Тами Хоуг
Прах в прахта (8)

7.

Къщата на Лиска с нищо не се отличаваше от останалите на една улица без име в квартала „Сейнт Пол“. „Близо до Гранд Авеню“ казваха обикновено хората, които живееха тук, защото Гранд Авеню си беше точно такова: Голямо. От двете му страни се издигаха красиви реставрирани имения на бивши барони от дърводобивната промишленост. Къщата на губернатора се намираше на Гранд Авеню. Дори и фактът, че губернаторът беше бивш професионален борец, не можеше да затъмни славата на квартала. Подобно на горната част на града, сърцето на района около Гранд Авеню бяха редици от модни бутици и скъпи ресторанти.

Кварталът на Лиска приличаше доста на този на Анди Фалън — достатъчно отдалечен от лукса, за да бъде по джоба на човек, който сам издържа семейство. На теория бившият съпруг на Лиска трябваше да плаща издръжка за децата, която се предполагаше, че ще облекчи финансовия товар на самотното майчинство. Но това, което Спийд Майър бе длъжен да плаща съгласно съдебното решение, и това, което в действителност даваше, бяха съвсем различни неща.

Такъв беше резултатът от женитбата й с ченге от отдел „Наркотици“. „Парковете“, както им викаха, живееха на ръба през голяма част от времето. Границата между това, какви са по време на работа, и това, какви са в реалния живот, твърде често се прекрачваше. За Спийд тази граница вече не съществуваше. Харесваше му да бъде винаги на ръба.

Лиска знаеше, че е доловила тази необузданост у него още докато и двамата носеха униформи. Но докато необуздаността можеше да бъде нещо желано у любовника, тя беше твърде неподходяща черта за бащата. Усмивката му бе достатъчна, за да му прощава многократно. А пък задникът се оказа особено предразполагащ. Прекалено много други жени горяха от желание да сложат ръка върху него.

Тя разбърка снимките на Анди Фалън и се запита дали и неговите любовници са мислили по този начин. Фалън беше изглеждал страхотно, преди смъртта да го вкочани.

Подреди снимките върху малката масичка в дневната и приготви един брой от „Сейнт Пол Пайниър Прес“, за да ги покрие, ако някое от момчетата се появи. Беше късно и двамата — Кайл и Ар Джей, си бяха легнали преди повече от час. А и те нямаха навика да идват по пижама, за да се гушнат в нея, докато тя се разтоварва с някоя книга или пред телевизора.

Част от нея желаеше точно това да се случи в момента, за да забрави за снимките и да бъде поне за малко нормално човешко същество. Имаше главоболие и я болеше челюстта от дългото стискане на зъбите. На всичкото отгоре лейтенант Ленард я спипа, докато тя чакаше Ковак да се появи. Той така и не дойде. Джамал Джексън беше надигнал вой и я заплаши, че ще я съди за бруталност. Делото му още не бе заведено, но това нямаше да му попречи да се свърже с някой адвокат по граждански права и да й направи живота черен, докато делото му отидеше в съда. Докладът щеше да й се лепне към досието, независимо от това, дали обвиненията са били доказани или не. И преди да се усети, вътрешният отдел ще си завре носа в разследването й, докато тя се опитва да стори същото с техните дела.

Страхотно. Ако инцидентът се беше случил миналата седмица, щеше да се запознае с Анди Фалън, преди да се е превърнал в труп.

Тя разглеждаше снимките без ужаса или отвращението, които би изпитал обикновен човек. Отдавна беше преодоляла тази инстинктивна реакция. Гледаше снимките като ченге — търсейки това, което биха могли да й кажат. Неочаквано й мина през ума, че и Анди Фалън някога е бил на дванайсет, също като Кайл, по-големия й син.

