Барбара Делински
Един друг живот (21)

Двадесет и първа глава

Преди Карли да успее да издаде и най-слаб вик, устата й бе запушена с един от шаловете, които Тикос извади от джоба си. Изви се от болка, защото възелът оскуба косите й, но той само още по-здраво го затегна. Докато езикът й се бореше с ограничаващата я материя, устата й пресъхна. Струваше й се, че се задушава. От стомаха й се надигна мъчително гадене. Преглътна конвулсивно и задиша по-бързо и по-дълбоко през носа.

Тласкана от първичен инстинкт, тя се съпротивляваше срещу ръцете, които извиваха нейните назад, срещу втория шал, който завързваха около китките й. Изви се и се обърна към Шейла, която се опитваше да я задържи неподвижна.

— По-добре побързай! — изсумтя Шейла. — Няма да миряса.

Отговорът на Тикос бе презрително ръмжене:

— Оправял съм се и с по-лошо.

Това бяха думи на хладнокръвен убиец. В този миг на болезнено прозрение Карли изпадна в паника. Извъртя се рязко, отдръпна се назад, после се хвърли върху Шейла и събори и двамата на пода, но Тикос я улови, едва успяла да се надигне на колене. Когато се опита да се изскубне, той я разтърси силно.

— По дяволите! — кресна Шейла и вдигна ръка да я удари, но беше спряна от месестата длан на Тикос.

— Без белези! — изломоти той и я изгледа, сякаш е пълна глупачка. — Не може да има никакви външни белези за борба. Що мислиш, че използвам шалове?

Шейла се изправи на крака.

— Мислех, че ти харесва цветът им — промърмори сърдито и оправи дрехите си.

— Тъпо племе — усмирителният поглед на Тикос най-напред отправи епитета към Шейла, а после към дишащата учестено Карли, която издърпа права.

Тя надаваше отчаяни звуци, но заглушени от превръзката, те оставаха дълбоко в гърлото й. По челото й изби студена пот. Тялото й представляваше купчина треперещи нерви. Но продължаваше да блъска по яката фигура на Тикос, докато краката й замахваха и се забиваха без никакъв видим ефект.

Тикос затегна хватката си.

— Ти връзвай! — изрече дрезгаво към Шейла и после с такава грубост притисна Карли, че тя загуби съзнание.

Възползвайки се от момента, Шейла пъргаво намери шала на пода и като улови първо единия, после другия глезен на Карли, бързо ги завърза.

Карли дойде в съзнание, докато я пренасяха към спалнята. Отначало помисли, че сънува поредния си кошмар, но врязаните в тялото й превръзки бяха прекалено истински, както и едрото тяло на Хем Тикос и излъчващата се от него миризма. Опита се да извика, но не можа. Стори й се, че ще повърне, но не стана. Изви се в ръцете му, замята глава, като само се изтощи допълнително от усилията си, но знаеше, че въпросът е сега или никога.

Когато падна върху леглото, тя сви колене нагоре в опит да отритне насилника си, но той бе прекалено бърз. Простря се наполовина отгоре й и я приклещи, така че коленете й заудряха безпомощно в гърба му.

— Вземи въжето! — изкомандва той.

Задавена от ужас, Карли видя Шейла да се приближава с тънко найлоново въженце. Простена и се опита да се претърколи с изцъклени, все така умоляващи очи. Въжето се плъзна около врата й Тикос я преметна през рамо.

— Стола…

Когато Шейла изчезна за момент, Карли заби брадичката си в гърба му. Без да обръща внимание на протеклата по главата й кръв, която я заслепи, тя яростно заскимтя, но Тикос изобщо не се трогна.

Шейла се върна с дървения стол, на който Карли бе седяла само преди минути.

— В средата на стаята! — замахна с глава той.

Остави го там и Карли беше поставена права отгоре му, все така придържана от Тикос, който хвърли края на найлоновото въже към Шейла.

— През гредата! — прозвуча дрезгавата му команда.

Карли едва дишаше. Погледът й се замъгли. Не искаше да умре. Не и сега. Не и когато бъдещето е толкова хубаво.

В замаяното си състояние чуваше недоволното ръмжене на Тикос и тихите му псувни, докато Шейла няколко пъти пропускаше целта си. Прииска й се да се разсмее истерично на цялата фарсова ситуация. Толкова добре планирана операция да бъде провалена от лош мерник.

