Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (15)

Глава 15

— Взе ли си паспорта? — бяха първите думи на Люк, когато дойде да я вземе в събота. Беше ледена февруарска сутрин, но видимото му вълнение бе по-сгряващо и от най-яркото слънце. — Ще нощуваме в Диеп. Фериботът тръгва в девет и половина.

— Давай, мамо — засмя се Клио, щастлива, че майка й по изключение щеше да е обект на малко глезене, — ето ти палтото. По-добре побързайте да не го изпуснете.

— Но баба ти още я няма.

— Аз ще гледам Шон. Тръгвай.

Разбира се, не можа да си намери паспорта. И пак Клио я спаси.

— В чекмеджето на нощното ти шкафче е. Видях го, като си търсих чорапогащник.

При други обстоятелства Аманда щеше да се заинтересува защо Клио пак й краде чорапогащниците, след като разполага с достатъчно джобни пари да си купува свои, но днес беше благодарна.

Тревожеше се как ще реагира Шон, когато види майка си да изчезва с куфар и сравнително непознат мъж, но синът й дори не вдигна глава от футболната притурка, дошла безплатно със съботния вестник.

— Чао, мамо. Ако видиш някъде фланелки на „Ман Юнайтед“, ще ми донесеш ли една?

— Разбира се. Макар да се съмнявам, че ще се срещат под път и над път в Диеп. Чао, миличък.

Пристанището на ферибота беше само на половин час път с кола. Струваше й се, че качването на кораб и потеглянето към Франция са тъкмо авантюрата, която и двамата жадуваха. Отвсякъде лъхаше на приключение.

Докато стигнат в хотела, стана почти един и собственикът ги придружи до стаята им. Беше малка, но кокетна, с тясно двойно легло, покрито с избеляла кувертюра на цветя, малка баня и закрит с щори прозорец, който гледаше към тиха уличка.

Интимността на стаята, представата, че ще се къпе и ще отскача до тоалетната в такава близост до Люк, изведнъж смути Аманда.

— Секс или обяд? — запита Люк.

— Обяд. Без съмнение — Аманда се засмя, облекчена, че той гледа с хумор на нещата. — Току-що усетих вълчи глад.

— Тогава знам точното място. Правят най-хубавите пържоли с пържени картофи в Диеп — поколеба се, после добави: — освен ако не си почитателка на здравословното хранене поради зелените си убеждения.

Ресторантът беше пълен с пазаруващи в събота хора, които прекарваха по два часа извън къщи, за да погълнат огромни количества храна.

— Трябва да започнем с плато от морски дарове — настоя Люк, като махна с ръка към триетажната метална количка, отрупана с миди, стриди, скариди, щипки от омар, малки лангусти и дребни черни миди.

Не беше яла по-вкусни морски храни. Аманда дори опита от стридите, като ги изсмукваше от черупките като в секси вечерята във филма „Том Джоунс“. Люк знаеше всичко за вината и поръча бутилка превъзходно „Между две морета“.

— Така — обяви той, когато платото с морски дарове бе ометено, — сега следва пържолата. Забрави „Айфеловата кула“ или „Целувката на Роден“. Приготви се за истински френски шедьовър.

И беше прав. Пържолата бе плътна и сочна, с остър, току-що приготвен сос „Беарнез“. Картофките бяха тънки, солени и се топяха в устата.

— По-вкусно е дори от „Макдоналдс“ — въздъхна Аманда и отпи от червеното вино, сменило бялото. — А тази аколада беше доста висока.

— Ах ти, умнице — подкачи я Люк.

Докато се хранеха, се появи китарист и запя старинни френски балади за рицари и дами. Всичко изглеждаше невероятно съвършено.

— А сега, какво ще кажеш да завършим с малко крем брюле?

Но не беше прост крем брюле. Под слоевете горена захар и гладък крем карамел имаше островърха купчинка гренадин.

— Крайно уместно — прошепна Люк. — Дали да не отидем в хотела да подремнем?

Нервността на Аманда се върна.

— Ами разглеждането на града, което бяхме планирали? Катедралата? Известният открит пазар?

— Мисля, че мога да преживея и без тях — усмивката му беше толкова приканваща, че Аманда усети приятно потръпване и безмълвно се поздрави за хрумването да си сложи комплект дантелени бикини и сутиен.

