Тами Хоуг
Прах в прахта (33)

32.

Лиска паркира на алеята и хвърли бегъл поглед към часовника на таблото. В тяхната къща събота сутрин означаваше хокей за момчетата. За Кайл и Ар Джей денят започваше в шест часа на леда. Тя ги остави под бдителния надзор на един приятел, който се занимаваше със сексуалните престъпления в полицейското управление в Сейнт Пол и също имаше две момчета, които играеха в този отбор. Докато Мило ги наблюдаваше, никой възрастен нямаше да посмее да се приближи до децата на повече от десет крачки.

Беше едва седем и половина, слънцето тъкмо изгряваше. Повечето от хората още спяха след снощния запой на петъчните коледни тържества. На Лиска не й пукаше. През четирийсет и петте минути, които й бе отнел пътят дотук, бе подклаждала гнева си подобно на огън във висока пещ. Ако се наложеше, щеше да избие с ритници вратата и да измъкне косматия му задник от леглото. Щеше да разговаря с Кал Спринджър и той щеше да я изслуша.

Тя връхлетя върху вратата на твърде хубавата къща и се облегна върху звънеца, после продължи да го натиска отново и отново. Чуваше го как звъни вътре, но не долови друг шум. Задънената улица беше тиха. Прозорците на колите, паркирани по алеите, бяха покрити със скреж. Тънките като клечки за зъби малки дръвчета в двора бяха побелели от сняг. Толкова беше студено, че бе болезнено да се диша.

Вратата се отвори и госпожа Кал, облечена в памучна нощница, се ококори срещу нея и зяпна от изненада.

— Къде е той? — настойчиво запита Лиска и се втурна вътре.

Патси Спринджър отстъпи назад.

— Калвин ли? Какво? Какво искате в този час? Аз не…

Лиска я погледна с изражение, от което обикновено и най-закоравелите престъпници си признаваха.

— Къде е той?

Откъм кухнята долетя гласът на Кал:

— Кой е, Пате?

Детективката мина покрай жената и докато се приближаваше към целта си, бръкна с едната си ръка в чантата. Кал седеше на дъбова маса, сервирана за закуска. Пред него имаше рохко сварено яйце и чиния с овесени ядки. Когато я видя, отвори уста като риба.

— Какво правиш тук? — поиска да узнае той. — Това е моята къща, Лиска…

Тя извади снимките от чантата си и ги хвърли върху масата до чинията му. Спринджър се опита да отмести стола си. Тя го сграбчи за мазната коса и го задържа на място.

— А това са моите деца, Кал — каза тя, като с труд се въздържаше да не се разкрещи в лицето му. — Виждаш ли ги? Погледна ли тези снимки?

— Какво ти става?

— Ядосана съм. Това са моите момчета. Знаеш ли кой ми изпрати тези снимки, Кал? Давам ти право на два опита.

— Не знам какво правиш тук! — Той отново се опита да се изправи.

Лиска дръпна силно косата му. Госпожа Кал бе застанала под свода на входното антре и размахваше ръцете си като криле пред гърдите.

— Тя е луда, Кал! Тя е луда!

— Рубел и Огдън ми ги изпратиха — каза Лиска и грабна една от снимките. Навря я в лицето на Кал Спринджър. — Не мога да го докажа, но са те. Това са хората, с които си имаш вземане-даване, Кал. Виж какви нищожества са. Ще заплашват деца. А ти ги прикриваш. Според мен това те прави същия като тях.

— Калвин? — изпищя жената. — Да се обадя ли на 911?

— Млъкни, Патси! — извика той.

— Ако някой от тях причини нещо на синовете ми — продължи Лиска, — ще го убия. Говоря сериозно, Кал. Ще го убия и няма да успеят да съберат всичките му части. Разбираш ли ме?

Той се опита да се отскубне от нея. Лиска пак го дръпна за косата и го удари по челото с кокалчетата на пръстите си.

— О-уу!

— Глупав кучи син! — изкрещя тя и отново го удари. — Какво ти става? Как можеш да си лягаш в едно легло с тях?

Блъсна го, той падна от стола и залази назад по пода.

— Ти си жалко същество — извика Лиска.

Грабна чашката с рохко сварено яйце и я метна по него. Спринджър вдигна ръце, за да се защити, и падна назад, удряйки си главата в един шкаф. Ударът прозвуча като изстрел. Госпожа Спринджър изпищя.

