Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (1)

Глава 1

Дзън! Дзън! Тряс!

Аманда Уелс се опита да си припомни думите на песента „Обичам звука на счупено стъкло“, докато пускаше поредната празна винена бутилка в контейнера, разположен в дъното на паркинга пред магазин „Теско“.

В интерес на истината шишетата съвсем не бяха малко. Предния ден беше неин ред да домакинства на читателската група. Както винаги прекараха половин час в обсъждане на текста за месеца — роман за задушаващите връзки в малко градче на Източното крайбрежие на Америка — и преминаха към обсъждане на собствените си задушаващи връзки в крайморско градче на Великобритания. Или в случая с Аманда — на мъчителната липса на задушаващи връзки от деня, когато съпругът й Джайлс Мръсника я беше зарязал заради Стефани Силфидата^[1] — десет години по-млада, значително по-слаба и, на всичко отгоре, манекенка.

— Мамо! — обвинително възкликна шестнадесетгодишната й дъщеря Клио с такова неодобрение, сякаш Аманда се беше разсъблякла на публично място или се бе осмелила да танцува под звуците на „Ролинг Стоунс“ пред приятелките й. — Не ми казвай, че снощи сте погълнали всичко това!

— Разбира се, че не — излъга Аманда и реши да остави втория сак с празни бутилки в багажника. — Готово! — последният трясък докара самодоволна усмивка на лицето й. Нищо не изкупваше по-добре вината заради прекомерната употреба на алкохол от личния принос, колкото и да беше нищожен, за спасяването на планетата от зариване с боклук.

— Сигурно знаеш, че вероятно е много по-скъпо да се рециклира една бутилка, отколкото да се произведе нова — гадно вметна Клио.

— Говориш също като баща си — укори я Аманда в старанието си да запази своето планетоспасяващо настроение на Жена-чудо.

Бащата на Клио — Джайлс Мръсника — всъщност до голяма степен беше двойствен човек. Умопомрачителен красавец и чаровник сред чужди, в еднообразието на собствения си дом се превръщаше в световен шампион по заядливо критикарство и обидни коментари. През шестнадесетте години на брака им Джайлс беше карал Аманда да се чувства, като че ли всичко — от глобалното затопляне до изгорелия реотан на тостера — някак си се случва по нейна вина.

— Да се прибираме — предложи Аманда, преди втория сак да бъде забелязан, — ще изпуснеш любимия си сериал.

— Брей! — възкликна Клио и посочи блестящата кола, паркирала зад тях. Беше лъскаво кобалтовосиньо двуместно спортно БМВ. — Виж само! Бас държа, че някой здравата се е изръсил.

По мнение на Аманда колата, макар и красива, сякаш носеше надписа „Самовлюбен егоист“. Отзад нямаше място за деца, беше чудовищно скъпа и вероятно по-хубава от съпругата на собственика. Несъмнено принадлежеше на някой тип в менопауза, подобен на Джайлс с неговата скъпа кукличка, или радост и гордост за някой разглезен юпи с премии за успешни сделки вместо мозък.

— Хайде, мамо — провикна се Клио, като скочи в тяхната доста по-различна кола и си посочи часовника. — Ще изпуснем началото, ако не побързаме!

Доволна от успеха на тактиката си за отклоняване на вниманието, Аманда се позасмя и седна в колата. Все още усмихната, отпусна ръчната спирачка, сложи лоста на заден ход, забравила за стръмния наклон на паркинга, и настъпи педала за газта вместо спирачката.

Бум, тряс, кррр! Звукът на смачкана броня и счупени стопове не можеше да се сбърка.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — изписка Аманда и си блъсна главата във волана, забравила за старанието си да изкорени навика на Клио да употребява неприлични думи по-често от запетаи.

— Божичко, мамо! — изсъска Клио, този път съвсем като баща си. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Като сподави желанието да я удуши, Аманда погледна зад себе си. Красивата спортна кола се беше сдобила с огромна пукнатина в бронята, точно под цветната емблема.

