Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (3)

Глава 3

Аманда не можа да повярва колко бързо ги връхлетя коледната бъркотия. Щом започна декември, Луиз увеличи работното им време, за да посрещне сезонното търсене. Магазинната част на галерията правеше голям оборот с благотворителни картички, пеещи дядо коледовци и подаръчета под пет лири. Група пенсионери бяха пропътували осемдесет километра с автобус, за да напазаруват в Лейнтън, а ако се съдеше по врявата, която вдигаха, сигурно се бяха отбили в една-две кръчми по пътя и сега шумно търсеха репродукциите на Берил Кук, изобразяващи пищни дами, разсъбличащи още по-пищното си бельо. В един неприятен момент Аманда си помисли, че ще стигнат дотам да последват примера им.

Беше дълбоко благодарна, когато времето за затваряне в събота най-сетне настъпи, и по изключение облекчена, че както винаги ще прекара вечерта с Шон на пица пред телевизора, а няма да ходи на някоя вълнуваща вечеря с кавалер. Това беше ритуалът им за събота вечер, когато Клио излизаше с приятелки.

През този период на голяма заетост Аманда даваше на дъщеря си допълнителни джобни пари, за да гледа Шон, което Клио правеше крайно неохотно и само след изкрънкване на извънредно високо повишение на цената. Понякога Аманда се чудеше струваше ли си изобщо да работи. Парите едва стигаха за покриване на допълнителните разходи по плащането на Клио и на жената, която наглеждаше Шон през ваканцията. Но дори да не съществуваше факторът пари, ако не работеше, щеше да полудее да си стои вкъщи и да оплаква крушението на брачния си живот по цял ден. Освен това, на четиридесет и една беше прекалено млада, за да се примири с мизерната социална пенсия.

Тъй като Клио обикновено я посрещаше с „Каква досада, Джасмин ме покани да отида у тях, но не можах заради него!“, като посочваше брат си, сякаш бе някакво сатанинско изчадие, а той беше много мило десетгодишно хлапе, погълнато от електронната си игра, Аманда се изуми, когато откри, че я чака в кухнята с приготвена чаша чай и широка усмивка на лицето.

— Здравей. Няма ли да излизаш довечера? — запита деликатно Аманда. Клио, макар и на шестнадесет години, още не беше открила момчетата. Движеше се с група приятелки, които ги наблюдаваха от разстояние и им се подиграваха.

— Мамо, имаш няколко отговора на обявата! — момичето възторжено размаха три плика.

— Откъде знаеш, че са отговори на обявата?

— Просто на връщане от училище минавам покрай редакцията на вестника и не можах да се стърпя да не проверя. Чакат те три писма. Давай, отвори ги!

Аманда остави торбите и седна на кухненската маса. Сега, когато вече бяха пристигнали, тя почувства странна неохота да отвори писмата. Беше толкова унизително.

— Първо да си изпия чая.

— Не! Не! Искам да знам какво представляват. Толкова е интересно!

— Все пак не съм жива версия на предаването „Среща с непознат“, съществуваща само за твое развлечение!

С чувството, че е отново глупава ученичка, Аманда отвори и трите писма. От едното изпадна снимка и Клио се хвърли към нея.

— Ооо, я виж! Много добре изглежда.

Наистина лицето на снимката беше изненадващо привлекателно. Поне нямаше две глави, на челото му не пишеше „неудачник“ и нямаше дори бегла прилика с убиеца от „Психо“.

— Наистина е много сладък — настоя Клио. — Прилича на учителя ни по физкултура господин Бътлър, а всички яко си падаме по него.

— В кое писмо беше? — запита Аманда, като взе и трите.

Клио направи гримаса.

— Ами не знам. Може да е написал името си на гърба.

Но обратната страна на снимката беше празна.

