Барбара Делински
Един друг живот (2)

Втора глава

Джон Лайънс извади износен бележник с адреси от чекмеджето на бюрото си и набра номера, който му бе даден за ползване в спешни случаи. Беше във Вашингтон. Обаждането му ще бъде пренасочено, без изобщо да разбере направлението. Погледна часовника си и се зачуди дали не е много закъснял. Тъкмо си припомняше, че има право на денонощен достъп, когато в слушалката прозвуча деловият глас на телефонистката:

— Подпомагане на свидетелите.

— Контролен номер 718, моля.

— Момент — последва изщракване, дълга пауза и отново позвъняване.

— Седемстотин и осемнайсет.

— Обажда се Джон Лайънс.

След почти недоловима пауза Сам Лумис застана нащрек. Джон Лайънс не звънеше често, въпреки че бяха се договорили още в началото. Като между мъже, двамата имаха общ интерес.

— Господин Лайънс! С какво мога да ви помогна?

— Току-що говорих с дъщеря си. Изглеждаше разстроена. Нищо не се е случило, нали?

Сам се намръщи. Той самият беше говорил с Карли преди няколко дни.

— Не, нищо не се е случило. Поне доколкото на мен ми е известно. Спомена ли нещо определено?

— Не, но беше разтревожена. Сигурен съм в това. Обикновено е толкова сдържана. Не е ставало дума за нов процес, нали?

— Не е. Нищо. Освен това държат здраво нашите хора на топло — отмести встрани документите, които бяха на бюрото му, и погледна часовника на стената. — Слушайте, сигурен съм, че всичко е наред, но нека й се обадя.

— Ще ви бъда благодарен.

— А вие се успокойте — Сам знаеше за нестабилното здраве на Джон Лайънс. — Оттук нататък аз поемам нещата.

— Благодаря, 718.

Сам се подсмихна.

— Няма проблем — натисна бутона на телефона си, за да прекъсне връзката, и набра номера на Карли.

Карли не бе помръднала от мястото си, облегната на плота на масата, потънала в мисли. Когато телефонът иззвъня до ухото й, тя подскочи. За един кратък миг си помисли, че баща й е забравил нещо, после се осъзна. Той никога не й се обаждаше. Не знаеше номера. Това беше част от схемата.

— Ало? — отговори бавно.

— Карли, Сам се обажда — изчака. — Добре ли си?

Тя моментално разбра какво е станало.

— О-о-ох. Той ти се обади, нали?

— Беше притеснен. Каза, че си разстроена.

— Добре съм.

— Така ли е? Имам предвид, разстроена ли си?

И начина, но който си пое дълбоко дъх, проличаха следи от вълнението й и потвърдиха факта. Усука кабела на телефона около пръста си.

— Предполагам, че да. Изглежда, нещо ме е засегнало.

Сам Лумис беше професионалист. Той нямаше намерение да отмине безмълвно такова неопределено „нещо“.

— Какво беше? Да не би нещо да се е случило в училище?

— Не, не. Там всичко е наред. Аз… наистина не беше нищо — чувствителните му сетива уловиха нотка на страх — много слаба, но присъща.

— Слушай, Карли, ще ми се да мина край теб. Можем да излезем да хапнем нещо. Става ли?

— Не, Сам. Няма нужда. Наистина съм уморена…

— Тогава ще донеса нещо за вкъщи.

— Не съм гладна. Сам…

— Дай ми петнайсет минути в това движение. До скоро! — затвори телефона, преди тя да успее да поднови протеста си. След това намести документите, които четеше, в някакво подобие на ред, затвори папката и я захвърли най-отгоре на купчинката от други такива.

— Тръгваш ли? — обади се глас от отсрещното бюро.

Сам вдигна поглед.

— Аха.

— Проблем?

— Не съм сигурен.

— Карли Куин?

Погледът на Сам стана по-внимателен. Грег Райли работеше за службата по-малко от година и през по-голямата част от времето като негов помощник, но все още имаше нещо у по-младия мъж, което го смущаваше.

— Да — отвърна лаконично, тъй като не искаше да казва повече.

Грег раздвижи атлетичното си тяло на стола и зае по-удобно положение.

— Не бих имал нищо против. Готина е.