— Върви при Касълтън, безгръбначен червей — нареди му Лиска. — Кажи му къде не си бил четвъртък вечерта. После иди във вътрешния отдел. Те много обичат такива хленчещи, безполезни нищожества като тебе. Предай тези животни, иначе ще превърна остатъка от кариерата ти в мъчение! Никой, никой не може да заплашва децата ми и да му се размине.

За да подчертае последните си думи, тя хвърли по него и чинията с овесените ядки, после събра снимките и ги напъха обратно в чантата си. Спринджър си остана там, където беше, а по бузата му се стичаше кашата от овесени ядки.

За да се успокои, Лиска вдиша няколко пъти бързо и дълбоко, после погледна към Патси Спринджър.

— Съжалявам, че прекъснах закуската ви. — Гласът й все още трепереше от ярост.

Госпожа Кал леко извика и изтича към единия ъгъл на стаята.

— Сама ще си изляза — каза Лиска и напусна къщата, треперейки толкова силно, сякаш бе получила апоплектичен удар.

Позволи си да въздъхне чак като влезе в сатурна.

— Е, добре — изрече, запалвайки двигателя. — Чувствам се по-добре.

 

 

Защо трябваше да го казваш? Аз щях да оправя нещата…

Какво, по дяволите, искаше да каже с това Джослин Деъринг?

Ковак седеше в спалнята на Анди Фалън. Припомняше си влизането на Деъринг в кабинета на Пиърс. Изражението й. Лудостта в очите й. Ако не се беше оказал там, за да я спре, какво ли щеше да причини на Пиърс?

Навярно трябваше да я арестува. Законите в Минесота не допускаха никаква толерантност към домашно малтретиране. Дори и ако жертвата не желаеше да повдигне обвинения, щатът го правеше. Но той не бе предприел тази мярка. Смекчаващи вината обстоятелства, така би ги определил всеки адвокат: „Горката Джослин. Чувайки признанието на годеника си за хомосексуална връзка, тя загубва за момент самообладание и го удря. Защо да добавяме и обида към душевната рана?“

Защото може да реши да довърши започнатото дело.

Беше напуснала доброволно къщата, мълчаливо бе завлякла препълнен куфар до колата на шаферката си, която я чакаше. Стив Пиърс бе отишъл с такси до най-близкия пункт на „Бърза помощ“, където бе обяснил, че се е подхлъзнал на леда и си е пукнал главата.

Любов по американски.

Любов…

Ковак се опита да отпъди тази мисъл и да се съсредоточи върху сцената със смъртта на Анди Фалън. Това бе и част от причината да дойде тук: да ангажира съзнанието си с нещо друго, освен с мисълта, че си бе паднал твърде силно по една дама с нашивки на лейтенант и с тъмно и дълбоко безпокойство в душата. Опитваше се да не гадае за причината на нощния й кошмар. Не желаеше да допусне, че това, което се бе случило, не е единичен инцидент и точно поради това тя го бе помолила да си тръгне — защото се страхуваше, че ще се случи отново и той ще пожелае да разбере причините. С идването си тук искаше да избегне точно тези мисли. Те се въртяха непрекъснато в главата му, а той си напомняше да ги забрави.

Не желаеше също да си спомня как се бе почувствал, докато се любеха с нея, нито пък за невероятно силния копнеж да я защити след кошмара. Трябваше да насочи съзнанието си към работата, която бе единственото нещо, в което наистина бе добър, и която никога не му беше казвала да си върви.

В стаята все още се усещаше миризмата от трупа. Ковак наведе глава над димящата чаша с тъмно карибско кафе и дълбоко вдиша.

Може и да направя услуга на обществото, като ви поканя за чаша кафе…

Прогони образа на Аманда, застанала до входната врата. Трябваше да се съсредоточи върху друга блондинка.

Запита се дали е възможно Джослин Деъринг да е убила любовника на годеника си. Имала ли е благоприятна възможност? Не знаеше и нямаше как да я попита. Официално случаят бе приключен, нямаше право да разпитва когото и да било. Беше ли споменал Пиърс, че е бил с нея в нощта на смъртта на Анди Фалън? Ако приемеше, че е имала удобен случай и тя се е възползвала от него, то как се бе справила по-нататък? Как е завела Фалън в леглото? Никой не беше споменал, че Анди Фалън си е падал и по двата пола. Всички се бяха изказали твърде положително за него, за да предположи, че би легнал с гаджето на своя любовник. Ето ти сериозен проблем.