Беше твърде уморена, за да възпре страха, който я обзе. Безпокойството, че не прекарва достатъчно време със синовете си, не я напускаше и я караше да се чувства виновна. Животът им беше едно постоянно препускане напред. Те бяха заети с училището, скаутските занимания и хокея. Тя беше претрупана с работа, със задълженията да поддържа къщата, да слага масата, да подписва бележки и да посещава родителски срещи, както и още хиляди други подробности, представляващи част от майчинството. И тримата бяха толкова изтощени, че в края на деня им оставаше малко енергия за тях самите. Как тогава би могла да знае дали някой от двамата не се плъзгаше по наклонената плоскост?

Беше чела, че експериментите с автоеротично задушаване не били нещо необичайно за юношите. Всяка година немалка част от смъртните случаи сред подрастващите беше причинена от подобни нещастни обстоятелства, независимо че ги класифицираха като самоубийства. Дванайсетгодишният Кайл все още се интересуваше повече от „Нинтендо“, отколкото от момичета, но пубертетът чукаше на вратата. На Лиска й се искаше да причака гадния пубертет и да го пребие с палката си.

Тя се опита да не мисли повече за това, а да се съсредоточи върху Анди Фалън. Ако смъртта му беше нещастен случай, тогава защо беше тази бележка върху огледалото? Ако този вид секс беше нещо обичайно за него, възможно ли бе Стив Пиърс да не знае за това? Вероятно да, след като са били само приятели. Но ако са били нещо повече… Ами ако Стив Пиърс лъжеше, за да защити паметта на Анди Фалън или себе си?

Ръководството по диагностика и статистика на психически разстройства беше разтворено на масата на страница 529, глава „Сексуален мазохизъм“. Невероятно какви неща се научават да правят хората, за да се възбудят. Фантазиите варираха от изнасилване до оковаване в белезници, от нанасяне на бой до напикаване върху другия или носене на пелена. По-долу на страницата откри това, което търсеше:

„Една особено опасна форма на сексуалния мазохизъм, наречена «хипоксифилия», представлява сексуално възбуждане чрез лишаване от кислород… То може да се постигне самостоятелно или с помощта на партньор. Поради неправилно функциониране на съоръжението, грешки при поставяне на клупа или превръзката или други нередности понякога се стига до нещастни случаи… Сексуалният мазохизъм обикновено е хроничен и човек е склонен да повтаря един и съши мазохистки акт.“

Сам или с партньор. Първоначалната реакция на Пиърс относно сексуалните навици на Фалън беше негодувание, но негодуванието беше удобно прикритие за други емоции: неудобство, страх, вина. Стив Пиърс твърдеше, че е хетеросексуален. Може би се опитваше да скрие факта, че всъщност не е, или че отскоро е преминал от другата страна. Но беше възможно и да казва истината, и Анди Фалън да е имал други партньори. Кои са били?

Налагаше се да открият нещо повече за личния живот на Анди Фалън. Ако някой проявяваше интерес към личния живот на Лиска, нямаше да открие нищо. Не можеше да се сети кога за последен път е била на среща. Тя общуваше само с ченгета, а те като правило са скапани гаджета. От друга страна, мъжете с нормална работа се плашеха от нея. Идеята за приятелка, която борави с лекота с палка и деветмилиметров пистолет, му идваше малко в повече на средностатистическия Джо. И какво й оставаше на една жена? Особено пък ако е и майка на две деца.

Усети нечие присъствие пред входната врата секунда преди да чуе да се превърта ключ. Скочи от креслото, като стрела и без да откъсва поглед от вратата, посегна към безжичния телефон. Съжали, че това не е пистолетът й, но когато си беше вкъщи, той стоеше заключен в бюрото — предпазна мярка за безопасността на момчетата и приятелите им. Но полицейската й палка винаги беше наблизо. Хвана меката дръжка и с добре отработено движение на китката си изкара стоманения прът с цялата му дължина.

Застана от другата страна на вратата и когато тя започна да се отваря, вдигна палката.

От вратата надникна кукла марионетка, герой от „Саут Парк“, изкриви дебелата си глава и я погледна.

— Хей, лейди, ще стреляте ли в задника ми?

Лиска изпита едновременно облекчение и гняв и кожата й настръхна.

