Тами Хоуг
Прах в прахта (27)

26.

„Забележка: Аутопсията не е най-добрият начин да започнеш деня си.“

Мисълта се въртеше в главата на Ковак, докато се настаняваше на стола пред бюрото си с чаша кафе в едната ръка. Лиска никъде не се виждаше. В кабинета цареше тишина. Беше успял да се промъкне почти незабелязано, за което беше доволен. Нуждаеше се от няколко минути да събере мислите си. Извади снимките от смъртта на Майк Фалън и ги пръсна върху документите, които бе занемарил през последните дни.

Дразнещо безпокойство, прокрадващо се в съзнанието му, неопределено, едва оформено, една сянка. Можеше да обяви случая за самоубийство и всичко да приключи, щом пристигне докладът на съдебния лекар. Но онова чувство не изчезваше, както и фактът, че Нийл Фалън беше заприличал на прораснала глава лук — всеки пласт беше по-гнил от другия.

Взираше се в снимките, без да се съсредоточи, като се надяваше да забележи нещо, което е пропуснал. В същото време се надяваше, че нищо няма да забележи. Мисълта, че Железния Майк е решил сам да сложи край на живота си, определено изглеждаше по-привлекателна.

Разсъждавайки по този начин, той можеше да си позволи да възприеме снимките като нещо абстрактно, а не като снимки на човек, когото бе познавал от двайсет години. Със сигурност по-лесно беше да разглежда снимките, отколкото да присъства на аутопсията и да наблюдава как режат на парчета негов познат.

Маги Стоун, окръжният съдебен лекар на Хенипин, бе извършила аутопсията. Като се изключеше ексцентричността й да носи тайно оръжие и да си сменя цвета на косата на всеки шест месеца, тя беше най-добрата. Когато кажеше, че нещо е така, то наистина беше така. Ковак я познаваше от години. Между тях съществуваше разбирателство, което му позволяваше да поиска услуга като тази да присъства в ранни зори на аутопсията на стар приятел. Стоун дори не трепна. Трудно можеш да шокираш някого, който прекарва живота си, режейки мъртъвци и вадейки вътрешностите и тайните им.

И така Ковак остана там, облечен в престилка, застанал встрани, за да не пречи на Стоун и помощника й Ларс, които се движеха около стоманената маса, вършейки работата си. Страхотен начин да прекараш сутринта.

Лиска влезе в стаята, мрачна, без цвят на лицето, независимо че идваше отвън, където температурата беше около минус десет градуса. Мълчаливо съблече палтото си и прибра чантата в чекмеджето.

— Как е твоят доносник?

— Изглежда, че ще оживее. Почти. Идвам от болницата.

— В съзнание ли е?

— Не. Но не се е свил като ембрион, което дава надежди, че няма сериозни мозъчни увреждания. Счупените кости ще зараснат. Може дори да е доволен, че ще му сложат изкуствен анус — подметна саркастично тя. — И че ще изглежда като Човека слон. По-добре пред възможността да гушнеш букета.

— Не си виновна ти, Тинкс — каза спокойно Ковак.

Лиска отбягна погледа му.

— Знам. Опитвам се да се справя. Справям се. Но като го видях отново… — Тя пое дълбоко въздух и го изпусна. — Ако бях отишла навреме.

— Нищо няма да промениш, като се чувстваш виновна, дете. Той сам направи избора си, а ти пък направи най-доброто, което можеше.

Тя кимна.

— Знам. Просто съм обезсърчена, това е. Но ще се оправя.

— Знам, че ще успееш. А ти трябва да знаеш, че съм тук, когато имаш нужда.

Погледна го с обич и признателност.

— Благодаря.

— Нали за това са партньорите. Облягаме се един на друг.

— Не ме разплаквай, Ковак — каза тя, мръщейки се. — Мога да те нараня.

