Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (30)

Глава 30

В Лейнтън приближаваше разгарът на лятото. Градът бе започнал отново да се превръща в туристически център, както се случваше за по три месеца всяка година. Алеята изведнъж се изпълни с хора, които ядяха сладолед и носеха каубойски шапки с надписи „Обичам Лейнтън“ или тениски с „Аз съм девствена, е, почти“. С всеки изминал ден в галерията ставаше все по-оживено. Заетостта на Шон и Клио беше нараснала с приближаващия край на учебната година. Дори футболният сезон свършваше скоро.

— Не знам с какво ще се занимава Шон — бе казала Аманда на Рути, която се бе отбила да я утеши.

— Не се тревожи, мамо — бодро бе изтъкнало момчето. — Само две седмици по-късно започва новият сезон.

Аманда можеше поне да бъде благодарна, че нещата бързо тръгнаха постарому. Клио се бе потопила в списания и телевизия. Шон продължаваше да прави списъци за „Ман Ютайтед“, а майка й продължаваше да я хока, че не се среща с мъже. Самата Аманда не би имала нищо против да не види мъж до края на живота си.

Може би, с изключение на един, но той видимо я презираше. Нещо повече, сякаш бе направил фокуса с безследното изчезване. Обикновено поне виждаше колата му, паркирана някъде в града, претенциозно блеснала на лятното слънце, но напоследък и тя потъна вдън земя. Нищо чудно да бе заминал на дълга почивка. Или просто я избягваше.

Няколко седмици по-късно по пътя към галерията тя се наслаждаваше на слънцето в гърба си и си позволи да се поотърси от отчаянието, когато забеляза група работници, включваща един с вехта плетена шапка, които стояха на дъсчената пътека до хижата на Роуз и Бети. За секунда я прониза вълнение.

Дори от разстояние можеше да чуе момичешки звънките тонове на Бети, която нещо се оплакваше на Лади.

— Много е сърдита на Ангъс Дей — прошепна Роуз на Аманда, когато спря до тях.

— Защо?

— Защото е убедил общината все пак да си запазим хижата — обясни Роуз. — А Бети само се преструваше, че иска да остане. Истината е, че предпочита много повече луксозен апартамент с подово отопление и опасваща го тераса.

— О, Бети! — Аманда изпита съчувствие към Ангъс. Сигурно беше отишъл до ада и обратно, за да спаси хижата им от разрушаване.

— И сега сме приковани за вечни времена в тая гадна ледена къщурка — негодуваше Бети.

Опитвайки да сдържи усмивката, предизвикана от капризите на Бети, Аманда се огледа и видя Лади, който се бореше с голям чертеж, плющящ на силния морски бриз.

Когато Аманда приближи, той вдигна очи към небето.

— Ангъс наистина ли е успял да спаси хижата им? — запита тя.

— Премести планини, за да останат. Всички общинари страшно се вкиснаха. Трябва да попитате тая нахалница дали е чела приказката за старицата, която живяла в бутилка от оцет. Защото и тя ще свърши там, ако не спре да квичи за проклетата си къща.

— Бети, той е имал много неприятности заради теб — строго й каза Аманда. — Мисля, че трябва да му благодариш.

— Аманда — прекъсна я Бети, — мислиш ли, че има някаква възможност, ако го помолим много мило, господин Дей да ни позволи да вземем онзи апартамент?

— Нямам представа — отвърна Аманда по-рязко, отколкото беше възнамерявала — и не знам защо всички, изглежда, мислят, че поддържам телепатична връзка с Ангъс Дей.

Тя каза „довиждане“ и забърза да отвори галерията, а Лади и Роуз Майлс си размениха многозначителни погледи.

 

 

— Това, което искам да знам — обърна се Изобел Дей към сина си, докато седяха в сенчестата градина на малката къща, — е колко време още ще се цупиш, свит в ъгъла!

— Не се цупя в никакъв ъгъл. Сериозно ли настояваш да преследвам Аманда Уелс, когато тя ме смята за способен да изнасиля дете?

— Е, не точно дете. Клио е на шестнадесет.

— Добре тогава, да се възползвам от уязвимо непълнолетно момиче, което крайно уважавам и харесвам. Почувствах се използван и обиден и ми дойде до гуша.

— Я стига, Ангъс, не бъди толкова надут, само защото е предпочела някакъв красавец пред теб. Представяш ли си как се чувства тя? Постъпила е глупаво и безотговорно и го съзнава.