После всяка мисъл за смях изчезна, заменена от най-смразяващия ужас, който някога бе изпитвала, докато въжето успешно премина над гредата и увисна от другата страна. Започна да се гърчи в мъчително отчаяние и в съзнанието й ярко проблеснаха мисли за родителите й, за братята, за Матю и най-вече, най-вече за Райън. Райън, който беше нейният любим. Райън, когото обичаше дори повече от самия живот. Райън, който сега ще остане сам. От гърлото й изригна тих вик на мъка, но нямаше къде да излезе. Въжето се затегна. Тя изхлипа беззвучно.

После силен удар разтърси къщичката и преди още Карли дори да започне да проумява, от другата стая връхлетя някаква неясна, тъмна маса. С предимството едновременно на скоростта и изненадата Райън се хвърли върху Тикос, събаряйки едрия мъж от Карли.

Ако тя не бе в състояние на шок, краката й можеха да се огънат. Но продължи да стои сковано, вътрешно разтреперана, вперила очи в Райън, който се боричкаше с якия си противник. Едва когато Шейла се хвърли към леглото, тя се опита да извика, но бе твърде късно.

Шейла сграбчи оставения там пистолет и се спусна обратно към Карли, точно когато трима униформени полицаи влетяха в стаята.

— Пусни го! — извика единият. Държаха автомати, готови за стрелба.

— Не, вие ги пуснете! — изкрещя Шейла и издърпа Карли да слезе от стола с опрян в главата й пистолет. — Свалете оръжието или ще я убия.

В стаята замря всяко движение. Въздухът беше неподвижен, плътен, тишината — нарушавана единствено от накъсаните вдишвания на Райън и мъжа, който лежеше, наполовина затиснат под него.

За момент силите сякаш бяха изравнени. Но само за момент. На път към вилата полицаите бяха предупредени за самоличността и уменията на похитителите на Карли. Всички знаеха, че тя ще бъде мъртва, ако някой от тях реши да стреля. Но с тях беше и Райън, който, пренебрегвайки нарежданията им, бе изтичал напред и бе влетял в къщичката. Сега неговият живот също беше на карта. Бавно смъкнаха дулата на автоматите си.

— Сега тръгвайте назад! — нареди Шейла и леко помръдна напред, с Карли пред себе си като щит.

Тикос беше на крака, насочил собствения си пистолет към Райън. Очите на Райън нито за миг не изпускаха Карли. След като полицаите се озоваха в другата стая, Шейла продължи да наблюдава от вратата всяка тяхна стъпка и повиши глас:

— Излезте! И затворете вратата.

Мъжете излязоха един по един и затвориха вратата след себе си. Чак тогава Шейла освободи Карли, като я блъсна и тя се строполи на пода. Райън в миг се озова до нея, издърпа примката, после шаловете, с които бяха завързани ръцете и краката й. Двамата заедно се заеха с превръзката през устата. Щом я свалиха и вече можеше да диша, Карли падна отгоре му, като се задъхваше шумно и трепереше неконтролируемо. Заровила лице в гърдите му, не можеше да мисли за друго, освен че той е тук, с нея, че още е жива. Ръцете му се раздвижиха конвулсивно, за да я прегърнат, после помилваха косите й. Когато Тикос проговори, Райън вдигна поглед с внезапна тревога и ръцете му силно притиснаха Карли, сякаш се боеше, че отново ще му я отнемат.

Но Тикос гледаше към Шейла, с разкривено от ярост лице.

— Добре я нареди! — при всяка дума пистолетът му замахваше във въздуха. — Как, по дяволите, са се добрали дотук ченгетата?

— Откъде да знам? — не се трогна от гнева му Шейла. — И аз не съм ги очаквала повече от теб.

— Ти беше мозъкът — сърдито избоботи той. — Ти нагласи цялата работа.

— Нещо се е оплескало.

— Без майтап! — Тикос се приближи до лампата и я угаси. Проникващата откъм всекидневната слаба светлина възцари още по-злокобна атмосфера в стаята. — Сега трябва да те убия и да кажа, че и аз съм бил подведен.

Шейла погледна към Райън и Карли.

— Но тези двамата знаят, че не е така. Да не би да застреляш и тях и да кажеш, че аз съм го направила?