— Но внимавай — предупреди я той. — Може пък да ми хареса. Аз съм самотно момче. — След малко попита: — А какво казват за случая? Ти ли го поемаш?

— Трябва да говоря с Ленард — отвърна тя и направи физиономия. — Ибсен беше мой информатор. Аз бях на местопрестъплението, аз получих предупреждение по телефона да не се занимавам повече.

— Това обаждане говори само по себе си. Ако беше случайно покушение, никой нямаше да ти се обади.

Лиска се съгласи:

— Абсолютен тъпизъм. Сега вече разполагам с нещо, което да използвам, и да поискам от вътрешния отдел достъп до документите по случая „Къртис“. Защо някой ще ме предупреждава да не се захващам с приключен случай, ако няма, дяволски добра причина той отново да бъде възобновен?

— Нещо за телефониста?

— Номерът се оказа на платен телефон. Което доказва, че човекът все пак притежава мозък. Остава да се надявам обаждането да има свидетели.

— Ами Огдън и Рубел — имат ли алиби?

Лиска издаде презрителен звук.

— Какво ти алиби? Играли билярд в мазето на Рубел. И познай кой е бил с тях? Кал Спринджър.

— Изглежда съмнително.

— Той вероятно би твърдял, че по същото време са били и на Луната, стига ония двамата да му наредят, такова страхливо лайно е. Сигурно имат негови снимки как взема подкуп — с отвращение изрече Лиска. — Както и да е, Касълтън ще поеме нападението върху Ибсен. Той и началникът му на смяна казаха, че съм добре дошла, стига Ленард да разреши.

— Ленард ще ти откъсне главата, дето си пъхаш носа във вътрешния отдел.

Тя сви рамене.

— Какво мога да направя, след като човекът сам пожела да разговаряме? Съдейки от това, което чух, останалите са гледали само да се отърват от него. Никой не е искал да слуша теориите му за СПИН.

— Кой има СПИН?

— Ерик Къртис е бил носител на вируса. Този факт дава друга насока, а? Кой е тоя хомофоб, дето ще пребие до смърт човека и ще се подложи на риска да е в контакт със заразена кръв?

Ковак се намръщи, спомняйки си посещението при престъпника, осъден за убийството на Къртис.

— Залагам двайсетачка, че Върма е болен.

— Но ако Върма го е извършил, кой тогава ме предупреди? Върма е в затвора.

Те се гледаха втренчено за известно време. Ковак завъртя стола си.

— Аз все още си харесвам Огдън — каза той.

— Аз също. Така и ще действам.

— Бъди внимателна.

— Как мина аутопсията на Майк?

— Засега без особен резултат. Под ноктите му — нищо, освен мръсотия. Върху горната част на ръцете му има леки ожулвания, но не може със сигурност да се каже, че са получени при самоотбрана. Кожата не изглежда прясно наранена, а знаем, че наскоро е падал, което би могло да обясни всякакви следи. Поради тази причина Стоун не може да се закълне, че потъмняването е непременно ожулено. В резултат на разположението на тялото по ръцете му имаше много синини.

— А нещо за барутни остатъци?

— И по двете ръце. Което не означава, че никой не го е принудил да пъхне пистолета в устата си, но не можем да докажем и обратното.

— Значи сме до никъде — заключи Лиска. — Стоун ще го определи като самоубийство.

— Тя нищо няма да направи, докато не дойдат всички заключения от лабораториите. Обеща ми, че всичко ще бъде дублирано. Да не говорим, че редовно се случва документи да бъдат забутани^[1] някъде, ако разбираш какво искам да кажа?

Лиска се ухили.

— Мисля, че доктор Стоун не би имала нищо против да бъде свалена от теб, ако разбираш какво искам да кажа?

Ковак се изчерви. Пред погледа му обаче изплува образа на Аманда Савард, не този на Маги Стоун. Припомни си очите й, когато бе обхванал брадичката й. Изглеждаше толкова уязвима. Той се направи на засегнат.