— Съжалявам, маме. Аз бях дотук. Състраданието ми се изчерпа. Вече не се интересувам. Но ако единственото, което те вълнува, е да си намеря жена, можеш да си отдъхнеш. Имам уговорка за вечеря в събота.

— Нали не е онази ужасна нахалница от галерия „Вълна“?

— Луиз? Все пак имам някакво умение за преценка — дори на сянка Изобел изглеждаше смъртно бледа, почти като прозрачна статуя. — Луиз ще ме изяде жив. Не, казва се Мелани Уестмакот. Плановичка е в Шайъртън.

— Дали не топиш писалката си в служебната мастилница, за да улесниш бизнеса си?

— Едва ли — Ангъс се изненада от грубостта на майка си. — Предполагам, че можеш да ме обвиниш в опити да очаровам общинарите да ми дадат някоя сделка. Но Мелани е приятно момиче и много се интересува от всичките ми проекти.

— Ясно. И, разбира се, двамата можете да си говорите за планиране. Това вероятно е плюс.

— Стига, маме. Тя има много жив ум. Учила е теология в университета. Намирам компанията й за крайно отморяваща.

— Отморяваща! Интересно определение. Не трябва ли да чувстваш малко повече страст на този ранен етап от връзката ви?

— Че кога съм изпитвал страст? А сега, взе ли си лекарството?

Изобел кимна, но всъщност не беше го взела. Ако поемеше количествата морфин, предписвани от доктора, щеше да е в постоянен унес, но гаденето нямаше да отмине.

— Тази Мелани обича ли чапли?

— Чапли ли? Нямам представа. Виж, маме, бих искал да престанеш да ми се месиш.

— Да се меся? Аз? Просто никога не съм те смятала за човек, който се отказва, това е всичко.

— Е, може да не ме познаваш толкова добре, колкото ти се струва.

Изобел замислено се загледа подир сина си, когато й пожела приятен ден и тръгна на работа. Беше я обвинил, че му се меси. Месеше ли се наистина? Нямаше ли право на това, когато й оставаше още кратък миг живот? Сети се за Клио, колко я харесваше и колко тежък се бе оказал животът й през краткото време, откак пребиваваше в света на възрастните. Тя заслужаваше най-сетне да се появи приличен баща.

Преди да успее да промени решението си, Изобел позвъни на мобилния телефон на момичето. Беше й казало, че може да се обажда по всяко време, но ето че този път телефонният секретар подкани Изобел да остави съобщение.

Нямаше как, наложи се да говори с машинката. Изобел пое дълбоко дъх.

— Кажи на майка си, че има конкуренция. Ако дори съвсем мъничко се интересува от сина ми, трябва дяволски бързо да предприеме нещо.

 

 

Аманда нежно се взираше в изложбата си на морски птици.

Само като си помислеше, че Ангъс всъщност бе купувал фигурките за майка си. Беше направила толкова много погрешни заключения за него.

За частица от секундата надеждата се извиси в нея като птица, политаща в студен чист въздух. Майка му беше заявила, че Ангъс е влюбен в нея, а и той призна, че е идвал у тях да й каже нещо. И все пак последния път, когато го видя, сякаш изпитваше към нея всичко друго, но не и нежност. Презрение би било по-точно определение.

Поне в магазина работите днес вървяха добре. Жената, която беше харесала картините на Сейди, тъкмо бе купила едно от най-големите платна. „Направо невероятно — мислеше Аманда, докато опаковаше платното в мека хартия, за да го отнесе до колата на клиентката, — вечерта с интервюто по радиото бе едва преди няколко седмици, но оттогава всичко се промени.“

Сложи платното в багажника и го затвори.

— Можете ли да изкарате колата ми от паркинга? — неспокойно запита клиентката. — Съвсем нова е, мъжът ми току-що я купи.

— Не съм сигурен, че трябва да й се доверите — обади се някой зад тях.

Аманда се обърна — почувства облекчение, че чува гласа на Ангъс, в който студенината сякаш се бе стопила. Направо й се зави свят.

После видя причината за промяната в настроението му. Доста делова на вид млада жена в строг костюм и очила без рамки го бе хванала подръка. Аманда моментално забеляза, че има хубава гъста коса, която вероятно носеше силно опъната назад, когато не беше с Ангъс, и безумно високи токчета. На лицето й бе изписана и любещата усмивка, обикновено задължителна за съпругите на министър-председатели.