— Идеята не е лоша.

— Но глупава.

— Права е — обади се Райън, опитвайки се да мисли трезво, макар да се чувстваше, сякаш е бил в ада и се е върнал обратно. Е… поне на половината път.

— Млъквай! — изръмжа Тикос, вниманието му все така бе приковано в Шейла.

Райън нямаше намерение да се предава.

— Цялото място е обградено от ченгета. Нямате никакъв шанс. Опит за убийство е по-добре от убийство…

Думите му бяха прекъснати от добре премерения ритник на Тикос в негова посока. Улучи го в ребрата и той загуби равновесие. Карли се присви и Райън отново я притисна към себе си, като прошепна в ухото й:

— Няма нищо, мила. Няма нищо. Всичко ще се оправи — но тя продължаваше да трепери.

— Е, мозък — отново впери очи в Шейла Тикос, — имаш ли някаква гениална идея?

— Мисля — навъси се тя.

Мисленето й бе нарушено от прогърмяването на мощен мегафон, чиито думи отекнаха бавно и отчетливо:

— Тикос и Монтгомъри, обградени сте. Хвърлете оръжието и излезте с вдигнати ръце.

— Няма… начин… Хосе — също така бавно и отчетливо изрече Шейла.

— Стига, Шейла — опита се да я убеди Райън. — Няма как да спечелиш.

Тя стисна зъби.

— Има и ще го направя. Не съм стигнала чак дотук само за да прекарам остатъка от живота си в затвора — вдигна свободната си ръка. — Остави ме да помисля.

— Мисли по-бързо! — грубо подхвърли Тикос.

— Тикос и Монтгомъри, обградени сте. Повтарям. Обградени сте. Нямате никакъв шанс за спасение.

Тикос пристъпи на място. Шейла вдигна пръст към устата си.

— Имаме заложници — промърмори тя, обмисляйки плановете си на глас. — Трябва да поискаме свободен коридор за някъде — очите й светнаха. — Заир. Съединените щати нямат спогодба за екстрадиция със Заир. А и винаги ми се е искало да видя Африка.

Тикос изруга, а малките му очички потъмняха от отвращение. Африка бе последното място, което искаше да види. Макар че основната сила на гнева му бе насочена към Шейла, която по някакъв начин бе успяла да оплеска това, което би трябвало да си е най-елементарно убийство, яростта му се простираше и върху Гари Кълбърт, поначало виновен за цялата работа.

— Ще поискаме пари — каза Шейла. — Петстотин хиляди, самолет и пилот срещу двамата заложници.

Карли се притисна по-близо до Райън. Не можеше да мисли, едва успяваше да разбере думите на Шейла. Цялото й същество бе вцепенено.

Изведнъж Шейла я дръпна, за да я откъсне от прегръдките на Райън, в същото време Тикос опря пистолета до главата му.

— Ставай, Карли! — заповяда й тя. — Трябва да сключим сделка.

Тъй като Карли се вкопчи в Райън, Шейла понижи глас до заплашителен шепот:

— Ако предпочиташ, можем да ви убием и двамата веднага.

Карли успя да се изправи на крака. Простена, когато Шейла изви болезнено едната й ръка зад гърба. Инстинктивното движение на Райън да й се притече на помощ бе пресечено от Тикос.

— Ако се наложи да те убия — дрезгаво провлече той, включвайки се в психологическата игра на Шейла, — няма да има какво да губя, като убия и нея.

Райън падна обратно на мястото си на пода. С болка остана да наблюдава как Шейла избутва Карли напред. Когато тя залитна и се препъна, Шейла грубо я издърпа да стане.

— Вече няма нужда да се притеснявам за белези — предупреди я тя с по-безмилостен от всякога тон. — Внимавай какво правиш, Карли. Ако аз замина, и ти заминаваш!

Предпазливо пристъпи във всекидневната и угаси лампата, също както бе направил Тикос. Отвън проникваше достатъчно светлина, а примигването на червените и сините лампи озаряваше околното пространство. Като придържаше внимателно Карли пред себе си, Шейла разтвори пердетата. Макар да бе паднала нощта, тя не можеше да скрие очертанията на плътно наредените една до друга полицейски коли, препречили тясната алея.

— Разполагаме със заложници. Ще умрат, ако опитате да направите нещо.