— Дяволите да те вземат, Спийд, заслужаваш наистина да стрелям в задника ти! Някой ден ще ти вкарам парче олово и ще те оставя да кървиш на предните стъпала. Ще си го заслужиш.

— Няма ли друг начин да се обърнеш към бащата на синовете си? — попита той, докато влизаше. После затвори вратата. Не за пръв път Лиска съжали, че й се налага да му дава ключ. Не й харесваше това постоянно негово появяване и изчезване както в нейния, така и в живота на момчетата, но също така не искаше помежду им да има враждебно отношение — заради Кайл и Ар Джей. Спийд беше негодник, но той им беше баща и те имаха нужда от него.

— Момчетата будни ли са?

— Единайсет и половина е Спийд. Всички трябва да спят. Кайл, Ар Джей и аз живеем в реален свят, в който хората стават рано.

Той сви рамене и се опита да си придаде невинно изражение. Някои жени биха си паднали по това. Лиска добре познаваше тези изражения и неискреността зад тях.

— Какво искаш всъщност?

Той се ухили лукаво като пират от роман. Вероятно работеше по някой случай. Макар че русата му коса беше ниско подстригана, почти по военному, не се беше бръснал от няколко дни. Носеше разкопчан стар военен шинел върху изцапани с боя джинси и стара черна тениска. Изглеждаше дяволски секси. Но тя отдавна имаше имунитет.

— Бих могъл да кажа, че те желая — отвърна той и пристъпи към нея.

— Да, бе — изрече безучастно Лиска. — Аз пък мога да те гръмна случайно. Чакам причината.

Усмивката му угасна.

— Не мога ли да мина да оставя играчки на децата? — попита той, издърпвайки куклата от ръката си. — Какво, по дяволите, ти става, Ники? Защо трябва да си такава кучка?

— Нахлуваш в къщата ми, изкарваш ми, акъла и искаш да съм щастлива, че те виждам? Пропуснах ли нещо?

— Не нахлух. Имам ключ.

— Да, имаш ключ. А случайно да имаш телефон? Не можеш ли поне веднъж да го използваш, преди да връхлетиш тук като торнадо?

Спийд не си направи труда да отговори. Никога не отговаряше на въпроси, които не му допадаха. Той остави куклата на масичката и вдигна една от снимките на Анди Фалън.

— Такива ли гадости допускаш да гледат децата ми?

— Твоите деца — измърмори тя и дръпна снимката от ръката му. — Сякаш си сторил нещо повече, освен да подсигуриш суровия материал — и то половината от него. Как така никога не се сещаш, че са твои, когато са болни, имат нужда от нови дрехи или са направили някоя беля?

— Трябва ли да слушам всичко това? — запита той и направи физиономия.

— Ти дойде в къщата ми. Ще слушаш каквото искам да кажа.

— Тате!

Ар Джей се хвърли към баща си и обви с ръце краката му. Лиска прибра палката и закри с вестника снимките на Анди Фалън, въпреки че никой не й обърна внимание.

— Ар Джей, мой човек! — Спийд се ухили на по-малкия си син, освободи се от прегръдката на момчето и клекна пред него.

— Сега искам да ми казват Рокит — каза Ар Джей, търкайки сънено очи. Русата му коса стърчеше като корона около главата му. Пижамата му, наследена от Кайл, беше прекалено голяма. — Искам да имам прякор като тебе, татко.

— Рокит. Харесва ми — обяви Спийд. — Наистина е жестоко, малко мъжле.

Куклата беше открита и двамата мъже потънаха в петминутно възпроизвеждане на „Саут Парк“. Лиска усещаше как търпението й е на изчерпване.

— Ар Джей, наистина е късно — каза тя, мразейки се, че го прави и мразейки Спийд, че я кара да бъде лошата. Появяваше се в живота на момчетата, и пораждаше вълнения, забава и приключения. Като родител Лиска осигуряваше малко от тези неща за сметка на дисциплината и досадните задължения. — Утре си на училище.

Синът й я погледна с нейните сини очи, сърдит и разочарован.

— Но татко току-що дойде!