— Съжалявам — извини се Ангъс. — Това е Мелани Уестмакот. Мелани е главна плановичка на общината в Шайъртън.

Аманда копнееше да отсече: „Колко удобно за теб“, но щеше да е недостойно и да прозвучи като усойница. Взе се в ръце, като се мъчеше да си припомни съвета от статията в някакво списание, посветена на подходящото поведение за постигане на вътрешен покой.

— Здравей, Ангъс. Радвам се да се запознаем, Мелани.

Изкара колата на клиентката от тясното място на паркинга, без да остави и драскотина върху новата й блестяща повърхност.

Зад себе си чу нелепите токчета на Мелани да тракат надолу по улицата и откри, че искрено се надява примата на планирането в Шайъртън да падне по нос и да си ожули лицето.

Почти смешно е, мислеше Аманда, докато се връщаше в галерията, че тази гледка — Ангъс с друга жена — можеше да й причини такава болка. Какво клише. Какво съвпадение да се срещнат така.

Всъщност беше поразена колко лесно се бе подредил животът й, с изключение на някои кратки моменти на болка или съжаление. Майка й само веднъж попита какво е станало с Люк, а когато Аманда й представи силно съкратена версия на истината, Хелън отсече: „Никога не съм му вярвала. Косата му беше прекалено руса за тези очи. Мислиш ли, че я е боядисвал?“

Като се изключи непрекъснатото дебнене за синьото БМВ, всичко се беше върнало към нормалния си ход.

 

 

Клио натисна бутоните на мобилния си телефон и изслуша повторно съобщението. Почувства, че й се оказва доверие, че Изобел споделя с нея и че й се възлага да предприеме някакви действия, преди да е станало прекалено късно.

Лошото беше, че не знаеше какво да предприеме.

Зави зад ъгъла към пристанището и спря изненадана, втренчена в хижата на Бети и Роуз. Гниещите дървени части бяха подменени от чисто нова дървена облицовка и цялата беше боядисана в галещия окото цвят на фрезия.

— Какво мислиш? — запита я Роуз. Възрастната жена стоеше на малката веранда, гордо усмихната.

— Страхотна е. Безумна, но страхотна. Точно като вас двете.

— Как е майка ти? — явно съчувстваше на Аманда. Тя самата беше повярвала на Люк.

— А, добре е. Поне бизнесът й процъфтява.

Роуз се замисли.

— Ангъс ще бъде доволен. Мисля, че той повярва в таланта на майка ти. Затова гарантира договора й.

— Роуз — прекъсна я неразбиращо Клио. — Какво говориш? Ангъс не е подкрепял мама. Направил го е татко. Или поне… — Клио замълча, в главата й се вихреха различни предположения. — Поне мама мисли така.

Но колкото повече разсъждаваше за отношението на баща си към поемането на рискове, свързани с пари, толкова по-невероятно й се струваше, че той би гарантирал за галерията.

— Откъде знаеш, Роуз? — внезапно запита Клио.

— Агентът по недвижимите имоти ми го каза на тържеството при откриването.

— Чудя се защо ли Ангъс би го направил.

— Аз пък си мислех, че това поне е очевидно.

— Май е най-добре да тръгвам — замислено изрече Клио. Хрумна й идея. В интерес на истината беше идея, която лесно можеше да извади очи, вместо да изпише вежди. Но трябваше да направи нещо…

 

 

— Поздрави майка си.

— Добре.

Клио тръгна по чакъла към новата дъсчена пътека.

Идеята й прерастваше в план. Не знаеше дали ще проработи, но си струваше да опита. Веднага щом се прибереше, щеше да се обади на баща си, за да го помоли за помощта му. Време беше и той да свърши нещо полезно.

— Изглеждаш много доволна от себе си — забеляза Аманда, когато Клио се появи в галерията.

— Тъй ли? Между другото тъкмо се чудех дали оттогава си се виждала или чувала с Ангъс Дей.

— С Ангъс ли? — Аманда успя да прозвучи, сякаш среща или дори само разговор с някого на име Ангъс бе нещо невъзможно и даже дразнещо.

— Да — потвърди Клио. — Шотландец. Богат. Кара спортна кола с вдигнат покрив, за да се оглежда във витрините.

— А, този Ангъс ли? Не. Вероятно крои планиране на проекти с новата си приятелка.

— Каква нова приятелка? — незаинтересувано попита Клио.

