързо. Когато стигнаха до мястото, където Карли обикновено обръщаше, Райън й хвърли бърз поглед.

— Как се справяш? — опипа почвата.

— Добре съм.

Така че продължиха да тичат напред, след което обърнаха по безмълвно споразумение там, докъдето той я бе завел предната сутрин, и изминаха обратното разстояние, разменяйки само няколко епизодични реплики.

— Та какво преподаваш?

— Английски.

Пое информацията, после отново я стрелна с поглед:

— Специалност?

— Литературно творчество.

Насреща им се зададоха двойка велосипедисти и Райън изостана крачка назад, подреждайки се зад нея, докато отминат.

— Ти самата занимаваш ли се?

— С какво?

— С литературно творчество.

— Малко — отрони лаконично.

Тук Райън се отказа, като се запита дали не е един от онези учители, които могат да преподават, но не могат да го правят. Спомняше си своя треньор по скокове във вода от гимназията — блестящ в обясняването на техниките, в анализирането на достойнствата и откриването на недостатъците. Но едва можеше да направи и най-проста чупка, да не говорим за полузавъртане с двойно задно салто. Усмихна се, разнежен от спомена, после го върна обратно в паметта си и сведе поглед към Карли.

— Доволна ли си в „Ранд“?

— Аха. Децата са страхотни.

— Класове?…

— Които уча? — отвърна на погледа му, безсилна да не забележи потната ивица, овлажнила предната част на фланелата му. Когато й кимна, косата му залепна по челото. Изглеждаше смущаващо мъжествен. — Втора и трета година — съобщи рязко и се втурна напред.

Райън ускори крачката си успоредно с нея. Макар и позагрял, съвсем не се чувстваше уморен. Имаше някакво освобождаване да бягаш така по улицата, някакво отърсване от необходимостта да се замисляш каква да е следващата стъпка. Целуна Карли, тя отвърна на целувката му. Двамата преживяха нещо, което чувстваше, че е достатъчно необикновено, за да отстоява. Но усещаше, че стъпва върху несигурна почва. Трябва да се движи внимателно.

Докато тичаха напред, Карли се чудеше за какво ли си мисли Райън. Зърнатият тайничко израз на лицето му бе вглъбен и сериозен. Реши, че мислите му са се насочили към работата. Не беше ли използвала и тя времето, докато бяга, за да преповтори наум уроците си или да планира предстоящи задачи? Да можеше и сега да го направи! Но устните й още горяха от целувката на Райън, а огнената диря слизаше и по-надолу. В опит да се разсее насочи мислите си към Ню Йорк.

Бяха изминали няколко години, откакто не бе ходила там, и дори без вълнението от срещата с баща си, пак очакваше пътуването с нетърпение. Времето, което двамата с Матю прекарваха там, бе време на прелестно безгрижие. Той беше асистент по икономика, а тя — негова студентка. Ожениха се по средата на втората й година, преди да е навършила деветнайсет. Ужасно влюбени, бяха напълно убедени, че разликата им от четиринайсет години е без значение. И така беше. Заедно ходеха на училище и заедно учеха. Щом тя се дипломира, се преместиха в Чикаго, където му бяха предложили професорско място. След това животът стана по-напрегнат — по-големи задължения за Матю, трудно извоювани назначения за Карли — толкова по-мили й бяха спомените от Ню Йорк.

А сега й предстои да се върне там. Двамата с баща й ще вечерят в някой изискан ресторант, ще се разхождат заедно по булевардите, може би ще изгледат едно или две представления. Безопасно ли е? По челото й пробяга лека сянка. Сам казва, че да. Именно той от самото начало предложи Ню Йорк. Анонимността на тълпата, казваше. Карли предполагаше, че има право. Поне беше решила да му вярва. Имаше нужда от това пътуване. Имаше нужда да види познатото лице на баща си. За тези два-три дни отново ще бъде Робин. Само временно…

Когато стигнаха до малкия наклон към моста, Райън я прихвана за лакътя. Забавиха ход, докато платното се освободи, после притичаха през него и подновиха бягането от другата страна на реката.

Дълго след като я пусна Карли усещаше докосването му върху ръката си. Как би погледнал на измама от рода на тази, с която тя си служеше? Той е юрист — може би ще разбере. От всички мъже, които бе срещнала от началото на новия си живот, единствено Райън имаше шансове да я развълнува. Това бе очевидно още от първия миг. С Райън изпитваше вина за двойствения си живот. Нито я искаше, нито се нуждаеше от нея. Но беше взела решение преди много месеци и сега възнамеряваше да си понесе последствията.

Изведнъж се почувства уморена и леко изостана. Райън също забави темпото. Вгледа се внимателно в нея и забеляза почти недоловимото отпускане на раменете.

— Добре ли си? — попита тихо.

Тя стреснато вдигна поглед:

— Хм? Разбира се!

— Стори ми се малко тъжна.