Червени пластмасови парчета, доскоро покриващи стоповете на Аманда, се бяха пръснали по земята като конфети от космоса.

Тя се молеше шофьорът да не е наблизо. От опит знаеше, че седнат ли в кола, мъжете се превръщат в запенени психопати, дори да бяха зад волана на обикновен Форд „Фиеста“. Надяваше се от скъпата вътрешност да не изникне някое подобие на Джайлс, което да я обсипе с крясъци, ругатни и обиди. Ако го нямаше, можеше да му напише малодушна бележка, в която да му даде данни за застраховката, без да се поддава на изкушението да вмъкне текста: „Другите шофьори си мислят, че ви оставям телефона си, но аз не го правя.“

Измъкна се неохотно от колата да посрещне бурята.

Шофьорът на БМВ-то определено не беше двадесетинагодишен юпи. Според преценката на Аманда бе малко над четиридесетте, гладко избръснат, с тъмна вълниста коса и сиви очи с цвета на Северно море през зимата. Изглеждаше силно разгневен. Носеше мек пуловер с поло яка и не какво да е, а плетена жилетка над него — облекло, пропито с мириса на пари.

„Вероятно е зарязал жената и децата и се е захванал с някоя изкуствена блондинка“, помисли злобно Аманда. Тази знакова марка кола несъмнено бе предназначена да укрепи поразклатената му мъжественост, а тя й бе нанесла съкрушителен удар.

— Имате ли представа — запита гневно той, загледан повече в колата, отколкото в нея, — че я купих само преди три дни?

У Аманда се прокрадна срамното изкушение да прегърне скъпо обутите му колене и да се извини, но нещо в тона му я избави от унижението. Напомни й за Джайлс.

— Чудесно — взе се тя в ръце и се изправи в цял ръст. Това обикновено стряскаше мъжете в началото. — Значи още е в гаранция.

Стоманените му очи се впиха в нейните кафяво-зелени ириси.

— Несъмнено. Но за механични повреди, не за непохватно излизащи от обществени паркинги коли.

— Защо не споменавате нищо за вашето непохватно паркиране? — Аманда бе решена да не отстъпи дори и на милиметър. Направи екстравагантен жест. — При цял празен паркинг вие трябваше да паркирате точно до мястото за връщане на бутилки. Не е ли очевидно, че колите трябва да излизат на заден ход оттук?

За нейно смайване и изумление той се засмя, искрено развеселен.

— Да не би сериозно да намеквате, че станалото е по моя вина? — запита той, видимо впечатлен от комедийните способности на Аманда. Но преди да успее да каже още нещо, от другата страна на колата се дочу властен глас:

— Ангъс, да не си посмял да й се караш! Момичето поне се стараеше да свърши нещо полезно.

— Искаш да кажеш, за разлика от мен, майко — промърмори едва чуто новодошлият. — И през ум не ми е минало да й се карам — искрици ироничен хумор смекчиха сивите му очи. — Тя е напълно права. Прекалено близо съм до контейнера за бутилки.

— Не мога да допусна — с надежда произнесе Аманда, — че бихте се съгласили да уредим въпроса неофициално, без да занимаваме застрахователните компании — истината беше, че макар да предпочиташе по-скоро да умре, отколкото да си признае пред него, при внезапно създалия се неин статут на самотна майка, Аманда не можеше да си позволи да загуби бонуса за липса на произшествия.

Дали да не му предложи нещо за компенсиране на щетите? Започна да брои наум парите в портмонето си.

Носеше около сто лири, част от които беше обещала на Клио, за да отиде на кино, а другите бяха предназначени за седмичните покупки. Хрумна й угнетяващата мисъл, че сто лири вероятно не биха стигнали само за една от чистачките на тази кола, да не говорим за неизбежните разходи по ремонта на нейната собствена.