— Май каза, че името й е Мелани и че е плановичка или нещо също толкова харизматично.

— Мелани? Дали не е жената, която отвлякохме.

— Очевидно сте пожънали успех. Може би си пада по грубите игрички. Приличат ми на двойка.

— Е, може тези високи токчета да са признак на комплексирана фатална жена. Все пак… Не ревнувай.

— Аз? Да ревнувам?

— Да, точно ти — настоя Клио. — Освен това не беше само груба игричка. Той я ухажва и с теологични алюзии.

— Какви разностранни таланти притежава този мъж.

— Най-сетне го забеляза. Хайде, пет и половина е. Защо не затваряме? Баба вече трябва да се е върнала с Шон. Да си поръчаме пица.

Аманда щеше да заяви, че във фризера им вече има голяма и несравнимо по-евтина пица, но осъзна, че Клио се старае да я развесели.

— Благодаря. Ти си прекрасна дъщеря.

— А ти си прекрасна майка.

— При това положение кому са притрябвали мъже? Не и на нас! — зачурулика Аманда, решена да убеди самата себе си, че наистина го мисли.

На другия ден се почувства малко по-весела, когато продаде една от птиците на Наташа на цена, по-висока от всяка друга досега. На всичкото отгоре Клио цъфна по средата на сутринта с кафе и кроасани.

— Между другото — небрежно запита Клио, — татко дойде ли?

— Джайлс ли? — повтори Аманда. Посещенията на Джайлс бяха по-редки от онези на папата. — Не. Каза ли какво иска?

— Да се отбие днес и да ти покаже близнаците. Очевидно те са най-умните, най-чаровните и най-интелигентните бебета, повръщали или гукали някога.

— Значи не приличат на баща си?

Клио я прегърна.

— Радвам се, че си се поободрила.

— Ура! — усмихна се Аманда. — Животът е песен, докато съм доволна от бедността, безбрачието и гледането на видео с Шон всяка събота вечер.

— Би могло да е и по-лошо. Баба би могла да се пренесе при нас.

— Това вече наистина ме плаши.

— Ама че идилична семейна сцена… — беше се появил Джайлс и с голямо пъхтене и пуфтене успя да вкара двойната бебешка количка през вратата на галерията. — Аманда, трябва да направиш това място по-дружелюбно към бебетата.

Тъкмо щеше да го среже, че ограниченият й бюджет има други приоритети, когато се сети, че беше проявил достатъчна щедрост да гарантира заема й.

— Между другото, Джайлс — започна Аманда, — всъщност не съм ти благодарила истински за подкрепата, която ми оказа при наемането на помещението. Ако искаше, можеше да ми създадеш големи спънки.

Джайлс придоби озадачен вид и се наведе да избърше капчица мляко от брадичката на Емили.

— Аманда, какво ми говориш? — запита той. — Който и да те е подкрепил, не съм бил аз.

Аманда не повярва на ушите си.

— А аз си помислих, че вторият ти брак те е облагородил. Защо тогава банката промени решението си и ми даде парите? Първият път направо ми се изсмяха в лицето, а после изведнъж се съгласиха да ми ги отпуснат. Реших, че ти си гарантирал заема.

Джайлс заприлича на човек, хванат, без да знае, в акт на щедрост.

— Аз? Не бих и сънувал да извърша подобна глупост.

Аманда поклати глава.

— Не разбирам — оставаше й да направи само едно нещо. Трябваше да отиде при агента по недвижими имоти и да го попита. — Ще възразиш ли, ако те помоля да останеш за малко и заедно с близнаците да наглеждате галерията? Трябва да проверя нещо.

Когато Аманда излезе, Клио и Джайлс избухнаха в смях.

— Много ти благодаря, татко. Само се надявам Роуз правилно да е разбрала, че Ангъс е истинският гарант.

— И че той ще приеме скандала, който предстои, като прикрита покана.

— А, той ще знае какво да направи — заговорнически се ухили Клио. — Познавам го доста добре.

 

 

Агентът по недвижими имоти тъкмо затваряше за обяд, когато пристигна ядосаната и запъхтяна от тичането по целия път от галерията Аманда. За да се объркат нещата допълнително, служителят, отговорен за подписването на договора, беше в отпуск.

— Моля ви, нека надникна в документите ви — замоли се Аманда. — Ще отнеме само минутка, обещавам ви.