Карли поклати глава в знак на отрицание и едновременно с това направи усилие да поддържа равномерно темпо.

— Имаш ли сили да минем през площада? — попита той, когато стигнаха до страничната уличка, по която искаше да отбие. На въпросителния й поглед бързо поясни: — За вестник. Исках да взема един.

Разумно действие бе да продължи напред, докато той направи отклонението си. Може да се върне в апартамента, да вземе душ и да си направи закуска, после да седне със своя вестник, който по това време вече ще е пристигнал. Но въздухът беше така свеж, а у дома — толкова самотно! Ще си позволи да удължи още съвсем мъничко удоволствието.

— Води ме — отвърна и той тръгна напред, насочвайки я през Мемориъл Драйв към тесните странични улички, които криволичеха към площада. Рядко се забелязваха признаци на живот, което бе съвсем обичайно за неделя сутрин. Но Харвард се усещаше навсякъде — в тухлените здания покрай улиците, в стикерите, които красяха не една броня на кола, в множеството заведения за сандвичи, които следобед щяха да се изпълнят със студенти.

Спряха пред будката в центъра на площада.

— Искаш ли един? — попита Райън и огледа вестниците, струпани като малък небостъргач.

Карли усмихнато тръсна глава:

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си? — измъкна пари от чорапа си.

— Чака ме у дома.

Той кимна и плати вестника, после хвърли бърз поглед на заглавията, преди да напъха дебелия пакет под мишница.

— Ами поничка? — попита отново, забелязвайки надписа на едно кафене на ъгъла.

— Не-е.

— Кафе?

— Ъ-ъ.

— Безалкохолно?

Карли поклати глава.

— Следобед? — какво пък, по дяволите! Няма какво да губи.

Тя се намръщи, развеселена, насреща му.

— Какво имаш предвид под следобед? Продава ли се?

— Може да се спазари на много прилична цена.

— Невъзможен си — засмя се тихо.

— Не, само самотен. Смятах да работя, но… — вдигна лице и се загледа в небето. — Денят е толкова прекрасен. Срамота е да не се възползва човек. Като се има предвид климатът на Нова Англия, до седмица ще си имаме сняг.

— Глупости! Сега сигурно стига до двайсет градуса — кожата й бе овлажняла; бледосинята й тениска прилепваше към гръдния й кош. След като се обърнаха и поеха в посока към техния блок, тя се наслади на приятното раздвижване на въздуха върху лицето си. — Наистина ли смяташ, че ще се промени толкова бързо?

— Обикновено така става. Има някаква връзка с морския бриз, струва ми се — замълча, после направи рязък скок: — Е, какво ще кажеш? Можем да отидем до Глочестър и после цял следобед да се разхождаме по брега.

Но тя поклати глава:

— Не мога. Трябва да работя.

— Да работиш? Правиш го по цяла седмица. Не си ли заслужила един следобед за почивка?

— Вече отделих един следобед за почивка. Вчера.

— И какво прави? — спомни си как беше отишъл в апартамента й на връщане от работа и как я бе заварил, сгушена на дивана в дългия бял халат. Беше сметнал, че току-що си е взела душ и изчаква да се облече за вечерта. Отново се запита с кого ли е била. Но чувството на ревност бе далеч по-незначително в сравнение с другите чувства, които пробуди у него. Изглеждаше толкова невинна, толкова привлекателна, така безкрайно чувствена — дори и сега трябваше да потисне желанието си да се протегне и да я докосне.

— Ходих в музея.

— Нима? — възкликна той, прикривайки страстта под бодрия тон. — В Музея на изобразителното изкуство?

— Аха. Одобряваш ли?

— Предполагам.

— Какво означава това „предполагам“?

— Зависи с кого си била в музея.

Усмихна му се с престорена скромност и започна да изрежда придружителите си:

— Я да видим, Джордж Уошингтън беше там, както и Джон Хенкок, Бен Франклин, Огюст Реноар, Винсент Ван Гог…

— Някой жив мъж?

— Няколко. Не разбрах имената им. Нито един не беше сам.

— Но ти — да.

С въздишка и неохотно тя изостави шеговития тон.

— В смисъла, който влагаш, да — минаха покрай „Фердинанд“ и „Синият папагал“ и продължиха в спокоен ход.

— Това притеснява ли те?

Тя го погледна изненадано:

— Да ходя някъде сама?

Въпросът беше спорен. От една страна, никога не се е страхувала да излиза сама. От друга, наистина бе станала дяволски плашлива след сблъсъка с главореза на Гари Кълбърт, довел до включването й в Програмата за защита на свидетели.

— Не — започна, като внимателно подбираше думи, които да не са изцяло измамни. — Свикнала съм да съм сама. Не че е лошо понякога да си имаш компания — уплашена, че Райън може да долови покана, което не отговаряше на намеренията й, побърза да продължи с по-уверен глас: — Така че това ми беше почивката. Днес работя.

— Какво трябва да правиш?

— Да прегледам цял куп есета, да подготвя изпит.

