Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (19)

Глава 19

Люк се облегна на рамката на вратата, нетрепващ като лъв, легнал на припек върху скала. Отметна назад мократа си коса и нагло се усмихна.

— Ти беше строителният предприемач, нали? — копринената гладкост в гласа му отвя всички предразсъдъци на Ангъс.

Познаваше от университета хора като Люк. Образовани в частни училища, самоуверени до ръба на грубостта, капсулирани в тесния свят на привилегиите си. Смятаха, че нещата им принадлежат по право. А сега този май беше сметнал, че и Аманда е едно от тези неща.

Ангъс сподави желанието си да седне в колата и да отпътува, без да му отговори.

Вместо това отвърна:

— А ти беше хрантутникът, нали?

Лицето на Люк се вкамени.

— Не си прави прибързани заключения за мен, защото си търсиш боя.

Ангъс с усилие сдържа яростта си.

— Всъщност дойдох да предложа на Клио да я закарам на работа.

— Не е ли малко младичка за теб? Или ги предпочиташ такива? Лесно е да ги впечатлиш.

Този път юмрукът на Ангъс се сви на гневна топка.

— Разбира се — саркастично се захили Люк, — не би простил и на майката, а? Не си ли малко лаком?

Ангъс замахна точно когато Люк отстъпи назад и тръшна вратата. Пребори се с моментния си инстинкт да я строши с ритник и да нахлуе вътре. За Бога, какво правеше? Този би бил най-добрият начин да издаде чувствата си пред Аманда, нали? Щом Люк Найт беше мръсник, решил да се докопа до каквото може, трябваше да намери друго решение как да го разобличи. Не че Аманда щеше да му благодари за това.

Завъртя се и тръгна към колата, без да достави удоволствие на Люк да погледне назад. Тревожеше го и още нещо. Сексуалните намеци. Подхвърлянето, че Ангъс иска и майката, и дъщерята. Що за извратен ум би родил подобна идея?

Макар да беше силен човек, прониза го внезапен страх. Ами ако Люк започнеше да внушава на Аманда, че гнусните му измислици са истина?

Тръгна за работа без обичайната радост от хубавия пролетен ден или от скъпото пърпорене на двигателя на БМВ-то.

Клио, щастлива и усмихната в евтиния си работен костюм, беше вече там, когато пристигна. Подскочи стреснато, когато той влезе в кабинета, но не заради гнусните клевети, с които го обсипваха, а защото правеше ксерокопие на някакви документи.

— Извинявай — рече тя и лекичко се изчерви, — за мама е. Не би трябвало да го правя в работно време, но снощи двете седяхме до късно и й обещах да го довърша и да й го занеса в галерията през обедната почивка.

— Не се притеснявай — успокои я той и пропъди изчанчените намеци на Люк от ума си. — Ти си съвестна работничка. Няма да те накажа — този път — огледа слънчевия си кабинет. Беше толкова светло, че всяка отделна прашинка блестеше на слънцето като диамант с милион страни. — Виждала ли си Фей?

— Подготвя на надзорника нещо за количествата материали.

— Добре. Ще сложа кафето. Ти искаш ли?

Ангъс седна зад полукръглото писалище, за което знаеше, че напомня за прищявка, целяща да задоволи огромно его, но все пак си го харесваше, и се премести към края му заедно със стола на колелца.

Фей винаги подреждаше нещата, от които щеше да се нуждае за деня, по посока на часовниковата стрелка. Забеляза, че Клио неуверено се доближава до писалището.

— Не знам дали трябва да ти казвам…

Сърцето на Ангъс спря, сякаш го бяха затиснали с нещо. Нима щеше да му каже за Люк и Аманда?

— Работата е там — започна тя, смутена, защото го натоварваше с лични проблеми, — че някой друг се опитва да наеме хангара за лодки. Това накара майка ми да осъзнае колко много самата тя го иска за галерия. Затова реши да опита.

— Браво на нея. Сигурен съм, че ще преуспее.

— Не е толкова просто. Другите кандидати може да го наемат преди нея. Утре трябва да отиде в банката с бизнес плана си. Просто се чудех, ще ме убие, ако разбере, че го правя… дали не би погледнал изготвен ли е както трябва. Искам да кажа, ти си толкова добър в убеждаването.

Ангъс се усмихна.

— Да не предлагаш тя да възприеме моята тактика и да отвлече директора на банката?

— При теб свърши работа. Госпожица Уестмакот обади ли се?

— Всъщност да — той опитваше да остане сериозен. — Обади ми се снощи.

Клио се разсмя. През повечето време бе много различна от майка си, но имаше и някои проблясъци на прилика, които болезнено го бодваха.

— Може и да не е толкова драматично.

Ангъс известно време разглежда спретнато подредената папка.

