Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (20)

Глава 20

Макар Рути доброволно да се беше съгласила отново да домакинства на читателската група, не можа да изпита обичайния си ентусиазъм. Книгата, която четяха, беше „Тайната история“ от Дона Тарт, но единствената тайна история, която я занимаваше в момента, бе от истинския живот.

Рути седеше свита на топка върху една от ярките си възглавници за раждане и почувства, че й се иска да закрещи.

Аманда беше толкова щастлива. Беше понесла тежък удар от Джайлс и още не бе се съвзела. Стефани, новата съпруга на Джайлс, всеки момент щеше да изтърси близнаците. Но дори това не помрачаваше щастието на Аманда. Имаше красив любовник, очевидно се наслаждаваше на великолепен секс и се разхождаше сияйна като реклама на крем за лице. А Рути трябваше да разруши всичко това.

За десети път се зачуди дали информацията, която получи за Люк, не беше злоумишлена или изключително раздута. В края на краищата не познаваше лично източника й. Беше само слух.

Рути стана от яркочервената възглавница и си направи чаша чай от лайка. Може би най-напред трябваше да поговори с някого.

Разбърка пликчето с чая, прехапала устни. От друга страна, Аманда й беше приятелка, а нима приятелството не означаваше, че трябва да си готов да поемеш някои рискове, ако се налага?

Прекрасната априлска утрин внезапно помрачня и тя се сети за прането. Втурна се навън да го прибере, като дълбоко вдишваше уханието на чистите дрехи. Аманда й беше споменала за аромата на ризите на Люк — свеж и чист и все пак страшно мъжествен.

По дяволите, какво трябваше да направи?

Когато закапаха първите капки дъжд, тя се втурна в кухнята. Бе взела решение. Довечера, след сбирката, щеше да каже на Аманда какво е чула.

Дори с цената на приятелството им.

 

 

Но тази вечер Аманда не се появи на читателската сбирка. Случи се нещо далеч по-вълнуващо.

Денят започна както винаги — Аманда отвори галерията, свари кафето, сортира пощата и направи поръчка за поздравителните картички, които бяха започнали да се изчерпват. Луиз се връщаше от Лондон. Една от приятелките й беше толкова впечатлена от турския й декор на новогодишното празненство, че я покани да направи вътрешното оформление на новия й апартамент. Луиз беше поласкана като Фърджи при новината, че е отслабнала с пет килограма.

Аманда тъкмо седна, за да се обади на агента по недвижимите имоти, когато пристигна възрастна жена, помъкнала огромно платно, което очевидно беше влачила по целия път от автобусната спирка.

— Седнете — настоя Аманда, като пое картината и внимателно я опря на щанда. — Желаете ли малко вода или чаша чай?

— Благодаря ви, мила — жената поклати глава и се зарови в сламената си, преметната през рамо чанта, — но бих предпочела нещо по-силничко — измъкна миниатюрно шишенце с червеникава течност и го гаврътна на един дъх. — Джин — намигна тя. — Домашен. Действа страхотно. Така — огледа с надежда галерията. — Къде е жената, която дойде на кръжока ни по рисуване? Каза да донеса картината, като я завърша, щяла да ми даде тридесет лири. Веднага ще отида да си платя с тях тока. Иначе ще ми го изключат.

— Опасявам се, че Луиз тази сутрин отсъства.

— Но тя ми каза, че е тук всяка сряда. Изминах пет километра — посочи платното — с това благословено нещо в ръце. Няма да го връщам. Ще получа инфаркт.

— Може ли да я погледна? — тридесет лири бяха толкова малко, а дори картината да беше страшно грозна, вероятно щеше да си струва да я купи.

— Да, може. Между другото казвам се Сейди, Сейди Джонсън. И може би ще пийна един чай.

Аманда й приготви чая с надеждата, че обича марката „Лапсанг Сушонг“.

— Нямате ли „Пи Джи Типс“? — запита Сейди. — Винаги използвам пликчетата с чая по два пъти, тъй че ще ми е приятно да изпия чаша истински силен чай — това разкритие на подробност от живота на възрастните граждани в просветена, съвременна Британия бе направено без капка самосъжаление.

— Съжалявам. Луиз предпочита китайски чай.

— Естествено. Вие ми изглеждате приятно момиче — сподели жената. — Да ви кажа правичката, не ми допадна лицето на онази, как беше…

— Луиз.

— Нахакана е. Влиза в часовете по рисуване и започва: „Ще взема тази, ще взема онази.“ И в Малайзия имахме такива жени. Винаги бяха съпруги на низшите чинове. Съпругите на офицерите никога не се държахме така.