— Вече наближават изпитите?

— Ние сме на три срочна система. Първият срок приключва до Деня на благодарността. Контролните започват след седмица и половина. До сряда трябва да предам в канцеларията предварителния си план, за да може секретарката да се заеме с работата.

Продължиха да вървят напред. В отсъствието на разговор Карли осъзна колко много неща би казала на Райън, вместо да е обратно. Но пък колкото по-малко знае за него, толкова по-добре. Двамата нямат общо бъдеще.

Не беше усетила колко мрачно е станало изражението й, докато Райън не й обърна внимание.

— Ето те пак! Изключи се от мен.

Бързо погледна нагоре към него и се опита да се усмихне:

— Съжалявам. Просто си мислех за изпитите и всичко останало.

Подозираше, че „останалото“ няма нищо общо с изпитите, но нямаше как да разбере. Вместо това, насочи усилията си как най-добре да си издейства място в живота й. Когато, вдъхновението го озари, очите му заблестяха.

— Слушай, и аз имам работа днес. Можем да работим заедно. Имам предвид, можем да си вършим всеки своята работа заедно — в една стая.

Карли си представи как седят на кухненската маса, коленете им се докосват под плота и на момента разбра, че поне тя никога не би могла да се концентрира.

— Аз действително трябва да работя.

Последва я замислен, но изобщо не се предаваше.

— Тогава в библиотеката. В Юридическия факултет е пълна тишина. Там няма да смеем да си говорим.

Но не толкова разговорите я притесняваха, колкото погледите, усещането, насладата от близостта. Една такава съвместна работа може да доведе до друга, после ще пият кафе, след това и вечеря. Твърде лесно би било да се привикне с тези неща.

— Благодаря, Райън, но по-добре да си остана вкъщи.

Изгледа я подозрително.

— Сигурна ли си? — кимна и той се отказа. Засега. Трябва да има причина за нежеланието й. Не можеше да повярва, че все още жали съпруга си, починал преди четири години. И не можеше да намери обяснение за онзи поглед на отчаян страх, който неведнъж бе забелязал в очите й. Искаше му се да има смелостта да я попита директно. Но се съмняваше, че ще му отговори, а се боеше, че само ще подложи на риск крехката връзка помежду им.

Когато дворът се появи насреща им, Карли пое дълбоко дъх.

— Беше много приятно. Благодаря ти!

— Нищо не съм направил.

— Е, все пак ми беше приятно да потичаме — ще трябва да й стигне за цяла седмица.

Тръгнаха по пътеката към входната врата.

— Наистина беше приятно — изрече тихо той и издърпа вратата, за да я пропусне да мине. Погледна надолу и за пореден път усети привличането. Едва стигаше до брадичката му дори с върха на завързаната си в хлабава конска опашка коса. Немирни кичури се бяха измъкнали по време на бягането и сега полепваха, влажни, по тила й. Със спортните си шорти и маратонки изглеждаше мъничка, уязвима и… смела. Думата изскочи съвсем неочаквано в съзнанието му. Мислеше си разсеяно за това, когато Карли спря в основата на стълбите и се обърна с въпросително изражение към него.

— Няма ли да я вземеш?

— Какво да взема?

— Бележката, която стърчи от пощенската ти кутия.

Той се извърна назад към фоайето. Наистина в тесния процеп на кутията имаше пъхната бележка.

Карли остана да го наблюдава как я отваря и чете надрасканото кратко съобщение. Като го видя как смръщи вежди, незабавно забрави решението си за дистанция.

— Някакви проблеми ли? — попита и се приближи до мястото, където той стоеше, вперил поглед в късчето хартия.

— Не знам — погледът му бе неспокоен. — От партньора ми е, Хауард Милър. Иска веднага да му се обадя.

— Това неприятности ли означава?

— Не съм сигурен — отново погледна бележката в напразен опит да открие някакъв скрит смисъл. — Щом си е направил труда да дойде дотук чак от Уилзли, сигурно има нещо предвид — тъмните му вежди се сключиха, напрягайки се да отгатне какво може да е то.

— Можеш да използваш моя телефон — чу се да предлага Карли. Обърна се и пое по стъпалата, клекна пред вратата си, за да вземе вестника, после влезе вътре, без изобщо да поглежда назад. Райън се появи в антрето й само след секунди.

— Наистина много се извинявам — изрече, като се насочи право към кухнята и спря, колкото да остави вестника си на масата, преди да вдигне слушалката. — Доста работа отварям на телефона ти.

Карли се усмихна.

— Ще го преживее — след това остави своя вестник във всекидневната и се отправи по коридора. Когато се върна, носеше две чисти хавлиени кърпи, едната, от които предложи на Райън, преди да се настани на дивана и да попие потта от лицето и врата си, като едновременно с това преглеждаше неделните заглавия. От мястото, където се намираше, просто нямаше как да не чува разговора на Райън.