Като пъхна химикал във вътрешния джоб на сакото си, Сам преосмисли намеренията си, взе папката, която току-що бе затворил, сложи я в долното дясно чекмедже на бюрото си и го заключи.

— Тя е случай, Грег.

— И то много секси. Човече, трябва да си светец, за да запазиш дистанция. Или това… — усмивката му се изкриви, — или си луд.

Сам се отправи към вратата.

— Не луд. Женен. И изпитвам уважение към Карли. И знам правилата. Capice? — вече беше в тъмния коридор, когато прощалните думи на Грег го настигнаха:

— Винаги когато имаш нужда от помощ…

— Благодаря, приятел — промърмори под носа си, — но не. Този случай е мой.

 

 

Карли остана загледана няколко минути в замлъкналата слушалка, преди да я остави обратно на вилката. Негова беше последната дума. Вече е на път. Не че не го искаше. Почти се радваше, че не я остави да оспорва идването му. Сам винаги й беше утеха. Макар самата тя никога да не му се бе обаждала при случаи като този, с удоволствие приемаше компанията му.

Петнадесет минути по-късно уредбата избръмча. Вече бе измила лицето си и бе подновила грима, така че натисна копчето на домофона до вратата.

— Да?

— Аз съм, Карли. Отвори ми.

Разпозна гласа му и направи, както й каза, после отвори вратата и се осмели да излезе в коридора. Облегна се на парапета и го загледа, докато се качваше. Карли бе убедена, че Сам Лумис е най-нетипичният представител на американската федерална служба, когото някога е виждала. Не че бе виждала много. Но имаше стереотип, в който Сам определено не се вместваше. Висок метър и осемдесет, със средно телосложение, той се обличаше с непринуден усет за стил в тъмносин панталон и светлокафяво кадифено сако, с бяла риза и ярка раирана вратовръзка. Гъстата му коса с пясъчен оттенък падаше немирно на челото, докато с лекота изкачваше стълбите на бегом. У него нямаше нищо официално, сковано или строго. Съвсем лесно минаваше за приятел на Карли.

— Сигурно ти е адски приятно такова нещо в петък вечер — започна тя с лека самоирония, докато Сам вземаше последния завой. — На бас, че не си очаквал такъв номер.

— Номер? — изхихика той. — Ти най-добре би трябвало да знаеш — обгърна раменете й със силната си ръка и се наведе по-близо, за да прошепне в ухото й, докато я водеше обратно към апартамента: — Трябва да хвърлиш око на някои от подопечните ми. Изобщо не са толкова хубави като теб.

За външния наблюдател той спокойно би могъл да й шепне мили закачки. Доволната й усмивка щеше да подкрепи предположението.

Карли го сръга в ребрата.

— Това е най-изтърканият лаф, който съм чувала. Освен това… — вратата се хлопна след тях. — … вече си ми казвал, че повечето от тях са главорези. В сравнение е някой тип с два пъти чупен нос, срязана буза, татуирани ръце и калени в бой юмруци, би следвало да се надявам на по-предна позиция.

Сам дружески стисна рамото й и я пусна. Приятелското чувство беше искрено и взаимно. За четирите месеца, откакто се познаваха, Карли и Сам бяха открили един за друг много причини за уважение.

— „По-предна“ е меко казано. Истинско облекчение е точно ти да ми се обадиш.

— Баща ми — поправи го кротко. — Аз не бих те домъкнала тук само за да подържиш ръката ми.

Сам незабавно реагира на извинителния израз в очите й.

— Това ми е работата, Карли. Затова съм тук. Ти не ми се обаждаш и наполовина толкова често, колкото повечето ми свидетели — внимателно стисна раменете й, много добре съзнавайки нейната уязвимост. — Така че седя в офиса и се опитвам да реша дали трябва да ти досаждам постоянно, или да те оставя да се оправяш сама. Ти трябва да ми подскажеш. Освен това сме приятели. Днес наистина нещо ти се е случило. Трябваше да се обадиш.

— Добре съм.

— Но си плакала.

Тя извърна поглед.

— Баща ми не е трябвало да ти казва…

— Не ми е казал. И сам мога да видя — улови брадичката й с палец и повдигна лицето й. Не й остана друг избор, освен да срещне погледа му. След като очите й се напълниха със сълзи, тя се дръпна и застана до прозореца. Обви здраво едната си ръка около кръста, а другата притисна в юмрук върху устата си. По отражението в стъклото разбра, че Сам се приближава. — Не искаш ли да говориш за това? — запита тихо.