— Съжалявам, мамо — Клио изглеждаше разтревожена. — Може пък да го идентифицираме по писмата — грабна ги и ги прочете с невероятна бързина. — Съвсем еднакви са. Над тридесет и пет годишен, с добро чувство за хумор, собственик на къщи, разведен или вдовец. А, този звучи добре. Слушай. „Приятелите ми мърморят, че вечно ги отегчавам с темата за провала на брака ми. Време е да затворя тази страница и да отворя нова. Искрено се надявам, че може да е с вас.“ Брей, мамо, той като че ли те харесва! Вероятно снимката е негова. Погледни тези големи хубави очи. Жена му сигурно е била луда, щом го е пуснала да си отиде. Трябва да се срещнеш с него. Искам да кажа, какво губиш? Ако не го харесаш, няма да го видиш повече.

— Предполагам, че си права.

— Хайде, мамо, защо се мъчихме да пускаме обявата, ако няма да направим и следващата стъпка?

— Добър въпрос. Все пак защо говориш в множествено число, Бледобузке? Аз съм тази, която трябва да ходи на среща с тях — в този миг й се струваше, че от това по-страшно няма.

Телефонът звънна и отклони Клио от мисията й. Изтича да се обади.

— Татко е. Иска да говорите за пътуването.

Джайлс бързаше. Чуваше се гласът на Стефани, която му викаше, че закъсняват за някакво празненство.

— Здравей, Аманда. Купих билетите. Ще ви чакам на летището на двадесет и втори в три следобед. Надявам се да дойдат с готов багаж и паспорти в ръце. От „На открито“ ще им осигурят ски и скиорски екипи и ще ми изпратят сметката, а аз ще им давам джобните пари. Ако можеш да набавиш крем против изгаряне на лицето и да се погрижиш да имат подходящо облекло за вечерите, ще бъде чудесно. Трябва да бягам. Съжалявам.

Аманда изпита краткото и неблагородно бодване от задоволство при мисълта колко ли е неприятно на Стефани, че Джайлс заминава на почивка с Шон и Клио. И тя се оказваше изоставена. А може и да чувстваше облекчение, че няма да се наложи да полага усилия да се държи мило с децата на Джайлс. Две седмици без тътнещата му енергия можеха да се окажат и истинска благословия. Тя ли не го знаеше.

Остави слушалката. Джайлс беше учудващо щедър. Тя предпочиташе да получава редовно издръжката, за да плаща за най-необходимото вместо подобни изхвърляния, но все пак.

Двете седмици без децата се мержелееха тягостно напред. Две седмици, през които майка й щеше да й натяква да излиза повече, да се запознае с някой мъж и само читателската група щеше да я спасява от превъртане. Следващата им книга беше „Как да оцелеем по Коледа“ на Джили Купър, два екземпляра от която Рути бе открила в някаква антикварна книжарница и сега си ги предаваха от ръка на ръка, все едно е някакъв забранен текст в бившия Съветски съюз.

Аманда се върна в кухнята и още веднъж погледна към писмата на Самотните сърца. Сега беше най-подходящият момент да им отговори, а някак си не й се щеше. В ушите й звучеше гласът на Клио, който я питаше защо са си правили труда да изпращат обявата, ако не предприеме и следващата стъпка. После се вмъкна и заповедническият тон на Луиз, същински гръцки хор, който й напомняше, че дните на свобода, които се задаваха, бяха идеалният момент да си потърси мъж. Вярно беше, че в отсъствието на Клио и Шон може би ще е по-лесно да разбере какво мисли за отговорилите на обявата, освободена от неизбежната преценка на децата.

Клио беше права. Сега бе моментът. Какво имаше да губи?

„Достойнството си, ето какво“, напомни си тя, като се върна при телефона, за трети път изгубила смелост. Щеше да се превърне в нещастна особа, прибягнала до самопредлагане, в отхвърлена от обществото жена, принудена да се среща с непознати мъже под часовници. Хората щяха да се досетят и да започнат да я сочат с пръст.