— Кои други са заинтересовани от хангара?

Клио му каза.

— Наричат се „Компютър Сентръл“. Мама е видяла името при агента по недвижими имоти.

— А банката коя е?

— Югоизточната.

— Хммм… — започна той.

— „Хммм“ в смисъл, че ще й отпуснат заема ли? Или „хммм“ в смисъл, че гради въздушни кули?

— „Хммм“ в смисъл, че непременно ще й поискат гаранция. Тя има ли някакви застрахователни полици, пенсионни влогове или нещо подобно?

— Много се съмнявам.

— Тогава вероятно ще поискат къщата като допълнителна гаранция.

— О, Боже. На мама това няма да й хареса. Освен това татко все още притежава част от нея.

— А той ще се съгласи ли?

— Доколкото познавам татко, никога няма да рискува инвестицията си. Бедната мама — Клио въздъхна. — От години мечтае да направи нещо подобно, но татко винаги твърдеше, че това е прекрасен начин да се губят пари. Едва ли сега ще промени мнението си. Особено при положение, че чака близнаци от втората си жена.

Ангъс долови внезапната болка в гласа й.

— Бедничката! — протегна ръка и съчувствено я погали по лицето. Изведнъж му заприлича на шестгодишно дете, което силно страда, че баща му може да предпочете новите братче и сестричка пред него.

— Извинете — Фей се появи от секретарската стая. — Тук някой иска да ви види.

Ангъс се обърна и видя Аманда, застанала до секретарката му, с очи, присвити от отблъскващото подозрение към сцената, която току-що беше видяла.

— Обади ми се директорът на банката — рече тя с леден глас. — Иска да промени часа на срещата ни за днес. Документите, които ми трябват, са у Клио, затова реших да дойда лично да ги взема.

Клио се смути от неочакваната студенина на майка си.

— Ето ги. Ще ти ги сложа в плик — някакъв инстинкт за самосъхранение й нашепна да не споменава, че ги е показала на Ангъс.

— Приятни помещения има фирмата ти — заяви Аманда на Ангъс, когато той настоя лично да я изпрати.

— Благодаря. Дъщеря ти е фантастично момиче.

Аманда го наблюдаваше с очи като лазери.

— Да, но още е много млада, не смяташ ли?

— В някои аспекти ми се струва изключително зряла и мъдра — твърде късно осъзна, че думите му прозвучаха доста двусмислено.

— Не се заблуждавай. Тя е много уязвима.

Това дойде прекалено на Ангъс. Наистина ли и тя го подозираше в неприлично поведение?

 

 

След като Аманда си тръгна, Ангъс усети, че й е толкова сърдит, че трябва да излезе, и затова взе Клио и Лади да огледат друг от обектите му долу на пристанището.

Планът беше да се преустроят редицата рушащи се магазини, да се построи блок с луксозни апартаменти над тях, както и кафене с бар точно до водата. Бяха получили благословията на властите, защото обектът включваше и пет безплатни къщи за ползване от общината.

Клио разгледа илюстрациите на художника. Наистина беше проект с невероятно въображение. По продължение на брега занемарените в момента плажни бунгала щяха да бъдат пребоядисани в ярки багри и заедно с новите магазини и ресторанти щяха да отразят цветовете на дъгата.

Клио погледна бунгалата каквито бяха сега — мръсни, олющени и разпадащи се, трегерите им се ронеха, а дървените тераски гниеха, по нищо не приличаха на пищно оцветената редица от илюстрацията.

— Въобще не приличат на картината — изтъкна тя.

— Не се тревожи, ще заприличат.

— А собствениците няма ли да възразят? Тия бунгала са тук от незапомнени времена.

— Собственост са на общината. Там имат последната дума относно цветовете, в които ще ги боядисаме. Досега са били сиви и бели. Убедих ги, че трябва да са ярки — намигна й.

— А знаеш ли в какви цветове ще ги боядиса тая откачалка? — намеси се Лади. — В нефритенозелено, яркочервено и от небесносиньо до нежно розово — изръмжа той. — Ще заприличат на „Дисниленд“.

— Не обръщай внимание на тоя мърморко — Ангъс поклати глава. — Лади смята, че дори цветът на магнолията е дързък. Когато свършим, този квартал ще е най-вълнуващото и весело място в Лейнтън. Само гледай. За магазините ще има списък на чакащи. А ти ще трябва да чакаш пет години, за да се вредиш с бунгало.

Клио отново разгледа плановете, вдъхновена от заразителния оптимизъм на Ангъс. Вече разбираше защо е толкова интересно да се работи с него. Имаше виждане. Виждаше мястото не каквото беше сега, а в перспектива. После убеждаваше и другите да споделят ентусиазма му и дори успяваше да заобиколи някои правила, за да го постигне. Клио въобще не се съмняваше, че щеше да убеди Мелани Уестмакот да му позволи да благоустрои нейните райони и че резултатът ще се превърне във връх в кариерата й. Плановиците бяха скучни хора, но веднъж доближили се до Ангъс, той пробуждаше най-доброто у тях — усещане за вълнения и възможности, твърде рядко срещани в работата им.

