Тами Хоуг
Прах в прахта (35)

34.

„Стийл“ беше гимнастически салон, където потенето и грухтенето беше нещо задължително. Нямаше часове по танци, аеробика, нито пък йога. Всичко беше като от желязо, твърди тела, твърди задници, хевиметъл музика, гърмяща от уредбата. Притежаваше атмосфера на механична работилница, а смрадта на хора, от които прелива тестостерон, можеше да предизвика сълзене в очите на един нормален човек.

Лиска показа значката си на отегчения, облечен като мотоциклетист пазач на пропуска и влезе в централната зала за вдигане на тежести. Спря за момент на края, за да огледа малката група, обзета от тайно страхопочитание пред мъжките тела. Като се замислиш, беше направо изумително в какво може да се превърне едно обикновено човешко създание, обладано от маниакална идея и в някои случаи подпомогната от чудесата на модерната химия. Всеки трети в залата имаше конструкцията на Невероятния Хълк^[1].

Рубел стоеше в единия ъгъл и наблюдаваше някого, който лежеше върху скамейката. Носеше черна тениска с изрязани ръкави, разкриващи бицепсите му, едри като бутове шунка от Вирджиния. Мускулите му бяха така идеално оформени, че спокойно можеше да служи за модел по анатомия.

Лиска си проправи път между мъжете, вдигащи тежести, и веднага усети кога я забеляза Рубел, макар да не погледна към нея. Усети промяната на енергията във въздуха. Тя се приближи до скамейката и сведе поглед към грозното лице на Брус Огдън. Силно зачервен и грухтейки, той се напрягаше под един лост, натоварен с железни дискове, дебели колкото гума на камион.

Хвърли поглед към Рубел.

— И в леглото ли е толкова шумен?

— Откъде да зная.

— Бих попитала приятелката му, но доколкото знам, никога не е имал такава. — Тя се наведе над Огдън. — Курвите не се броят. Съжалявам.

Той изрева и вдигна нагоре лоста.

— Какво искате, сержант? — попита Рубел. — В момента сме заети с нещо.

— Наистина сте заети — произнесе Лиска, показвайки част от ненавистта си към двамата мъже. — До шията сте затънали в него. И отбележете, че съм дошла тук лично да ви го кажа. Не се обаждам анонимно по телефона. Нито пък изпращам снимки по пощата. Имам по-големи топки от вас двамата взети заедно.

Огдън закрепи лоста и седна със сумтене, потта по лицето му се стичаше като дъждовна вода.

— Така ли? И ние чухме нещо подобно.

Тя извъртя очи.

— Сега пък преминахме към лесбийски инсинуации. Голяма работа си, говедо. Може би ако престанеш да се правиш на голямо, лошо, хетеросексуално мъжко животно, а вместо това упражниш малко мозъка си, ще се измъкнеш от тази каша. Но вече е твърде късно за теб да ставаш умен. Преминахте границата, когато решихте да намесите децата ми. От това няма връщане назад. И тъй като по закон нямам право да изтръгна сърцата ви и да ги държа пред вас, докато умрете, ще се постарая да ви вкарам и двамата в затвора.

— Не знам за какво говорите — изрече безизразно Рубел.

Лиска прикова поглед в лицето му и помълча известно време.

— Разполагам с Кал Спринджър. Той е мой. Накарах го да ви предаде — произнесе със злобно удоволствие тя. — Първият от вас, който съдейства на прокурора, получава възможност за сделка. Утре следобед двамата с Кал ще бъдем в кабинета на Сабин.

Огдън се намръщи.

— Ти не разполагаш с нищо, Лиска. Не разполагаш с нищо, иначе да си ни надянала белезниците.

— Няма с какво да разполага — все така студено се обади Рубел. — Няма никакъв случай.

Тя му се усмихна.

— Продължавай да смяташ така, сладурче. Но не е зле да отделиш малко време, за да помислиш какво се случва в затвора на такива хубави момчета като теб. Чувала съм, че там играта загрубявала. Но пък кой знае, на теб може би точно така ти харесва.

Протегна ръка и го потупа по бузата.

— Колко жалко, че Ерик не е вече жив, за да ни осветли.

Бенг! Точно между очите. Рубел не трепна, не промени изражението си, но ударът го улучи все едно, че бе куршум. Лиска усети ударната вълна, която се понесе от него, и той разбра, че тя знае. Тя се наслади на момента. Може би още хиляди подобни моменти щяха да компенсират онова, което бе почувствала при вида на снимките на Кайл и Ар Джей.