„О, едва ли — твърдо се заубеждава тя. — Хората са прекалено заети със собствения си живот, за да забелязват твоя. Ти жена ли си или мишка?“

Котката дойде и се излегна в краката й, като се отъркваше в нея.

— Нямаше да бъдеш толкова мила с мен, ако бях мишка, нали? И ти смяташ, че трябва да отида, а?

Отвърна й обичайното мяукане.

— Добре. Да го направим, преди да съм променила решението си.

 

 

Веднага изникна въпросът, къде да се срещне с първия кандидат.

Накрая се спря на винарната насред търговския център — беше идеалното място. Ярко осветено, пълно с хора и с много изходи. Освен това, ако той не дойдеше, тя можеше да се престори, че пийва набързо чаша шардоне, преди да тръгне да пазарува. Там винаги беше пълно с жени. Поне нямаше да я накълцат на парчета и да я пратят по пощата на семейството й. Но най-големият риск не беше превръщането й в кайма, а срещата с някой познат. Все пак бе риск, който се налагаше да поеме. Положително нямаше да отиде на някое тъмно, романтично и опасно място.

Вторият въпрос беше какво да облече.

— Не прекалено строго — посъветва я Клио, която неприятно изненада Аманда с непоколебимата решителност, че знае всичко за срещите по обяви във вестник. — Мъжете не могат да траят деловите жени. Какво ще кажеш за розовата ангорска блуза?

— Категорично отказвам да изглеждам пухкава на първа среща — отсече Аманда. — Не съм пухкав тип жена.

— Не им го казвай. Мъжете обожават пухкавите жени.

Най-сетне се спря на морскозеления плюшен жакет, който страхотно подчертаваше очите й, и чифт меки, широки панталони. Клио би я посъветвала да покаже хубавите си крака, но Аманда вече я беше изгонила от стаята си.

— Къде отиваш така нагласена? — подозрително запита Шон. Мразеше тя да изглежда добре, защото означаваше, че излиза. Но в този случай, усетил напрежението във въздуха, реши да бъде великодушен. — Много си красива — заключи той.

Когато Аманда и Клио в хор извикаха „Аааа“, той направи малко отстъпление.

— За майка.

Аманда се чувстваше нелепо притеснена.

Слава Богу, във винарната беше прилично пълно, без да е претъпкано. Тя откри едно ъгълче, откъдето можеше да вижда целия бар и така да се увери, че Тони — така се казваше мъжът — изглежда прилично, преди сама да се представи. Бяха говорили кратко по телефона. Гласът му бе приятен, може би наистина това беше начало на нова страница, както мило бе писал в писмото си. И за двамата. А най-хубавото беше, че Тони изобщо не звучеше като Джайлс.

Съзнаваше, че е старомодно, но предложи той да носи в ръка местния вестник, за да го познае. Надяваше се наоколо да не гъмжи от мъже с „Лейнтънска вечерна поща“ в ръка.

Трябваше й цяла вечност, за да привлече вниманието на сервитьорката. Момичето очевидно беше завършило курс за напреднали по „Как да избягваме погледа на клиента“. Особено ако клиентът беше сама жена. Най-сетне, когато не останаха необслужени маси, тя благоволи да обърне внимание на Аманда.

— Какво да бъде? Чаша бяло?

Аманда възнамеряваше да поръча точно това, но тонът я жегна.

— Какви наливни бели вина предлагате? — запита тя. Проклета да е, ако се остави това момиче да я притеснява. — Шардонето сухо ли е?

Сервитьорката сви рамене, сякаш казваше: „Не съм го опитвала. Не и при тази заплата.“

— Здравейте — прекъсна ги мъжки глас, който накара Аманда да подскочи. — Очаквате ли някого, или мога да седна за малко при вас?

Аманда се изчерви като домат. Най-лошият й кошмар се беше сбъднал. Мъжът, който я поздрави, не бе Тони от обявата, а Ангъс Дей.