— Сенди? — прокара кърпата по челото си. — Там ли е Хауард? — последва пауза. Райън преметна кърпата през врата си.

— Да, Хауард. Какво има? — настъпи продължителна и злокобна тишина. — Какво? — в гласа му прозвуча недоверие, после изумление. — Боже мой!

Карли се извъртя на място, за да погледне назад към него и да види изписаната на лицето му болка. Сърцето й заби ускорено, заслушана в напрегнатите му въпроси: „Кога?“, после „Къде?“ и накрая „Как?“. След това сякаш се съживи.

— Какво имаш предвид с това, че няма да ни кажат? Имаме право да получим такава информация! — партньорът му явно се опита да го успокои, но гневът му избухна: — По дяволите, Хауард, копелето го е пипнало! Самоубийство — друг път! Ще се обадя в прокуратурата…

Тъй като й беше невъзможно да се престори любезно, че не е чула, Карли бавно се приближи и застана до кухненската врата. Райън беше прекалено увлечен в яростта си, за да забележи. Веждите му здраво се сключиха над очите, които сега бяха тъмни и застрашителни. Едната ръка стискаше грубо телефонната слушалка, а другата се опираше силно в стената. Челюстта му, прикрита от гъстата брада, изглеждаше като изваяна от стомана.

— Това са пълни глупости! Искам аутопсия! Ще го измъкнат на бърза ръка от моргата и ще го погребат, преди някой да се е усетил. Казвам ти, че…

Шумно го прекъснаха. Дори и Карли чу, макар да не долови точните думи на Хауард Милър. Но Райън се заслуша и съвсем бавно започна да се успокоява. Когато отново заговори, в гласа му се долавяха нотки на примирение.

— Окей, окей — въздъхна и понижи глас: — Ще ти се обадя пак след десет минути. Петнайсет тогава — върна слушалката обратно и затвори очи. Изглеждаше много разстроен.

Карли пристъпи още една крачка по-близо.

— Райън? — изрече тихо. — Какво има?

Той я погледна изненадан, за момент забравил за присъствието й. При вида на тревожния й израз се почувства двойно притеснен. Не й трябваше да чува това. Господ е свидетел, че и без това се е сблъскала достатъчно отблизо със смъртта.

Прокара пръсти през косата си и я отметна от челото.

— Нищо, за което да се безпокоиш.

— Предпочиташ да не говориш за това?

— Предпочитам да не те натоварвам с него.

Тя кротко го смъмри:

— Не съм толкова чуплива. Понякога е добре да споделиш нещата. Освен това след начина, по който ти излях всичко преди малко…

Задържа погледа й и видя нещо, което не беше виждал преди. Тя наистина искаше той да говори с нея — не беше само празно предложение. И това беше първата толкова открита покана, която му отправяше.

— Защитавах един човек с обвинение в незаконна продажба.

— Наркотици?

— Хероин — кокалчетата на пръстите му бяха побелели от здраво вкопчените в кърпата ръце. — Деветнайсет годишно хлапе, което от години живее извън закона. Много интелигентно. Многократно успявало да разиграва полицията. Но достатъчно глупаво, за да си въобразява, че с малко повече пари — винаги още малко повече пари — ще може да се измъкне от тази каша.

— Но не е могъл?

— Този път — не. Намерили са го мъртъв в килията снощи. Майка му е уведомена. Като не могла да се свърже с мен, издирила номера на Хауард в указателя — сведе очи и се загледа навъсено в пода. — Това е престъпление. Затворът е престъпление. Пълно беззаконие, доколкото познаваме закона. Момче като Луис се нуждаеше от помощ. Беше объркан и отчаян. Детството му е минало между бягствата от къщи и опитите да защити майка си от побоите на бащата пияница. Момчето не притежаваше нищо друго, освен насочен в неправилна посока ум и майка, която го обича. Това е жалкото. Именно майка му ми се обади най-напред. Кълна се, че тази жена беше готова да се продаде в робство, ако това би помогнало да събере пари за защита на Луис.

— И откъде ги намери?

— Отникъде. Не й… не й вземам такса.

— Значи го правиш? — не всички адвокати го правеха. Още едно нещо, достойно за уважение.

— Ако сметна, че случаят си заслужава — замълча, за да потърка с крайчеца на кърпата долния ръб на брадата си. — Понякога юристите поемат даден случай безплатно като услуга за някой друг. Понякога го поемат, защото вярват, че клиентът заслужава да го представляват. Освен това има и случаи, които предлагат възможност за установяване на прецедент в съдебната практика. И накрая идват онези случаи, които просто са достатъчно интересни или предизвикателни за един адвокат да се заеме с тях, независимо дали му се плаща или не.

— А този на Луис? — подхвърли Карли, увлечена от теорията му.

