Тами Хоуг
Прах в прахта (4)

3.

Снимката можеше да мине за фалшива. Повечето хора биха я погледнали и биха изпитали ужас, а после бързо биха решили, че това е някаква жестока шега.

Фотографът не представлява повечето хора.

Когато художникът разглежда картината, първоначално е шокиран. След това веднага го обзема сложна смесица от чувства: ужас, очарование, облекчение, вина. А под този пласт има друг, по-мрачен: някакво, вълнуващо усещане… усещане за контрол… усещане за власт. Зловещи, налудничави чувства.

Да отнемеш живот дава голяма власт. Да отнемеш живот: фразата предполага, че си отнел енергията на друго живо създание и си я прибавил към собствената си жизнена сила. Идеята е привлекателна по зловещ начин. Определен тип индивиди могат да привикнат към нея: видът, който убива като спорт.

„Аз не съм такъв. Никога няма да бъда.“

Но докато се зарича, спомени за друга смърт минават като на лента през паметта: насилие, движение, кръв, гърмящ шум в ушите, оглушителен вътрешен писък, който не може да се чуе. После тишина и неподвижност, и ужасяващото осъзнаване: „Аз го направих.“

И усещане за вълнение… и власт…

Тъмните чувства се промъкват в душата като змия, гъвкава и лъскава. Съвестта потръпва в нейната диря. Страхът приижда като прилив.

Фотографът се вглежда в замръзналото изображение на труп, танцуващ на края на въже, изображението е отразено в огледало, на което има една-единствена дума: „Съжалявам. Толкова съжалявам.“