— Ей! — Клио вдигна поглед от плана към реалния пейзаж пред себе си. — А какво ще стане с хижата на Роуз и Бети?

— Да, Ангъс — Лади вирна глава, обветреното му лице се оживи от сардонична радост. — Къде точно на тази скица се намира хижата на Роуз и Бети?

Ангъс с радост би го замерил със собствената си плетена шапка. Лади прекрасно знаеше, че на Роуз и Бети беше предложен безплатно един от най-луксозните нови апартаменти. Двете не само щяха да имат топла вода, централно отопление, отделни спални и най-красивия изглед към морето в Лейнтън, но и да получат тлъсто обезщетение от самия Ангъс, задето щяха да напуснат хижата си.

— Ще трябва да се разруши — призна Ангъс. — На първо място тя въобще не е узаконена — Клио и Лади се спогледаха, докато шефът им, по изключение, сякаш позагуби от хладнокръвието си. — Трябва да се съгласим и с гледната точка на общината — обърка се той. — Тя е истинска грозотия. А Роуз и Бети ще получат най-доброто от новите апартаменти. Ще струва цяло състояние.

Когато съвещанието до пристанището свърши, наближаваше четири часът.

— Вие можете да си ходите, ако искате — рече Ангъс на Клио и Лади. — Аз ще се върна в кабинета да завъртя няколко телефона.

— Тогава до утре — Клио му махна, чудейки се дали да каже на Аманда за хижата на Роуз и Бети.

Когато се озова сам в кабинета си, Ангъс се обади най-напред на директора на Югоизточна банка. Доколкото знаеше нещо за банковите директори, този щеше с удоволствие да участва в бизнеса на „Дей — Строителни предприемачи“ и с радост щеше да изслуша предложението му.

Следващото обаждане беше в „Компютър Сентръл“. Този път не съобщи името си, само остави съобщение за директора с въпроса дали му е известен проблемът с течовете от покрива и мухъла в стария хангар за лодки.

Всъщност Ангъс бе отлично осведомен, че в хангара има съвсем малък теч. Беше дребна работа и можеше да се поправи за нула време. Но не беше нужно в „Компютър Сентръл“ да знаят това.

 

 

Когато Аманда развълнувана се появи в Югоизточната банка, се срещна с човек, стоящ много по-ниско в служебната йерархия от внушителната личност, с която беше разговарял Ангъс.

Този представител на банката не само изглеждаше шестнадесетгодишен, но и за да компенсира този факт, говореше бавно и надуто, сякаш бе прехвърлил седемдесетте. Реакцията му, докато преглеждаше бизнес плана й и изчисленията от каква сума ще се нуждае, за да плати предварително наема за шест месеца плюс скромен ремонт, беше дълбоко обезсърчаваща.

„О, за Бога! — едва се сдържа да не възкликне Аманда, когато онзи започна да проверява изчисленията й ред по ред. — Защо не кажете «не» на прост английски език?“

Дори не бяха в отделен кабинет. Модерната банкова сграда съдържаше огромна открита зала, така че клиентите да бъдат публично унижавани, задето са теглили пет лири повече от кредитния си лимит, а Аманда да преживее разнищването на бизнес плана си пред множество хора, виждащи се на монитора на вътрешната система за наблюдение, застанали на опашка пред касиера.

— Много съжалявам, госпожо Уелс, но ако съпругът ви не се съгласи да предоставите семейния дом като допълнителна гаранция, не можем да ви отпуснем такава сума — информира я мухльото.

На Аманда й се прищя да кресне, че Джайлс й е бивш съпруг, че това няма нищо общо с него, че беше се отказал от всички права на собственост върху къщата още първия път, когато бе целунал Стефани, но се съмняваше, че тези аргументи щяха да въздействат на младежа.

Щракна закопчалките на чантата, поблагодари му хладно и излезе.

Чувстваше се отвратително нещастна. В представите си вече беше пребоядисала хангара, поставила всяка отделна дървена скулптура на мястото й и връчила оставката си на Луиз, която във въображението й я беше целунала и поднесла огромен букет заедно с благословията си. Всъщност беше по-вероятно Луиз да й се разкрещи, да я нарече неблагодарна кучка и да излее на главата й вазата с цветята, които купуваше всяка седмица за галерията.

По пътя към къщи не можа да понесе дори да мине край хангара. Сега някаква скапана компютърна фирма щеше да получи сградата, а заедно с нея — и мечтите й.