— Луис — въздъхна той — беше просто някой, който се нуждаеше от помощ. От приятелска ръка. Животът е бил суров към него. Струваше ми се несправедливо. Не че съм смятал, че ще мога да го „спася“. Беше това, което беше, създаден от деветнайсет години дяволски живот — вдигна очи и гласът му прозвуча дълбок и силен: — Беше пристрастен. Имаш ли някаква представа какво става с наркоманите там, вътре? — Карли бе прочела своя дял по темата, но той бързо продължи нататък: — Това е по-лоша съдба и от смъртта. Особено в положението, в което се намираше Луис — между ченгетата и замесените вътре типове, — когато можеше или да се измъкне, или да се пречупи — промърмори едно почти недоловимо „По дяволите!“ и гневно извърна поглед. — Не мога да повярвам, че се е самоубил.

— Така ли казват?

— Така са казали на майка му. Хауард се опитва да се свърже с някого в затвора — погледна часовника си. — Трябва да му се обадя след десет минути — поколеба се и посочи с глава към телефона. — Ще имаш ли нещо…

— Разбира се, че не — отхвърли извиненията му с ръка. Мислите й вече се бяха задвижили, детективът в нея беше в действие. — Но другата възможност е убийство, нали?

— Точно така.

— Наистина ли смяташ, че е възможно?

— Получавал е наркотика от някой действително силен. Известни са такива случаи — процеди през зъби.

— Извършено от вътрешен човек, нает от доставчика?

— Или ченгетата.

Думите му увиснаха във въздуха като серни пари над каучуков завод. Карли не можа да удържи удивлението си. Макар представителите на полицията, с които се бе сблъскала по време на собствените си изпитания, да бяха относително безвредни, познаваше достатъчно от тях, които изобщо не бяха такива. И все пак — убийство? О, случвало се е. Само преди година имаше един инцидент в Чикаго. Там полицаят бе обвинен в непредумишлено убийство, по-ниска степен, въз основа на това, че по време на схватката е използвал прекомерна сила, причинила удар по главата на мъжа в задната част на камион. Полицаят беше загубил работата си, но не бе излежал нито ден в затвора. Случаят бе изправил обществеността срещу службите. Решаването му беше компромис без победител.

— Съжалявам, Райън — прошепна тя и отново се върна към действителността и мрачното му изражение. — Ще успеете ли да разберете?

— Точно това не знам. Затова Хауард иска той да се занимава със случая — отправи й иронична усмивка. — Смята, че аз ще проваля работата с обвиненията си.

— Така ли?

— Ако надуша, че прикриват нещо, можеш да си сигурна. Възможно е да е бил друг затворник, покровителстван от някой от охраната. По дяволите, възможно е наистина да е било самоубийство — гласът му се снижи: — Просто не знам — отново погледна часовника си и остана мълчалив.

— Какво ще кажеш за малко кафе? — предложи тя с желание да успее да облекчи очакването му.

— Хм? О, не, изобщо не се притеснявай за мен.

— И без това ще правя. Искаш ли малко?

Сви рамене, после кимна, но не проговори, доволен само да я наблюдава как изважда буркан с кафе от шкафчето, как поставя нужното количество във филтъра и го наглася в кафеварката. Движеше се с увереност, която му действаше успокояващо. Много странно. Сякаш винаги е била тук, за да го изслуша, да предложи подкрепата си. Алайса никога не би си и помислила да разпитва за правните му дела. Тя ги искаше, оставени в офиса, надлежно складирани и забравени след края на работното време. И той точно така постъпваше, макар че „работното време“ ставаше все по-дълго и по-дълго. Беше отказала да приеме любовта му към работата; той беше отказал да приеме отказа й. Получи се патова ситуация — едно от многото непреодолими различия, довели до развода им.

А сега тук беше Карли. Тиха и сама. Интригуваща, но и заинтригувана, независимо от яростта, с която бранеше уединението си. Можеше с лекота да се разкрива пред нея, като че тя е тази, която се е врекла да го приеме за добро и лошо, след като в действителност нямаше и два дни, откакто я познава.

— Как го пиеш? — гласът й наруши мислите му и той усети, че се е зазяпал. Стреснато отмести поглед от лицето й към кафето, което вече бе започнало да се отцежда в каничката.

Прокашля се, за да си осигури малко време, и се съсредоточи отново.

— Без захар е добре — после пак се облегна на плота, недалеч от нея, и огледа стаята. Безупречна, както винаги. Спретната, блестяща. Погледът му се плъзна към всекидневната, за да открие същото. Какво е това, което го смущава?

Излезе от кухнята и нехайно се приближи към дивана, като го заобиколи и мина покрай двойката резбовани мраморни масички. Краката сами го отведоха до секцията от бяло лакирано дърво, където разгледа букета копринени цветя в елегантната ваза, безмълвния екран на телевизора, прекрасната колекция от книги — художествена литература, но и томове по изобразително изкуство, театър и фотография.

Нещо липсваше. Озадачен, отново огледа всичко, после замислено се върна в кухнята, точно навреме, за да види как Карли изважда две чаши от шкафчето. Прекрасна е. Прекрасна и интригуваща. Но домът й? Липсваше му… липсваше му… индивидуалност. Точно така! В дома й нямаше нищо, което да го отличава, което да носи отпечатъка на уникалната й индивидуалност. Странно!