Вратата на мястото до шофьора се отвори и оттам излезе стройна жена, която би могла да е на всяка възраст от петдесет и пет до седемдесет и няколко.

— Глупости — рязко отсече тя. — Ангъс не би и помислил да вземе пари от вас. И без това ги има прекалено много.

Изрече го по начин, който предполагаше, че общественото положение на сина й е нещо по-скоро срамно, социален позор, намиращ се някъде между лошия дъх и чумата.

— Желаете ли да забравим за случката, както предлага майка ми?

Но това не беше достатъчно за великолепната матриархална дама.

— Не се стискай толкова, Ангъс. Трябва да оправиш и нейните щети.

За секунда на Аманда се стори, че той ще изрече нещо извънредно грубо. Не приличаше на мамино синче. Вместо това мъжът измъкна визитка.

— Защо не отидете в моя автосервиз? — надраска на гърба някакъв номер. — Просто им кажете, че аз ви пращам. Поправят всякакви коли, от БМВ-та до… — загледа се в задницата на колата.

— Хонда „Сивикс“ — помогна му Клио.

— Точно така.

— Няма нужда — вметна Аманда, копнееща да може да си позволи малко гордост в гласа. — Ще я закарам в моя автосервиз, благодаря.

— О, не! — настоя властната старица. — Иначе няма да се върна в тази абсурдна кола — Аманда се поколеба. — За един ден ще бъде готова — добави тя. — Винаги оправях колата си там, докато още шофирах.

Аманда се сети за трудностите, които я очакваха, ако останеше без кола дни, а може би и седмици наред поради мърлявата работа в автосервиза, който ползваше, особено ако се наложеше с автобуса да води и взема десетгодишния си син Шон в дните за тренировките му по футбол.

— Добре тогава — отстъпи тя.

— Чудесно — доволна, че е приключила въпроса, сивокосата дама се върна в колата, като сгъна краката си, обути в памучен чорапогащник, с елегантността на дебютантка във висшето общество, изкарала курс по добри обноски.

— Наистина е много мило от ваша страна — успя да продума Аманда на сина, макар и през леко стиснати зъби.

— Няма нищо. Така ми се пада, като съм мръсен капиталист, както първа би ме нарекла майка ми. Вие, спасителите на планетата, заслужавате високите морални оценки, дори и на паркинга пред „Теско“ — тя усети, че под вежливостта е прикрита насмешка, и закопня да скъса визитката му и да ритне спуканата му броня, но истината беше, че не можеше да си го позволи. — Продължавайте в същия дух — протегна ръка. — Ангъс Дей, между другото — ръкостискането му беше твърдо и безобразно успокояващо. Усмивката, когато си позволеше да я пусне свободно, бе изненадващо топла.

Аманда се опомни. Нямаше отново да се върже на тоя стар номер. Ако беше научила нещо от шестнадесетгодишния си брак с Джайлс, то бе елементарната максима: чарът е силно подозрителен.

— Какво високомерие само! — прошепна тя на Клио, докато Ангъс Дей и майка му потегляха.

— Мамо — зачуди се Клио с тон „Царят е гол“, — забрави ли вече, че вината беше твоя? Слава Богу, че не видя още колко бутилки носиш, защото щеше да изиска да си направиш алкохолна проба.

— Те са от снощи. Освен това така му се пада, щом си е купил такава безумно скъпа кола. С тези пари вероятно три семейства биха си платили наема за цяла година. И е крайно неудобна за ползване в такъв претоварен град.

— Или паркинг — промърмори Клио под носа си. С майка й не можеше да се спори, когато започнеше да морализаторства. — На мен ми се стори наистина чаровен.

— Ха! — възкликна Аманда.

— Мамо, кажи ми само едно. Защо тъкмо ти си единственият човек в света, който се отнася подозрително към хубавата външност и чара?

Аманда знаеше, че не бива да говори такива неща пред дъщеря си, че не трябва да е злобна, а само неутрална, но не можа да се сдържи:

— Клио, скъпа, причината да не се доверявам на хубавата външност и на чара, е баща ти. Както знаем, притежава и двете в изобилие. Направо с лопата да ги ринеш.