— Обградени сте — повтори гласът от мегафона. — Нямате никакъв шанс.

Зад всяка кола се прикриваха покрити с каски глави с насочени автомати, готови за стрелба.

— Тогава и те нямат — изкрещя в отговор тя и стисна по-здраво Карли, като внимаваше да остане прикрита. — Ако ги искате живи, ще правите, каквото ви кажа.

— Пуснете ги. Не усложнявайте положението си.

Карли трепна мъчително, когато силният вик на Шейла отекна до ухото й:

— Искаме петстотин хиляди в брой, свободен коридор до най-близкото летище, самолет и пилот. И ги искаме до полунощ. Това ви осигурява малко повече от три часа.

Без да изчака за отговор, тя затръшна вратата, върна се обратно в спалнята и блъсна Карли към Райън, който продължаваше да седи на пода, опрял гръб в крака на леглото. Той я улови и обгърна премръзналото й тяло с ръцете си.

Шейла се приближи до Тикос, който стоеше на известно разстояние от леглото, с насочен към двойката на пода пистолет.

— Готово — обяви тя. — Сега ще чакаме.

— Това беше тъпо — изсумтя Тикос.

— Какво?

— Полунощ. Къде ще намерят тия пари по това време? Банките са затворени.

Шейла тръсна глава с безразличие:

— Банките могат да отворят. Някое и друго обаждане, където трябва, може да направи чудеса. Не се тревожи, ще се оправят.

— А ако не успеят?

— Могат да ни помолят за удължаване на срока — отвърна раздразнено. След това, сякаш изчерпала запасите си от енергия, залитна в тъмното към едно близко кресло и за първи път осъзна какво се бе случило. Всичко се бе объркало. Ако нещата бяха вървели по план, Карли вече щеше да е мъртва, а тя самата — на път обратно към Бостън, за да падне в прегръдките на Том, отчаяна, че не е успяла да я намери.

Том. Всичко свърши.

Погледна към Райън и видя, че я изучава внимателно, което превърна тревогите й в гняв. Ако правилно разчиташе сериозното му изражение, което дори тъмнината не можеше да скрие, той я съжаляваше.

— Проблем ли имаш? — излая сърдито насреща му.

— Очевидно — невъзмутимо отвърна Райън. Потърка лице в челото на Карли и притисна главата й с ръка, за да я задържи, сгушена в извивката на шията му. — Не разполагам с петстотин хиляди долара.

Тя направи физиономия.

— Я стига! Имаш процъфтяваща юридическа фирма, скъп апартамент, готина кола…

— Но не и петстотин хиляди.

— Тогава фирмата ти ще ги намери. Наемът в онази сграда сигурно е доста внушителен. Сигурна съм, че „Милър и Корнел“ разполагат с предостатъчно средства.

— Фирмата няма да се съгласи да плати откуп.

— Тогава жена ти. Тя е тъпкана с пари — при последните думи Шейла се подсмихна. — Разбрах, че има страхотна къща. Все струва нещо.

— Тя ми е бивша жена. И парите са си нейни, както и къщата. Нищо няма да получиш от нея — замълча, преценявайки положението. — Предполагам, че можеш да очакваш Том да даде нещичко.

— Том няма нищо общо с това — сряза го тя.

— Той ми е брат. И скоро би трябвало да пристигне тук.

— Тук? — пребледня Шейла.

— Том беше със Сам.

— Със Сам? Откъде пък Сам може да знае нещо за това?

— Сам беше първият, на когото се обадих, когато се прибрах вкъщи и видях, че Карли я няма. Вече бях тръгнал, когато двамата с Грег…

— Грег? — очите на Шейла се разшириха от ужас. Изобщо не обърна внимание на бавно започналия да кипи близо до нея Тикос.

Насърчен от видимото й смущение, Райън продължи спокойно:

— Двамата с Грег отидоха в апартамента на Карли. Том се присъединил по-късно към тях.

— Сам, Грег и Том! — възкликна Шейла, после извърна поглед и промърмори като на себе си: — Изобщо не съм си представяла, че тримата ще се съберат заедно. Първо на първо, изобщо не съм си представяла, че ти ще се свържеш със Сам! — отново го погледна сърдито. — Мислех, че не го харесваш. Поне така разправяше Карли.

Карли надигна глава да отговори, но Райън я задържа:

— Не ти е казала всичко.