Заедно с чашата кафе Карли предложи и плаха усмивка. Измърмори едва чуто „благодаря“, пое я и отново се облегна на плота. Осезаемо усещаше присъствието на Карли и тя — неговото. Когато телефонът иззвъня, и двамата се сепнаха.

Райън инстинктивно посегна към слушалката, сякаш е неговият собствен. Ръката на Карли увисна във въздуха.

— Ало? — чу го да казва, после видя как леко свъси вежди и й отправя въпросителен поглед. — Робин? — потискайки уплашения стон, тя успя да помръдне с рамене. — Тук няма Робин — отвърна той безапелационно. — Сигурно сте сгрешили номера.

Остави слушалката и стрелна смутено очи по посока на Карли.

— Съжалявам. Изглежда, малко съм притеснен. Забравих, че това не е моят телефон.

Ако самата Карли не бе малко притеснена, би могла да се поддаде на плахата усмивка, която изви дяволито устните му. Но мислите й бяха насочени към обаждането, към името, изскочило от тези устни само преди секунди.

Рязко тръсна глава в опит да имитира безгрижие.

— Няма проблем. Грешният номер си е грешен номер — но не беше. Някой се бе обадил да търси Робин, а при това никой, който би могъл да го направи, не знаеше номера й. Прониза я леден страх. Трябва да се обади на Сам. Но докато Райън е тук? Не е разумно.

От друга страна, присъствието на Райън предлагаше някаква утеха: една напълно невинна защита. Равнодушният му поглед, когато повтаряше името Робин, изглеждаше достатъчно достоверен — освен ако не беше част от умел, бавен похват за психологически тормоз.

— Ей, ама аз те разтревожих — подхвърли меко той и прекъсна тези най-ужасни мисли. — Изглеждаш, като че ли си видяла призрак.

Призракът на Робин Харт — много близо, помисли си тя.

— Разбира се, че не. Трябва да е от тичането. По десет километра две последователни сутрини — изглежда, не съм свикнала.

Леко прокара пръсти по страната й, докато погледът му изгаряше сърцето й с неустоима нежност.

— Сигурна ли си, че не съм те разтревожил с приказките за моя случай?

За миг тя почти бе забравила за своя. Бурните удари на сърцето й лесно можеха да се припишат на докосването на Райън. Напук на най-ужасните си страхове, си позволи да се почувства трогната, защитена и обект на изключително голямо внимание. Но не бива да забравя, напомни си мислено. Телефонното обаждане за Робин е нещо истинско и сериозно. Обаянието на Райън е преходно, много вероятно плод единствено на собствените й нужди. Обаче в практически план онова, от което действително има нужда, е да се свърже със Сам, макар че е с вързани ръце, докато Райън проведе разговора си и си тръгне.

Откъсна очи от неговите и погледна към телефона.

— Би трябвало да съм от камък, за да не се развълнувам от твоя случай. На кого ще се обади сега партньорът ти?

— Ще види какво може да разбере от директора.

— А после? Ако искате да се направи аутопсия, не трябва ли да се свържете със съдебен лекар?

Райън леко изви вежди при този обхват на познанията й.

— Ако имаме късмет, директорът сам ще разпореди аутопсия. Най-вероятно обаче ще се наложи ние да отправим искане.

— Ами областният прокурор? — нервно попита тя. — Преди спомена за него. Ако подозирате убийство, няма ли да отидете при него?

— Ще отида при него, ако заподозра каквато и да е нередност — замълча, за да отпие голяма глътка кафе, после пое дълбоко дъх и отправи поглед към тавана. — Не знам. Може и да е било самоубийство. Животът е бил доста суров към момчето. Кой би могъл да го обвини, ако е решило да се отърве веднъж и завинаги? — погледна нетърпеливо часовника си, после издърпа слушалката и набра номера на партньора си. Карли зае място на масата и остана да го наблюдава. Когато върна слушалката на място, на лицето му бе изписано униние.

— Какво каза? — попита тя, достатъчно заинтригувана от съдбата на Луис, за да пренебрегне факта, че всеки разговор допълнително удължава престоя на Райън и отлага обаждането й на Сам.

— Директорът е убеден, че става дума за самоубийство. Твърди, че нямало подозрителни следи по тялото.

— Вярваш ли му?

Райън се навъси.

— Луис и без това имаше толкова белези навсякъде по тялото си — кой знае? Хауард все пак се е обадил за аутопсия. Това все трябва да ни разкрие нещо — за момент се загледа в останалото кафе, после го изпи на една глътка и постави чашата в мивката. След това се обърна към нея. — Благодаря — каза простичко.