А може би нямаше да са достатъчни.

Тя се обърна, за да си тръгне и замря. Рубел и Огдън вероятно дори не забелязаха. Съмняваше се, че колебанието й бе продължило повече от част от секундата. Но и тази част от секундата бе достатъчна да се установи контакт. Само на десет крачки встрани стоеше Спийд, прекъснал за кратка почивка упражненията си.

 

 

— Сигурен ли си, че гласовото устройство за активиране работи? — изхленчи Спринджър. — Ами какво ще стане, ако не се включи?

Бари Касълтън коленичи на пода пред него и закрепи с лепенка микрокасетофона към отпуснатия кръст на Спринджър. Като водещ в разследването на случая с Ибсен Касълтън беше получил одобрението на шефовете, когато Спринджър се пречупи. Лиска също бе пожелала славата — повече по лични причини, отколкото заради евентуалното повишение, — но не й даде сърце да го пренебрегне. Касълтън, около четирийсетгодишен афроамериканец, който се обличаше като английски професор, беше добро ченге и свестен мъж. Щом се налагаше да дели постиженията си с някого, нямаше нищо против да е с него.

— Не се безпокой затова — увери той Спринджър. — То е съвсем просто.

Ковак презрително изсумтя.

— Нищо не е достатъчно просто за един глупак.

Бяха окупирали кухнята на Спринджър. Спринджър, Касълтън, Типен от службата на шерифа — защото бяха извън юрисдикцията си и искаха да си осигурят гърба, — Ковак и Лиска. Госпожа Спринджър бе отишла при сестра си. Лиска се чудеше дали щеше да се върне, когато всичко приключеше. Вероятно. Освен това все още не беше ясно дали Кал ще се размине със затвора и ще се прибере тук да чака завръщането на госпожа Кал.

Първата част от участието на Спринджър в драмата била, когато се направил, че не вижда как Огдън поставя уликите в дома на Реналдо Върма. Тази му постъпка е била достатъчна за Огдън да го хване на куката си. Едно беше някой униформен да извърши глупост, но водещият детектив на разследване на убийство беше много по-голяма мишена, а и имаше повече за губене. Кал Спринджър със своя стандарт на живот не е могъл да си позволи да загуби.

— Не се чувствам добре — оплака се той.

— Да-а, и ние можем да го помиришем, Кал — изръмжа Касълтън, изправяйки се на крака.

Лиска престана да снове насам-натам, отиде до Спринджър и го ритна.

— О-о! — Той се наведе и се хвана за крака.

— Един човек може да умре заради теб, а ти се оплакваш, че не се чувстваш добре — скастри го тя. — Заплашиха децата ми, защото ти не си се изправил като мъж и не си се възпротивил на Брус Огдън.

— Това можеше да ми струва работата — оправда се Спринджър.

— А сега ще отидеш в затвора. Няма що, голям избор, Кал.

— Ти не разбираш.

Тя го погледна изумена.

— Не. Не разбирам. Й никога няма да разбера. Позволил си на Огдън да постави лъжлива улика, за да приключиш един случай и да получиш голяма червена точка.

— Какво значение имаше това за Върма? — продължи да спори той. — Човекът си беше убиец. Знаехме, че го е направил. И… и… жертвата беше един от нас. Не можехме да го оставим да се отърве безнаказано!

— Как смееш да имаш претенции, че разбираш нещо от справедливост? Това не е мотивировка, а намиране на благовидна, причина. Мотивировката ти да гледаш на Върма по този начин е била само заради повишението ти.

— О, ти пък никога не си правила нищо заради повишение — подигра й се Спринджър.

— Никога не съм проваляла разследване. Не ти ли мина през ума, че Върма може да не е убил Къртис — един гей полицай, серопозитивен, сменил през последните пет години трима партньори и подал оплакване за заплаха.

— След като бях пипнал Върма за убийството на Франц? Не.

— Ей, майната ти, Спринджър — подскочи Касълтън. — Боби Кърун пипна Върма. Ти дори не участваше в картинката.

Спринджър стисна зъби.

— Просто начин на изразяване. Върма напълно отговаряше на идентичните убийства и на не знам още колко грабежа. Защо да не го пипна?

— Фактът, че не си разполагал с никакви физически доказателства, вероятно е щял да натежи — предположи Типен.

Спринджър се обърна към него.

— За Бога, защо ще подозирам друго ченге? Разговаряхме с всички партньори на Къртис. Никъде не се развя червено флагче. Никой не събуди и най-малко подозрение.