Спомни си хапчетата за сън, измитите чаши за вино в съдомиялната машина.

Продължи да разсъждава…

Ако е успяла да го упои, би ли могла да се справи с обесването му? Способна ли е да вдигне отпуснато мъжко тяло?

Загледа се в леглото, после в гредата, от която бе висяло въжето. Стана, приближи се до леглото и седна на края, после се изправи и застана приблизително на същото място, където бе висяло тялото. Голямото огледало стоеше точно там, където го бяха намерили. Думата съжалявам си стоеше там. Огледалото бе проверено за отпечатъци, но не бе конфискувано, защото нямаше извършено престъпление. Ковак пак го погледна и се опита да си представи Джослин Деъринг на леглото зад него.

Вероятно беше възможно да постави жертвата в седнало положение на ръба на леглото, да надене примката върху врата му, после да го издърпа нагоре с въжето, да прехвърли въжето над гредата и да го завърже. Може би. Колко ли тежеше Анди Фалън? Седемдесет и девет килограма? Осемдесет и два? Осемдесет и два килограма тежест на човек в безсъзнание. Джослин беше силна, но все пак…

Една жена трябваше доста да се напрегне, за да се справи със сценария, който току-що си беше представил, но за един мъж щеше да бъде по-лесно.

Би ли могъл Нийл да реализира подобен план? Да убие брат си, защото е отказал да му даде пари, или защото не е бил такъв неудачник като него, или защото го е ревнувал, или защото е искал да накаже баща им, преди да убие и него.

Ковак се върна до стола и седна. Огледа подредената стая, припомни си как идеално бе оправено леглото. Беше му се видяло странно, че Анди не е приседнал, на ръба на леглото, преди да пристъпи към действието. А и чаршафите в пералнята.

Кой човек първо си изпира прането, а после се самоубива?

Представи си как изглеждаше къщата на Нийл Фалън, когато бяха отишли със заповедта за обиск. Там цареше оня вид мръсотия и безредие, които създават лоша слава на самотните мъже. Пиърс правилно каза: „Нийл е от хората, които създават безпорядък, нанасят поражения, оставят отпечатъци от пръсти навсякъде.“

Нийл Фалън не беше сменил и един чаршаф през живота си. В дома му не бе забелязал доказателства, че има представа как се работи със съдомиялна машина.

Кой тогава? Кой друг има мотив? Вътрешният отдел е бил приключил с Огдън. Освен пък Фалън да е попаднал на нещо ново. И те може никога да не го узнаят, ако не намерят личните бележки на Фалън по делото. А как би могло говедо като Огдън да извърши нещо с такъв финес? Не отговаря на характера му. Да пребие някого с оловна тръба, това вече отговаря. Как изобщо Огдън би влязъл в къщата? Фалън не би го пуснал. Освен с насочен в него пистолет.

Без съмнение с интереса си към проблема Огдън — Къртис Лиска си бе създала големи неприятели…

А що се отнася до Стив Пиърс, Ковак беше убеден, че той бе признал всичко. Не можеше да си представи Пиърс да убие хладнокръвно любовника си по начина, по който бе умрял Фалън. Изглежда, че наистина бе обичал Анди и сигурно не би го унижил по този начин. А и според Кейт Конлан вариантът със сексиграта също не се връзваше.

Ковак въздъхна.

— Говори ми, Анди.

Повечето убийства се разкриваха и без помощта на някой като Шерлок Холмс. Истинските криминални загадки бяха по-скоро изключение, отколкото правило. По-голяма част от хората бяха убивани от някого, когото са познавали, и поради някаква елементарна причина.

Разговорът с приятелите, чиито адреси бяха в тефтерчето на Анди, не бе дало никакъв резултат. Бил е близък с твърде малко хора. Това бе резултат от дълги години таен живот. Само Пиърс беше споменал, че го е виждал напоследък с друг мъж. Друг любовник ли?

Повечето хора бяха убивани от някого, когото са познавали и заради някоя елементарна причина.

Личен живот: семейство, приятели, любовници, бивши любовници.

Професионален живот: колеги, врагове, създадени в работата или заради работата.