— Нямам намерение да легна с никоя жена, чиято работа е да реже трупове. Както и да е, това ще ни даде малко време, но май повече имаме нужда от чудо. Помолих я също да прегледа резултатите от аутопсията на Анди Фалън. В случай, че Ъпшоу не си разбира от работата.

— От чудо ли се нуждаеш? — попита Елууд, влизайки в стаята им. Върху ризата с вратовръзка беше облякъл обемист мохерен пуловер и приличаше на космат мамонт.

— Бих продал душата си — отвърна Ковак.

— Тук има известно противоречие, тъй като чудесата се свързват с положителните висши сили — изтъкна Елууд. — Душата се продава на дявола.

— Ако не изплюеш веднага това, което си открил, ще те пратя да му занесеш поздравите ми.

— Един съсед е видял камиона на Нийл Фалън паркиран пред къщата на Майк в сряда през нощта. За да сме по-точни: в един часа и девет минути. Преглеждах докладите от разпитите на съседите. Полицаите са ходили и в тази къща, но собственикът бил излязъл. Отворила им чистачката. Реших да се обадя пак и бинго!

Ковак скочи от стола.

— Господ да те благослови, Елууд!

— Така по ми харесва.

— Видели са камионът да паркира, но не са чули изстрела, така ли? — попита изпълнена със съмнение Лиска.

— Свидетелката страда от безсъние и е със слухов апарат — обясни Елууд. — На осемдесет и три е, но мозъкът й реже като бръснач.

— А как е със зрението?

— Страхотно е, особено с помощта на бинокъла „Бош & Ломб“, който държи на малката си масичка.

— Имало ли е осветление?

— Лампа на ъгъла до нейната къща. Тя е командващият наблюдателите в квартала. Не е разпознала самия камион, но е записала номера му.

— Дали би дошла на моето място, след като Ленард ме уволни?

— Видяла ли го е да си тръгва?

— В един часа и трийсет и две минути.

— Това е малко по-рано от установеното време за настъпване на смъртта, но ще го приема.

Ковак напъха снимките на Майк Фалън в чекмеджето, нагласи връзката си, като се оглеждаше в монитора на компютъра си.

— Докарай Нийл Фалън за разпит — обърна се той към Елууд. — Ще съобщя новините на Ленард.

 

 

— За какво, по дяволите, е всичко това? — запита настойчиво Нийл Фалън.

Двама униформени го бяха изкарали от магазина му и го бяха довели. Мръсният му гащеризон май беше същият, който бе носил, когато Ковак му съобщи за смъртта на брат му. Ръцете му бяха потъмнели от мръсотия и смазка.

— Исусе Христе, баща ми и брат ми са мъртви, а вие ме довличате тук като някой шибан престъпник! — гръмко издекламира Фалън, щом се озова в стаята за разпит. Същата, в която Джамал Джексън беше пукнал главата на Ковак. — Без обяснения. Без извинение…

— Ти си шибан престъпник — сухо каза Ковак. — Знаем за обвинението в нападение, Нийл. Мислеше, че няма да проверим ли? А сега какво ще кажеш ти да ми дадеш обяснение и да се извиниш?

Той стоеше със скръстени ръце и гръб до стената, съседна на тази с двупосочното огледало. Лиска бе застанала до отсрещната стена. Елууд беше до вратата. Никой не се беше възползвал от столовете около приятелската кръгла маса. Червената лампа на видеокамерата светеше.

Фалън го изгледа злобно.

— Беше преди много време, освен това бяха глупости. Беше злополука.

— Значи случайно си пребил човек в бара и той изпаднал в кома — каза Лиска. — И как стават тези работи?

— Сбихме се. Той падна и си удари главата.

Ковак погледна към Елууд.

— Не беше ли казал същото и Каин за Авел?

— Мисля, че да.