С впечатляваща бързина Люк поиска сметката и отиде да вземе палтата. Аманда хвърли един поглед към бележката, която сервитьорът беше оставил на масата. Цялото това ядене бе на цената на средно голяма пица у дома. На всичко отгоре Люк беше оставил щедър бакшиш.

Хареса го още повече, задето знаеше толкова евтини и хубави места. Нямаше да се впечатли и наполовина, ако бяха отишли в някой ресторант, където щяха да платят по петдесет лири на човек, щеше да гъмжи от сервитьори, а хората щяха да разговарят приглушено и да се прекланят пред олтара на храната.

Всички жители на Диеп, изглежда, бяха излезли по улиците, блъскаха се пред щандовете с риба, пълнеха кошниците си с кален праз или купуваха брюкселско зеле за гарнитура към вечерята си.

— Защо продават камъни? — Аманда се загледа във витрината на една сладкарница, където дребни камъчета бяха опаковани в пакетчета с цена двадесет франка.

— Това са сладкиши, глупаче. Хайде да си купим шоколад за по-късно.

Върнаха се в хотела, без да разгледат града, смееха се и се държаха за ръце като деца. Щом влязоха в стаята, Люк спусна завесите и се обърна към Аманда.

— А сега, госпожо Уелс, най-сетне сме сами…

При нормални обстоятелства тя щеше да се разтопи от копринения намек за удоволствие в гласа му, но изведнъж сексът напълно излетя от главата й.

— Божичко, Люк, съжалявам, но май ще повърна…

Изтича в банята и едва се добра до тоалетната чиния, за да се прости с прекрасната храна, която току-що беше погълнала.

Слава Богу, Люк не се опита да придържа нежно главата й, а я остави сама.

Представи си го опънат върху леглото и ядосано заслушан как романтичното им пътуване се превръща в катастрофа. Не, така щеше да направи Джайлс, напомни си тя. Люк беше различен.

Най-сетне се появи, измъчена и дълбоко смутена.

— Хайде, ела да си легнеш — каза той без видими признаци на раздразнение. — Трябва да си изяла някоя развалена мида. Те причиняват това. Подремни си и след няколко часа ще се оправиш.

Без да съблича халата си, Аманда се пъхна в леглото и почти моментално заспа.

Когато се събуди, беше тъмно, само един лъч от уличната лампа осветяваше стаята. Люк лежеше на леглото до нея напълно облечен. Тя бодро седна.

— Вземи, от това ще се почувстваш много по-добре. Френският шоколад е известен с чудотворните си възможности.

Аманда се канеше да отговори, че никога вече няма да хапне, когато осъзна, че болката в стомаха й всъщност беше от глад. Взе благодарно шоколада.

Който и да беше светецът покровител на шоколада, очевидно работеше и в извънработно време, защото, щом хапна, се почувства по-добре. След още няколко блокчета сякаш никога не беше боледувала.

— Брей! — заключи Аманда. — Прав беше за чудотворните възможности.

— В такъв случай — Люк започна да разкопчава колана на джинсите си — може би ще трябва да му въздадем благодарности по наш собствен начин.

Аманда се изкикоти и вдигна завивката да го приеме.

 

 

— За Бога, мамо! — Клио тресна чашата със сутрешното си кафе на плота. — Спри да тананикаш!

— Тананикам ли? — стресна се Аманда.

— Да. В интерес на истината не си спирала през последните две седмици. Започна след страстната ти нощ във Франция.

— Аха.

— И вероятно не осъзнаваш какво точно тананикаш, но може би трябва да ти кажа, за да не го уплашиш, тананикаш канона на Пахелбел^[1].

— Е, и?

— Който е известен с това, че под неговите звуци булките пристъпват по пътеката в църквата.

— Божичко! — Аманда бе потресена. Беше изцяло подсъзнателно. Но все пак, ако Люк я беше чул, щеше да е извънредно смущаващо. Трябваше да си наложи да престане.

От друга страна, да се мъчи да обяснява колко е прекрасно да има мъж, който я обича, след шестнадесет години емоционален аутизъм от страна на Джайлс, беше все едно да описва вкуса на сухото мартини на пълен въздържател. Просто нямаше смисъл.

Как би могла Клио да разбере какво означава за майка й да й се обаждат по телефона по два пъти на ден, да получава смешни съобщения на мобилния и букети от екзотични лалета, „защото са красиви като теб“, и вместо да предявява безкрайни претенции, мъжът, когото бе открила, непрекъснато се чудеше как да измисли още нещо, за да я направи щастлива.