Обърна визитката, която й беше дал с номера на гаража. Там пишеше: Ангъс Дей, „Дей — Строителни предприемачи“.

— Аха. Това обяснява БМВ-то. Той просто е строителен предприемач.

— Какво точно е строителен предприемач?

— Човек, който руши много приятни сгради и на тяхно място издига отвратителни постройки. А междувременно трупа пачки.

— Мамо — Клио ококорено се втренчи в нея. — Татко казвал ли ти е някога, че си мъничко предразположена да съдиш прибързано хората?

Аманда се наведе и се престори, че разглежда бронята. Джайлс наистина й беше казвал, че прекалено лесно съди хората. Майка й също. А и шефката й Луиз. Аманда обаче мислеше, че не са прави. Тя просто беше човек със силна интуиция за нещата. Независимо че понякога шестото чувство й изневеряваше.

— Аз пък го намирам за извънредно секси — войнствено настоя Клио.

— Секси ли? — смая се Аманда. До този момент Клио беше смятала за секси само членовете на момчешки рок групи. Мъже над четиридесет не се брояха. Искрено се надяваше това да не е началото на някаква нова тревожна тенденция. — Как, за Бога, мъж с жилетка би могъл да е секси?

— Ами не знам — Клио притвори очи и погали ръкава на якето си, сякаш беше изработен от най-меката и чувствена тъкан. — Използвай въображението си, мамо. Би могъл, ако жилетката е кашмирена.

— Опасявам се, че не е по вкуса ми. Мъжете с кашмирени дрехи обикновено са досадни маниаци на тема голф, особено онези с фигурки на играчи на поло на гърдите.

— Защо не подредиш предразсъдъците си, мамо? Положително играещите голф досадници биха имали фигурки на играчи на голф. Освен това по неговата нямаше никакви. Специално погледнах.

Аманда прегърна дъщеря си през раменете. Клио беше шестнадесетгодишна, кльощава, върлинеста и напълно осъзнаваше, че фигурата й е по-скоро като на дванадесетгодишно момиченце. Този факт я потапяше в дълбока скръб и никакви уверения от страна на Аманда, че това ще се промени за една нощ, не я успокояваха.

— Подарявам ти го — пошегува се Аманда. — Не е мой тип.

— Може и да го взема — не й остана длъжна Клио. — А ти не забрави ли нещо?

— Какво? — запита Аманда, когато най-сетне се върна в колата, силно облекчена от факта, че й се размина плащането на ремонта не на една, а на две коли.

Клио се ухили.

— Другият сак с бутилки в багажника.

 

 

У дома ги посрещна невероятната гледка на Амандината майка Хелън, често наричана зад гърба й ВБ, съкратено от „великолепна баба“, която правеше кейкчета с Шон за някакво училищно празненство. Не че Хелън би възразила срещу прилагателното „великолепна“, би се раздразнила повече от думичката „баба“.

— Това са очички! — разсмя се възхитеният Шон, препасан с престилката, която Джайлс бе подарил на Аманда последната Коледа преди развода им, носеща неласкавия надпис „Не се доверявай на стройна готвачка“.

Кухнята бе потънала в привичния си хаос. Макар че и Аманда често опитваше да изхвърля струпаните стари анцузи, училищни чанти, футболни обувки, кутии за сандвичи и броеве на списание „Гол!“, помещението не можеше да се нарече дори приблизително подредено. Когато се нанесоха, пародирайки кухнята на Моне, я беше боядисала в жълто и синьо и си бе представяла семейни вечери, на които щеше да се обсъжда всичко — от импресионизма до това има ли Бог. Е, дори да имаше Бог, той очевидно бе сменил мнението си относно онова „докато смъртта ни раздели“.