— Очевидно не си ги слушал — каза Лиска. — Последният партньор на Къртис, Енгъл, ми каза, че между Къртис и Рубел е имало нещо. Нима не ти го е споменал, докато си разследвал убийството на Къртис?

— От това не излезе нищо — отвърна Спринджър. — Ами погледни Рубел. Той не е обратен. И… и защо му е да убива Къртис? Те от дълго време не са били партньори.

— Заради СПИН-а, тъпако. Ако Къртис е заразил Рубел с нелечима, смъртоносна болест, аз бих го нарекла мотив, не мислиш ли?

Той тежко въздъхна.

— А не ти ли се видя странно, че само няколко месеца след убийството на Къртис Дерек Рубел, който е бил един от партньорите на Къртис, неочаквано става партньор с типа, дето е объркал доказателствата по случая? — запита го тя.

— Хората непрекъснато се местят. Освен това случаят вече бе приключен.

— О, да бе, случаят бил приключен. Какво от това, че си го лепнал на някого, който не го е направил. Наистина, извършил е нещо също толкова лошо. А що се отнася до Огдън, ти вече си висял на ченгела за месо. Щял е да те продаде на вътрешния само с едно мигване — каза Лиска. — Вярно, и на него щяло да му коства нещо. Но на тебе много повече. Така че, когато Огдън и Рубел са се нуждаели от алиби за четвъртък вечер, единственото, което е трябвало да направи Огдън, е било да вдигне телефона.

— Огдън щеше да ме съсипе.

— Лошите ченгета сами се съсипват — тихо изрече Лиска, припомняйки си думите на Савард, когато посети вътрешния отдел, след като откриха тялото на Анди Фалън. Сякаш беше преди една година. — Нищо ли не означава за теб това, което причиниха на Кен Ибсен? — попита го тя.

Спринджър извърна засрамено лице. Не се беше осмелил да се възпротиви и някой едва не бе заплатил за това с живота си.

— Иска ми се да завлека съжаляващия ти задник в болницата и да те накарам да останеш до леглото на Кен Ибсен, когато дойдат лекарите да го прегледат — продължи детективката. — Искам да мога да взема спомените му за онова, което тези две животни са му сторили в онази алея и да ги имплантирам за постоянно в мозъка ти, така че всеки ден от нещастния си живот да си спомняш за това нападение.

— Съжалявам! — изкрещя Спринджър.

— Да, съжаляваш.

Ковак застана между двамата и хвана Лиска за ръката.

— Хайде, Тинкс. Те скоро ще се появят. Да вървим да се подготвим за приема с изненади.

Той я поведе към килера на Спринджър — тясно помещение, а по стените му имаше рафтове, пълни с консервирана храна и порцеланови сервизи. Лиска се облегна на едната редица с рафтове, Ковак — на другата.

— Пипна ги, Тинкс — каза спокойно той.

— Закачили са се на куката, но още не са в мрежата. Искам да ги наложа с тояга.

— Тогава не трябва да тормозиш човека, който ще ти ги поднесе на тепсия.

— Заслужава и по-лошо.

— Заслужава точно това, което ти каза — всеки ден да си спомня нападението над Кен Ибсен. Но ще трябва да се задоволим със съсипаната му кариера и нещастния му задник зад решетките.

— Те заплашиха синовете ми, Сам. — Отново потрепери от тази мисъл. — Знаеш ли, цяла седмица си мислех: що за хомофоб би пребил до смърт човек, рискувайки да се зарази от кръвта му. Не се връзваше. Всеки, когото познавам, изпитва ужас от СПИН. Мислят, че могат да го прихванат от седалките на тоалетни, от ръкостискане, от въздуха. Трябва да е бил или някой напълно невежа за риска, или някой, който вече е заразен. Тогава видях Рубел в болницата…

— Рубел не е мразел Къртис за това, че е бил гей — забеляза Ковак. — Убил го е, защото го е заразил.

— А Огдън е поставил фалшивата улика, за да спаси Рубел, тъй като са любовници.

— Те са лоши хора, Тинкс. И ти ги пипна. — Той протегна ръка и докосна рамото й. — Гордея се с теб, детенце.

— Благодаря. — Тя извърна поглед и задъвка устната си. — Мислиш ли, че Спринджър може да ги накара да си признаят за Анди Фалън?

— Може би. Ако са го извършили.

Типен надникна през вратата.

— Гостите пристигат. Всички по местата.

