Тами Хоуг
Прах в прахта (10)

9

— Вече разговарях с партньора ви, сержант — каза лейтенант Савард, хвърляйки му бегъл поглед, докато разпределяше купчината с доклади върху бюрото си. — И в случай, че не сте информиран, заключението за смъртта на Анди Фалън е нещастен случай.

— Излязло за рекордно кратко време — вметна Ковак.

Този път лейтенантката на вътрешния отдел внимателно го погледна. Очите й бяха толкова зелени, че дори малко стряскаха. Ясни и студени, те се взираха изпод веждите й, малко по-тъмни от пепеляворусата й коса. От този контраст лицето й изглеждаше прекалено сурово. Мина му през ума, че видът й сигурно разтреперваше гащите на много ченгета.

Той бе твърде дълго в играта, за да се страхува. Беше станал безчувствен. А може би беше просто глупав.

Седна на стола пред бюрото й и кръстоса крака. Преди близо сто години и той самият беше работил за кратко във вътрешния, когато отделът се ръководеше от истинско ченге, а не от някой излъскан кариерист. Не бе изпитвал срам от работата си. Нямаше слабост към лошите ченгета. Но не можеше да се каже, че много му бе харесало там.

В онези времена лейтенантите в полицията изглеждаха като жената пред него.

— Много благородно от тяхна страна да го нарежат на парчета толкова бързо, не мислите ли? — каза той. — Знаем, че в моргата са затрупани с работа по това време на годината. За Бога, та труповете там са накамарени като коледни бъдници.

— Беше професионална услуга — рязко отвърна Савард.

Ковак се улови, че наблюдава устните й. Те бяха с идеална извивка като на лък и леко начервени.

— Ами да. Аз пък чувствам, че също дължа подобна услуга на стария Майк, разбирате ли? Познавате ли го? Майк Фалън.

Тя отново се загледа в документите.

— Знам за него. Разговаряхме днес по телефона и му изказах съболезнованията си.

— Да, вие сте твърде млада. Едва ли сте били тук по време на Железния Майк. Вие трябва да сте на… колко — трийсет и седем — трийсет и осем?

Тя го погледна, като че ли устата й бе пълна с горчилка.

— Това не ви влиза в работата, сержант. И един малък съвет: ако искате да се пробвате в отгатване възрастта на една жена, започнете с по-малки числа.

Ковак трепна.

— Толкова ли бях далече от истината?

— Напротив, твърде близо. Аз съм суетна. А сега, ако нямате нищо против… — Вдигна няколко документа. Тънък намек да си тръгва.

— Аз имам един-два въпроса.

— Нямате нужда от въпроси или от отговори за тях. Вие нямате случай за разследване.

— Но имам Майк — напомни й той. — Опитвам се само да изясня някои неща заради него. Достатъчно трудно е за един родител да загуби дете. Ако успея да му разкажа за последните дни на Анди, това може да му помогне. Не е чак толкова голяма работа, не мислите ли?

— Голяма е, ако искате поверителна информация за разследвания на вътрешния отдел — заяви Савард и отмести назад стола си.

Беше се опитала да го отпрати с хладно държание. Сега щеше да пробва да го натири. Ковак остана да седи още малко, просто за да я подразни, да й покаже, че няма толкова лесно да се даде. Тя заобиколи бюрото, за да му посочи вратата. Той я изчака да се приближи до стола му и стана, което я разколеба за момент. Жената отстъпи назад намръщена, това не й хареса.

— Знам за Къртис — блъфира Ковак.

— Значи знаете, че няма нужда да разговаряте с мен, нали?

На устните му се появи крива усмивка.

— Не са ви назначили тук само заради равните права на жените, нали лейтенант?

— Повярвайте ми, аз съм достатъчно квалифицирана за поста, който заемам, сержант Ковак.