Карли вдигна ръка с разперени пръсти, за да го помоли да й даде един момент. Когато се почувства достатъчно успокоена, пое дъх.

— Прибирах се към къщи и изведнъж се паникьосах. Беше тъмно. Чух стъпки, които се приближаваха бързо отзад.

Щом затвори очи, сцената отново оживя под клепачите й.

— Просто реших, че са ме открили и започнах да тичам. И през цялото време очаквах да чуя изстрел или да почувствам как някаква ръка затиска устата ми — очите й се отвориха широко, издавайки страха й. — Беше някакъв човек, излязъл да потича. Но аз си помислих… помислих си… — замахна красноречиво с ръка, а гласът й пресекна и крехкото й равновесие се стопи. Макар че последното, което искаше, бе да се разплаче пред Сам, не можа да се овладее. — Какво… ми става… Сам? — изхълца с глас, приглушен от вдигнатата, за да закрие лицето си от него, ръка. — Никога не плача. А ето ме сега. Два пъти за… за един ден. Това е отвратително.

Без да се замисля, Сам я прегърна и я придърпа по-близо. От всички свидетели, с които се бе занимавал през десетте години, откакто работеше, само тя пробуждаше у него този род покровителственост. О, да, тя е жена. И при това хубава, както бе казал Грег. Но тя бе различна и във всяко друго отношение — нейната интелигентност, личността й, самият случай, който я бе довел при него. Сега, докато я държеше и й предлагаше мълчалива утеха, Сам си спомни първата им среща, когато преди четири месеца тя пристигна заедно със служителя от Чикаго в колата без обозначения. Беше изплашена и уязвима. Трудно му бе да повярва, че това е журналистката, която така систематично, така целеустремено бе разследвала заговора за палеж. Това беше, преди да я опознае. През юли и август лично стана свидетел на всеотдайността й, когато я проследяваше ден след ден до библиотеката, а останалите дни прекарваше, заровена вкъщи, за да се подготви за преподаването през есента. Когато си наумеше нещо, тя го следваше неотклонно. Много я уважаваше. Уважаваше и чувствителността й, която сега я караше да плаче.

— Нормално е, Карли — каза утешително, докато разтриваше гърба й. Другото хубаво нещо във взаимоотношенията им беше, че можеше да я прегръща, дори да я милва, без да бъде разбиран погрешно. Имаше щастлив брак и обичаше съпругата си. Карли знаеше и, изглежда, именно поради това успяваше да се отпусне още повече. Никога никой от двамата не се бе чувствал застрашен. Приятелството им бе нещо рядко срещано, то отиваше отвъд правилата на работата му. Знаеше, че където и да отиде тя, каквото и да прави в живота си, двамата ще продължат да поддържат връзка. Бяха истински приятели.

— Ти си преживяла нещо, което повечето хора могат само да сънуват, ако изобщо заспят, след като са преяли със специалитетите на Гидо с пържен лук, люти чушки, кисели краставички и салам.

Тя само изпъшка в отговор.

— Не е смешно, Сам. Няма нужда да ям нищо и пак сънувам кошмари.

— Още ли? — отдръпна се, за да я погледне в лицето. — Пак ли не спиш? Мислех, че това вече се е оправило.

— О, обикновено да. Само… понякога… Наистина не трябва да се оплаквам.

— Искаш ли нещо за това?

— Не! Господи, последното, от което имам нужда, е нещо, което да ме зашемети. Тогава може и изобщо да не разбера, че някой е влязъл, докато не се окаже върху мен.

— Карли! — Сам й отправи укорителен поглед. — Именно с този начин на мислене ще си навлечеш неприятности. Никой няма да те проследи — нарочно наблягаше на всяка дума. — Никой няма да проникне тук.

— Тогава защо съм в тази програма? — отвърна тя и отговори на сърдития му поглед с не по-малко жар. Няма нищо по-добро от хубавия, здравословен спор за спиране на сълзите. — Ако нямаше заплаха, още щях да съм си Робин Харт, която живее в Чикаго и работи за „Трибюн“.