— Какво ще кажеш да ми се извиниш, задето ме излъга вчера, Нийл? — попита Ковак. — Как ще ми обясниш какво си правил в къщата на баща си в един часа през нощта, в която той умря?

Гневът на Фалън бързо се изпари. Опита се да изглежда ядосан. Но под яда се изписаха смущение, после подозрителност и накрая страх.

— За какво говорите? Аз… аз не знам за какво говорите.

— Не се хаби — каза Лиска. — Съсед на баща ти е видял в един часа камиона ти на алеята.

— Вчера ти ми каза, че си говорил за последен път с него по телефона онази вечер — обади се Ковак.

Очите на Фалън се стрелкаха из стаята, сякаш там щеше да намери някакво обяснение.

— Защо ме излъга, Нийл? Срамуваше се, че не си успял да убедиш баща си да ти даде парите, за да платиш на бившата си ли? Ако, разбира се, това сте обсъждали през двайсет и три минутния разговор, проведен в двайсет и три часа и седем минути от бара.

Фалън започна да поема въздух като астматик пред криза. Разтри врата си.

Ковак лениво измести тежестта на тялото си.

— На лицето ти е изписано „О, мамка му“, Нийл. Какво ще кажеш, Тинкс?

— О, мамка му — отвърна Лиска. — Време е да изплюеш камъчето, Нийл.

— Не ти ли мина през ума, че ще поискам извлечение от разговорите, водени от твоя телефон? — попита Ковак. — Очевидно ме смяташ за твърде глупав, Нийл.

— А защо е трябвало да го правите? — нервно запита Фалън. — Не съм заподозрян в нищо. Господи, та баща ми се самоуби…

— А на мен вече ми се повръща да ми го повтаряш. Аз го намерих с наполовина липсваща глава. Мислиш ли, че трябва непрекъснато да ми го напомняш? Това не е най-правилната стратегия, Нийл.

— Когато някой умре от насилствена смърт като Майк, тя се разследва — продължи Ковак. — Знаеш ли кои са първите хора, които проверяваме? Семейството. Ти сам ми го каза: ти мразеше Майк. Добави към това, че имаш нужда от пари, за да се разплатиш с предстоящата бивша съпруга и също, че Майк не би ти ги дал. На това му се вика мотив.

Страхът започна да излиза на повърхността. Движенията на Фалън станаха резки. По горната му устна изби пот. Той отстъпи към ъгъла с вградената, библиотека. Всички рафтове бяха извадени.

— Но той беше моят старец. Не бих му причинил това. Той ми беше баща.

— Който в продължение на трийсет и няколко години не е престанал да ти натяква, че не си добър като твоя брат педераст. Това наричаме гнойна рана.

— Той беше копеле — заяви Фалън. — Не мога да го нарека другояче, но не съм го убил. А колкото до оная кучка, Черил, не й влиза в работата откъде ще намеря парите, щом ще й се разплатя.

— Или ще си загубиш бизнеса, от който ти е излязла гърбица — каза Лиска. — По-лошо и от ада е да те преследва огорчена, отмъстителна жена. Знам го със сигурност, нали и аз съм жена. — Говорих с бившата ти — продължи тя. — Явно е започнала да губи търпение, вече се кани да те притисне. Поиска ли пари от брат си?

Той тръсна глава като че някой здраво го перна по ухото, изумен от неочаквания обрат на живота му.

— И него ли ще кажете, че съм убил?

— Не твърдим, че си убил когото и да било, Нийл. Просто ти задаваме въпроси, които се отнасят до случая ни, това е всичко. А така също, за да разбереш как изглеждат нещата от гледна точка на полицията.

— Наври си гледната точка в задника, Ковак. Анди не е твой случай. Приключен е. Мъртъв и заровен. Пепел при пепелта и прах при праха. Началниците са подписали.

Ковак вдигна вежда.

— И по каква причина се опитваш да ми натриеш носа с това?