В гласа й долови нещо подобно на насмешка или по-скоро ирония. Не можеше да си представи защо или откъде се бе появила, а още по-малко защо бе допуснала той да я чуе. В момента това не бе важно за него, но запомни случилото се в случай, че му дотрябва по-късно.

Тя пристъпи към вратата, но той скръсти ръце и се облегна на ръба на бюрото й. В зелените очи проблесна раздразнение. Гневът леко обагри бузите й. „Ето така — помисли си той — телевизията би искала да покаже жената лейтенант: изискана, спретната, в стилен стоманеносив костюм с панталон. Хладнокръвна, владееща се, секси по един ненатрапчив начин.“

„Прекалено е изискана за теб Ковак“ — каза си той. Лейтенант. Господи! Защо изобщо си позволяваше да я оглежда?

— Знаехте ли, че Анди Фалън е гей?

— Личният му живот не е моя работа.

— Не това ви попитах.

— Да, той ми каза, че е гей.

— Преди да отидете в къщата му в неделя вечерта ли?

— Навлизате в опасна територия, сержант. Вече ви казах: няма да отговарям на въпросите ви. Или предпочитате да разговарям по този въпрос с вашия лейтенант.

— Може да му се обадите, но той е много зает да упражнява речта си: „Беше трагичен нещастен случай — зарежете го!“

— Би трябвало да я упражнява върху вас.

— Аз вече си изказах критичните забележки — няма ритъм и не може да се танцува без него. Той да гледа да си запази работата като дребен бюрократ, а политиката да остави на другите.

— Сигурна съм, че мнението ви означава много за него.

— Да. По-точно нищо. Вашето би означавало повече, ако решите да го дадете. Ще ме повика в кабинета си и ще ми нареди да върша работата си или ще бъда временно отстранен. Трийсет дена без заплата. И всичко това, защото се опитвам да направя нещо добро за друго ченге. Животът те прецаква, някои дни повече от останалите. И какво се предполага, че трябва да направя? Да се обеся?

Лицето на Савард потъмня.

— Това никак не беше смешно, сержант.

— Не беше шега. Ясно ви е, че целта ми е да си представите отново Анди Фалън. Ако искате, мога да ви покажа снимките. — Извади една от вътрешния горен джоб на сакото си и й я подаде като фокусник, изпълняващ номер с карти. — Неприятно нещо за гледане, нали?

Кръвта се отдръпна от лицето на лейтенантката. Изражението й говореше, че би й се искало да го удари с нещо.

— Махнете я.

Ковак погледна снимката с безстрастието на човек, който е виждал стотици подобни.

— Вие го познавате. Поддържали сте връзка. Съжалявате, че е мъртъв. Помислете как се чувства старият му баща.

— Махнете я — повтори тя. Гласът й се разтрепери, когато добави: — Моля ви.

Той прибра снимката в джоба на палтото си.

— Загрижена ли сте дотолкова, че да помогнете на един баща да отхвърли съмненията?

— Майк Фалън има ли съмнения, че смъртта на Анди не е била нещастен случай?

— Майк не е наясно кой изобщо е бил Анди?

Тя се отдалечи от него.

— Никой не познава никого. Не и истински. Повечето от нас не познават самите себе си.

Ковак я наблюдаваше, заинтригуван от неочаквания философски обрат. Звучеше по-скоро замислено, отколкото отбранително.

— Аз знам точно кой съм, лейтенант — каза той.

— И кой сте вие, сержант Ковак?

— Аз съм точно това, което виждате — отвърна той и разпери ръце. — Ограничено ченге, дюстабанлия, в евтин костюм от „Джей Си Пени“. Аз съм крачещ и говорещ стереотип. Ям лоша храна, пия повече от необходимото и пуша — макар че се опитвам да ги откажа — и мисля, че с това ще добавя няколко червени точки към характеристиката си. Не участвам в маратони, не се занимавам с тай-чи и не композирам опери в свободното си време. Ако имам въпрос, задавам го. На хората това невинаги се харесва, но майната им — извинете ме за нецензурния израз, още един лош навик, от който няма да се отърва. О, да — и съм упорит като магаре.