— Разсъжденията ти стигат само до средата. Като Робин Харт щеше да бъдеш в опасност. Затова бе включена в Програмата. От друга страна, сега си Карли Куин. Никой не знае това, нито пък къде живееш и с какво се занимаваш. Именно тук е същността. Имаш нова самоличност, ново минало, нов живот. Имаш думата ми — Робин Харт изчезна. Погрижихме се за това.

Погледна го и се почувства виновна, че продължава да го притиска.

— Майкъл Франк не се изрази точно така.

Сам я изгледа втренчено за минута, после отчаяно вдигна очи към тавана. Когато отново погледна надолу, на лицето му бе изписано съжаление. Трябваше да я предупреди.

— Гледала си предаването във вторник.

Никак не е чудно, че е разстроена. Този боклук можеше да изплаши и най-незаинтересования зрител.

— Какво можех да направя? Рекламираха го цяла седмица във вечерните новини.

— Не си била длъжна да го гледаш.

— О, стига, Сам! Как да не го гледам. Ставаше дума за подробно проучване на Програмата за защита на свидетелите, част от която съм и аз. Бях любопитна.

— И повярва на всичките глупости? — изръмжа той. — Не мога да го проумея. Ти си умна жена, Карли. Сама си била в медиите, за бога! Би трябвало да знаеш как могат да се изопачават фактите, как могат да се използват избирателно за доказване на една или друга теза. Телевизията е медия на преувеличението, а това предаване не беше нищо друго, освен грубо преиначаване на истината — замълча достатъчно дълго, за да усети собствения си гняв, после погледна надолу, поклати глава и въздъхна дълбоко. — Гладен съм.

Карли го зяпна.

— Гладен си? Какво общо има тук гладът?

Сам се огледа, после се отправи към дивана, за да вдигне палтото, което тя бе захвърлила по-рано там.

— Не мога да мисля добре на празен стомах. Да вървим да хапнем.

— Не можем да го направим, Сам. Елън със сигурност седи у вас и те чака. Може би цял следобед е подготвяла вечерята.

За първи път, откакто бе дошъл, Сам се усмихна широко.

— Не познаваш Елън, иначе нямаше да се тревожиш. Тя е идеалната съпруга на началник във федералната служба. Знае, че никога не трябва да ме чака, освен ако не й се обадя.

За Карли това звучеше ужасно. Тя и Матю ценяха вечерите си заедно именно защото през деня и двамата бяха много заети и далеч един от друг.

— И как го понася?

Сам се засмя.

— Моят чар. Луда е по мен — подаде й палтото. — Хайде, лейди, трябва да си поговорим малко.

Ако беше някой друг, категорично щеше да откаже. Обаче със Сам се чувстваше винаги в безопасност.

Качиха се в колата и се отправиха към една закусвалня в края на Скуеър. Там, хапвайки царевични сандвичи с говеждо и бира, двамата съвсем трезво се заеха да обсъдят предаването, което беше гледала.

— Говореха само за провалите, Карли, а те са смешно малък процент от цялото. Разбира се, в Програмата са били включвани разни негодници, които така теоретично получават чисто досие, за да започнат втори престъпен живот. От време на време са правени и погрешни преценки. Но в повечето случаи е било решавано, че значението на свидетелските показания надвишава възможния риск.

— Знам, Сам, но не това…

— … те разтревожи най-много? — когато тя кимна, той направи гримаса. — Така си и помислих — отпи голяма глътка бира.

— Имам предвид… трябва да признаеш, че да чуеш за случаи, в които човекът, за когото се предполага, че е под закрила, е открит и убит — не е особено окуражаващо.