Докато отиваше на работа, Аманда реши, че и природата се мъчи да я ощастливи. Студът и потискащата сивота на зимата бяха отстъпили без протести пред първите признаци на задаващата се пролет. Почти за една нощ (все се чудеше суеверно дали не беше онази нощ) нарцисите бяха цъфнали, гълъбите бяха започнали да гукат, а хората наизлязоха по уличните кафенета.

Люк постепенно ставаше част от живота й — редовно идваше през обедната й почивка, за да я извежда на разходка (Аманда започна да укрепва физически), срещаше се с нея след работа, водеше я на концерти, търсеше мнението й за книги и филми.

Беше ходил у тях на вечеря три-четири пъти, когато Шон и Клио бяха там, но с Аманда се бяха договорили да не остава да спи. Все пак й липсваше ужасно, когато си тръгваше.

Според нея беше направо идеален.

— Днес си се облякла много добре — каза тя на Клио следващата сутрин на масата за закуска. — На някакво специално място ли ще ходиш?

Клио беше изкарала с отличие тестовете си и сега излизаше от къщи колкото можеше по-често.

— Благодаря. Всъщност отивам на интервю в „Дей — Строителни предприемачи“.

Аманда потисна поредното бодване на раздразнение от факта, че Клио беше избрала Ангъс пред Люк.

— Че нужно ли е интервю за стаж?

— Разбира се. Няма само да отварям пощата и да правя чай. Искам да науча нещо за строителното предприемачество.

— А аз мислех, че искаш да направиш нещо полезно. Да работиш за някаква благотворителност или нещо такова. Строителните предприемачи мислят само за пари.

— Няма нищо лошо в това да печелиш много пари, ако ги използваш добре — заяви Клио.

— Не мога да знам. Аз работя в галерия. За друг човек.

— Не си длъжна. Можеш да опиташ с твоя собствена галерия.

— Не започвай и ти. Предполагам, че непрекъснато ще слушам това, щом ще работиш за Ангъс Дей. Много съм си добре и така, благодаря.

 

 

Централата на „Дей — Строителни предприемачи“ съвсем не отговаряше на представите на Клио. Като начало, макар отвън сградата да беше старомодна, вътре бе свръхмодерна. Цялото пространство беше открито и съдържаше наистина огромно полукръгло писалище, което се простираше по продължение на цялата стена.

— Ваше ли е? — запита Клио Ангъс.

— Че чие може да е? — откликна Лади, който се появи до шефа си.

— Никога не съм виждала такова огромно нещо — изкикоти се Клио.

— Стига, млада госпожице, никакви сексуални намеци в този кабинет — сгълча я строго Ангъс.

Клио се стъписа. Лади се ухили.

— Пазим ги за строителната площадка.

— Всъщност — Ангъс седна на стола си и го засили до другия край на писалището, да вземе някаква папка — и без това сме доста разтревожени от присъствието на толкова младо момиче по строежите. Езикът там може да ти се стори непристоен.

— Господин Дей… — започна тя.

— Ангъс — поправи я той.

— Ангъс. Отбивали ли сте се наскоро в някоя гимназия? Струва ми се, че езикът по строежите ще ви се стори доста по-благоприличен.

Лади се затресе от смях.

— Може и да е права, Ангъс.

— И не ми казвайте, че тоалетните са проблем, защото ще ви заведа на обиколка из училищните. След това вече няма да сте същият. Та като стана дума — Клио изведнъж се смути, — мога ли да използвам вашата?

Цикълът й беше дошъл и изведнъж усети да я срязва остра болка в корема, но дори смущението от нуждата да пита за тоалетната не можеше да изтрие облекчението, че следващият й цикъл дойде навреме.

— Мило девойче, а? — одобри я Лади, когато се отдалечи. — Бих искал момчетата, които идват да стажуват тук, да са наполовина толкова умни, колкото нея. Или хубави.

Ангъс кимна. Ако момичето започнеше стаж при тях, щеше да прекарва повече време по преговори или да се занимава с документи. Което беше добре. Клио сякаш нямаше представа колко е привлекателна, а това, естествено, я правеше още по-съблазнителна. Приличаше на крехка млада фиданка, която нерешително си пробива път нагоре през замръзналата почва. „О, за Бога — смъмри се наум Ангъс, — зарежи поезията, тя просто ти напомня за майка си.“

Лади сякаш прочете мислите му.

