Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (5)

Глава 5

— Чао, мамо! — Клио силно притисна Аманда и й изкара въздуха. — И никакви срещи с непознати мъже по баровете, докато ме няма.

Всички стояха нежно прегърнати на летището.

— Обещавам — Аманда се опитваше да прикрие колко смазана се чувства от заминаването им. — Искам да си прекарате страхотно и гледайте да се възползвате от всички възможности. Разбрах, че учителите по ски били невероятни по това време на годината.

— Чао, мамче — Шон се хвърли в ръцете й полуразплакан. Никога не бе я наричал „мамче“. — Ще ти се обадим, щом пристигнем.

Джайлс нетърпеливо си погледна часовника.

— Не се тревожи, скъпа, ще се грижа за тях. Добре ще е да предадем багажа и да влезем в чакалнята по-раничко.

Аманда знаеше какво означава това. Искаше да обърне две уискита на бара, преди да излетят.

Благоволи да й отправи една от специалните си усмивки. Възрастта не беше замъглила ярката му привлекателност. Но може би едно ново бебе или дори близнаци, появили се на четиридесет и пет годишната му възраст, щяха да издълбаят няколко бръчки от грижи. Щеше да е на шестдесет, когато малките достигнеха най-трудната възраст. Каква сладка мисъл.

Забеляза, че Джайлс си носи тъничка книжка с твърди корици. Лошото беше, че щеше да я прочете. Бащинството никога не нарушаваше навиците му.

На гишето за предаване на багажа той вече флиртуваше с наземната стюардеса. Слава Богу, това вече не беше неин проблем. Нека сега Стефани да трепери за Джайлс, когато около него имаше хубави жени под осемдесет. Трябваше да си признае, че е голямо облекчение.

— Довиждане! — докато той вдигаше багажа на гишето, Аманда забеляза, че куфарите му са съвсем нови и скъпи — с колелца и сгъваема дръжка, с която да се теглят без усилие, докато Клио беше с древния куфар на Аманда с една дръжка за носене, а Шон мъкнеше доста оръфан сак „Адидас“. Разводът, осъзна Аманда със съжаление, кара хората да забелязват подобни неща.

— Прекарайте си приказно. Гледайте да не си потрошите краката. Изпратете ми картичка. И не вършете щуротии.

— Спокойно, Аманда — в тона на Джайлс се прокрадна раздразнение. — За Бога, нали съм с тях.

На езика й беше да каже: „Точно това ме тревожи.“ Шон се върна тичешком за една последна, продължителна прегръдка.

— Мамо, нали ще си добре, докато ни няма?

— Аз ли? — шеговито се смая Аманда. — Без цялото това разтребване на стаи и приготвяне на пакетирани обеди? По цял ден ще седя с вдигнати крака и ще гледам телевизия с огромна кутия шоколадови бонбони.

Шон опита да се усмихне.

— Ама няма да има на кого да се караш.

— А, ще имам. На котката.

— Горкото животно!

Маха им продължително и енергично с ръка, после се върна при колата си. Пътят до Лейнтън беше само четиридесет минути. Караше по-бързо от обикновено, въпреки че нямаше спешна работа.

Празната къща беше поразително различна. Разхвърляността, усещането, че домът им е някакво гигантско депо за загубени вещи, което обикновено я вбесяваше, изведнъж се оказа без значение. Вдигна една от маратонките на Шон и забеляза, че я притиска към гърдите си, сякаш е някакъв скъп спомен. Слава Богу, че Клио я беше накарала да купи елха и я бе украсила с всички прашни украшения, които бяха събирали през годините, защото тя нямаше да си направи този труд. А това щеше да е наистина тъжно. На върха на елхата беше кацнала феята със сплесканото лице, върху което някой бе седнал преди години. Аманда се беше опитала да я изхвърли, но Клио не й позволи. Феята бе част от детството на момичето, онази част, когато родителите й още не бяха разделени, и тя беше твърдо решена да я запази.