Аманда с удоволствие би изслушала разказа на Сейди за класовата система сред военните в Югоизточна Азия, но в галерията влезе нов клиент.

— Мога ли да погледна картината? — взе острия нож, с който разрязваха опаковките, сряза канапа, който Сейди старателно беше вързала на десетки възелчета, и започна да развива кафявата хартия.

— Не я късайте — смъмри я Сейди. — Купила съм я чак от пощата. Струва почти две лири. Пладнешки грабеж. Ще я използвам и за следващата си творба.

Аманда махна остатъка от опаковката колкото можа по-внимателно и я сгъна. После облегна творението на Сейди на отсрещната стена и го заразглежда.

Усети по тила си лека тръпка на вълнение. Картината беше прекрасна.

В единия ъгъл беше изобразена слънчева трапезария с купа плодове пред отворен прозорец, а далеч долу, отвъд него се виждаше крайморски град, може би Лейнтън. Средната част представляваше различно пространство, доста по-голямо, и там беше нарисувана ваза с цветя върху друга маса и писалище със стол отпред, на което лежеше отворен дневник. А в десния ъгъл имаше още една стая и още един отворен прозорец, гледащ към гората.

— Нарича се „Спомени“ — обяви Сейди. — Това са къщите, в които съм живяла в продължение на повече от шестдесет години.

— Нищо чудно, че са толкова пълни с живот — Аманда се усмихна, усетила неочаквани сълзи в очите си. Рисуването на Сейди не беше модерно. Тези напомнящи Матис цветове и форми нямаше да допаднат на снобския художествен свят, същото се отнасяше и за фигуративното естество на образите, но дълбочината на чувствата беше изключителна. От нея лъхаше на живот, изпълнен с прекрасни мигове.

Аманда много я хареса.

— Имате ли и други? — запита тя.

— О, да — Сейди сви рамене. — Много. Така, а сега може ли да получа тридесетте лири, за да си платя тока?

— Разбира се — Аманда млъкна. Представи си как Луиз ще я убие. Добави: — Всъщност тридесет лири са прекалено малко. Ще ви дам сто. А дори и тази сума едва ли е достатъчна. Вие сте роден талант, Сейди. Сигурна съм, че много хора биха харесали работите ви. Изкуството ви е също като вас — пълно с живот.

Сейди само се засмя, докато прибираше парите.

— Минахте се. Можехте да я получите за три пъти по-малко.

— Предпочитам да й се радвам без гузна съвест. Възразявате ли да я купя и да си я задържа, вместо да я изложа на показ? Бих искала да видя и другите. Ще говоря с Луиз за останалите ви картини. При положение — подвоуми се тя с надеждата, че не се разпорежда като някоя безскрупулна търговка на антики с личната собственост на Сейди — че искате да продадете някои от тях.

— Някои ли? Мечтая да се отърва от всичките. Рисувам, защото не зная как иначе да се справя с чувствата си. Биха ме задушили. Непрекъснато напират да се излеят върху платното. Това, което не мога да си позволя, са нужните ми материали. Знаете ли, че цената на боите е направо престъпна?

Аманда преброи парите. Смяташе да си купи чифт ленени панталони и някакви летни сандали, но нещо й подсказа, че Сейди ще се окаже много по-добра инвестиция.

— Прекалено много са, мила — Сейди поклати глава. — Живея доста скромно.

— За материали. С талант като вашия трябва да рисувате колкото ви се иска.

— Знаете ли, мила — Сейди стисна ръката й, — изражението на лицето ви, когато погледнахте картината ми, наистина я погледнахте, ми достави по-голямо удоволствие, отколкото може да си представите. Ето визитката ми. Аз си я нарисувах. Обадете ми се, ако искате да дойдете да видите останалите.

Визитката й сама по себе си беше произведение на изкуството — на яркочервен фон бяха изрисувани зелени листенца, образуващи сложна фигура. Каква изумителна жена беше Сейди. Аманда едва сдържаше вълнението си, докато чакаше Луиз да се върне и да научи за откритието й.

Луиз се появи чак следобед, изглеждаше страшно доволна от себе си.

— Знаеш ли — започна да се перчи тя, като захвърли шала си с циганска невъздържаност. — Струва ми се, че ме чака голямо бъдеще в областта на вътрешното обзавеждане, особено сега, когато онзи страховит минимализъм е изпята песен. Приятелката ми дори намери име за стила ми — „новобохемски“. Смята, че ще е следващият голям удар след сиромашкия шик. Божичко — картината на Сейди беше подпряна зад щанда, защото Аманда се надяваше да си я запази. — Какво е това ужасно нещо?