С типичната за строителните предприемачи безцеремонност той седна, без дори да изчака отговора. В интерес на истината Аманда беше прекалено заета с кашлицата от задавянето си, за да му отговори.

— Работата е там — продължи Ангъс, — че последния път много бързахте и не успях да ви се извиня както трябва.

— Вижте — започна Аманда отчаяна, че не ще успее да се освободи достатъчно бързо преди появата на Тони, — вината наистина не беше ваша. Аз връхлетях на заден ход върху колата ви. Проявихте извънредно великодушие, като не повдигнахте обвинение срещу мен.

— Майка ми твърди, че съм бил груб и непоносим.

Тя с усилие се удържа да отбележи, че може би трябва да се опита да мисли сам, но искриците в очите на Ангъс Дей й подсказаха, че всъщност не бе обърнал голямо внимание на думите на майка си. Тогава защо беше толкова щедър?

Ангъс вече бе поръчал не чаша, а цяла бутилка. Аманда забеляза колко охотно сервитьорката взе неговата поръчка, като дори добави и усмивка.

— Е, как е животът в най-голямата галерия на Лейнтън? — запита той.

Можеше да оспори това описание на „Вълна“ или дори да се учуди откъде, по дяволите, знае къде работи, когато отново се задави с напитката.

Появи се Тони от обявата. На лицето му грееше познатата от снимката усмивка, разликата бе в ръста. Беше не само нисък, беше дребосък, висок около метър и четиридесет и пет. Аманда пък бе рядко висока за жена и го надвишаваше поне с тридесетина сантиметра.

Тя тайничко се скри зад Ангъс, въпреки че се мразеше за това, повтаряше си, че не е грях да си нисък, че седемте джуджета са крайно мили, но в сърцето си знаеше, че между нея и Тони не може да има нищо.

Скри се зад Ангъс само за да открие, че той изучава лицето й. Облегна се назад да извади нещо от джобовете на кашмирената жилетка и безмилостно откри главата й за погледа на Тони.

От своя страна дребосъкът нетърпеливо оглеждаше масите, стиснал местния вестник. По дяволите! Умишлено го беше обърнал на страницата със Самотните сърца за по-лесно разпознаване. На Аманда й се прииска да умре. Беше безсилна да спре издайническата червенина, покриваща лицето и врата й и несъмнено придаваща й вид на варен рак. Усети дланите си мокри и лепкави. Тони спря за момент близо до тяхната маса и се втренчи в нея. Слава Богу, че снимката, която му беше изпратила, бе толкова древна. Въпреки това не трябваше да я изпраща. О, Боже, прииска й се да падне от стола и да умре.

Тони очевидно бе взел решение. Закрачи решително, доколкото му позволяваше ръстът.

Внезапна искрица на разбиране просветна в очите на Ангъс. Не беше сигурна, че се досеща какво става, ала зачака изблика на смях.

Вместо това той се извърна и загледа с усмивка новодошлия.

— Търсите ли нещо? Може ли аз или съпругата ми да ви помогнем?

— Не, благодаря, всичко е наред — Тони подозрително въртеше очи от единия към другия и явно се чудеше дали да не предизвика Ангъс. Очевидно беше прозрял, че Аманда е жената от снимката. — На ваше място бих постегнал юздите на половинката си.

Аманда закопня земята да се отвори под краката й или тялото й да се разпръсне на атоми във въздуха, за да не се налага отново да погледне Ангъс Дей.

— Трудно положение — рече той с изненадващ такт и й наля още една чаша вино, — когато половинката ти се появи внезапно и те завари в неловко положение — нямаше и следа от подигравателна усмивка, само неподправено съчувствие. — Моята си тръгна преди години, избяга със съдружника ми и оттогава не съм виждал нито единия, нито другия.

— Какъв ужас. А имате ли деца?

— Слава Богу, не.

На Аманда й се стори, че долавя сянка на болка в думите му.

— Тя каза ли ви защо?