— Тогава се сърди на татко. Той изведнъж е решил, че е страхотна идея да дойде посред нощ, когато се предполага, че всички спят.

— Ти не спиш — не се предаде той.

— Но също така не съм на десет. Когато станеш на трийсет и една, можеш да работиш по цяла нощ, без да спиш. Тепърва ти предстои.

— Аз ще работя под прикритие и ще стана като татко.

— Ти ще отидеш под юргана след две минути, господинчо.

Ар Джей и Спийд си размениха погледи, които напълно изключваха Лиска. Спийд сви рамене.

— Тя е с по-висок ранг, Рокит. По-добре си лягай.

— Мога ли да взема куклата?

— Разбира се. — Той разроши косата на момчето, но вниманието му вече се беше насочило към бившата му жена.

Лиска се наведе да целуне детето по бузата, но то се отскубна и излезе от стаята, като говореше на куклата. Когато се отдалечи достатъчно, за да не я чуе, Лиска погледна злобно Спийд.

— Такова лайно си — изсъска, въпреки че искаше да изкрещи. — Не дойде тук, за да видиш Ар Джей…

— Рокит.

— … или Кайл. Разстрои Ар Джей. Сега няма да заспи няколко часа.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. Никога не си съжалявал — каза тя с горчивина. — Какво искаш, Спийд? Обзалагам се, че не си дошъл да ми донесеш парите, които ми дължиш.

Той въздъхна дълбоко.

— Следващата седмица. Обещавам — изрече го с добре отрепетирано разкаяние. — Сега съм точно по средата на нещо, но следващата седмица…

— Спести ми го. Защо не станеш артист? — прекъсна го Лиска и вдигна вестника от снимките. После ги събра на купчинка. — Денят беше много дълъг. Бих искала да си легна, ако не възразяваш.

Спийд замълча, после почука с пръст по най-горната снимка.

— Познавам ли го? — тихо попита той. — Чух, че някой от вашите се самоубил. Този ли е?

— Така изглежда. Човек от вътрешния отдел. Едва ли го познаваш.

И двамата бяха започнали като униформени полицаи в Сейнт Пол; Спийд беше останал там, но тя се беше прехвърлила от другата страна на реката в Минеаполис. Той познаваше доста от минеаполските ченгета — главно от отдела за борба с наркотиците, но и някои от отдел „Убийства“, — но нямаше причина да познава Анди Фалън. Никой не си правеше специално труда да се запознава с хората от вътрешния отдел.

Той взе снимката и я разгледа внимателно.

— Ама че начин да разбера. Предполагам, че момчетата от вътрешния не знаят как да ползват пистолет, а?

— Кой може да предположи какво става в главата на хората — отбеляза Лиска.

Имаше период в брака им, когато двамата споделяха подробности от разследванията си и си помагаха един на друг. В спомените си ги наричаше „златните моменти“, онзи кратък период от време, преди изневярата и съперничеството в работата да унищожат връзката им.

— Може и да не е било по негово желание — каза тя.

— Боже, вие с вашите убийства. — Той хвърли снимката обратно върху масичката. — Нищо сложно, Ники. Защо се измъчваш, като гледаш това? Човекът го е направил сам. Обесването е самоубийство или нещастен случай, но не и убийство. Зарежи го и давай нататък.

— Когато от съдебномедицинската експертиза, го потвърдят, ще го зарежа. Но не и преди — упорито отвърна тя. — Такава ми е работата. Такава съм аз.

— Да-а, ама не е било нужно да ги носиш вкъщи.

— Не ме обвинявай, че развалям децата ти — каза раздразнено тя. — Чу Ар Джей, че иска да работи в отдел „Наркотици“. Не може да падне по-ниско от това.

— Със сигурност може. Може да работи във вътрешния отдел. Виж ги как завършват.

Лиска не погледна снимката, която той вдигна. Нямаше нужда да я гледа.

— Добре. Достатъчно приятни разговорчета за една вечер. Беше… както обикновено. Знаеш къде е вратата.

Спийд не помръдна. Изражението му стана сериозно. Лиска въздъхна.