Аманда тъкмо седна на кухненската маса и се зачуди какво ще прави през следващата седмица, когато звънна телефонът.

— Аманда — командирските интонации на майка й почти правеха излишна телефонната връзка. — Аз съм в голф клуба и тук има един много приятен младеж, с когото държа да се запознаеш. Племенник е на господин и госпожа Уърдингтън и току-що е пристигнал от Фулъм. Работи в Сити. Би искал да те заведе на вечеря — почти виждаше как майка й отправя на младежа „затворническа“ усмивка. Той положително беше с оформени челюсти, преливащ от чувство за собствена значимост, носеше бледорозово поло на „Ралф Лоран“ с прекалено впити джинси и вероятно се казваше Гордън.

— Казва се Гордън — добави майка й.

Аманда едва не се изкиска.

— Съжалявам, майко. Направо съм пребита. Обещала съм си ранно лягане.

— Аманда, наистина си безнадеждна.

— Защо не отидеш ти?

Лошото при майка й беше, че вероятно щеше да отиде.

Тази нощ Аманда откри, че не може да заспи. „Ти си тежък случай на синдрома «празно гнездо»“, каза си тя. Точно това я чакаше, когато децата й напуснеха дома. Клио щеше да си отиде много скоро или поне така й се струваше. Шон щеше да се нуждае от нея по-дълго, но и той щеше да се махне. „Имаш нужда от нещо, което истински да те заинтригува — мислеше тя, — нещо повече от семейство и работа, която не те удовлетворява напълно.“

Докато се унасяше, мислите й се понесоха към празния хангар за лодки, който можеше да се превърне в прекрасна галерия. Неволно се запита за пореден път дали Ангъс Дей й бе изпратил брошурата.

Ако беше така, постъпката му беше изненадващо далновидна. Ангъс Дей очевидно вярваше, че тя трябва да поеме риска. Все пак той беше от рискуващите хора. Усети, че се размеква, но си спомни гневните наематели в „Истклиф“, които беше изхвърлил от домовете им, а също и как сервитьорката му се усмихваше и флиртуваше с него в бара. Ангъс Дей бе нова версия на Джайлс — чаровен, но безскрупулен и лишен от морални задръжки. А да хареса някой като Джайлс, беше грешка, която никога, никога нямаше да повтори.

Беше почти заспала, когато се сети, че Клио и Шон не бяха се обадили от Вал д’Изер. Седна в леглото, умът й се изпълни с образи на горящи самолети. Най-вероятното обяснение беше, че Джайлс е бързал да се добере до хотелския минибар и е отказал да ги чака. Зачуди се дали да не звънне тя, но реши, че прекалено ще заприлича на квачка.

Откъм чантата й се дочу предупредително бипкане. Беше мобилният й телефон, сигнализиращ, че има съобщение. Натисна бутона за текст и на малкото екранче се появи техният специален поздрав:

„Обичкаме те, мамо. Пристигнахме живи и здрави.

Клио“

Като боравеше бавно с клавишите, тя набра думите:

„Обичкам ви, Клио. Легнах си жива и здрава.

Мама“

Беше два дни преди Коледа и касите в галерията хорово пееха „Слава Богу“. Запасите на Луиз от репродукции на Берил Кук в дървени рамки със сини шарки от по девет лири и деветдесет и девет пенса пожънаха луд успех, както и двете италиански херувимчета с мил и закачлив поглед в златни рамки. Няколкото малки фигурки на пълнички голи прегърнати двойки се оказаха неочаквано популярни. Докато увиваше последната, се зачуди как ли ги възприемат хората, на които ги подаряваха. Надяваше се, че гледаха на палавата двойка като на празненство на своята любов, но ако не я възприемеха така, можеха прекрасно да я използват за подпиране на отворените врати при ветровито време.

Когато затвори магазина, тя осъзна, че е поела пътя към дома покрай хангара за лодки с мисълта само да надникне вътре още веднъж. Над морето се издигаше луната и в изпълнените с надежда очи на Аманда блестящата й пътека сякаш водеше към хангара.