— Просто казвам, че е приключен.

— Но тук ние имаме един установен модел на действие, Нийл. Единият член на семейството се самоубива, това го приемаме. Но двама за една седмица? Това е нещо по-различно. Ти ги мразеше и двамата. Имаш емоционални и финансови проблеми. Наричаме ги фактори, засилващи напрежението. Фактори, които могат да са достатъчни, за да подтикнат човека да премине границата. Ти притежаваш досие за насилствено поведение…

— Не съм убил никого.

— Какво правеше в къщата на Майк по това време на нощта?

— Отидох да проверя как е — отвърна Фалън и погледна настрани. Докосна разсеяно натъртеното място върху бузата си. — Разговаряхме преди това по телефона. Не ми хареса как говореше.

— Начинът, по който говореше, или каквото ти каза? — попита Ковак. — Знаем, че не си престанал да пиеш. Ти ми го съобщи. Каза ми, че си бил готов да се сбиеш с клиент, оня дето ти заприличал на ченге. Да не би твоят старец да ти е казал нещо, което те е вбесило?

— Не беше така.

— А как беше? Или искаш да ми кажеш, че семейството ти е било като излязло от „Ози и Хариет“^[2]?

— Не, но…

— Ти ми каза, че Майк непрестанно ти е намирал кусури? Какво му е било по-различното този път? За какво разговаряхте?

— Казах ви вчера: в колко часа искаше да бъде в погребалното бюро.

— Да-а, каза ми го вчера. Защо обаче не спомена, че не ти харесало как говори? Нито пък, че си бил загрижен. В действителност, ако не ми изневерява паметта, ти го нарече дърт гадняр. Защо не ми каза, че си идвал в къщата да го видиш?

— Самоубил се е, след като си тръгнах — заяви Фалън, снишавайки глас. — Не можах да удовлетворя желанията му. Единственият му жив син…

— От какво е имал нужда? Какво ти каза?

Ковак изчакваше и наблюдаваше как Нийл Фалън бавно се движи в кръг. Бе привел едрите си рамене, сякаш го болеше стомах. Лицето му беше зачервено. Шумно вдишваше и издишваше. Пъхна ръка в джоба на гащеризона и измъкна пакет „Марлборо“.

— Съжалявам, господин, Фалън — обади се Елууд, — но тук не се пуши.

Той го изгледа злобно и изтръска една цигара.

— Тогава ме изхвърлете.

Ковак бавно се приближи към него.

— Не мисля, че сте разговаряли от какво е имал нужда Майк, Нийл — започна бавно той. — Мисля, че по-скоро е било за това от какво ти си имал нужда. Мисля, че когато си се обадил по телефона, си бил пиян и вбесен и сте се скарали за парите, които си поискал. А след този разговор все повече си се ядосвал, мислейки за онова, от което имаш нужда, и как старият не иска да ти го даде, как е превъзнасял Анди, а тебе е обиждал. И това те е подлудило, ти си се качил на камиона и си отишъл да му го кажеш в лицето.

— Той не беше съвсем на себе си от алкохол и хапчета — измърмори Фалън. — Все едно че си говорех с ряпа. Не му пукаше какво имах да му казвам. Никога не му е пукало.

— Отказа да ти даде парите.

Той поклати глава и се засмя.

— Дори не искаше да чуе въпроса. Единственото, което искаше, беше да говори за Анди. Колко обичал Анди. Как Анди го предал. Как Анди не го послушал да не разлайва кучетата.

Ковак погледна Лиска, която рязко се изправи.

— Точно тези думи ли използва? — попита тя. — Да не разлайва кучетата? Защо го е казал?

— Откъде да знам — заядливо отвърна той. — Предполагам, защото Анди е престанал да се крие. Ако беше запазил за себе си факта, че е обратен, старият нямаше да разбере. „След всичките тези години“ — все това повтаряше. Сякаш не беше честно, че му е казал сега. Сигурно е трябвало да му каже, като е бил на десет години, или да изчака старият да умре. Господи!