Аманда се опитваше да потисне копнежа си по блестящи повърхности и светнали плотове или поне за малко място между купищата предмети. Ако от някое списание за стилен дом се озовяха в кухнята й, щяха да изхвърлят абсолютно всичко, да облекат гърбовете на столовете с кадифе, тук-там напръскано с червено, да разхвърлят няколко саксии с безумно скъпи цветя и да й лепнат етикета „сиромашки шик“. Без тези детайли беше само сиромашка.

Шон добави последния червен капиляр върху кейкчетата с помощта на шприца за глазури и сложи отгоре по една черешка. Наистина приличаха забележително на очните ябълки на зачервени, махмурлясали очи, каквито придобиваше Аманда след някоя особено тежка сбирка на читателския клуб.

— Прекрасни са, скъпи — похвали го Аманда.

— Не, не са! — засегна се Шон. — Трябва да са отблъскващи. Баба каза, че й се повръща от тях.

— Не забравяй да завинтиш капачето на шприца, защото следващия път няма да можем да го използваме — Аманда мразеше шприцовете за глазура. Бяха от онези долнокачествени стоки, които работеха само първия път. След това, колкото и да ръчкаше с карфица тръбичката, за да я отпуши, тя си оставаше вбесяващо задръстена.

— Не му опявай, Аманда — намеси се майка й. — Нищо чудно, че Джайлс избяга с онова момиче. Обзалагам се, че тя не му натяква непрекъснато да си прибира чорапите. Вероятно му казва, че е чудесен — теорията на Хелън беше, че жените винаги трябва да казват на мъжете си, че са чудесни, независимо колко ги ненавиждат в душата си.

Аманда беше наблюдавала майка си да робува на баща й, докато тайничко копнееше да му поднесе отрова за мишки. Бе се заклела да не води същия двойствен живот.

И докъде я беше докарала честността й? Джайлс беше отишъл при Стефани — модерен вариант на майка й, — която несъмнено му повтаряше, че е прекрасен съпруг, без да се броят твърденията, че е Бог в леглото.

Шон беше чувствително дете и забеляза изражението й.

— Ето, мамо, първото е за теб. Ще бъдеш официален дегустатор.

Аманда едва не отказа плътно глазираното кейкче. Мразеше захаросани череши, а сладкишът вероятно съдържаше повече калории, отколкото подобната на силфида Стефани поглъщаше за цяла седмица. Но знаеше, че поканата е чест, и затова го захапа, като откри неочаквана утеха, дължаща се на покачването на кръвната й захар, а още повече на обичта в очите на Шон.

— Приказно! Дай няколко на Франкенщайн и той ще замърка като котенце!

— Много се забавихте с тия бутилки — обади се майка й, облечена както винаги в неутрални тонове — от крем карамел до капучино, които я караха да прилича на скъп сладкиш с горена захар. „От онези, които ухаят прекрасно, но залепват по зъбите“, злобничко помисли Аманда. — Колко занесе всъщност? Пълен комплект от ментета?

— Забавихме се, защото претърпяхме злополука — злорадо я осведоми Клио. — Или по-точно, защото мама блъсна на заден един човек на паркинга. Трябваше да видиш колата му, бабо. Страхотно сладуреста. Докато мама не се блъсна в нея и не й смачка бронята.

— За Бога, Аманда! Винаги си толкова безнадеждно непохватна. Предполагам, че сега този човек ще те съди. Нямаш ли си достатъчно проблеми, откак стана самотна майка! — изплю последните две думи, сякаш ги уви в прилепващо фолио, за да не я изцапат. „Прокажена“ или „маниакална убийца“ би прозвучало не чак толкова отвратително.

— Ами всъщност… — започна Аманда.

— Той каза, че няма значение — прекъсна я Клио, — и дори предложи да се обади в автосервиза си да поправят и колата на мама за негова сметка.

— Велики Боже! — Хелън прозвуча леко разочарована. — Защо би направил подобно нещо?

Аманда усети внезапно раздразнение.

