Тами Хоуг
Прах в прахта (7)

6.

Нийл Фалън се беше отказал не само от баща си, но и от града. Ковак потегли на запад по широката скоростна магистрала 394, която в началото беше с много платна, които след това намаляваха до четири, после в две без банкет и накрая пътят заприличваше на тясна асфалтова лента, която се виеше около заливите на езерото Минетонка. На други асфалтови разширения около езерото се издигаха стари представителни жилищни постройки, построени от дърводобивни барони и индустриалци, както и нови, издигнати през последните години от професионални спортисти и рок звезди. Но на това място земята беше твърде недостатъчна за масивни постройки. По брега се виждаха колиби, сгушени под надвиснали борове. Някои от тях бяха летни вили, други — рибарски бараки, които плачеха за събаряне, трети бяха скромни целогодишни жилища.

Братът на Анди Фалън притежаваше колекция от колиби, събрани на клинообразно парче земя между езерото и кръстопътя. Барът и магазинът за стръв бяха най-близо до пътя и представляваха постройка не по-голяма от гараж за три коли, със зелена облицовка и два малки прозореца, които я правеха да изглежда малко кривогледа. Прозорците светеха с неонови реклами на фирмите „Милър и Кор“ и „Жива стръв“.

Ковак разбра, че няма къде да обядва.

Той вкара своя шевролет „Лумина“ — пълен боклук — в малкия замръзнал паркинг, изключи двигателя и се вслуша в заглъхващото тропане. Вече една година караше тази кола от автомобилния парк на отдела. За това време нито един механик не бе успял да излекува хълцанията й или да накара отоплението й да полага малко повече от символични усилия. Беше подал молба за друга кола, но преписката беше потънала в бюрократична черна дупка и никой не отговаряше на телефонните му обаждания. Може би за това имаше вина и репутацията му на шофьор, но той предпочиташе да мисли, че е бил прецакан. Даваше му основания да бъде вбесен.

Билярдна маса заемаше по-голямата част в бара. Стените, облицовани със старо дърво, бяха накичени със снимки на хора — вероятно клиенти, — с риби в ръце. Телевизорът над малкия бар предаваше някакъв сапунен сериал. Тантуреста жена с рядка кестенява коса и цигара на устата стоеше зад барплота с форма на конска подкова и бършеше бирена чаша с кърпа със съмнителна чистота. На един стол седеше стар езерен плъх с изпадали зъби и червена бейзболна шапка, килната под особен ъгъл.

— Хоуп никога не би сторил това на Бо — присмя се жената. — Та той е най-голямата й любов в гадния й живот.

— Беше — поправи я езерният плъх. — Не внимаваш ли Морийн? След като Стефано й имплантира микрочип в мозъка, тя стана гаднярка. Злобната Джина, така я наричат сега.

— Това са глупости — обяви Морийн, а в края на цигарата й един сантиметър пепел заблестя в червено.

Ковак се изкашля.

— Нийл Фалън?

Жената го огледа от главата до петите.

— Какво продавате?

— Лоши новини.

— Той е навън отзад.

Тя кимна по посока на кухненската врата.

Кухнята беше натъпкана като карнавален щанд за разпродажба и вонеше на гранясала мазнина и вмирисани мокри парцали. Или може би така миришеше мъртвата риба. Ковак пъхна ръце в джобовете на палтото си и то се опъна. Опита се да не мисли къде Нийл държи живата стръв.

Фалън стоеше пред зейналата паст на голям хангар. Приличаше на стария Майк преди двайсет години — як и набит, с месесто червендалесто лице и леко провиснала устна. Той погледна към Ковак, който прекосяваше двора, спусна оксиженната маска върху лицето си и продължи да работи върху плъзгача на един снегомобил. От горелката захвърчаха искри като малки фойерверки, ярки на фона на тъмния отвор на хангара.

— Нийл Фалън? — извика Ковак. Извади значката си от джоба и я показа. — Ковак, полицейско управление, Минеаполис.

Фалън отстъпи, изключи горелката и вдигна маската.

— Той е мъртъв.

Детективът спря на няколко крачки от снегомобила.

— Обадиха ли ви се вече?

— Не. Но винаги съм знаел, че ще изпратят някое ченге да ми каже, това е. За него вие бяхте семейството му, а не аз. — Измъкна червена носна кърпа от джоба на работния си комбинезон и изтри потта от лицето си, независимо че следобедната температура беше под нулата. — И какво беше? Сърцето ли? А може би се е напил и е паднал от проклетия стол?

— Не съм тук заради баща ви — отвърна Ковак.

Нийл го погледна сякаш му бе проговорил на гръцки.

— Тук съм заради Анди. Той е мъртъв. Съжалявам.

— Анди?

— Вашият брат.

— Боже Господи, знам, че ми е брат — сряза го Фалън.

Остави горелката на тезгяха. Ръцете му се справиха с усилие с тази задача, а после и със свалянето на дебелите работни ръкавици. Издърпа рязко маската от главата си и я хвърли, сякаш го изгаряше. Тя се приземи с трясък в купчина стари кутии от газ.

— Той е мъртъв? — промълви, останал без дъх. — Как така е мъртъв? Как може да е мъртъв? Не може да бъде.

— Прилича на самоубийство. Или на нещастен случай.