— Много ти е смачкан фасонът — посрещна я Люк, когато се прибра.

— Да, мамо, наистина — подкрепи го Шон, но с трогателна тактичност заряза електронната игра на ФИФА и дойде да я прегърне.

Опита да се развесели. Все пак имаше късмет. Клио още се държеше враждебно с Люк, но Шон горе-долу го беше приел. А и обичаше усещането за сплотеност в кухнята, където Шон играеше футболната си игра, а Люк четеше „Гардиън“ на масата.

— Защо да не налея по чаша вино? — предложи Люк. — Започнах да приготвям вечерята.

Аманда го целуна. Какво блаженство. Джайлс никога не бе пожелал да сготви, освен когато правеха барбекю през лятото. А и тогава оставяше след себе си такава мръсотия, че на Аманда й трябваха часове да почисти навсякъде.

От друга страна, Люк още не бе отворил дума да внася пари за семейните разходи, което силно би я облекчило. Тия дни щеше да събере смелост и да му постави въпроса. Уверена беше, че не го прави от скъперничество, просто бе свикнал да живее сам.

— Така — започна да й разтрива врата.

Шон ги погледна, но веднага заби нос в играта. Големите бяха шантави.

— Защо си толкова разстроена?

Тя отпи от виното.

— Не съм ти споменавала досега, но бях решила да открия своя галерия.

— Нима? — очите на Люк се разшириха от изненада. — Не си ми казвала. И откога?

— Искам го от години. Двете с Луиз имаме толкова различни вкусове, но се притеснявах от финансовия риск.

— И? — гласът му бе безизразен. — Защо промени мнението си?

— От известно време бях хвърлила око на един стар хангар за лодки на пристанището, но внезапно открих, че и някой друг го иска, и просто осъзнах, че трябва да се опитам да го наема. Знам, че бих могла да успея.

— Добре — Люк замълча, сякаш да смели информацията. — Но тогава ще трябва да спреш да работиш за Луиз.

— Сигурна съм, че ще си намери друг човек.

— А ти с какви пари ще платиш за всичко това?

— Ще тегля заем от банката.

— Взетите от банка пари трябва да се връщат. С лихвите.

— Очевидно.

Не беше открито критичен, но нямаше и нужда. Тонът му внушаваше всичко: тя беше превъртяла. Там, където Джайлс би крещял и викал, Люк само сви рамене. Но ефектът беше същият.

Аманда се опита да преглътне разочарованието. Толкова силно се беше надявала на неговото доверие и поощрение.

— Не се притеснявай. Проектът и без това умря в зародиш. Директорът на банката никога няма да ми отпусне сумата.

Настроението на Люк моментално се промени.

— Бедничката — заутешава я той. — Лошото е, че и моята работа е доста несигурна. Не знам как бихме свързвали двата края.

— Щяхме да се справим. Моля те, само не казвай, че така е по-добре — предупреди го тя и допи чашата си.

Той плъзна ръце около нея.

— Няма. Обещавам. Между другото, оня тип Ангъс Дей идва тази сутрин, след като излязохте. Каза, че е дошъл да вземе Клио с колата.

— Много мило от негова страна. На нея практиката май наистина й харесва.

— Не е ли прекалено голямо отклонение от маршрута му? Не ми ли спомена, че живее извън Лейнтън, някъде в околността? — помълча красноречиво. — Зачудих се дали не иска да я вкара в колата си. Голям мъж, бърза кола, сещаш се. Тя е много млада и лесно се впечатлява. Не забравяй учителя по ски.

— Няма нужда да ми напомняш. Но това е единичен случай. Клио е невероятно чувствителна. И няма никаква опасност да хлътне по Ангъс Дей.

— Не съм казал такова нещо. Повече ме тревожи той. Можеш ли да си сигурна, че няма да опита да ти отмъсти? Майката го отблъсква и той натрапва вниманието си на дъщерята. Съблазнителен сценарий.

— Люк, не сме в пиесата „Херцогинята на Малфи“, живеем в съвременен Лейнтън.

— Страстите не се променят много. Особено ако става дума за похот и отмъстителност.

Споменът как Ангъс докосваше лицето на дъщеря й изплува в паметта й. Най-добре ще е да си поговори сериозно с Клио и да се увери, че той не се възползва от невинността й.

Само дето Клио рядко се вясваше вкъщи. А утре беше вечерта й за читателската група. Целуна Люк.

— Не забравяй, че утре ще се прибера към десет-единадесет вечерта. Имаме читателска сбирка.

— Добре. Ще сложа Шон да си легне. Искаш ли да ти оставя от вечерята?

Аманда въздъхна с благодарност. Може да беше скептичен за галерията, но положително улесняваше живота й в други отношения. А и правеше искрени опити да спечели децата й.