— Но погледни тези случаи, Карли. Това са все ситуации, когато самият свидетел е бил мошеник и е имал цяла армия врагове. И най-важното, което това копеле Франк пропусна да изтъкне, е, че във всеки от тези случаи свидетелят сам е бил виновен за провала на прикритието му. Помисли за това! — говореше меко, с кротка настойчивост в гласа. — Вземи себе си. Създадено ти е напълно ново минало — свидетелство за раждане, номер на социалната осигуровка, документи за училище и работа, дори свидетелство за брак и фалшиви изрезки от вестници за смъртта на съпруга ти. Дадохме ти минало, което отговаря на истината достатъчно, за да се чувстваш добре. Имена, дати, места може и да са били променени, но като Карли Куин ти си цялостна, правдоподобна личност. И няма начин, никакъв начин някой да направи връзка между Карли Куин и Робин Харт. Всъщност не беше ли това основното ударение в аргументите на Франк? В няколкото случаи, които бе избрал да проследи, когато местните власти арестуват наш свидетел, заподозрян в престъпление, те не успяват да открият нищо повече от пръстови отпечатъци чрез ФБР. И това са полицейски служители, неспособни да разбият прикритието — изправи рамене и й отправи лека, насърчителна усмивка. — В някои случаи, когато местната полиция не знае и няма как да разбере, че насреща си има опасен човек, може да се получи обратен ефект. В твоето положение обаче трябва да сме спокойни. Никой не може да разбере коя си. Нито Ник Барбър. Нито Гари Кълбърт. Никой.

Карли трепна при споменаването на имената, причинили толкова ужас в живота й, после продължи да обмисля доводите на Сам, като разсеяно пренареждаше картофената салата в чинията си. Най-накрая остави вилицата и вдигна поглед.

— Предполагам — отрони тихо, но все още скептично настроена. — Само че понякога ме обзема такъв страх.

— Това ли се случи днес следобед?

Объркана и разстроена, тя се намръщи.

— Не знам какво стана следобеда. Сигурно съм била изнервена заради нещо.

— Мислиш, че е било заради предаването на Франк?

— Може би — вдигна рамене тя. — Не знам. Може да е и заради идващите празници. Те ще са ми първите. Някак трудно е да не поглеждам назад — въпреки че бе извърнала очи, болката бе съвсем очевидна. — Обикновено се събирахме всички заедно — баща ми, братята ми, семействата им и аз.

— Никой от братята ти ли не може да дойде в Ню Йорк?

— Не — постара се да прозвучи безгрижно, но знаеше, че ще й липсват ужасно. — Пътуването с децата и всичко останало е доста скъпо. Мисля, че ще опитаме с посещения на ротационен принцип. Ще видя баща си за Деня на благодарността, брат ми Джим и семейството му — на юг за Коледа, Тед, Дорийн и децата — по някое време през пролетта, бог знае къде. Вълнуващо, а?

При цялото си съчувствие Сам беше безпомощен да й предложи утеха.

— Наистина ти се иска да си идеш у дома, нали?

По-тъжна от всеки друг път, тя кимна:

— Да.

— Това няма да е разумно, Карли.

— Знам — усмихна се печално. — Но това не може да ме спре да го желая.

Този път Сам кимна. Би се чувствал по същия начин, ако поради някакви причини и той не можеше да си отиде у дома. Времето, което прекарваше в Монпелие, му ставаше все по-скъпо с годините. Освен това той имаше Елън, да не говорим за Сара и другото дете на път. Карли Куин беше сама.

След няколко минути, през които и двамата бяха потънали в мисли, Сам се размърда на мястото си.

— Защо не тръгваме? — предложи той и направи знак за сметката. — Можеш да ми направиш чаша кафе у вас, преди да поема на път.

Бяха в кухнята на Карли и пиеха вече втора чаша кафе, когато най-накрая подхвана темата, която се въртеше в ума му, откакто приключиха вечерята.

— Още с никого не излизаш, нали? — подхвърли и се изтегна назад със заучена безгрижност.

Тя присви очи в подигравателен упрек:

— Нали няма пак да започваш с това, Сам Лумис?

— Трябва да признаеш, че мина известно време след последния път, когато го споменах — оправда се добродушно, без да се чувства ни най-малко виновен. — И проявих търпение. Дадох ти време. Но ти наистина не излизаш с никого, нали?

— Говориш като някой по-голям брат — подразни го тя. Но Сам беше сериозен.

— Не, Карли. Само като приятел, който изразява своята загриженост. Докато си била под охрана, си била изолирана в нещо като затвор. Тогава е било невъзможно да водиш нормален живот. Но с това е приключено. Процесът приключи. Време е да се завърнеш към реалния живот. Ти си млада и привлекателна. Можеш да предложиш толкова много на един мъж. А и имаш нужда от мъж.

Карли напразно се бореше срещу червенината, която се прокрадна по страните й.