— Тук е страшен студ — гласът я стресна — беше Бети Майлс. — Баща ми ме водеше тук, като купуваше риба. Рибарите имаха голяма маса, на която беше изложен пресният улов. Най обичах цацата. Ти обичаш ли цаца? — Бети никога не изчакваше отговор на въпросите си. — Овалваш я в брашно, с подправки, пържиш я в цвърчащо олио и я ядеш с хляб, масло и оцет. Истински деликатес! В наши дни цацата не се среща често, нали? Но имай предвид, че изпитвах малко жал към рибките. Как беше поговорката? Използвай цаца да хванеш скумрия. Всички ядат цацата — и хора, и скумрии. На някои просто не им върви.

— Бети! — извика сестра й Роуз от дървената тераса пред хижата им. — Надявам се, че не досаждаш на госпожа Уелс. Тя вероятно иска да се прибере.

— Всъщност — Бети подсмръкна — заварих я да наднича през прозорците на хангара за лодки и тъкмо й разказвах историята му. Не те отегчих, нали, мила?

— Ни най-малко.

— Роуз не се интересува от хора, а само от кръстословици — доверително рече Бети. — Лека нощ.

И тя забърза към къщи, набраната й женствена пола рязко контрастираше със суровия вкус за дрехи на сестра й и съпътстващите го маниери.

— Дано не те е обезпокоила — извика Роуз, — защото понякога е като грамофонна плоча. Само дето не можеш да я изключиш.

Аманда се усмихна. Не проумяваше как тези две жени бяха преживели заедно петдесет години в тясното пространство на хижата, малко по-голяма от плажно бунгало.

На Бъдни вечер Луиз отвори бутилка шампанско, да отпразнуват успеха на галерията. Някой беше купил дори ужасната картина на лейнтънските пясъци в кошмарното розово и червено.

— Надявам се съпругът ви да я хареса — бе промърморила Аманда, докато увиваше огромното платно метър на метър и двадесет.

— Едва ли — бе въодушевеният отговор. — Аз я харесвам. Той и без това е далтонист.

Аманда трябваше да си прехапе езика, за да не добави: „Толкова по-добре за него.“

— Е, къде ще прекараш Коледа? — запита я Луиз, като повторно напълни чашите им.

— С майка ми.

— Ужас.

— Не е толкова ужасно, колкото предложението й за коледна вечеря в голф клуба.

— А къде ще вечеряте? Ще готвиш ли? Струва ми се тъпо в отсъствието на Клио и Шон. Толкова работа.

— Затова отиваме да обядваме сред великолепието на Грандхотела.

— С ония старци?

Аманда се усмихна.

— Само най-отбрани старци. Така майка ми ще има възможност да си сложи шапка. Обожава да носи шапки.

— Сигурно ще се радваш да чуеш, че поради добрите коледни постъпления ще затворя магазина до Нова година — Луиз сияеше. — Това ще ти предостави достатъчно време да се разкрасиш и да напазаруваш, преди да се запознаеш с красивия Люк.

— Слушай, Луиз, знам, че се мъчиш да ми помогнеш, но започвам да намразвам дори звука на името Люк.

— Това е, защото още не го познаваш. Ще бъде най-хубавият коледен подарък, който си получавала в живота си.

— Надявам се да не е опакован в хартия за подаръци.

— Това е идея. Чисто гол, само с червена панделка на…

— Луиз!

— Весела Коледа все пак. Ето ти едно дребно сувенирче. Отвори го утре — подаде на Аманда малка кутийка. Луиз обикновено беше толкова лишена от сантименталност, че Аманда почти се трогна до сълзи.

— Наистина си много мила. Опасявам се, че нямам… — заглъхна смутено.

— Не се тревожи, беше прекалено заета с децата. Весела Коледа и ще се видим на новогодишния ми купон.