Лиска измъкна оръжието си и го провери. Ковак направи същото. Налагаше се да чакат, докато Кал Спринджър принуди Огдън и Рубел да признаят вината си. Щом чуеха достатъчно, капанът щеше да щракне и да хване Огдън и Рубел в кухнята. А междувременно от службата на шерифа щяха да изпратят патрулни коли за подкрепление.

На входната врата се позвъни. Чуха се гласове, но Лиска не успя да различи думите. Представяше си как Спринджър посреща гостите си и ги кани, уверявайки ги, че е на тяхна страна. Но внезапно тонът на гласовете се промени и Кал Спринджър започна да крещи „Не!“. Думата бе прекъсната от изстрел.

— По дяволите! — извика Ковак и изхвърча от килера.

Лиска го последва.

— Не мърдай, полиция! — изкрещя Касълтън.

Последваха още три изстрела.

Ковак се наведе и се втурна в дневната.

Лиска излезе през вратата към гаража и от там през тази, която извеждаше на алеята.

На десетина крачки от нея с извадени пистолети, Рубел и Огдън тичаха към джипа на Рубел.

— Рубел! — извика Лиска, изпразни пистолета си и се прикри зад вратата.

Отговориха й два бързи изстрела, единият куршум се заби в касата на вратата. Отнякъде се разнесоха още три изстрела и се чу вик на мъж.

Двигателят на джипа изрева и колата излезе на заден ход от алеята на Спринджър. Лиска открехна вратата и успя да види Рубел, протегнал ръка през прозореца. От дулото на пистолета му изскочиха пламъчета.

Наоколо святкаха лампи и виеха сирени. Две патрулни коли удариха рязко спирачки пред края на задънената улица. Рубел обаче не намали и се промуши между двете коли. Едната отнесе задната врата на джипа. Той обаче не спря и се отдалечи с голяма скорост, докато другата полицейска кола зави, за да го подгони.

На алеята лежеше и се търкаляше като тюлен ридаещият Огдън.

Насочила пистолета си, Лиска изтича към него и ритна надалече неговия. Ковак се появи тичешком, ругаейки.

— Спринджър е мъртъв!

— Помогнете ми! Помогнете ми! — квичеше Огдън. Под него върху снега се образува тъмно петно. Лиска го погледна и си помисли за Кен Ибсен.

В този момент пристигна патрулна кола на полицейския участък Идън Преъри. От нея изскочиха двама полицаи и се приближиха тичешком.

— Не го докосвайте без ръкавици! — нареди им Лиска и отстъпи крачка назад. — Той е опасен.

 

 

— Чия гениална идея беше това? — попита Ленард, гледайки право в Ковак.

— Трябваше да действаме бързо, лейтенант — обясни Лиска. — Искахме да запишем признанията на Огдън и Рубел, преди да се обърнат към адвокат.

Стояха в дневната на Кал Спринджър с угасналата камина и тъмната коледна елха. В този момент поставяха самия Кал в чувала с цип, за да бъде доставен в моргата. Изстрелът го бе улучил в средата на гърдите.

— И за миг не сме си помислили, че може да се случи точно това — каза Ковак.

— Видях как Рубел и Огдън се опитват да го издърпат от вратата — намеси се и Касълтън. — Вероятно, за да го отведат някъде и да го убият. Спринджър разбра. Опита се да се отскубне. Преди да успея да направя нещо, Рубел го застреля в упор.

— Господи Боже! — Ленард загледа с отвращение торбата с трупа върху количката, която хората от медицинския екип подкараха към изхода. — За пресата ще настане голям празник.

„И, о, да-а, госпожо Спринджър, съжаляваме за загубата ви“ — помисли си Лиска.

— Всички полицаи в околността имат описанието на Рубел — каза Касълтън.

— Той най-вероятно ще зареже джипа си и ще открадне някоя кола — предположи Ковак. — Повече няма какво да губи. Ако го хванем, ще му лепнем две убийства и едно нападение с утежняващи вината обстоятелства. Няма да види повече дневна светлина.

В това време се появи началникът на участъка на Идън Преъри.

— Лейтенант Ленард? Представителите на пресата чакат.

Той изруга и излезе.

Лиска отиде в кухнята на Спринджър и измъкна телефона си, за да се обади на синовете си. Спийд влезе през вратата откъм пералното помещение, спря на прага и се загледа в нея.

— Добре ли си? — попита.

— Не.

Тя наведе глава и набра номера на Мило Формън. Спийд изчака, докато Лиска обясни набързо положението и попита дали момчетата могат да останат и в неделя. После затвори телефона и го пусна в джоба на палтото си.

— Бих те попитала какво търсиш тук — започна тя, — но…

— Чух го на скенера.