Карли се изправи, докато той вземаше вестника си от плота и се отправяше към вратата. Разбираше, че благодарността е за телефона, кафето, любезното изслушване, но не искаше повече мили думи. Завладяващото му мъжко присъствие й идваше твърде много и така. Против волята си, тя отново си припомни целувката им от по-рано сутринта. После я прогони от съзнанието си. Трябва да се обади по телефона. Вече при отворена врата, той я погледна примирено.

— Сигурна ли си, че няма да промениш решението си? Предпочитам да прекарам следобеда с теб, отколкото да посетя майката на Луис или да намина през затвора.

— Така или иначе ще го направиш — меко възрази Карли — повече с възхищение, отколкото с укор. — Познавам твоя тип хора. Работата преди удоволствието. Вярно ли е?

Поколеба се за момент, като много му се искаше да не е така, но накрая отрони едно също толкова тихо „Вярно“, после й отправи тъжна усмивка и тръгна надолу по стъпалата.

С разтуптяно сърце Карли тихо затвори вратата и се втурна към телефона, за да набере припряно номера на Сам. Обади се Елън.

— Ало?

— Елън? Карли Куин е. Наистина ужасно съжалявам, че ви безпокоя в неделя сутрин. Там ли е Сам?

— О, Карли, излезе да вземе мляко от магазина. Всеки момент го очаквам да се върне. Нещо не е наред ли? — макар Елън да не знаеше за истинското й име или за случая, довел Карли в Бостън, беше съвсем наясно, че тя е част от Програмата.

— Не знам — измърмори Карли. — Преди малко имах странно телефонно обаждане. Просто исках да го споделя със Сам.

— Вкъщи ли си сега?

— Аха.

— Заключи ли вратата?

— О, по дяволите! Задръж за момент! — понечи да остави телефона, после отново го вдигна към ухото си: — Не искаш ли просто да кажеш на Сам да ми се обади, когато се върне?

— Не, не, Карли. Върви заключи вратата. Ще почакам.

Когато се върна, Карли бе леко задъхана.

— Готово. Благодаря, Елън. Господи, как можах да го направя? Трябва да съм се побъркала! — замълча. — Вижда ли се отнякъде?

— Още не. На прозореца съм и наблюдавам. Всеки момент ще се появи. Междувременно можеш да ми разкажеш за училището. Как върви?

— Не е зле. В момента е доста натоварено — и последното нещо, което я вълнуваше в момента. По-добре да даде думата отново на Елън, която може да е по-разговорлива от нея. — Но ти как си? Как се чувстваш?

— Доста добре. Малко уморена. Първия път нямах край себе си малко дете. Сара вече се чувства в компания три месеца преди да му е дошло времето. Не може да разбере много добре защо понякога ставам малко нервна.

— Преждевременна ревност? — съчувствено вметна Карли.

Елън се позасмя.

— Възможно е. Сам ми каза, че имаш цял куп племенници. Сигурно това ти е до болка познато.

— Никога не съм имала мое собствено. Винаги е много вълнуващо, когато някой се сдобива с бебе.

— Не си ли искала да… си имаш и ти?

Карли въздъхна. Този въпрос си бе задавала неведнъж и сама през последните четири години.

— Не знам. Бях толкова млада, когато се омъжих, и двамата бяхме заети с утвърждаване в професията. Ако Малкълм… — гласът й се прекърши само отчасти поради използването на толкова непривичното за езика й име. — … Ако беше живял, сигурна съм, че по това време вече щях да съм поискала да имам дете. Често се питам какво щеше да стане, ако имах. Предполагам, че смяната на местожителството щеше да е много по-тежка, ако имаше и друг човек. От друга страна, би било хубаво да имам някого с мен, особено след като съпругът ми си отиде. Но пък, ако имах дете, може би поначало щях да подходя по-предпазливо към нещата. Всичко това можеше изобщо да не се случи — изведнъж изсумтя презрително. — Ама че съм бъбривка! Виждаш ли какво става, когато зададеш на литератор един най-обикновен въпрос? Казват, че роден писател е онзи, който никога не се задоволява само с едната страна на дадена история, а винаги продължава да се рови докрай. Мисля, че са прави.

— Имаш ли възможност да пишеш?

— Не. Засега училището ме ангажира прекалено много. Може би когато нещата малко поулегнат, ще опитам.

— Би било страхотен отдушник, Карли.

— Но прекалено издайническо. Попаднало в неподходящи ръце… — не довърши думите си, но намекът бе очевиден.

— Не трябва да разсъждаваш по този начин — мило я смъмри Елън.

— Така казва и Сам.

— Ами прав е. Прикритието ти е толкова сигурно, че е невъзможно нещо да се провали. Винаги се удивявам, когато Сам говори за… Ей, за вълка говорим и ето го, пристига. Задръж, Карли. Ще отида да го повикам, преди да се е заиграл със Сара.

Телефонът изтрополи върху плота. Карли чу далечния шум на стъпки, после приглушените думи на Елън: „Сам! Карли се обажда!“

— Карли… — прозвуча вдъхващия сигурност спокоен глас на Сам в слушалката. — … какво става?