— Това вероятно те е изкарало извън кожата — отбеляза Ковак. — Бил си пиян. Скарал си се с онзи клиент. Анди е мъртъв, а баща ти не спира да повтаря: „Анди това, Анди онова.“

— Това му казах и аз: „Анди е мъртъв. Не можем ли да го заровим и да продължим?“

Той дръпна от цигарата и издуха дима. Лицето му бе станало тъмночервено. Опитваше се да възстанови картината в паметта си… или да задържи сълзите си. Втренчи се в двустранното огледало, без да го вижда.

— Изкрещях му в лицето: „Анди беше скапан педераст и аз съм щастлив, че е мъртъв!“

Той закри очите си с лявата си ръка, където между пръстите му димеше цигарата.

— А той какво направи?

Фалън плачеше, сълзите се стичаха под пръстите му, от устата му излизаха измъчени, пресекливи звуци.

— Какво направи Майк след твоите думи, Нийл?

— Т-той м-м е удари.

— А ти какво направи?

— О, Господи…

— Какво направи тогава, Нийл?

— Уд-дарих г-го. О, Боже! — Той се разрида и се приведе, като закри лицето си с двете си ръце. — А сега той е мъртъв. И двамата са мъртви! О, Господи!

Ковак издърпа цигарата от ръката му, вдиша дима и закопня да запали една. Със съжаление я сложи върху масата, където тя остави черен белег.

— Ти ли го уби, Нийл? — тихо попита. — Ти ли уби Майк?

Без да отдръпне ръцете си, Фалън поклати глава.

— Не.

— Можем да проверим ръцете ти за следи от барут — напомни му Лиска.

— Прави се така нареченият анализ с активни неутрони — обясни Ковак. — Няма значение колко пъти си си мил ръцете от тогава. Микроскопичните частички остават полепнали по кожата ти. Могат да се видят и след седмици.

Той блъфираше. Тестът щеше само да покаже дали човекът е бил в контакт с барий и антимон — съставни части на барута, както и още един милион други съединения, изкуствени или органични. На практика дори и положителният резултат щеше да има малка юридическа стойност и още по-малка валидност в съдебната зала. Твърде дълго време беше изминало между инцидента и теста. Адвокатите на защитата си вадеха хляба, оспорвайки такива доказателства. А платените свидетели — експерти можеха да прекарат цял ден в спор за резултатите. Но най-вероятно Нийл Фалън нямаше представа за това.

На вратата се почука и Елууд се отмести. В стаята надникна лейтенант Ленард.

— Сержант, можем ли да поговорим?

— Точно сега съм зает — малко нетърпеливо отвърна Ковак.

Без да продума, Ленард го погледна красноречиво. Ковак пък погледна към Нийл Фалън и сподави една въздишка. Ако смяташе да признае нещо, това беше моментът: докато е емоционално уязвим, преди да е имал възможност да вдигне защитата и да премисли, преди да е произнесъл думата „адвокат“.

Почувства се като питчър, който е изведен от играта тъкмо когато е загрял.

Той се обърна към Лиска.

— Май ти ще продължиш — измърмори.

Ковак излезе и премина в съседната стая, откъдето Ленард беше наблюдавал през двойното огледало. Помещението беше тъмно. Като киносалон с прозорец вместо екран. До прозореца стоеше Ейс Уайът и наблюдаваше Нийл Фалън. Няколко секунди той остави Ковак да се любува на профила му, след което обърна към него лицето си, което говореше: „Тежки мисли ме гнетят“. Същото онова изражение, разлепено на билбордовете, рекламиращи телевизионното, му шоу.

— Защо го правиш, Сам? — попита Уайът. — Нима семейството му не пострада достатъчно?