— Изглежда — процеди Шейла и я изгледа с омраза.

Когато вдигна пистолета, Тикос се протегна да я спре.

— Убий я сега и за нула време ще ни се нахвърлят. Чакай! Даде им срок. Просто изчакай.

Устните на Шейла се изкривиха в грозна гримаса.

— Тя провали всичко. Не разбираш ли? Тя провали всичко!

— Не тя — вметна Райън. — Ти. Не си била достатъчно хитра, Шейла. Това е всичко.

Шейла скочи на крака.

— Затваряй си… устата! — процеди през зъби и улови сега вече насочения към Райън пистолет с две ръце.

Той изобщо не се смути.

— Знаеш ли, Шейла, някой ден, когато двамата с Карли ще бъдем щастливо семейство, може би ще мога да ти простя за това, което й причини — гласът му стана по-силен: — Том е нещо друго. Все едно че си насочила пистолета срещу него и си дръпнала спусъка. Той те обичаше.

Почти на края на търпението си, Тикос вдигна ръце във въздуха:

— По дяволите, гади ми се все това да чувам! Кой, дявол да го вземе, се интересува дали той я обича, или тя го обича! Ти — посочи с пръст към Райън, — провали цялата работа, като налетя тук — пръстът се премести към Шейла, макар очите му да не изпускаха Райън. — Тя не може да се върне назад. Който и да е тоя тип, той вече е минало за нея — накрая Тикос отправи присвитите си очи към Шейла. — Ако си знаеш интереса, ще си седнеш на задника и ще млъкнеш. Тоя се опитва да те нервира, не ти ли е ясно?

Не й беше. Прекалено заета бе да се опитва да си изясни нещата, да се опитва да проумее какво става.

— Как си? — прошушна Райън и намести Карли по-удобно в извивката на рамото си.

— Добре — надигна в отговор глава тя. — Как стигна толкова бързо дотук?

— Надувах газта — усмихна се той.

Отвън се дочу някакво глухо бучене. С приближаването си звукът стана по-ясен.

Тикос се приближи до прозореца, като много внимаваше да стои встрани, и надникна навън. Нищо не видя, обаче звукът не можеше да бъде сбъркан.

— Хеликоптер — изръмжа той. — Може да е банкерът.

Не беше банкерът. Само след минути мегафонът отново прогърмя:

— Шейла, Сам е. Приближи се до вратата.

Шейла седеше в креслото, с издути ноздри, със стисната челюст.

— Шейла, приближи се до вратата.

Тя отново не помръдна.

— Можем да уредим нещо, Шейла. Била си подложена на натиск. Можем да пледираме за смекчаващи вината обстоятелства.

— Ха! — изсумтя Шейла, без да се обръща специално към някого. — Това е най-големият сапунен мехур, за който съм чувала. Не можеше да ме понася, откакто съм дошла в Бостън, а сега изведнъж застава на моя страна!

— Обаче е прав — тихо се обади Карли. — Винаги има възможност…

— О, я стой мирна! — изръмжа тя и за момент всички се смириха.

Райън притисна здраво Карли, изчаквайки подходящ момент. Знаеше, че да се опита да говори сега ще бъде равносилно на самоубийство — за него самия и за Карли. Имаше два пистолета и те се намираха в неподходящи ръце. Всичко, което можеше да стори, бе да се осланя на полицаите отвън.

— Шейла, тук е Том.

— О, господи! — продума тя, но тонът й прозвуча умолително.

— Трябва да говоря с теб.

Тя стисна ръце в скута, като подпря пистолета на коляното си.

— Шейла, моля те!

Ако думите му бяха прозвучали сърдито или заповеднически, може би щеше да устои. Но дори и мегафонът не можеше да скрие мъката му. А това я преряза, както нищо друго.

Скочи от креслото и посегна към рамото на Карли.

— Кво си мислиш, че правиш? — злобно изръмжа Тикос.

— Отивам да говоря с него — разтреперано отвърна тя и след като издърпа Карли на крака, се насочи към всекидневната.

Тикос избута Райън да стане и бързо я последва.

— Не прави това, глупаво е.

— Трябва.

— Клопка е.

Вече бяха във всекидневната и Шейла бързо се приближаваше до входната врата.

— Том няма да ми направи нищо лошо — почти прошепна. Насочил пистолета в гърба на Райън и побутвайки го напред, Тикос я застигна.