— Всъщност я смятам за прекрасна. Една възрастна жена я донесе. Каза, че си й предложила за нея тридесет лири в кръжока по рисуване.

— Боже мой! Мислех, че ще бъде изглед от Лейнтън, а не мешавица от глупости. Няма да мога да я продам.

— Вече я продаде. На мен. Дадох й сто лири за нея.

Луиз притихна.

— Да не поставяш под въпрос преценките ми, Аманда?

Аманда усети гнева да клокочи в нея. При нормални обстоятелства щеше да каже: „не“. Но днес, след като видя таланта на Сейди и пренебрежителното отношение на Луиз, разбра, че повече не може да мълчи.

— Да, точно това правя. И тях, и методите ти. Експлоатирането на възрастни жени не е сред приемливите ти качества.

— Я стига! Всички галерии експлоатират неизвестните. Всъщност галерията поема риска. Знаеш го много добре.

Аманда стоеше лице в лице с Луиз и си даваше сметка колко силно и от колко дълго време беше негодувала срещу методите й.

— Смятам, че това е краят на съвместния ни път, нали? — тихо изрече Луиз.

Аманда пое дълбоко дъх. Не само че мечтата й за собствена галерия беше обречена, но оставаше и без работа.

— Така мисля. Държиш ли да работя по време на срока за предизвестието?

— Предпочитам да не го правиш. Ще бъде неловко и за двете ни. Ще ти дам от касата двуседмична заплата.

На Аманда й се искаше да я запрати в лицето й, но от приходите й зависеше прехраната на семейството и гордостта беше недопустима.

Взе картината си.

— В такъв случай довиждане, Луиз.

Направо не можеше да повярва, че след години на приятелство и съвместна работа всичко свършваше по този начин. Единственото хубаво нещо беше, че вече не дължеше лоялност на Луиз. Тя може да бе накарала Сейди да донесе картината си, но не проявяваше разбиране и уважение към работата й. Ако Аманда придобиеше своя галерия, Сейди щеше да бъде първата художничка, чиито творби щеше да изложи.

Луиз вече бе насочила вниманието си към поредния купувач, така че Аманда взе картината и безмълвно напусна.

Беше прекалено далеч да я носи, а таксито би било екстравагантност при така създалия се неин нов статут или по-скоро при липсата му, затова реши да вземе автобуса.

Но на спирката не се появи никакъв автобус. Все пак щом Сейди на нейната възраст можеше да носи платното, положително и Аманда щеше да се справи.

Оказа се, че извади късмет. Ангъс Дей се връщаше в службата си след съвещание на строителната площадка и беше оставил Клио при Лади, за да й опише различните етапи, включени в построяването на една къща. Аманда почти не виждаше от картината и не го забеляза да спира. Едва не се блъсна в отворената врата на колата.

— Това изглежда трудно за носене. Да ти помогна ли?

След разговора с Люк предната вечер Аманда не знаеше дали да подозира Ангъс, или не. Може би й се представяше случай да понаучи нещичко за мотивите му.

Накрая трябваше да свалят гюрука, за да наместят картината.

Ангъс бърбореше непринудено по време на петминутното пътуване, видимо без да му минава през ум, че между двамата би могла да съществува някаква студенина. Дори запита дали на Клио й харесва практиката.

— Невероятно схватлива е — похвали я той, преди Аманда да отговори на въпроса му — и успява да намира подход към най-различни хора — от общински наематели до надути бюрократи. Всички я харесват. Мисля, че наистина ще се гордееш с нея, с каквото и да реши да се занимава в крайна сметка. Трябва да е много вълнуващо — добави с копнеж — да гледаш как от детето израства съвсем самостоятелна личност, която има свой живот и която не можеш да предскажеш или контролираш.

Самата Аманда толкова често беше мислила и говорила на Джайлс за това, че сега можа само да кимне. Въпреки вчерашната сцена, трябваше да признае, че Ангъс по нищо не приличаше на хората, които биха се опитали да отмъстят, като завъртят главата на младо момиче и се възползват от това, че то очевидно им вярва и ги харесва.

— Тя наистина се радва, че работи с теб — призна Аманда.

— А ти? — внезапно се втренчи в нея със стоманеносивите си очи. — Щастлива ли си с новия си приятел?

Аманда усети, че яростно се изчервява.

— Вчера минах покрай вас — водих майка ми в болницата за процедури. Отбих се да видя дали Клио не иска да я закарам — когато Ангъс разказваше случая, изглеждаше някак си съвсем невинен. — Отвори ми Люк. С увита около кръста кърпа. Май не се зарадва, като ме видя.