Пъпчивият младеж, който временно работеше в приемната на офиса, я изгледа. Беше доста привлекателна, макар и видимо по-възрастна. Зачуди се ни в клин, ни в ръкав какво ли ще е да те прелъсти някоя толкова зряла и готова да сподели сексуалния си опит жена. Отварянето на един файл нямаше да е прекалено голяма услуга в замяна на еротично пробуждане.

— Готово.

Аманда седна зад бюрото и пое дълбоко дъх. Договорът беше между някоя си госпожа Гранвил Боулинг, собственичка на хангара за лодки, като част от получено наследство, и госпожа Аманда Уелс.

Но Джайлс нямаше нищо общо.

Посоченият гарант бе „Дей — Строителни предприемачи“, Източна улица 23, Лейнтън.

— Много ви благодаря — хладнокръвно рече Аманда.

Младежът тъкмо набираше смелост да я покани на една бира в отсрещната кръчма. Но тя вече си беше тръгнала.

Застана пред офиса на агента по недвижими имоти и се обади в „Дей — Строителни предприемачи“.

Фей й каза, че Ангъс го няма. Смяташе, че е отишъл в квартал „Истклиф“ на съвещание с господин Смитсън.

След минути Аманда препускаше нагоре по хълма. Скоро зърна Мелани и Ангъс да се сбогуват, после Мелани изтрака надолу по улицата с нелепите си токчета, след няколко метра се обърна и отново се усмихна на Ангъс. Би могло да е трогателно, ако Аманда не беше открила, че е бясна от ревност.

— Ангъс! — кресна тя веднага щом Мелани изчезна от поглед. — Трябват ми пет минути от ценното ти време.

Ангъс, който се канеше да отиде при Лади, за да обсъдят вълнуващата тема за чистенето на канавките, спря и я изчака.

— Да? Какво мога да направя за теб? — сивите му очи я гледаха без усмивка, доста различни от онези на предишния Ангъс.

— Много е просто. Какво, по дяволите, си си въобразявал, когато си гарантирал моя заем, без дори да ми кажеш?

Ангъс остана вбесяващо невъзмутим.

— Съвсем елементарно е. Без моята гаранция нямаше да получиш договора, което щеше да е жалко, защо бях абсолютно сигурен, че ще успееш. И, доколкото съм осведомен, не съм се излъгал — очите му постепенно се превърнаха в късчета гранит. — Да не смяташ, че съм искал да експлоатирам търговската ти неопитност? Точно както съм експлоатирал сексуалната невинност на Клио?

Аманда неловко се изчерви.

— Или пък мислиш, че съм искал да печеля пари от теб? Порасни най-сетне, Аманда, и спри да виждаш злодеи зад всяко дърво. Съществува нещо, което се нарича вяра в някого без друга причина, освен че заслужава да получи възможност. Това е. Край на историята. А сега, ако ме извиниш, разполагам само с половин час за разговора си с Лади, преди да се срещна с Мелани в града.

Някакъв вътрешен глас нашепна на Аманда, че друга възможност няма да получи, сега или никога. Осъзна, че гласът е нейният или по-скоро гласът на онази пламенна и дръзка част от нея, готова да бъде увита в килим и отвлечена.

— Мисля, че това ще е сериозна грешка в преценката ти.

— Да говоря с Лади ли?

— Да се срещнеш с Мелани в града.

— Е, ти положително си компетентна в грешните преценки.

— Как смееш да ме обиждаш, когато се мъча да ти кажа… да ти кажа…

Не можеше да му признае, че току-що е осъзнала отчаяната си, необуздана любов към него и че плановете й да прекара остатъка от живота си в безбрачие не я смущаваха, стига да не се появяваше непрекъснато в мислите й, най-често облечен като шейх.

— Какво? — Ангъс се престори, че си гледа часовника. — Какво се мъчиш да ми кажеш?

Никой от двамата не забеляза, че Лу Уилс току-що е отворила прозореца си, нито че Лади Смитсън плюс експертът по канавките се бяха появили изневиделица.

— Че… че… — пелтечеше Аманда.

Лади, застанал само на няколко крачки зад нея, мълчаливо й внушаваше да продължи.

— Че какво, Аманда? Че ще анулираш договора, защото си прекалено горда да приемаш услуги от мен? Въпреки че очевидно се справяш добре?

— Че ти дължа извинение — Лади и Лу Уилс облекчено поеха дъх. Най-сетне. — Въпросът е, че си бях въобразила разни глупости за теб.