— Някой се обади, Сам. Някой, който търсеше Робин.

— Позна ли гласа?

— Това е най-неприятното! Изобщо не го чух! Райън беше тук и чакаше да се обади, когато телефонът звънна и той го вдигна машинално.

— Карли…

— Каза на този, който се обаждаше, че няма никаква Робин. Дори не посмях да питам дали е бил мъж или жена, за да не събудя подозрението му. И не можах да се обадя, докато не си тръгна. Кой може да е бил, Сам?

— Кар…

— Всички, които ме търсят тук, ме познават като Карли! Всички, които биха могли да използват другото име, не ми се обаждат на този номер! Кой може да е бил?

— Шейла.

Неудържимият поток от думи отстъпи място на пълно мълчание.

— Шейла? — почти прошепна Карли.

— Да-а — отвърна Сам с въздишка. — И да знаеш колко съжалявам! От пръв поглед разбрах, че ще ми създаде неприятности.

— Коя Шейла?

— Шейла Монтгомъри.

— Шейла? — лицето на Карли незабавно светна. — Шейла е тук?

— Боя се, че да.

— Сам, това е чудесно! Шейла е страхотна!

— Така пише и в документите й за прехвърляне от службата в Чикаго и така си мислех, когато й дадох номера ти. Вече знаеше името ти и че си под мое попечителство. Ти ли й каза, преди да заминеш?

— Тя участваше в проекта.

— Може Хофмайстер да е бил прав, като предположи, че вероятно ще ти се отрази добре, ако има с кого да си поговориш, особено с жена, но вече не съм толкова сигурен. На мен ми се стори доста вятърничава. Да ти се обади и да пита за Робин, особено след като друг е вдигнал телефона, а не ти, само го доказва.

Но Карли бе готова за пълно опрощение. Шейла й правеше компания по време на цялото й уединение, докато беше в предохранително задържане. Започнаха като съюзници и бързо станаха приятелки.

— Ще работи тук?

— Така изглежда — измърмори неодобрително Сам. Ще трябва да я прикрепи към Грег. Нека опитният покорител на женски сърца я опитоми.

— Кога пристигна?

— Мина през офиса в началото на миналата седмица на път за някаква братовчедка или нещо такова в Кейп и не се очакваше да започне работа преди следващия понеделник. Нямах представа, че толкова скоро ще се свърже с теб, иначе щях да те предупредя. Изглежда, уморила се е от братовчедката — тихо изсумтя. — По-вероятно е обратното.

— Сам, Сам, къде е чувството ти за хумор? Виж как се бях уплашила до смърт, че някой неподходящ човек е научил номера ми, а то било само Шейла. Не е вятърничава. Просто е такъв човек — приказлива и буйна. Повярвай ми! Виждала съм я в действие. Умът й е остър като бръснач и е много стриктна. А може да бъде и голям инат, когато се наложи — мислите й се върнаха назад във времето и гласът й стана по-развълнуван: — Не знам какво щях да правя без нея през всичките онези месеци.

Сам въздъхна.

— Е, изглежда, отново ще я имаш на разположение. Поне като приятелка. Ще се занимава с други неща в службата, но първо ще й изчета една хубавичка лекция за езика зад зъбите.

— Убедена съм, че просто е била въодушевена. По-кротко с нея, Сам. Много й е минало през главата. Сама е постигнала всичко.

— Това препоръка ли е?

— Абсолютно.

— В такъв случай предполагам, че трябва да те послушам. Така или иначе, виж дали ще се обади пак. Ако не се… — тонът му незабавно стана по-сериозен: — Информирай ме. Тя е единствената, за която се сещам, че би могла…

— Почакай, Сам! Домофонът ми звъни. Задръж за момент! — Карли остави слушалката на плота, изтича до устройството при вратата и натисна бутона. — Да?

— Карли Куин? — чу се отслабен от устройството глас. — Тук е Шейла Монтгомъри. Знам сега, че при теб има мъж, понеже се обадих и напълно забравих на кого звъня, щом чух сексапилния му глас, но току-що пристигам от дълбоката провинция и исках да ти кажа „здрасти“. Ало? Там ли си?

Карли се усмихна. Шейла е, разбира се!

— Тук съм, Шейла. Качвай се! — задържа бутона за освобождаване на входната врата достатъчно, за да й осигури възможност да влезе, после се върна при телефона. — Сам? Шейла е. Качва се насам. Ей, съжалявам, че те обезпокоих. Май вдигнах фалшива тревога. Ако бях проявила малко повече търпение, цялата мистерия щеше да се разбули от само себе си.

— Няма нищо, Карли. Върви да посрещнеш приятелката си. Може би тя ще успее да те придума да излезеш из града. Ей, това не е лоша идея. Защо не й покажеш забележителностите? Да се поразходите заедно. След като вече е тук, възползвай се добре от нея.

— О, ще го направя — отвърна Карли с усмивка. — Ще го направя.