— Трябва да си луда да мислиш така. Вече те е загубил и го знае. Мамка му, нали се канеше да убиеш гаджето на брат му!

— Шейла, трябва да говоря с теб.

— И аз трябва да говоря с теб — прошепна тя и почти не забеляза как Тикос заема позиция на страничния прозорец. С Карли пред себе си като щит, леко открехна вратата. — Том? — Гласът й потрепери само от това едно-единствено име.

— Идвам — прозвуча мигновеният отговор и Шейла огледа блесналите насреща й фарове и прожектори, за да го забележи.

— Разкарай го! — изръмжа откъм прозореца Тикос, самият той насочил поглед към стълпотворението от светлини.

— Всичко е наред — укроти го Шейла.

— Разкарай го!

От скупчените коли се отдели фигура и бавно се приближи с разперени ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

— Разкарай го! — извика Тикос. Страхът му идваше от сигурното убеждение, че приближаващият мъж е ахилесовата пета на Шейла.

— Искам да говоря… — започна Шейла, но веднага бе прекъсната от дрезгавата заплаха на Тикос:

— Ще го убия. Това ли искаш?

Шейла хвърли бърз поглед встрани и видя, че както си държеше пистолета, насочен в тила на Райън, Тикос лесно можеше да го премести и да стреля. После отново погледна напред и видя Том бавно и уверено да напредва към вилата.

Ръката й потрепери върху рамото на Карли. Някак си нищо друго не й се струваше по-важно от това да говори с Том, да се опита да му обясни.

— Отивам — прошепна тя.

— Да не си… посмяла — Тикос замълча. Всичко беше извън контрол. Беше убивал преди и се бе измъквал чист и невредим. Но винаги си бе имал вземане-даване с простолюдието. Това е то! Тези хора са по-различни и сега те ще убият него. — Ако направи още една крачка, стрелям — за последен път я предупреди. Стоманените нотки в гласа му говореха, че е напълно сериозен.

Шейла отново погледна към Тикос и изведнъж се уплаши. Познаваше този тип хора. У него имаше нещо налудничаво. У нея самата имаше нещо налудничаво. Не можеше да остави Том да пострада заради проявената от нея слабост.

— Недей, Том! — извика тя. — Той ще стреля!

Но Том продължи да върви.

— Спри го! — изръмжа Тикос.

— Том! Моля те! Не се приближавай!

Том вече беше на пътеката пред къщичката и все така напредваше.

— Том! — в носовия й вик се прокрадна паническа нотка. После чу зареждането на пистолета на Тикос. Блъсна Карли встрани и тичешком изскочи от вилата.

Изстрелът бе отклонен от Райън, който удари рамото на Тикос само части от секундата, преди да се извие и да се хвърли по посока на Карли. В същия миг нощният въздух се изпълни с канонада от автоматично оръжие и строшени стъкла. Райън пропълзя по корем, покри треперещото тяло на Карли със своето и после двамата останаха прилепени към пода.

Както бяха изригнали, всички звуци изведнъж замряха. Тишината продължи цяла една страховита вечност. Последваха звуци от бягащи крака — по пътеката, по стъпалата, вътре във вилата.

— Карли? — беше гласът на Сам.

Райън надигна глава.

— Тук сме — обади се едва чуто той, донякъде страхувайки се да предприеме нещо повече.

Вече придружен от около половин дузина полицаи, Сам влезе да погледне тялото, което лежеше отпуснато в средата на стаята — там, където го бе запратила ударната сила на куршумите. След секунди отново се върна и клекна при Райън и Карли.

— Добре ли е?

Карли надигна глава и Райън я издърпа в седнало положение.

— Добре е — отвърна, обърна я към себе си и силно я притисна. — Добре е — без да я изпуска от ръце, той се изправи и погледна встрани. — Дали е…?

— Мъртъв е.

— Как е Том?

— Невредим.

— А Шейла? — прошушна Карли.

След като Сам не отговори, тя се опита да се изтръгне от Райън, но той не й позволи.

— Няма нищо, мила. Така е трябвало. По-добре е.

— Боже мой! — задъхано прошепна тя. — О, боже мой! — отново се опита да се изтръгне от защитната прегръдка на Райън.

Макар да не го допусна, самият той бавно се насочи към вратата.