— Имам нужда от мъж? — едната й вежда се повдигна високо под бретона й. — Толкова отчаяна ли изглеждам?

— Знаеш какво имам предвид — смъмри я той. — Имаш нужда от другар. За бога, боиш се да излезеш навън по тъмно! Един мъж ще ти прави компания, ще те защитава.

— А-а — изрече провлачено. — Рицар в блестящи доспехи.

— Не приемаш думите ми на сериозно, Карли.

— Напротив — изведнъж стана сериозна колкото него. — Мислих много за това, Сам. Повярвай ми, мислих. Заета съм. Винаги има нещо, което да правя около училището — да чета съчинения, да подготвям уроци. Искам да съм добър учител. Честно казано, засега така е по-добре.

— По-добре? Да седиш тук сама всяка нощ? По дяволите, въобще нямаше да излезеш тази вечер, ако не бях дошъл да те измъкна — изгледа я сърдито. — Може би все пак трябва да те прехвърля на Грег.

— Хм?

— Грег Райли. Помощникът ми.

Карли се усмихна.

— Онзи очарователен тип с жадни очи?

— Забелязала си?

— Как бих могла да не забележа! Всеки път, когато вляза в кабинета ти, той ме разсъблича — вдигна ръка, за да възпре намръщения му поглед. — Образно казано, разбира се. Със сигурност не бих се тревожила от кошмари, ако Грег е наоколо, нали? — подхвърли доста иронично. Всъщност, ако обстоятелствата около присъствието й във федералната служба бяха по-различни, вероятно би сметнала оценката на Грег Райли за ласкателна. Не изкушаваща — просто ласкателна. Беше млад, може би година или две по-млад от самата нея, и определено по-привлекателен от Брозняк, помощника на областния прокурор, с когото няколко пъти си бе имала вземане-даване в Чикаго. — Вероятно е нещо, свързано с прилагането на закона като професия, което действа по този странен начин на момчета като вас — пошегува се и добави надменно: — Всъщност предпочитам по-възрастни мъже.

Сам пренебрегна шегите й и подхвана мисълта си оттам, откъдето я беше прекъснал малко по-рано. Очите му се присвиха.

— Но не става дума само за нощем, нали? Почивните дни трябва да са ужасни. Обзалагам се, че за четирите месеца, откакто си тук, си видяла точно толкова от околността, колкото аз ти показах. Хм?

Карли завъртя лъжичката си в ръка.

— Поразгледах малко!

— Къде? — нямаше намерение да се отказва. Тя просто само съществува. Това си е чисто разхищение.

Карли неуверено срещна погледа му.

— Ходих с колата до Плимут да видя скалата, също и до Лексингтън и Конкорд. Областта е наситена с история. Бях и на пазара Фаньой. Ти никога не прояви достатъчно търпение, за да ме оставиш да се мотая на воля по магазините.

— И го направи? Без да почувстваш безпокойство?

— Разбира се — това беше съвсем мъничко преувеличена истина, последвана от повторение на доводите, които той самият й бе изтъквал многократно. — Не съм чак толкова зле. Имам предвид ако не друго, то поне изглеждам различно от Робин Харт. Тя имаше сини очи и много дълга права коса. В нея имаше нещо… — потърси думата, като си припомни някогашния гардероб от национални ризи, свободни поли, широки блейзери и почти напълно избелели дънки. — … бохемско. Карли Куин, от своя страна, е по-конвенционална. Носи косата си до раменете и я оставя да се вие, накъдето Бог е решил. Има сиви очи. Облича се от магазина за деловата жена на Сакс. Маскировката никак не е лоша.

— Там е проблемът, Карли. Трябва да престанеш да мислиш за това като за маскировка. Сега ти си Карли Куин. Ако се наложи пак да свидетелстваш, другата ще бъде с преобразена външност.

Сивите очи се разшириха с тревога.

— Не са се свързали с теб, нали? — сърцето й се блъскаше в гърдите. — Ще има ли друг процес?

Протегна се и стисна ръката й.

— Не. Нито дума за процес. Поне засега. Но знаеш, че е възможно? — без да се спира на това, искаше да бъде подготвена.