 

 

Събуждането в коледната сутрин без децата беше извънредно тягостно. Осъзна колко много традиции си бяха изградили през годините. Всички се събираха в нейното легло да си отворят чорапите с подаръците, черпеха се с шоколадовите монети, слизаха в тъмни зори долу да сложат шунката да ври или пуйката да се пече, препираха се дали да отидат на църква. Беше се придържала още по-здраво към тези ритуали след заминаването на Джайлс, опитваше се да накара Клио и Шон да се почувстват сигурни и защитени. Сега без тях Коледа изглеждаше изпразнена от съдържание.

Направи си чаша чай и я взе в леглото, заслушана в мълчанието на къщата. Телефонът я накара да подскочи, защото проряза покоя, наподобяващ на тишината, когато вали сняг, само дето снегът беше единствено в представите й. Посегна към слушалката вече усмихната, досещайки се кой може да е.

— Желаем весела Коледа! — зачуруликаха преправени два гласа. — Желаем ти весела Коледа! Желаем ти весела Коледа и честита Нова година!

— Здрасти, мамо! — викна Шон. — Да ти е щастлива!

— Надявам се да не си изпаднала в униние — добави Клио с леко покровителствен тон.

— Аз? В униние? Двете с БГ ще танцуваме коледно танго в Грандхотела.

— Тя не би пропуснала и минималната възможност — Клио се засмя. — Добрата стара баба. Как върви ловът на мъже?

— Мисля, че още не е открила господин Съвършенство.

— Говоря за теб.

— Знам. Засега е замразен. Как бих могла да търся без твоите съвети и помощ? — Аманда смени темата. — Вали ли сняг?

— Чакай да дръпна завесите. О, мамо! — усети възторга в гласа на Клио. — Жалко, че не можеш да го видиш. Невероятно е! Всички планини са бели, а езерата — замръзнали. И започва да вали!

Аманда притвори очи. Ако нещата бяха по-различни, и тя би могла да сподели възторга им. За частица от секундата си позволи да си представи как се бият със снежни топки и се заливат от смях сред този чисто бял пейзаж, весели и обичащи се, а може би и на шейна като в щастлива семейна сцена, нарисувана от Норман Рокуел.

Върна се с усилие на земята.

— Как е баща ви?

Тонът на Клио загуби мекотата си.

— Още на втория ден налетя на свой стар колега и приятел, така че до голяма степен сме оставени сами на себе си.

Типично за Джайлс. Това усещане за реалност й подейства странно утешително — не беше направила грешка, като допусна Джайлс да си отиде от брака им, и не би трябвало да вярва, че може да се промени. От друга страна, без него нямаше да ги има Шон и Клио.

— Весела Коледа, милички! Липсвате ми.

— И на мен ми липсваш — гласът на момичето лекичко потрепери. — Бих искала…

— Знам, миличка, аз също — Аманда сякаш прочете мислите й. Искаше да са всички заедно, но знаеше, че е невъзможно.

От своя страна Шон сякаш приемаше по-леко положението.

— Днес следобед ще ходим да гледаме състезание по спускане — радостно извика той, когато Клио му даде слушалката да каже „Довиждане“, — а после ще има празненство с греяно вино, на което ще дойде Дядо Коледа — замълча. — Е, всъщност няма да е Дядо Коледа, а един от сервитьорите ще се облече като него. И татко ще дойде. Ако можем да го измъкнем от бара.

Шон може да беше само на десет години, но вече бе стъпил здраво на земята.

Когато затвори телефона, Аманда се насили да стане и да се изкъпе. В края на краищата беше Коледа. Само след час-два имаше среща с майка си.

Грандхотелът — най-известното заведение в Лейнтън, беше мобилизирал целия си поувехнал блясък, за да осигури на гостите си приятна Коледа. Огромното мраморно стълбище с парапети от ковано желязо беше драпирано с гирлянди от изкуствени елхови клони, украсени с позлатени топки. Във фоайето се издигаше огромна елха, обсипана с бели мигащи светлини, а под нея имаше куп увити в станиол подаръци.