Том беше сам, коленичил над безжизненото тяло на Шейла. Карли се затича напред с треперещи крака и падна на колене до Том, вперила поглед в надупченото от куршуми тяло.

— Беше луда и необикновена — задавено изрече Том. — През цялото време у нея имаше нещо потайно. Но беше забавна и сърдечна. Обичах я.

— Знам — прошепна Карли.

Обви ръце около него и се разплака. Треперещите ръце на Том бавно я обгърнаха и я притиснаха със силата на собствените му чувства.

Със стегнато гърло Райън остана да ги гледа отдалеч и изчака, докато най-после двамата се изправиха. Едва тогава се приближи и като обви една ръка около талията на Карли, а с другата здраво стисна рамото на брат си, ги поведе далеч от мястото, което и за тримата беше най-добре да оставят зад себе си.

 

 

Прекараха дълги часове в местния полицейски участък, после — умореното пътуване до дома. Беше на зазоряване, когато Райън и Карли се върнаха в Кеймбридж.

— Искаш ли да спиш? — попита той, след като влязоха в апартамента й.

— Не мисля, че ще мога — колебливо отвърна тя.

Райън приглади кичур коса зад ухото й.

— Може би трябва да опиташ.

Карли поклати глава.

— Само ще сънувам кошмари.

— Но аз ще съм тук да те прегърна.

— О, Райън! — прошепна тя и се отпусна в ръцете му. — Беше толкова страшно! Още не мога да повярвам, че Шейла е замислила всичко. През цялото време, когато бяхме заедно, се държеше толкова приятелски. Изглежда, Сам е бил прав, като й нямаше доверие — поколеба се и гласът й се снижи до едва доловим шепот: — Иска ми се да не я бяха убили.

— Излезе навън с пистолет — внимателно поясни Райън. — Не можеха да знаят, че няма да го използва срещу Том.

— Горкият Том… да я види как умира така пред него. Ще се оправи ли? — Том беше останал с тях по време на разпита в полицейския участък, а след това бе тръгнал обратно за Бостън със Сам и Грег.

— Ще се оправи. Може да мине известно време, но ще се оправи — Райън замълча за момент. — Всъщност той се намеси заради нас, нали? Сигурно е знаел какъв риск поема, като излезе напред по този начин.

Карли долови нотката на дълбока обич и възхищение в гласа на Райън и погледна нагоре:

— Трябва да се гордееш с него.

— Гордея се — отвърна пресипнало той и зарови лице в косите й, докато отново се овладее. — Ще трябва да стоим по-близо до него. Може би ще има нужда от това за известно време.

Замълча и поведе Карли към спалнята.

— Ела. Нека полегнем. Просто искам да те поддържа. Както бяха облечени, двамата се отпуснаха на леглото.

Тялото на Райън беше не по-малко напрегнато от това на Карли. Докато умовете им повтаряха и преповтаряха всичко случило се, успокоението им убягваше.

— Райън?

— М-м?

— Ще се появи ли всичко това из вестниците? Не искам публичност. Всички ще разберат коя съм…

— Шшт! — успокои я той. — Говорих за това със Сам. Възможно е да се появи нещо в пресата във Върмонт, но то ще бъде съвсем минимално. Със смъртта и на двамата случаят е приключен — приведе брадичка и погледна надолу към нея. — Във всеки случай вече си в безопасност. Нали знаеш това?

— Непрекъснато си го повтарям, но е трудно да го повярвам.

— Повярвай. Кълбърт действително ще си получи новия процес, но той ще бъде за заговор за убийство. А присъдата ще бъде за срок, по-голям от този, който вече излежава.

— Може да наеме някого друг.

— С каква цел?

— Отмъщение.

Райън поклати глава с убеденост, която допълнително усилваше думите му.

— Едно беше да си мисли, че може да те отстрани като свидетел. Но сега вече няма да има никакъв смисъл. Дори да иска да направи нещо от чиста омраза, можеш да си сигурна, че ще бъде строго ограничен по отношение на посетители и обаждания. Няма да е в състояние да направи нищо. Освен това съществува вероятност Тикос да не е имал възможност да му съобщи новото ти име. Може би точно сега го разпитват. След известно време ще разберем повече.

— Значи няма да имам нужда от нова самоличност?