— Не се тревожи. Аз ще я наглеждам. Освен това момчетата на строежа си падат по барманки. Виж, ако им пратиш Памела Андерсън за стажантка, ще си имам грижи.

— Да, тя има цялата квалификация, от която се нуждае.

Засмяха се и двамата. Клио, която тъкмо влезе в стаята, леко се изчерви.

— Добре, Ангъс, аз тръгвам. Трябва да издълбая няколко покривни ферми.

Клио се изкиска.

— Наистина ли се казват покривни ферми?

— Опасявам се, че да. И знаеш ли какво — Лади се засмя, — те се заковават за стойка.

— Вече трябва да тръгвам. Можете ли да подпишете този формуляр — подаде го на Ангъс. — За училище е. За да знаят, че не се размотавам. А тези дати удобни ли са ви? Първата седмица на април?

— Чудесно. Ще видя дали ще можем да измислим някакви интересни проекти, по които да работиш.

— Много мило от ваша страна — с благодарност рече Клио. — Повечето хора се отнасят към стажантите, сякаш са досадници или безплатна прислуга.

— Странно, че го споменаваш — сериозно изрече Ангъс, — защото тъкмо имаме свободно място за безплатна прислуга.

— Трябва да тръгвам.

— Искаш ли да те закарам? Тъкмо ще ходя при майка ми. Следобед се чувства поотпаднала.

— Майка ви наистина ми хареса — заяви Клио, докато сядаше в автомобила на Ангъс. Досега не беше попадала в такова луксозно купе и бе смаяна колко безшумно и меко возеше колата в сравнение с раздрънканата им Хонда. — Как само ви накара да платите и за поправката на колата на мама.

— Аз съм под чехъл — усмивката на Ангъс внушаваше, че е всичко друго, но не и това.

— Не, не сте, просто сте мил.

— Между другото как е майка ти? — Ангъс бързо смени темата.

Клио беше с впечатлението, че от часове му се искаше да зададе този въпрос, но се сдържаше.

— Добре — изчака за момент, несигурна какво да каже. В тона му имаше вълнение, което издаваше нещо повече от обикновен приятелски интерес. Според нея новината, че майка й се държеше като влюбена гимназистка, едва ли щеше да му допадне.

— Още ли се среща с Люк Найт?

Колебанието на Клио му каза всичко.

— Смяташ ли, че е сериозен?

— Трудно е да се каже — тя знаеше, че звучи като директорка на момчешко училище, обявяваща отлагането на мач заради грипна епидемия.

— Поздрави я — усмихна се съжалително. — Не, не си прави труда. Тя какво мисли за идеята ти за стажа?

— Предложи Люк да ми намери нещо, свързано с изкуствата — вдигна вежда и двамата се засмяха. — Аз й казах, че предпочитам да съм сред строители грубияни, отколкото сред хора на изкуството, които само себе си гледат.

Ангъс опита да не се засмее.

— Все пак не става дума само за строители грубияни.

— Да, господин Дей… Ангъс. Знам — измъкна от раницата си един брой на „Седмичник за строителен надзор на качеството“. — Дори започнах да чета някои неща, за да понавляза в материята. Наистина се интересувам.

— Ти си изумителен човек, госпожице Уелс.

Зачуди се какво ли щеше да е, ако имаше дъщеря като нея — умна, интелигентна, забавна, жадна да попива от мъдростта на баща си. После си спомни за Джайлс, който изглеждаше доста нетактичен човек с дебелашко поведение. Аманда беше казала, че очаква близнаци от новата си съпруга. Сигурно беше тежко за Клио. Животът не беше лек и благосклонен, дори към хората, които го заслужаваха. Мисълта го върна към майка му, която копнееше за внуци. Би обичала много внучка като Клио.

— Чудя се — в гласа му зазвуча необичайно колебание… — дали не би дошла с мен на гости при майка ми. Тя обича млади хора, а толкова рядко се среща с такива. Твърди, че старците са досадни и непрекъснато се оплакват.

Клио се трогна. Собствената й баба винаги беше заета. И смешното беше, че не харесваше младите хора, просто тя искаше да бъде млада.

— С удоволствие.

Докато караха през града, Клио се почувства страшно важна и голяма. Много й се искаше да минат покрай училището, за да могат приятелките й да я видят в лъскавата кола, но тръгнаха в обратна посока, извън Лейнтън по околовръстния път. Тук Ангъс подкара доста бързо и тя с внезапен възторг усети мощността на двигателя.