— Очевидно, защото бях женен за работата си. Лора казваше, че сме трима в брака, също като Чарлс и лейди Ди. Тя, аз и мобилният ми телефон — усмихна се съжалително и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици, родени от смях или страдание. — Всъщност думите й не бяха лишени от основание, макар тогава да не го разбирах. Сега съм единственият строителен предприемач под слънцето без мобилен телефон. Не приемам служебни разговори у дома. За съжаление малко късно за брака ми.

— Трябва да е било голям шок.

— Да. А при вас?

Аманда изведнъж се смути.

— Ами обичайната история. Съпругът ми ме напусна заради десет години по-млада жена. Колежка. Смята го за прекрасен. Засега. А най-лошото е — изведнъж осъзна, че още не беше казвала това дори на Рути или Луиз, знаеше каква ще е реакцията им, — че ще има бебе. Всъщност близнаци.

— Човешките драми не се отличават с особено разнообразие, нали? — отбеляза Ангъс.

— Това не ги прави по-малко болезнени — наежи се Аманда. — И всяка от тях изглежда уникална за засегнатите от нея хора.

— Съжалявам. Не исках да ви обидя.

Аманда забеляза, че с фина изтънченост той избягваше думата „проблеми“, а също и че е учудващо чувствителен слушател. Човек би помислил, че при тази репутация на пробивен бизнесмен би се интересувал единствено от себе си, но докато й наливаше поредната чаша вино, тя му разказваше неща, които не признаваше и пред самата себе си.

— Така — той, изглежда, усети, че й е нужно да смени темата. — Как се работи за такава седемглава ламя?

Аманда се усмихна на описанието на Луиз.

— А, не се оплаквам. Поне си плащам сметките. Единственото лошо е, че двете имаме съвсем различни вкусове.

— Не е приятно това да се случи в галерия за произведения на изкуството. Общите вкусове не са ли едно от най-важните неща?

— Не и при нашето положение. Тя е собственичка на галерията, аз съм наемна работничка. Купи я с обезщетението при развода си. Искаше да я нарече галерия „Издръжка“. Но не мисля, че много от клиентите ни биха схванали шегата.

— Хайде, хайде. Не ги подценявайте.

— Не ги подценявам! — Аманда усети, че я бодва раздразнение. Какво ли разбираше човек с положението на Ангъс Дей от живота на обикновените хора? — Дори ги надценявам. Вярвам, че тези хора имат съвсем добър вкус, а Луиз е тази, която е убедена, че определени неща няма да се продават. Миналата седмица дойде млада скулпторка, чиито работи страшно ми харесаха, но Луиз категорично я отряза.

— Какви бяха творбите й?

Някак незабелязано Ангъс бе поръчал нова бутилка вино, а сервитьорката го наля в чашите им, като му се усмихваше предизвикателно.

Може да беше редовен клиент, търсещ свободни жени. Аманда отново се изчерви, той почти сигурно се бе сетил защо е дошла тук. Колко тъпо, както би се изразила Клио.

— Беше невероятно. Изваяла е от дърво няколко птици — натуралистични и все пак абстрактни, ако термините не си противоречат. Изработила беше направо фантастична гнездяща чайка, чийто модел била птица, която наблюдавала през прозореца си тук, в Лейнтън. Мислих, че може би Луиз ще се съгласи да я вземе само заради това, понеже държи на местния колорит. Но не. И двойка прекрасни ухажващи се чапли. Всъщност тях ги взехме при условие, че ако до три седмици не се продадат, ще ги върнем! Самата щедрост.

— А ако галерията беше ваша, щяхте да подходите различно, така ли?

— Ако галерията беше моя, щях да й уредя изложба! — Аманда не беше осъзнала колко много бе харесала творбите на момичето.

— Тогава защо не си уредите своя галерия?

Аманда глухо се засмя.

— За съжаление бившият ми съпруг не е щедър като онзи на Луиз. В моя случай само с името съм готова: галерия „Моля те, изпрати ми месечната издръжка“.