— По дяволите, не! — усмихна се той. — А ако се наложи, и аз ще дойда с теб — ръцете му се сключиха около нея и я притиснаха по-плътно. — Двамата сме заедно в тази работа, независимо дали ти харесва или не — тонът му стана по-сериозен: — Снощи едва не те загубих. Нямам намерение никога повече да го правя.

В очите на Карли бавно се насъбраха сълзи:

— Това, че ти налетях така онази вечер на пътеката, е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— На мен също, мила. На мен също.

 

 

Минаха дни, преди Карли да може да спи нощем, без да се пробужда в разгара на кошмарите си. Но както беше обещал, Райън винаги бе там, за да я прегърне.

За нейно облекчение, в бостънските вестници не се споменаваше за събитията във Върмонт. Когато се почувства достатъчно укрепнала, тя се обади на баща си и като спести най-кървавите подробности, му разказа какво се бе случило. Той го прие нормално, макар че настоя да разговаря с Райън, който го увери, че Карли е добре. Чувствайки, че с него дъщеря му е в добри ръце, Джон Лайънс се успокои.

Карли си взе отпуск от училище за останалата част от седмицата, защото знаеше, че няма да може да се концентрира. Райън работеше повечето време в апартамента, като прекарваше часове наред на телефона и я вземаше със себе си, когато му се налагаше да отиде за час или два до кантората. Всеки ден разговаряха с Том и го убедиха да прекара почивните дни заедно с тях в една вила на плажа на Кейп Код. Бяха дни на спокойствие и възстановяване за всички тях, за оглеждане на раните, за поглед към бъдещето.

След завръщането си в Кеймбридж в неделя вечерта Карли беше заета с приготвянето на вечерята, когато изведнъж установи, че Райън прекалено дълго не се е мяркал пред очите й. Обзета от любопитство, мина през всекидневната и влезе в спалнята, после рязко спря на вратата на банята.

Той стоеше пред мивката, с остатъци от бяла пяна по лицето си.

Карли бавно пристъпи напред и посегна с ръка да докосне току-що обръснатата му кожа. Бяха останали само мустаците. На пръв поглед изглеждаха някак самотни.

— Е — проговори той и се огледа критично в огледалото, — какво мислиш?

Смаяна, Карли хвана крайчеца на кърпата и попи последните останки пяна.

— Мисля, че… изглеждаш… не по-малко красив от преди.

— Значи ти харесва? — попита по-предизвикателно той и попипа първо мустаците, после и лицето си, преди да захлупи ръката й със своята.

— Харесва ми — колкото повече го гледаше, толкова по-красив й се виждаше. — Но защо?

Сега вече той се извърна към нея, улови двете й ръце в своите и ги задържа върху гърдите си.

— Защото вече нямам какво да крия. Искам да виждам белега си — едва тогава очите й се плъзнаха по бледото ръбче, което се спускаше по челюстта му от ухото към брадичката. — Искам ти да виждаш белега ми. Това винаги ще ни напомня, че животът никога не е без рискове. Нищо не е вечно, Карли. И двамата сме минали през ужасни изпитания — поотделно и заедно — и в бъдеще може да има още. Но не можем непрекъснато да мислим за тях. Ще се научим да живеем с тях, също както аз ще се науча да живея с този белег.

— Изглеждаш… толкова различен — тихо отрони тя.

— Ти също ще бъдеш — уверено заяви той.

— Какво имаш предвид?

Пусна ръцете й и отиде до гардероба в спалнята, бръкна в джоба на едно сако и се върна, понесъл малка кутийка.

— За теб е.

Карли се взираше в кутийката.

— Хайде, отвори я.

Тя я отвори, треперейки, и дъхът й секна. Върху подложка от черно кадифе лежеше най-прекрасният пръстен, обточен с диаманти, който някога бе виждала.

— Райън — прошепна най-после и отново вдигна очи към него.

— Вече дни наред го разнасям със себе си. Ако Том не беше с нас през уикенда, щях да ти го дам по-рано. Ще си го сложиш ли, мила? Ще се омъжиш ли за мен? — извади пръстена от кутийката и го задържа в ръка.

Много бавно Карли протегна лявата си длан, докато пръстенът намери идеалното си гнездо на третия й пръст. След това обви ръце около врата на Райън и в този миг разбра, че нищо на света не може да я възпре от мъжа, когото обича.