— Сигурно не е удобно — започна свенливо тя — да вдигнем покрива. Просто никога досега не съм се возила в спортна кола.

Ангъс се засмя и се сети за новогодишната вечер, когато Аманда беше помолила за същото въпреки страшния студ. Сети се и какво беше казала преди това.

— Защо се смееш?

— Защото майка ти ме обвини, че вдигам покрива от суета.

Клио не разбра.

— Че защо трябва да е суета, ако е вдигнат?

— Очевидно, за да мога да се оглеждам във витрините.

— Прекрасна идея! Жалко, че тук няма витрини, в които да се огледам.

— Ще се погрижа за това друг ден. Сигурен съм, че по време на практиката ти ще се наложи доста да попътуваме.

— Страхотно. Няма да забравя да си взема козирката.

Вече бяха извън града и приближаваха към две огромни, внушителни порти.

— Майка ми живее в къщичката на пазача.

— Брей! — Клио се втренчи в голямата сграда в далечината. — Чудя се коя ли важна клечка живее там.

— Всъщност аз. Но не вярвам да успея да те убедя, че я купих заради къщичката на пазача. За да мога да съм близо до майка си и все пак тя да е независима.

— А не си ли чувал за апартаментите за възрастни хора?

— В интерес на истината имам такъв — отвърна Ангъс, като с усилие потисна усмивката си, — но майка ми възненавидя идеята. Това ми се стори разумен компромис.

— Не се съмнявам. И ти се налага да живееш в имението.

— Не го харесвам особено. Прекалено голямо и празно е.

— Е, можеше да е и по-лошо — Клио се ухили. — Би могъл да спиш на улицата и да се завиваш с вестници.

Ангъс искрено се разсмя.

— Права си. Ще се помъча да го запомня.

Изобел Дей дремеше на любимия си стол. Телевизорът тихичко мъркаше в ъгъла.

— Здравей, маме — Изобел подскочи, когато Ангъс я целуна. — Доведох ти гостенка. Клио Уелс, дъщерята на Аманда.

Клио попиваше с очи красивите тихи помещения със стени, боядисани в морскозелено, любимия цвят на майка й, и первазите, оцветени в ясносиньо. Пердетата в пастелни тонове с шарки като раковини рамкираха незабравима гледка към пищния пейзаж отвъд градината.

— Каква прекрасна гледка — възхити се Клио, като стеснително се ръкува с Изобел.

— Да. Нарцисите и минзухарите тази година са разкошни. Обичах лично да се занимавам с градината, а след това да подремвам под онази ябълка — посочи едно разкривено старо дърво, което тъкмо започваше да се покрива с нежна зеленина. Погледна Ангъс. — Искам да ме погребеш под това дърво. Без ония църковни глупости. Достатъчно съм ги гледала и са ми омръзнали.

— Не бъди толкова песимистична — долетя бързият отговор на Ангъс.

— Ангъс, не се крий от фактите — тонът на Изобел беше пресилено нежен. — Трябва да започнеш да мислиш за това. След като аз съм готова, не виждам защо ти да не си.

— Чаша чай? — смени темата Ангъс. Знаеше, че е права, но не можеше да бъде стоик като нея. Тя беше единственият му близък човек, освен няколко далечни роднини в Нова Зеландия.

— Аз ще го приготвя — предложи Клио. — Мама казва, че правя най-хубавия чай. Което все пак е нещо, като се вземе под внимание, че никога не разтребвам след себе си, хвърлям дрехите си навсякъде и нося всичките й чорапогащници.

Ангъс старателно започна да търси кутията с чая, учуден колко болезнено можеше да се окаже внезапното надникване във всекидневието на семейство Уелс. Винаги беше завиждал за домашния хаос, може би защото никога не бе го преживявал. Лора твърдо вярваше, че една мръсна чаша от кафе превръща къщата в кочина.

— Много ли е болна майка ти? — тихичко запита Клио, която се появи при него в кухнята.

— Страхувам се, че да.

— Не могат ли да й помогнат?

— Не и да я излекуват. Болестта й е много напреднала. Но има едно лекарство, което вероятно може да поудължи живота й. Само че не иска да го взема.

— Защо?

— Защото е доста скъпо и тя твърди, че не е честно да си купува живот за сметка на по-млади хора, които не могат да си го позволят.

— Боже — прошепна Клио, — тя е невероятно принципна.