Не знаеше с какви други случаи е бил натоварен Анди. Савард отказваше да даде тази информация, особено след като смъртта му бе определена като нещастен случай. Очевидно тя не смяташе, че от някой от останалите случаи може да е пръкнал убиец. И така, Ковак отново се върна към единствения случай, за който знаеше нещо: „Къртис-Огдън“.

Не. Това не беше съвсем вярно. Според Пиърс, Анди може би е преглеждал и делото с убийството на Торн. Но какво би могло да изскочи от един случай, приключен преди двайсет години — като се изключи възмущението от страна на баща му?

Което връщаше Ковак отново към самоубийството. Може би човек като Анди, който изяснява всичко най-подробно, човек, който търси одобрение, власт… Може би такъв човек би сменил чаршафите си, преди да се самоубие.

Повечето хора бяха убивани от някого, когото са познавали и заради някоя елементарна причина. Самоубийство. Депресия.

От това смъртта не става по-проста.

Много лошо, че и самият той не я смята за такава.

В събота в отдел „Убийства“ беше спокойно. Ленард никога не идваше на работа през почивните дни. Детективите, които бяха на смяна, обикновено бяха някъде на повиквания. Някои от хората идваха, за да наваксат с писането. Ковак прекарваше повечето от съботите си тук, защото нямаше какво друго да прави.

Закачи палтото си и се запита какво ли прави Аманда. Дали мисли за него и за това, което се беше случило? Преживяваше ли отново момента, когато той бе излязъл през вратата, пренаписвайки го в главата си, молейки го да остане?

Отпусна се на стола си и се загледа в телефона.

Не. Не, няма да се обади. Но все пак взе слушалката, за да провери гласовата си поща. Имаше малък шанс… Нямаше нищо. Въздъхна, прелисти указателя и набра един номер.

— Архив, Търви. — Гласът на другия край беше стържещ и дрезгав.

— Ръсел, ти старо магаре. Нямаш ли какво друго да правиш с шибания си живот?

— Ха! Та за какво ми е, по дяволите? Господи Боже! Ако трябва да контактувам с нормалните хора… — Старият мъж изхриптя, сякаш правеше гаргара. — Гърр. По-скоро ще го направя с маймунка.

— Да, това ще бъде интересна гледка — Ръсел Търви: шейсет и няколко годишен, с лице като на Попай^[1], с провиснала от устата му цигара, с корем като баскетболна топка го прави с маймунка.

Търви се засмя и се разкашля. Дробовете му звучаха като две найлонови торби, пълни наполовина с желатин.

Ковак взе пакета „Салем“, който беше купил сутринта, и го хвърли в кошчето за боклук.

— От какво имаш нужда, Сам? Законно ли е?

— Разбира се.

— О, по дяволите. Никак не си интересен. На стари години ставаш скучен. Ей, онова с Железния Майк беше много лошо, нали? Чух, че ти си го намерил. Винаги най-коравите момчета налапват дулото.

— Да-а, ами той може и да не го е направил. С това се занимавам.

— Мили Боже! Майтапиш ли се с мен? Кой ще си хаби куршумите за старо лайно като него?

— Ще те държа в течение — обеща Ковак. — Слушай, Ръс. Онзи ден в някакъв вехтошарски магазин попаднах на една значка. Любопитен съм на кого ли е била. Можеш ли да намериш такава информация?

— Разбира се. И аз да не мога, знам кой може. И без това нямам какво да правя тук, освен да седя с палец заврян в задника.

— Направо ме убиваш с тази картина, Ръсел.

— Гърр. Ела тук долу и си направи снимка за спомен. Какъв е номерът на значката?

— 1428. Изглежда е издадена през седемдесетте. Просто съм любопитен.

— Ще я изровя.

— Благодаря. Задължен съм ти.

— Хвани копелето, дето е пречукало Майк. Така ще си разплатим сметките.

— Ще направя каквото мога.

— Познавам те, Сам. Ще направиш девет пъти повече от това, а после някой блюдолизец ще обере славата.

— Такъв е светът, Ръс.

— Гърр. Майната им. — Той се изкашля в телефона и затвори.

Ковак измъкна пакета цигари от кошчето, прегъна го на две и го хвърли обратно.