— Може пък да ме е харесал — изтърси тя.

Майка й, Клио и Шон избухнаха в смях.

— Всъщност майка му беше с него и му заповяда да спре да се кара на мама.

— Надявам се, че си приела — рече Хелън. — Всъщност на колко години беше този образец на съвършенство, който продължава да слушка мама? На двадесет и една?

— Стар беше — охотно я осветли Клио. — Но доста секси.

— Около четиридесетгодишен — поправи я Аманда.

— И продължава да слуша майка си. Тъжна работа — както Аманда често бе забелязвала в детството си, нямаше начин да се угоди на Хелън.

Майка й направи кратка пауза, преди да отметне идеалната си платиненоруса коса и да добави:

— Надявам се, че си взела телефона му. Дори някое мамино синче е по-добре от нищо.

Шон забеляза изражението на Аманда, което наподобяваше готвещ се да изригне вулкан.

— Мама няма нужда от мъж. Тя има мен — прегърна я, сякаш да я защити, а главата му едва достигаше бюста й. Аманда почувства силен прилив на нежност.

Беше се държал много храбро, когато Джайлс си отиде, и прояви свирепа лоялност към нея, като месеци наред отказваше дори да види Стефани. Понякога Аманда признаваше дълбоко в себе си, че това я радва, макар да знаеше, че не бива. „За провала на един брак са нужни двама“, беше повтаряла добродетелно тя, но от сърцето й капеше кръв. „Не е така — бе настоявал Шон. — Татко се отнесе гадно с теб.“

Всеки път, като си спомнеше тази реакция, Аманда беше готова да го разцелува.

Когато най-после Хелън тръгна към козметичката си, а Клио и Шон изчезнаха да се видят със съответните си приятелки и приятели, Аманда реши, че това, от което се нуждае, е една отпускаща вана. Всъщност бе разстроена от злополуката и особено от собствената си тъпота и небрежност, макар че се бе постарала да не го показва.

Вземането на вана посред бял ден й се струваше леко нередно и проява на глезотия. Докато се събличаше, студеният въздух я накара леко да потрепери. Но спирането на парното през деня беше належаща икономия. Изпъна гръбнак и се огледа в огледалото в банята. Беше по-висока от повечето жени — „амазонка“ бе ласкателната дума, макар да имаше и други.

Зеленикавокафявите очи я гледаха през кичурите гъста и чорлава светлокестенява коса, която от седмици плачеше за фризьор. Носът й беше голям, но правилен, а скулите — изненадващо изваяни за фигура, която майка й винаги наричаше „едра“. Лекият тен, останал от миналото лято, бледо сияеше. Студът накара зърната й да застанат мирно. Имаше ли някой, който да я хареса на четиридесет и една години с багажа й от опърничава пубертетка и десетгодишен футболен маниак? Ще се намери ли такъв, който дори да е по-висок от нея?

Нямаше и най-бегла представа. След почти три години самостоятелен живот самоувереността й би трябвало да се е възвърнала. Но самоувереността е плашливо зверче и нейното си беше останало в пещерата.

Трябваше да се посъветва с фризьора си и да помисли за съвсем нова външност, дори това да означаваше всички да ядат печен боб цяла седмица. Но на Шон бобът щеше да му допадне при всяко положение. Преправянето на някои дрехи щеше да е екстравагантност, но самочувствието й се нуждаеше от солидно рамо. Или по-точно — от ракета-носител.

Вгледа се в образа си в бързо запотяващото се огледало и изду устни — направи се на Кейт Мос от рекламата или, по-точно — на Кейт Мос и половина.

— Защото го заслужавам — прошепна тя с желание да си повярва.

Докато влизаше във ваната, в главата й се мярна мисълта дали не би трябвало да благодари на Ангъс Дей за прекрасния начин, по който реши проблема с колите. Но ако догадките й бяха точни, той беше галеник на съдбата. Дребното сътресение, причинено от нея, нямаше да му се отрази зле.