— Зависи. Ако се окаже, че този тук е убил останалите двама, то тогава отговорът е не.

— Нещо случи ли се по време на аутопсията, за което аз да не знам?

— А защо трябва да знаеш каквото и да е за нея? — предизвика го Ковак. — Стоун няма навика да разпространява подобна информация наляво и надясно.

Уайът не обърна внимание на въпроса, все едно че му го беше задал обикновен патрулен полицай.

— Държиш се с него така, сякаш си сигурен, че Майк е бил убит.

— Имаме си редица причини — каза той, извади снимките от вътрешния джоб на сакото си и ги подреди по перваза на прозореца. — Първо го е направил в банята. Много хора го правят, но за него затруднението да влезе със стола, и то на заден ход, е било голямо. Лиска ми обърна внимание на това. Аз си мислех, че е искал да ни остави чисто мястото на престъплението, но май някой друг е искал то да е такова. Кога за последен път Майк е проявил някаква загриженост за другите? Пистолетът е изваден от гардероба в спалнята му. Защо не го е направил там? Определено не се е притеснявал, че ще изцапа. Мястото и без това приличаше на свинарник. Освен това имаме досието на Нийл Фалън — продължи той, — историята за проблемите му със стария, фактът, че ни излъга, че не е бил в къщата.

— Но времето, по което е бил там, и времето на настъпване на смъртта не съвпадат — изтъкна Ленард.

— Други фактори може да са повлияли за определяне точното време за настъпване на смъртта — отвърна Ковак. — Стоун ще ви го обясни.

— Но от аутопсията не излезе нищо, което да посочи, че е било убийство, нали? — попита Уайът.

Ковак повдигна рамо и премести погледа си от снимките към стаята за разпити и обратно. Нийл Фалън седеше, подпрял лакти на масата и закрил с ръце лицето си. Лиска стоеше наблизо, наведена към него.

— Нийл — спокойно като приятел рече тя, — облекчи си товара. И без това много ти се насъбра.

Фалън поклати глава.

— Не съм го убил аз.

Гласът му звучеше плах и отдалечен, тъй като идваше от телевизора, монтиран със скоби към стената близо до прозореца. Насочената надолу камера в стаята за разпит правеше хората да изглеждат малки и разкривени.

— Ударих го — каза той. — Направих го. Ударих го по лицето. Собствения си баща. Както седеше на проклетия стол. А сега той е мъртъв.

— Ще проведем теста с неутрони — обърна се Ковак към Ленард и Уайът. — Ако се уплаши, може и да измъкнем нещо.

— А ако не успеете? — попита Ленард.

— Тогава ще се извиним за причиненото неудобство и ще опитам с нещо друго.

Уайът се намръщи.

— Защо не изчакате, докато не получите заключението на Стоун? Какъв е смисълът да измъчвате човека безпричинно. Майк беше един от нас…

— И той заслужава да направим нещо повече от обичайното — прекъсна го Ковак, усещайки как гневът му се засилва. — Просто да махна с ръка и да отмина, това ли искаш, Ейс? Искаш да отидеш при Стоун и да я накараш да подпише и този случай като нещастен? Да го запазиш скрито-покрито, за да не опетним легендата за Железния Майк? Ами ако тоя тук го е пречукал?

— Ковак! — рязко извика Ленард.

Той му хвърли злобен поглед.

— Какво? Това тук е отдел „Убийства“. Разследваме насилствена смърт. Майк Фалън умря от насилствена смърт и искаме да извърнем настрани очи, защото мислим, че се е самоубил, защото след пет години на снимките може да сме ние. Самоубийството ни се вижда естествено нещо, защото знаем какво може да направи работата с един човек, как може напълно да го ограби.

— А може би точно поради това, Сам, ти държиш да е нещо различно — отбеляза Уайът. — Защото, ако Майк Фалън не се е самоубил, и ти също няма да го направиш.