Представата за Люк, отварящ вратата полугол, внезапно силно ядоса Аманда. В това имаше нещо толкова самонадеяно, толкова нагло и собственическо. Защо не беше се облякъл или не бе сложил поне халат? Трябва да беше минал поне половин час от излизането й, а вече се бе изкъпал. Какво ли е правил през цялото това време?

— За Луиз ли ще я пазиш? — запита той, за да запълни неловкото мълчание.

Тя погледна платното.

— Моя я. Всъщност току-що ме уволниха — веднага млъкна. Защо му казваше това? Още не беше съобщила новината дори на семейството си.

— Добре. Значи нищо няма да ти попречи да откриеш собствена галерия. Нали знаеш, че си доста по-талантлива от Луиз?

— Не получих хангара за лодки — започна Аманда. — Друг ще го наеме.

Кой знае защо, той сякаш се усмихна.

— Виж — започна тя, осъзнаваща колко близо един до друг се намират, — онзи път, в новогодишната нощ… Държах се много лошо.

Ангъс внимателно се взря в очите й.

— Не, не е вярно. Държа се прекрасно. Просто моментът беше лош — посегна и махна от лицето й кичур коса. — Всъщност вероятно беше най-лошият избор на момент в целия ми живот.

Аманда осъзна, че бяха спрели пред дома й.

— Дай да ти помогна — той взе картината.

Тя се надяваше Люк да го няма вкъщи, другите също, а външната врата беше успокояващо заключена два пъти. Дали трябваше да го покани? Под въздействието на момента се реши.

— Искаш ли чаша чай? Или едно уиски?

— В четири и половина? — засмя се той. — Малко е раничко дори за пияниците шотландци. Но с удоволствие ще изпия един чай.

Всъщност имаше делова среща, но колко често получаваше покани от Аманда?

Телефонният й секретар настойчиво примигваше, давайки знак, че са записани две съобщения.

— Имаш ли нещо против да ги прослушам? Може да са важни.

— Давай.

Съобщенията загърмяха от стария секретар на Аманда.

„Здравейте. Обажда се Стивън Уилямс от Югоизточната банка. Искам да ви се извиня, че онзи ден ви дадох погрешна информация. Всъщност с удоволствие ще ви отпуснем заем. Може би ще дойдете при първа възможност да подпишете формулярите.“

Аманда смаяна натисна бутона за паузата. Беше убедена, че шансът й да получи заем е колкото да спечели от лотарията, без да си купува билет.

Натисна бутона за второто съобщение. Беше агентът по недвижими имоти, който я информираше, че конкурентът й — „Компютър Сентръл“, се е отказал от подписването на договор. Хангарът за лодки в Лейнтън беше неин, стига да го искаше. Всъщност можеше веднага да получи ключовете.

Аманда се отпусна на канапето, останала без дъх.

— Може би това е знак — обади се Ангъс, — че ти и хангарът сте родени един за друг. Да направя ли аз чая? Изглеждаш, сякаш си видяла армия от призраци. Мислех, че галерия в хангара е точно това, което искаш.

— Така е. Повече от всичко на света. Просто трябва да издържам семейството си.

— Но бившият ти съпруг положително…

— Дава колкото може… което е съвсем малко — прекъсна го Аманда. — Води децата в чужбина през ваканцията и ги взема на празници, но забравя, че трябва да изплащаме ипотека. Затова съм така смаяна, че се е съгласил за заема. Банката положително го е питала, той е съсобственик на къщата.

Но Аманда нямаше време да продължи мисълта си, защото в ключалката се завъртя ключ и се появи Люк, хубавото му лице пребледня от гняв при вида на Ангъс.

— Идвам от галерията. Луиз ми каза, че си напуснала.

Аманда сви рамене.

— Може и така да се каже. Луиз сметна, че е време да се разделим, и аз се съгласих.

— Би могла поне да го обсъдиш с мен — обвини я Люк. — Аз отказах предложение за работа, каквото се среща веднъж в живота, за да остана в Лейнтън, а ти напускаш работата си, без дори да поговорим за това.

— Ами тогава се налага да се довериш на преценката ми — брадичката й войнствено се вирна, — нали така? Защото имам някои доста добри новини — по някаква причина убедеността й, че няма да срещне неговото одобрение, я накара още по-убедено да продължи: — Току-що се съгласих да взема на изплащане стария хангар за лодки на пристанището. Люк, ще отворя собствена галерия и вече открих приказна художничка за първата изложба!