— Наистина ли? А да не би случайно да си проследил Огдън и Рубел на излизане от гимнастическия салон, в който не членуваш?

Той потърка наболата си брада и извърна поглед.

— Какво правеше там, Спийд?

Последва добре известната й много дълбока въздишка.

— Временно работех към отдела за наркотици в Минеаполис. Имаха проблем със стероиди в самото управление. Нуждаеха се от непознато лице.

— От колко време? — попита тя и усети как в гърдите й се надигат гняв, обида и безсилие.

Той се поколеба отново, преди да признае.

— Последните два месеца.

Лиска се изсмя и поклати глава. „Защо ли ме заболя толкова?“ — запита се сама. Постъпката му не бе изненада. Но трябваше да си признае, че бе трепнала тънката нишка на надеждата, онази мъничка искра… Не бе успял да я унищожи дори и след всичките тези години. Не й беше ясно защо досега искрата не бе угаснала.

— Ето откъде се появи интересът ти към живота ми и момчетата…

— Това беше истинско, Ники.

— О, моля те.

Той пристъпи към нея.

— Знаех, че си попаднала на Рубел и Огдън. Двамата бяха в салона онзи следобед, когато ти се захвана със случая на Фалън.

— И поради каква причина ме наблюдаваше как се оправям с него? — попита тя. — И не ми каза и една проклета дума…

— Не мога да говоря за случая, Ники. Знаеш това.

— О, но за теб беше добре дошло да измъкваш информация за моя случай. — Припомни си всеки въпрос, който й бе задал през тази седмица. — Ти си такъв задник.

Той направи още няколко крачки към нея, като я принуди да отстъпи към бюфета, и се опита да придаде на лицето си едновременно тъжно, загрижено и обидено изражение от лошото й мнение за него. Лиска се измъкна, отбягвайки всякакъв контакт с него.

— Ники, аз само се грижех за теб, за момчетата…

— И как точно се грижеше за нас? — настоя да узнае тя. — Като те ме предупреди? Като не ми каза защо идваш?

— Признай, че и ти самата не поиска от мен да не се отделям от нас.

— Недей да прехвърляш вината върху мен!

Той отстъпи една крачка.

— Мислех, че мога да се грижа за вас, без да преча на моето разследване.

— Значи да не проваля твоето, ако от моето не излезе нищо — каза Лиска. — И може би смяташе да се появиш ненадейно като Супермен и да спасиш всички? Това би било добра награда за теб. Залавяш лошите момчета и получаваш момичето.

Спийд започна да губи търпение, както ставаше обикновено, когато чарът му и фалшивата искреност преставаха да действат.

— Ако наистина мислиш така, Ники…

Лиска си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че трябва да си вървиш. Чака ме работа.

Той отново въздъхна и реши да излезе с номера на загрижения приятел.

— Виж, знам, че не му е мястото и времето, но исках само да се уверя, че си добре. Може да мина през къщи по-късно…

— Не го прави.

— Ако искаш, мога да взема момчетата утре следобед.

— Това, което искам — започна Лиска и насочи погледа си към вратата на пералното помещение, — е да не те виждам за известно време, Спийд.

Най-после той разбра, че този път няма да спечели. Чарът и външният му вид му помагаха в ежедневния живот, но пред нея беше изиграл всичките си роли. Поне до следващия път, когато успееше да я хване в момент на уязвимост и отново му повярваше.

— Ако искаш да си с момчетата, вземи ги утре. Но не го прави, за да ме омайват.

Той се поколеба за миг, сякаш искаше да каже още нещо, но се отказа. Върна се по същия път, по който бе дошъл.

Лиска остана неподвижна, загледана в пода. Опита се да насочи вниманието си към работата си, да се върне обратно, в работния си режим, да бъде силна. Отново. Забеляза Ковак, застанал под арката, водеща към основната част на къщата.

— Защо не мога да се науча?

— Защото си твърдоглава.

— Благодаря.

— Себеподобните се познават. — Той се приближи и я прегърна през раменете. — Хайде, Тинкс, работата ни тук свърши, освен ако не искаш да пуснеш един куршум в главата на оня мошеник. Върви си вкъщи. Ще изпратя патрулна кола да пази пред къщата ти.

Тя направи физиономия.

— Нямам нужда…

— Имаш нужда. Ти разкри Рубел, дечко, а той знае къде живееш.

По гърба й премина студена тръпка.

— Знаеш ли — промълви тя и отпусна глава на рамото му, — има дни, в които ми се иска да съм сервитьорка.