— Май се мъчат да надминат украсите на „Хародс“ — гръмогласно изкоментира Хелън.

— Виж колко са хубави подаръците — Аманда посочи към купа от шарено опаковани кутии под елхата.

— Да не мислиш, че са истински? — майка й не би пропуснала да изтъкне подобно нещо. — Само празни кутии.

Аманда осъзна, че хората наоколо ги зяпат, и й се дощя Хелън да не беше слагала шапка, която караше шапките в „Моята прекрасна лейди“ да бледнеят.

Знаеше, че майка й блаженства, когато е в светлината на прожекторите, и се беше спряла на удобното си морско зелено сако с къса кадифена пола и единствената екстравагантност, която си позволи за тази зима — черни ботушки с високи токчета, имитация на гущерова кожа, толкова намалени на разпродажбата, че щеше да е грях да не ги купи. Беше доизхарчила коледната си премия за чифт гладки, черни кожени панталони, също от разпродажбата, заглушавайки гласа на Клио в главата си, който казваше: „Майка ми с черни кожени панталони! Шантава работа!“

В нишата на панорамния прозорец най-близо до алеята древен струнен оркестър безпощадно повтаряше от начало до край „Зима“ от „Годишните времена“ на Вивалди и Аманда реши, че вероятно са роботи с вградени в гърбовете им касети със записа.

Пусна майка си да върви отпред, за да не я лиши от удоволствието да обере погледите. Хелън влезе в ресторанта, сякаш се появяваше на премиера в „Ковънт Гардън“. Сервитьорът ги заведе при маса до прозореца.

— С изглед към морето! — загука Хелън и добави: — Благодаря! — сякаш това беше специален дар от келнера заради нейната красота и положение в обществото. Всъщност Аманда я беше резервирала.

Сервитьорът се хвърли към салфетката на Аманда, твърдо решен да не бъде изпреварен, и я размаха с такъв претенциозен жест, че тя зачака от нея да изскочи заек или букет изкуствени цветя.

— Сега ли искате да гръмнете бомбичката си или по-късно? — прозвуча, сякаш говореше за някаква забранена дейност.

— Сега — отвърна Аманда. — Да живеем опасно.

— По-късно — намеси се Хелън. — Това, от което се нуждая сега, е напитка. Един коктейл „Пим“, моля. Ти ще пийнеш ли, Аманда?

Въпреки че за повечето хора коктейлът „Пим“ се свързваше с летни празненства на открито, за Аманда острият му плодов вкус открай време бе свързан с Коледа. Когато баща й беше жив, винаги го приготвяше в коледната сутрин. Всяка година забравяше да купи ментата и плодовете, които трябваше да гарнират коктейла, и накрая се налагаше да нападнат оранжерията на съседите и да пият своя „Пим“, подправен с шепа крадена мента.

Споменът отново я подсети за Шон и Клио. Какво вълшебство беше да имаш бяла Коледа, да слушаш коледни песни в снега, да сръбваш греяно вино и да потропваш с крака, за да ги стоплиш. Мислите й бяха грубо прекъснати от гласа на майка й:

— Кой, за Бога, е онзи мъж? Не сваля очи от теб.

Аманда се огледа.

През три маси от тях, в ъгъла близо до струнния оркестър седяха Ангъс Дей и майка му. Той вдигна чаша към нея за коледен поздрав.

— А, един клиент на галерията — Аманда пропусна да спомене, че беше и собственикът на повреденото БМВ.

— Изглежда ми луд, луд и опасен, точно както ги харесвам — изкоментира Хелън. — Може да си пробвам късмета, ако ти не се интересуваш.

— Опасявам се, че не е свободен — осведоми я Аманда. — Дойде в галерията да й купи прекрасни фигури на двойка чапли.

Изобел Дей проследи погледа на сина си.

— Колко странно. Това не е ли онази използвачка? Ти ли направи така, че и тя да дойде тук? Или може би те следи навсякъде? Всъщност вероятно умишлено блъсна колата ти. Случвали са се и по-странни неща, когато една жена се втурне след парите на някой мъж. Доколкото си спомням, прекалено лесно се съгласи да й платиш щетите.