Включи компютъра и прекара следващия час, опознавайки Джослин Деъринг. От единия от източниците научи, че е завършила с пълно отличие колежа, където се проявила като забележителен играч на хокей на трева. Атлетична. Силна — това вече го знаеше. Агресивна — и в това се бе убедил сам. Била четвърта в курса във факултета по право в университета в Минесота. Амбициозна. Трудолюбива. От сведенията на пътнотранспортната служба откри, че кара бавно и невинаги пуска пари в автоматите за паркиране. Това би могло да говори за известно незачитане на наредби… или поне така би заявил Джон Куин и неговите хора, дето създават профилите.

Но не намери криминално досие, нито статия за скандално поведение в ресторант или нещо подобно. Не беше и очаквал, че ще намери. Дори и да се беше забъркала в скандали, семейството й разполагаше с достатъчно долари, за да го потули.

Не така стояха нещата със семейство Фалън, установи Ковак, след като прегледа файла с данни, които Елууд бе събрал за Нийл. Прегрешенията на Нийл бяха обществено достояние. Обвинение за нападение, няколко съобщения за превишена скорост, проблеми с данъчните, нарушения на изискванията за хигиена в бара, спорове със служителите от щатската служба за защита на природните богатства, задето нарушава официалния си лимит и забраните за лов и риболов.

Моделът беше един и същ: да иска повече от това, на което има право. Човек, обиден на властта. Коренно противоположен на брат си — нещо, за което без съмнение Нийл е обвинявал Анди, но вероятно се бе случило точно обратното. Анди бе виждал как Нийл се проваля и създава неприятности и бе направил всичко възможно, за да достави радост на баща си. И го бе правил с успех почти до самия си край, с изключение на непростимото — да признае пред баща си истината за сексуалните си наклонности.

 

 

Горкото момче. Да стигне дори дотам, че да се опита да разбере Майк чрез преживяното от него. Какво имаше толкова за разбиране? Хора като Майк Фалън не криеха същността си под многобройни пластове. В това отношение Нийл имаше преднина пред Анди: той бе разбирал чудесно Майк.

— Нищо нямам да ти казвам, Ковак. Не и без да присъства адвокатът ми.

Нийл Фалън го изгледа злобно и се запъти към вратата на стаята за разпити. Изглеждаше съвсем естествено в оранжевия затворнически гащеризон, само дето по него нямаше мръсотия и смазка. Беше се наложило да навие крачолите на панталона, за да не се спъне в тях.

— Това не се отнася за теб, Нийл — каза Ковак и седна върху пластмасовия стол, опирайки единия си глезен върху коляното. Канеше се да изиграе ролята „Господин Намаляване на наказанието“.

— Тогава защо си тук? Нямам какво да ти казвам.

— Това вече го каза. Значи да разбирам, че нямаш желание да се възползваш от възможността да си помогнеш по-бързо да излезеш.

— Как мога да си помогна, след като не се отнася до мен?

— Приеми, че имам добри намерения.

— Добри намерения ли? Заври си ги в задника.

— За човек, който твърди, че не е обратен, твърде често искаш да си навра нещо в задника — забеляза Ковак.

— Върви се шибай! — озъби се Фалън, усещайки се късно какво бе казал. Той изръмжа и продължи да крачи. — Ще те съдя, Ковак. Ще съдя и гадното полицейско управление.

Детективът въздъхна отегчено.

— Виж, Нийл, казваш ми, че си невинен. Казваш ми, че не си убил стареца си.

— Не съм.

— Тогава ми помогни да разбера някои неща. Само за това те моля. Разбирането е ключът към просветлението. Трябва да знаеш, че полицаят е твой приятел — обясняваше той, сякаш говореше на четиригодишно дете. — А ако не е, тогава ти е спукана работата. Направи ме свой приятел, Нийл.

Фалън се облегна на стената до вратата, скръсти ръце и се замисли.

— Адвокатът ми каза да не разговарям с теб в негово отсъствие.

— След като веднъж си наел адвокат, нищо, казано в негово отсъствие, не може да се използва срещу теб. Няма да си навредиш. Можеш само да си помогнеш. Никога не съм искал да ставаме врагове, Нийл. По дяволите, та ние си поделихме една бутилка. Ти си скромен работяга. Аз също.

Задържаният изчакваше, издал напред долната си устна.

— Донесох ти малко цигари. — Ковак му подаде един пакет.

Фалън се приближи, взе го и направи гримаса.

— Та те са прегънати!

— Е, пак могат да се пушат.

— Господи — измърмори той, но все пак взе една и се опита да я изправи.