— И невероятно вбесяваща. Аз съм тук, имам доста пари, а единственият човек, който може да се възползва от тях, не иска да го направи, за да поживее малко повече.

— Съжалявам — започваше да осъзнава, че светът на възрастните е доста по-сложен, отколкото си го бе представяла. Например, ако се беше оказала бременна, това щеше да повлияе не само върху нейния живот, но и на цялото й семейство, точно както лечението на Изобел засягаше и Ангъс.

— Обича и диетични бисквити — той нареди няколко в една чиния.

Клио внесе подноса. Изобел втренчено гледаше две изработени от дърво чапли, поставени на перваза на прозореца.

— Колко са красиви! — възкликна Клио. Не беше виждала нещо по-изящно.

— Ангъс ми ги купи — с простичка гордост рече Изобел. — Лебедът също — посочи към дървената скулптура на полицата над камината. — Напомнят ми за младостта ми на Хебридите.

— Всъщност — допълни Ангъс с нежна усмивка — трябва да благодаря за тях на майка ти. Тя ми каза за художничката.

— Никога не съм виждала подобни неща в галерията. Там има само сладникави картинки на прекрасния Лейнтън.

— Очевидно Луиз е смятала, че няма да се продадат.

— О, Луиз… Вкусът на мама е много по-добър от нейния. Не мога да проумея как мама намира сили да работи за жена, която прилича на някое дърто хипи от Гластънбъри. Тя трябва да си има своя галерия.

— Аз й казах същото — съгласи се Ангъс. — Защо смяташ, че не се съгласява?

Клио замълча, припомняйки си мисълта за сложния живот на възрастните.

— Сигурно заради нас. Нямаме кой знае какви доходи. Вероятно смята, че не е редно да поема рискове.

Изведнъж се изчерви, като усети, че говори за пари с толкова богат човек. И все пак цялото му богатство не можеше да спаси майка му. Никой няма вечен живот. Не всичко се купува.

Седна до Изобел.

— Е, и как е на Хебридите? Бас държа, че е страхотно.

— Да — възрастната жена се усмихна на сина си над главата на Клио. — Наистина е страхотно.

 

 

Клио се смая, като си погледна часовника и откри, че е минал час и половина.

— Олеле! Трябва да бягам. Стори ми се, че сме си говорили едва пет минути.

— Ангъс ще те закара, нали, Ангъс? Вече е прекалено тъмно да чакаш автобусите.

Клио си спомни как Изобел беше изкомандвала Ангъс, когато Аманда блъсна колата му. Но го правеше някак мило. Не беше властна, по-скоро даваше външна изява на близостта им.

— Разбира се — усмихна се Ангъс. — За мен е удоволствие.

— Мога ли да дойда пак, когато започна практиката си?

— Няма нужда да чакаш дотогава — рече Изобел. — Можеш да идваш, когато намериш за добре. Стига да съумея да те вместя между пътуванията си до Кан, пазаруването в „Хародс“ и часовете при фризьора.

 

 

Петнадесет минути по-късно, точно когато Ангъс намали пред дома на Клио, Аманда излезе от раздрънканата си стара Хонда. Ангъс свали автоматичния прозорец, за да й обясни закъснението на дъщеря й, но видя, че Люк е с нея. Вдигна прозореца и реши да остави Клио да обяснява.

— За Бога, къде беше досега? — запита Аманда полуядосана, полуразтревожена. — Мислех, че интервюто ти е в единадесет часа — и двете се загледаха как Ангъс се отдалечава.

— Така беше. Ангъс ме покани да отида на гости у майка му. Страшно мила жена. Само че, не знам дали си чула, тя има рак, но не иска да взема лекарството, което ще й помогне, защото е много скъпо, а това няма да е справедливо спрямо хората, които нямат пари.

— Каква светица — иронично отбеляза Люк.

— Така е, но най-смешното е, че въобще не прилича на такава. Много е мила и духовита.

— Така е — повтори Люк, — но синът й не е ли малко дъртичък за теб?

Това би трябвало да е шега, но всички се почувстваха неловко. Аманда го стрелна с поглед. Не за първи път от началото на връзката им изпитваше пристъп на неприязън към Люк.

— Каква нелепа забележка.

— Защо? Не е ли вярно?

Някъде в главата на Аманда тихо и тревожно зазвъня предупредителна камбанка. Толкова ли беше невъзможно между Клио и Ангъс Дей да имаше нещо?