— Маме, непоносима си! Ти почти я насили да ми позволи да платя. Пък и не съм толкова търсен мъж, колкото смяташ. Не помниш ли, Лора заяви, че ще е щастлива само ако никога повече не ме види.

— Лора беше красива, но себична. За Бога, кое ли е онова чудо с шапката? За каква се мисли? За Гъртруд Шилинг?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Ангъс, — но подозирам, че е майка й.

— Велики Боже! — Изобел се задави с уискито. — Не изглежда много по-възрастна от дъщеря си. Колко долнопробно е това отчаяно вкопчване в младостта — беше под достойнството й да зяпа открито. — Как изглеждат ръцете й? Ръцете винаги издават истинската възраст.

— Маме — зачуди се Ангъс, — не знаех, че можеш да си толкова злобна.

— Това не е злоба — веднага го поправи Изобел, — това са просто факти.

Аманда си наложи да забрави за присъствието на Ангъс, твърдо решена да се забавлява. Храната беше учудващо добра. Въпреки гъвкавата си фигура Хелън не прости нито на пушената сьомга, нито на пуешкото филе със сос от боровинки, печените картофи, брюкселското зеле, което обяви за достатъчно хрупкаво, двете шоколадови ангелчета, яхнали кон, и ликьора, последвани от голяма порция коледен пудинг с разтопено с бренди масло и сметана.

— Дали в пудинга има парички? — обърна се Хелън към минаващия сервитьор. — Все пак не искам да си счупя някой зъб, нали така?

Аманда знаеше, че майка й има изкуствени зъби, но тактично си премълча.

— Само късмети, мадам. Ергенско копче, ядец за късмет, сватбена камбанка и монета за богатство.

— Благодаря — Хелън нападна пудинга с лудия ентусиазъм на златотърсач, попаднал на обещаваща жила. — Проклятие! Падна ми се ергенското копче — обяви като разглезено малко момиче, което не е спечелило награда на собствения си рожден ден.

Изобел Дей внимателно изучаваше сина си над бялата покривка с празничните бомбички и направената с вкус украса. Започваше да чувства огромна умора. Вероятно тази щеше да е последната й Коледа, а Ангъс отказваше да го приеме и затова й беше направил неуместния екстравагантен подарък. Тя, която винаги внимателно премерваше нещата в живота си — от действията и дрехите до начина си на съществуване, внезапно изпита безразсъдство, сякаш възможността за щастие не биваше да се изпуска заради ненужна предпазливост, а трябваше да се сграбчи на мига.

— Ангъс… — с внезапна настойчивост произнесе тя.

Той вдигна поглед, учуден от промяната в тона й.

— Държиш се като малоумен. В продължение на петнадесет минути не си отлепил очи от нея. Нека прекратим това неудобно положение, като отидеш да й кажеш нещо. Например: „Весела Коледа!“ Или още по-добре: „Желаете ли да вечеряте с мен?“

Ангъс отметна глава и се разсмя.

— Маме, ти си истинско чудо.

— Знам.

— Мислех, че не я одобряваш.

— Да си винаги прав, е много досаден навик.

Той се надигна да отмести стола си.

Аманда разгъна непропускащата мазнина хартия, обвила късметчето, което извади от коледния си пудинг. Вътре имаше монета.

— О, лош късмет, Аманда, скъпа! — гласът на Хелън прозвуча неприятно високо във внезапната тишина, настанала след края на Вивалди. — Не е годежен пръстен, а монета. Може би това значи, че ще срещнеш някой приятен и богат мъж, който въпреки всичко ще се ожени за теб!

За втори път през краткото си познанство с Ангъс на Аманда й се прииска земята да се отвори под краката й и да я погълне. Как можеше майка й да е толкова груба и нетактична? И точно когато Ангъс тръгна през ресторанта към нея, тя грабна чантичката си и избяга.