Ковак му подаде запалка.

— Любопитен съм за някои неща, отнасящи се до Анди — не се тревожи, не мисля, че ти си го убил. Не знам изобщо дали някой го е убил. Всички казват, че бил депресиран. Просто искам да си изясня картината, това е.

Зад облака дим Фалън присви очи.

— Виж, аз съм ченге от отдел „Убийства“ — продължи Ковак. — Когато някой умре, подозирам всички. В това няма нищо лично. Ако умре моят старец, първо ще заподозра майка си, за Бога. Но възникна нещо ново. Да кажем, че Анди е искал отново да се сближи с баща ви. Търсил е възможност да го спечели пак. Тогава се опитва да върши и други неща за Майк, да разговаря с него, да прекарва повече време с него. Може би му е купил оня грамаден телевизор в дневната…

— Уайът му го купи — прекъсна го сухо Фалън. Той седна и огледа кривата цигара.

— Какво?

— Ейс Уайът. Ангел пазителят на стареца — отвърна саркастично Фалън. — Така беше още след стрелбата. Уайът помагаше за сметките в болницата, носеше разни неща за къщата, за Анди и за мен. Майк винаги твърдеше, че било нормално — ченгета да се грижат за ченгета. Това било като задължение, казваше той. И така си и беше. Уайът не желаеше да прекара и една минута със стария или с някой от нас. Идваше у дома и се държеше така, сякаш щеше да се напълни с бълхи. Невероятен задник.

— Да-а, звучи доста гадно да ви купува разни неща.

— Винаги съм смятал, че се чувстваше виновен, задето Майк е получил оня куршум. Като се има предвид, че Уайът е живеел срещу семейство Торн. И на него Торн се е обадил за помощ. Можеше той да седи в инвалидния стол. Но в случая Майк го беше изпреварил.

Ковак прецени тази теория и реши, че вероятно Фалън има право. Майк беше получил оня куршум вместо Ейс Уайът и никога не го остави да забрави този факт. Избледнелият образ на благородната легенда бе отмит от киселинния дъжд на реалността.

— Ако Майк имаше нужда от нещо, той се обаждаше на Уайът — продължи Нийл, пушейки цигарата, извита под прав ъгъл. — И не си мисли, че не ми го натякваше всеки път, когато му се удадеше възможност. Аз трябвало да се грижа за него. По-големият син и всички останали дивотии. Като че ли беше направил нещо за мен.

— Колко голям беше Анди по време на стрелбата?

— Предполагам, че е бил седем или осемгодишен. Защо?

— Някой ми спомена, че искал да седнат двамата с Майк и да поговорят за това, което се е случило. Да се опита да разбере баща ви по-добре.

Фалън се засмя, закашля се и продължи да пуши кривата цигара.

— Да-а, такъв си беше Анди. Господин Чувствителност. Какво има за разбиране? Майк беше ожесточен, стар кучи син, това е всичко.

— Предполагам, че Майк не е искал да говори за станалото. Споменавал ли е Анди нещо пред теб?

Той се замисли за момент, изглежда се опитваше да си спомни.

— Май ми каза нещо. Спомена го във връзка с това, че Майк не искал да отваря стари рани. Не му обърнах много внимание. Какъв беше смисълът да се разравя това отново? — Той изгледа изпитателно Ковак. — А теб защо те е грижа?

Ковак прецени информацията, прибави и това, което вече знаеше, и се опита да си спомни нещо, което Майк бе казал през един от последните дни от живота си.

— Просто си мисля — започна, — Анди е имал някакви проблеми с депресия. Ако за него сдобряването с баща му е означавало много, а Майк му е отказал, тогава вероятно наистина е стигнал до дъното и се е самоубил. А Майк пък е обвинил себе си…

— Е, това ще му е било за пръв път. — Фалън допуши цигарата и угаси фаса в подметката на обувката си. — Никога не обвинявай себе си, ако можеш да обвиниш някой друг. Такъв си беше Майк.

Ковак погледна часовника си.

— Така, след като отново се върна на варианта със самоубийството, още колко ми остава тук?

— Това не зависи от мен, Нийл — отвърна Ковак, изправяйки се на крака. Отиде до вратата и натисна звънеца за пазача. — Не е моя вината. Всичко е заради ония гадни адвокати. Бих ти помогнал, ако можех. Запази цигарите. Това поне мога да направя.