— Да — и Барбър, и Кълбърт бяха обжалвали след произнасяне на присъдите. Въпреки че съдията им бе отказал незабавно отлагане на присъдата, процедурата по обжалването продължаваше. Карли затвори очи пред мъчителните картини. — Боже, не го искам! Съдебната зала. Тълпите. Пресата. Барбър и Кълбърт ме пронизват с погледи. Адвокатите им изстрелват въпрос след въпрос, като подлагат на разпит мен, опитвайки се да ме накарат да кажа, че просто съм искала да натопя някого, който и да е, само защото съпругът ми е починал при пожар — клепачите й се отвориха и тя впери умоляващ поглед в Сам. — Матю умря в хотел почти през половин континент. Никога няма да разберем дали е било умишлен палеж — тонът й стана по-развълнуван: — Но знаем, че Кълбърт е заграбил стотици хиляди от застраховки, като е организирал подпалването на онези сгради в Чикаго. И загинаха хора! — за миг се върна в онова време. Изражението й отразяваше агонията на спомена. — Миризмата. Господи, беше отвратително! Остра. Задушаваща. Ужасяваща…

Сам улови ръката й по-здраво.

— Не се вълнувай, скъпа. Права си. Всички знаем какво направиха онези двамата. Знаят го и съдията, съдебните заседатели, обществото. Но съдебните процеси приемат странни обрати. Дори да има нов процес, това не означава, че изходът ще бъде по-различен — замълча. — Знаеш, че ще си в безопасност, под непрекъсната охрана.

Карли потръпна от страх, но кимна:

— Да. Добре — поизправи се на стола. — Така, докъде бяхме стигнали?

Карли не виждаше никакъв смисъл да обсъждат вероятността от процес, което със сигурност щеше да я потисне, нито пък да обсъждат личните й контакти, което със сигурност щеше да потисне Сам. Колкото и да изглеждаше трудно постижимо, единственият й изход беше да обърне нещата на шега.

— Разправяше ми, че тази бременност на Елън е по-тежка и че наистина трябва да си тръгваш за вкъщи.

— Никога не съм ти казвал такова нещо. Откъде знаеш толкова много?

— Имам три снахи, десет племенника и племеннички. Това беше сигурно предположение.

— И определен намек.

Извини му се с плаха усмивка.

— Наистина не бива да те задържам повече. Освен това дори Елън да не е уморена, аз съм — беше направо изтощена.

С въздишка на добронамерено поражение Сам отблъсна стола си назад и стана, а после, когато и тя стори същото, я хвана за ръката.

— Тогава ще те оставя на сладките ти, но самотни девичи сънища — изрече в ухото й.

— Ужасен си — смъмри го тя. — Нищо чудно, че Елън пак е бременна, а Сара няма и две годинки.

— Аз ли съм ти го казал? — попита със закачлив поглед. Но преди да успее да му отговори, звънецът на вратата иззвъня. Двете глави се обърнаха нататък. Двете усмивки се стопиха. — Очакваш ли някого? — беше почти девет часът.

— Ако очаквах някого, изобщо нямаше да ми се подиграваш по този начин — измърмори под носа си тя. — Нямам представа кой може да е.

Звънецът прозвуча отново. Сам проговори тихо:

— Не е домофонът. Може би някой от съседите?

Постави око на малката шпионка, която беше монтирал на вратата й, и в продължение на няколко дълги секунди се взира през нея. После вдигна пръст в знак да изчака, докато се настани с безгрижна поза във всекидневната. Едва тогава й кимна да отвори вратата. Понеже тя се поколеба, повтори жеста си по-настоятелно. Карли се обърна, сама погледна през шпионката и се вцепени. Но щом погледна назад, видя, че Сам е изключително настойчив. „Повярвай ми“, казваха очите му. Дланите, които размахваше във въздуха, й казваха да бъде спокойна, да действа, както би се държала нормално.

Внимателно освободи горните резета и остави на място само веригата, за да открехне вратата едва няколко скъпернически сантиметра. Неволно изживя ужаса от същата вечер. Кокалчетата на ръцете й побеляха, коленете й омекнаха. Безсилна бе да укроти препускането на пулса си. Пред нея, сякаш изцяло запълнил тесния отрязък от коридора, стоеше високият тъмен непознат, на когото така безцеремонно налетя при фарсовото си бягство от въображаемия преследвач.