— Знаеш ли, дойдох само да видя как се справяш — призна той. — Чух, че си получила този случай, Ники. Помислих, че може да ти е трудно — защото е бил ченге, защото е от вътрешния. Заради баща ти и всичко останало.

— Баща ми не се самоуби — каза Лиска, твърде бързо, твърде отбранително. Грешката я накара да се почувства уязвима.

— Аз го знам, но целият вътрешен отдел смята…

— Това няма нищо общо със случая — прекъсна го тя категорично.

Спийд обмисли възможностите си. Виждаше го как мисли, докато преценява коя роля да изиграе.

Той разпери ръце. Приятелят, който само я съветва.

— Въпреки това… Е, ти можеш да го приключиш още щом медицинският експерт се произнесе, че е самоубийство. Или можеш да го прехвърлиш на друг още сега. Подобен случай едва ли има нужда от двама детективи. Остави го на Коджак.

Грешна стъпка. Лиска го възприе като намек, че не може да се справи.

— Какво те засяга? Получих случая и ще работя до края.

— Чудесно. Аз просто… — Той въздъхна дълбоко и измъчено и се почеса по главата. — Аз все още те харесвам, Ники, това е всичко. Имахме си наша история. Това означава нещо… дори и за гадняр като мен.

Лиска мълчеше. Нямаше доверие на гласа си и на чувствата си. Загрижеността му беше неочаквана и я завари неподготвена за начина, по който я накара да се чувства — уязвима, нуждаеща се. Определения, които не искаше да свързва със себе си.

Спийд бръкна в джоба си и извади цигара.

— Ами — започна тихо той, докосвайки с ръка бузата й. — Недей да казваш, че никога не съм правил нищо за теб.

Лиска, отстъпи и извърна лице.

— Да-а — каза той и ръката му се отпусна. — Знам къде е вратата. Доскоро, Ники.

Ръката му беше вече върху дръжката, когато тя успя да се насили да заговори:

— Ъ-ъ… Спийд, благодаря за загрижеността. Но аз съм добре. Ще се справя. Това е просто поредният случай.

— Разбира се. Какъвто и да е той, след ден и половина ще си го приключила.

Изгледа я и на Лиска й се стори, че иска да каже още нещо. Но той само се обърна и си тръгна.

Тя спусна резето на вратата и изгаси лампите. Събра снимките на Анди Фалън и отиде в спалнята да ги прибере на сигурно място в куфарчето си. После провери момчетата, които се преструваха, че спят, изми си зъбите, облече една огромна тениска от Националната академия на ФБР и си легна по гръб, за да гледа в тавана и да усеща как миналото се върти в паметта й като въртележка.

Старият танц — дъщеря — баща. Беше на тринайсет и беше покрусена. Объркана. Вината беше заседнала в стомаха й като огромен камък. Баща й стоеше сковано до нея, свел очи, засрамен, че хората го гледат. Нисък и набит, с проницателни сини очи, лявата му страна на лицето отпусната, сякаш всички нерви са били срязани с ножица. Хората са вторачени в тях — не само заради лицето на баща й, но и заради историите, които са чули: намеците за корупция в полицейското управление, ченгета, откраднали пари от наркотици, разследвания на вътрешния отдел…

Ники знаеше, че това не е истина. Изглежда, че тя вярваше по-силно от баща й, и това я ядосваше. Той беше невинен. Защо не се бори по-упорито да го докаже? Защо не ги заплюе в лицето? Отречи, отбранявай се, действай. Вместо това той се явява на публични места с ниско наведена глава. Думи като „слаб“ и „безгръбначен“ минават през ума на дъщеря му като мръсен полъх. След всяка една подобна мисъл чувството за вина се задълбочава, а негодуванието й нараства.

Разследването се проточи близо осемнайсет месеца, но не постигна нищо. Не бяха повдигнати никакви обвинения. Предполагаше се, че всички ще забравят и ще простят. Дотогава здравословното състояние на Томас Лиска се беше влошило сериозно. Две години по-късно той умря от рак на панкреаса.

Беше една много дълга нощ.