— Не. Не съм искал да го видя по-различно. Лиска ми обърна внимание. Но тя беше права, като се разрови, като го прие като всеки друг изстрел. В случая има твърде много нередности, за да не кажем само: какъв срам!

— Просто мисля, че трябва да окажем дължимото уважение на единствения останал от семейството — обясни Уайът. — Или поне докато съдебният лекар не се произнесе.

— Ами чудесно. И ако имаш да ми кажеш още нещо по въпроса, ще те изслушам. Освен ако не съм сънувал, но и аз бях на прощалното ти парти, Ейс. Това, което мислиш, е дали разследването ми няма да натрупа купчина миши изпражнения.

Лицето на Ейс Уайът доби пурпурночервен цвят.

Ленард се намеси:

— Ковак, ти премина границата.

— Коя граница по-точно? Където се целуват задници ли? — измърмори той, докато се отдалечаваше от двамата.

В дъното на стаята беше застанал Гейнс, мазникът на Уайът, и го наблюдаваше със самодоволната усмивка на училищен клюкар. Ковак го погледна с отвращение и му обърна гръб.

— Ако съм прекалил, съжалявам — каза неискрено. — Седмицата беше ужасна.

— Не — започна Уайът, — ти си прав, Сам. Аз нямам думата тук. Това си е твое разследване. Ако искаш да накажеш Нийл Фалън и да си изпросиш едно дело срещу управлението само защото си пропуснал часовете при психоаналитика, не ми е работа да се бъркам. Това е срамно и аз не искам да бъде по този начин.

— Да-а, ами аз пък искам мир в целия свят и „Викингите“^[3] да спечелят Суперкупата, преди да умра — каза Ковак. — Нали знаеш как е, Ейс? Убийството е гадна работа.

— Ако това е такова.

— Ако това е такова. И ако това е такова, ще закова гадината, дето го е направил. Независимо кой е.

Той се върна до прозореца и се загледа.

— Левак ли сте или десняк, господин Фалън? — попита Елууд.

— Левак.

Елууд нагласи малка колекция от кутийки и тампони с памук върху масата. Фалън се вторачи в комплекта за тест.

— Ще намокрим показалеца и палеца ви с петпроцентов разтвор азотна киселина — обясни Лиска. — Няма да боли.

Ковак рязко премести поглед към снимките от смъртта на Майк Фалън.

— Господи — прошепна и започна да взема една по една снимките, да ги разглежда и да ги оставя настрани. Една след друга. Пулсът му се ускори.

— Какво има? — настойчиво запита Уайът.

Онова, което знаеше, беше там, но не можеше да го види. Той погледна последната снимка.

— Моля, подайте лявата си ръка, господин Фалън — каза Елууд, подготвяйки тампона.

Нийл Фалън повдигна видимо треперещата си ръка.

Ковак поднесе снимката до стъклото. Странна картина на баща и син. Майк Фалън, мъртва черупка, окървавен, с половин глава; пистолетът, който го бе убил, лежи от дясната страна на стола, очевидно паднал там, когато животът го е напуснал.

— Господин Фалън?

Елууд най-после привлече вниманието на Ковак.

— Господин Фалън, трябва да ми подадете ръката си.

— Не.

Нийл Фалън бутна стола назад и се изправи.

— Не. Няма да го направя. Не съм длъжен да го направя. Няма.

— Нищо няма да ти стане, Нийл — каза Лиска, — щом не си го убил ти.

Той отстъпи назад и събори стола.

— Не съм убил никого. Щом мислите, че съм го убил, тогава ми повдигнете обвинение, иначе вървете на майната си. Аз си тръгвам.

Елууд се обърна към двойното огледало. Ковак не свали втренчения си поглед от снимката, докато Нийл Фалън излизаше с трясък от стаята за разпити.

— Майк Фалън беше левак — обърна се той към Уайът. — Майк Фалън е бил убит.