— А заем?

— Кой ще ми даде пари назаем?

— Вие сте достатъчно запалена. Съчетайте тази запаленост със солиден бизнес план. Наоколо е пълно с подходящи помещения.

— Но все пак ще ми трябва някакъв капитал.

— Аз започнах с петстотин лири.

Аманда го погледна. Кой знае защо, от лекотата, с която Ангъс Дей общуваше, и от начина, по който носеше скъпите си дрехи, беше решила, че той е роден с парите си. А сега я поощряваше да започне свой бизнес. Смешно, но никой, нито майка й, положително не и Джайлс, нито дори Клио някога й бяха предлагали да направи нещо сама, да поеме риск за нещо, в което вярва.

Разговорът на читателската група по темата какво е добър съпруг се мярна в главата й. Някоя от тях, май беше Рути, а може би и мишлето Ан, беше казала, че добър съпруг е онзи, който те поощрява да разпериш криле.

Внезапно осъзна, че мъжът срещу нея е интересен и привлекателен, и се смути. Посегна да се пипне за врата с привичния си детски жест, носещ успокоение, и успя да обърне чашата си право в скута на Ангъс.

— Божичко, страшно съжалявам — изпелтечи тя, а постоянните обвинения на Джайлс колко е несръчна прокънтяха в ушите й. Беше толкова смутена, че посегна да попие течността с книжна кърпичка, преди да разбере колко неловко ще се получи.

Ангъс се засмя.

— Не се безпокойте, имам дузини такива панталони. Мразя да пазарувам и затова винаги нося една и съща комбинация. Помощничката ми твърди, че трябва да ида на работа в Китай. Очевидно там ще се слея с множеството.

— Трябва да тръгвам — Аманда усети колко дълго се е застояла. Клио положително вече я смяташе за убита. Огледа се, за да се убеди, че Тони Самотното сърце не беше наоколо.

— Мисля, че си отиде — обади се Ангъс с безизразно лице.

Наистина беше отгатнал, че е тъжна, отчаяна жена, изпаднала дотам да търси срещи чрез обяви във вестника. На Аманда й се прииска да е, на което и да е друго място във вселената. Очакваше всеки момент да чуе: „Не разбирам как жена като вас може да си търси мъж чрез вестник.“

Вместо това Ангъс й се усмихна, без да обръща внимание на смущаващото мокро петно на панталоните си, и рече:

— Беше ми много приятно да изпия чаша вино с чаровна и интелигентна жена като вас.

Наистина си го биваше. Вместо да я унижи, успя да я накара да се почувства поласкана. Малко пламъче на възбуда, далечен спомен за това, какво е да си в компанията на чаровник, който видимо те намира за привлекателна, пламна в душата на Аманда.

— Нека поне да платя последната бутилка вино — настоя тя и извика сервитьорката, като размаха кредитната си карта.

— Добре — сви рамене той, — но не смятам, че приемат карти от видеоклубове.

Аманда невярващо погледна картончето в ръката си. Как можа така да оплеска нещата?

— Между другото — добави Ангъс, — за онези чапли, които споменахте. Може да мина да ги погледна.

Аманда прехапа устни. Какво значеше това, чаплите ли искаше да види или нея?

— Разбира се, ето визитката ми. Повечето вечери не затваряме преди шест.

— Благодаря. Може би ще ме посъветвате. Трябва да купя специален подарък за много специален човек. И ми се струва, че чаплите наистина ще й допаднат.

Думите му й подействаха като леден вятър, угасил слабото пламъче на привличането. Само тъпачка би помислила, че мъж като него ще е свободен. Беше богат, чаровен. И имаше много специален човек в живота си.

— Ще ви чакам — успя да измънка тя, преди да хукне към паркинга.

— И не забравяйте идеята за галерията — извика той след нея.

Но и тази — също като идеята, че Ангъс Дей я харесва — се оказа някаква глупава мечта.