Този път беше толкова твърдо решена да каже истината, че не забеляза появата на Клио, Джайлс и близнаците.

— Мислех… — все още изпитваше смущение да го признае. — Мислех, че си като Джайлс, бившия ми съпруг. Чаровен егоист.

Джайлс се канеше да се възпротиви с най-силните възможни думи, но Клио сложи пръст на устните си.

— Млъкни, татко. Ти наистина си чаровен егоист.

— Но всъщност — продължи Аманда, без да забелязва смълчаната публика — ти си един от най-неегоистичните мъже, които познавам. И мисля, че май съм влюбена в теб.

Ангъс спря да се преструва, че разглежда покрива над главата й, и я погледна.

— Но сигурна ли си, че ме познаваш? Най-напред виждаш в мен капиталистическа акула, после мислиш, че съм като егоистичния ти бивш съпруг, а най-накрая ме обвиняваш, че преследвам непълнолетната ти дъщеря… Ами ако този път решиш нещо друго?

Публиката чакаше със затаен дъх.

— Този път мога да реша, че си мил и умен, и се стараеш да дадеш на хората възможност да осъществят мечтите си. Че плащаш за повредите на хорските коли, дори когато вината не е била твоя…

— Какъв ангел със скучни добродетели съм бил.

— Още не съм свършила. Че си чаровен, интелигентен и извънредно секси, когато си облечен като арабин…

Ангъс направи крачка напред.

— Нали се досещаш, че не мога да ходя в джелаба до края на живота си? — сега стоеше точно пред нея. — Дори заради теб.

— Сигурна съм, че ще намерим компромисно решение.

Тогава почувства ръцете на Ангъс да я обгръщат, припомни си прекрасното усещане от новогодишната нощ и колко силно го беше искала. Преди Джайлс да ги прекъсне така грубо.

— Вижте я само — едва дочу гласа на Джайлс някъде в отдалечена част на съзнанието си и реши, че халюцинира. — Тя все пак получи своя шейх.

Аманда се отдръпна да поеме въздух и видя Клио, Лу Уилс, Лади Смитсън, канавкаджията и Джайлс да ги наблюдават с нелепо разнежени усмивки на лицата.

— Разкарай се, Джайлс! Ти си виновен, че тогава нещата се объркаха.

Джайлс изглеждаше обиден.

— Татко, мама е права — подкрепи я Клио. — Веднъж в живота си се разкарай, моля те!

 

 

Около час по-късно Изобел Дей се събуди от обичайната си дрямка пред телевизора поради шума на приближаваща се спортна кола. Но Ангъс не влезе. Смях отвън накара Изобел да стане от стола и да отиде до прозореца. Беше сигурна, че достолепната Мелани едва ли щеше да има подобен смях.

Ангъс и Аманда седяха в колата със свален покрив.

С огромна трудност Изобел отвори прозореца и се надвеси навън.

— Ангъс оглеждаше ли се във витрините по пътя насам? — викна тя на Аманда.

— Не — извика Аманда в отговор, — но аз се оглеждах. Исках да видя двама ни заедно.

— Само не казвай, че карам прекалено бързо, маме. Ако бях изчакал, макар и малко, Аманда можеше да открие още някой, незабелязан досега недостатък на характера ми.

— Прекалено бързо! — повтори смаяна Изобел. — Вече си мислех, че никога няма да видиш онова, което бе очевидно за всички. Че двамата сте родени един за друг.

— Всъщност трябва да направя едно признание — обърна се Ангъс към Аманда. — Като начало съм доста богат. Ще приемеш ли този мой недостатък?

— Предполагам, че ще мога да свикна с богатството ти.

— И не съм голям природозащитник.

— Аз ще те науча.

— И голата истина е, че не понасям „Манчестър Юнайтед“. Винаги съм поддържал английски отбори.

— Е, това вече е сериозно. Ще можеш ли да се пребоядисаш?

— Колко време ще отнеме подготовката?

— А, смятам, че един следобед с Шон ще е достатъчен.

— Голямо тегло теглиш — Ангъс отново я взе в обятията си.

Докато затваряше прозореца, за да ги остави сами, Изобел зърна двете ухажващи се чапли на перваза. Не знаеше дали синът й и Аманда ще бъдат щастливи заедно, но инстинктът й подсказваше, че има добър шанс. Бяха чакали достатъчно дълго.

Надяваше се само някой да се сети да каже на Мелани.