Савард леко вдигна вежди.

— Чакайте да отгатна. Вие сте разведен.

— Два пъти, но това едва ли ще ме спре да опитам пак. Под евтиния костюм бие сърце на безнадежден романтик.

— А съществува ли друг вид?

Ковак предпочете да не отговаря. По-добре да продължи илюзията.

— И аз искам да направя това за Майк — продължи той. — Да разпитам за момчето му, да очертая един образ, с който би могъл да живее. Ще ми помогнете ли?

Савард се замисли за момент, прецени и претегли всички за и против.

— Анди Фалън беше добър следовател — каза накрая тя. — Работеше неуморно. Понякога, повече от необходимото.

— Какво означава „повече от необходимото“?

— Просто, че работата беше всичко за него. Работеше усърдно и приемаше провалите много присърце.

— Напоследък допускал ли е провали? Делото на Къртис ли имате предвид?

— Убиецът на офицер Къртис е в затвора и очаква присъда.

— Реналдо Върма.

— След като знаете това, значи сте наясно, че в този отдел няма отворен случай, засягащ Ерик Къртис.

— Предполагам, че няма, след като вашият разследващ случая подчинен е мъртъв.

— Случаят умря преди Анди.

— Къртис оплаквал ли се е от заплахи?

Савард не отговори.

Ковак усети, че търпението му се изчерпва.

— Вижте, аз мога да тръгна и по веригата на гей офицерите и лесбийките. Къртис сигурно е споделял с тях, преди да дойде във вътрешния отдел. И тогава пак ще се върна, но ми се струва, че ме опознахте достатъчно.

— Да — проговори тя. — Офицер Къртис е подал оплакване малко преди смъртта си. Поради тази причина, когато той бе убит, вътрешният отдел прояви интерес. Но всички улики сочеха към Върма и случаят приключи, когато Върма се съгласи за споразумение.

— А имената на въпросните офицери?

— Поверителна информация.

— Мога да ги изровя.

— Можете да изровите каквото си поискате — каза Савард. — Но няма да ровите тук. Случаят е приключен и аз нямам основание да го отварям отново.

— А защо Фалън е бил толкова разстроен, след като убиецът си е седял в затвора?

— Не знам. През последния месец на Анди много му се насъбра. Само той можеше да ви каже защо и как. Не е споделял с мен. И аз не смея да изказвам предположения. Никой не може да опознае нечие сърце. Съществуват твърде много бариери.

— Но вие можете. — Ковак срещна погледа й безпристрастно и се опита да надникне зад бариерите. Нямаше късмет, както установи. Тия стени бяха дебели. Една жена не постига нещо, ако показва слабост.

— Само трябва да пожелаете да разровите гадостите — продължи той. — Половината от времето аз съм затънал до колене в тях. Дори миризмата вече не ми прави впечатление.

Лейтенантката не продума, въпреки че Ковак остана с убеждението, че тя има много за казване, че думите вътре в нея се надигаха като вода зад язовирна стена. Усети напрежението й. Но накрая тя се отдръпна от него.

— Вървете с кирката си другаде, сержант Ковак — отвори вратата, предлагайки му изглед към външния кабинет. — Повече нищо няма да ви кажа.

Ковак не бързаше да стигне до вратата. Когато се изравни с Аманда Савард, той се спря — пристъпил, макар и на косъм границата, зад която тя се чувстваше удобно. Стоеше достатъчно близо, за да улови финия аромат на парфюма й, за да забележи пулса й под нежната кожа в основата на врата й. Беше достатъчно близо и усети бучене в главата си.

— Знаете ли, не съм убеден в това, лейтенант — изрече тихо той. — Благодаря ви за времето, което ми отделихте.