— Самоубийство ли? — повтори Фалън. — Мамка му. — Като дишаше тежко, той се приближи до ръждив метален шкаф отстрани на тезгяха, взе една бутилка „Оулд Кроу“ и отпи. После остави бутилката, приведе се, поставил ръце върху коленете си, и дълго време руга. — Анди. — Изплю се на земята. — Самоубийство. — Отново плю. — Господи! — Отдалечи се на няколко крачки от вратата и повърна.

Всеки реагира различно.

Ковак пъхна ръка в джоба на палтото си и напипа само дъвка „Никорет“. По дяволите!

— Господи! — промълви Фалън. Върна се обратно и седна на един стол, измайсторен от дървен пън. Постави бутилката с уиски до краката си. — Анди.

— Бяхте ли близки? — попита Ковак, облягайки се на тезгяха.

Той поклати глава и прокара пръсти през гъстата си коса с цвят на стара ръжда.

— Някога… предполагам. А може би никога. Като деца дълго време ми подражаваше, щото бях по-голям, по-издръжлив, щото се опъвах на стария. Но той винаги беше любимецът на Железния Майк. Доста време пропилях да го мразя за това.

Той издаде звук, сякаш отдавна беше забравил омразата, но Ковак забеляза, че в гласа му все още се прокрадваше горчивина. Знаеше от опит, че негодуване срещу семейството рядко се забравя напълно, ако изобщо се забрави. Вместо това хората му хвърляха по едно покривало и преставаха да му обръщат внимание, също като на стара, грозна мебел.

— Май е бил истинското американско момче, нали? — отбеляза той, с което бръкна в старата рана. — Спортна звезда. Отличен ученик. Тръгнал по стъпките на баща си.

Фалън сведе поглед, а устните му образуваха твърда тънка черта.

— Той беше всичко, което старият желаеше да бъде един негов син. Или поне така мислеше Майк. Аз не бях нищо от това.

Той бръкна и извади от джоба на ризата си цигара и запалка. Заедно с първото дълбоко поемане на дима измърмори:

— Майната им.

После се засмя безрадостно и отпи нова голяма глътка от бутилката „Оулд Кроу“.

— Виждахте ли се често? — попита го Ковак.

Горчиво се изсмя и отново отпи от бутилката.

— Виждахте ли се често? — повтори Ковак.

Фалън завъртя глава, но той не беше сигурен дали му отговаря отрицателно, или се опитва да отхвърли новината.

— Идваше от време на време. Обичаше да лови по малко риба. Държеше си тук такъмите, а също и лодката през зимата. Сякаш мислеше, че е негово задължение да покровителства бизнеса ми. Анди винаги изпълняваше задълженията си.

— Кога говорихте за последен път с него?

— Мина в неделя, но не можах да говоря с него. Бях зает. Имах клиент, който искаше да си купи снегомобил.

— А кога за последен път водихте сериозен разговор?

— Сериозен ли? Мисля, че беше преди около месец.

— И за какво беше?

Устните на Фалън се изкривиха.

— Искаше да ми съобщи, че няма повече да крие, че е обратен. Като че ли имаше нужда да ми го казва.

— Вие не знаехте ли, че е гей?

— Разбира се, че знаех. Знаех го от години. Още от гимназията. Просто знаех. Не беше нещо, което трябваше да ми обяснява. — Той отпи пак от уискито, после дръпна от цигарата. — Веднъж го казах и на стария. Отдавна. Защото ми беше писнало. До гуша ми беше дошло. Гадеше ми се от неговото: „Защо не можеш да бъдеш като брат си?“

Той се изсмя високо, сякаш беше чул страхотна шега.

— Божичко, за малко да ми счупи челюстта, толкова силно ме удари. Никога не го бях виждал толкова бесен. Ако бях казал, че Дева Мария е курва, едва ли щеше да се ядоса толкова. Прегреших към златното дете. Ако не беше в оня стол, щеше да посини задника ми.

— Как изглеждаше Анди, когато ви го каза?

Фалън се замисли за момент.

— Напрегнат — проговори накрая. — Предполагам, че за него това беше травма. Беше говорил и с Майк. Сигурно сцената е заслужавала да се види. Не беше за вярване, че старият не е получил удар.

Всмукна още веднъж от цигарата, пусна фаса на пода и го смачка.

— Беше някак странно, знаете ли? Стана ми мъчно за Анди. Знаех какво означава да разочароваш стария. Той обаче не беше наясно.

— Виждахте ли се оттогава?

— Няколко пъти. Идваше да лови риба в леда. Дадох му да ползва една от бараките ми. Веднъж пихме по едно. Мисля, че той искаше отново да сме като братя, но мамка му, какво общо имахме, освен стария? Нищо… Как го прие Майк? — тихо попита. — Смъртта на Анди.

После дълбоко издиша с разширени ноздри.

— Той ли ви изпрати тук? Не можа да ми се обади сам. Не можа да се насили да приеме, че идеалният син се оказа не чак толкова шибано идеален. Такъв си е Майк. Ако не е неговото, се държи като тъпанар.

Хванал бутилката за гърлото, той се надигна и тръгна към вратата.

— Майната им.

Ковак го последва. Беше станало по-студено — влажен студ, който прониква до костите. Болеше го главата и носът му пулсираше.

Фалън зави около ъгъла на хангара и спря, вперил поглед между мръсните малки рибарски бараки, които даваше под наем през лятото. Постройките се гушеха близо до брега на Минетонка, въпреки че по това време на годината трудно можеше да се говори за бряг. Снегът покриваше всичко. Пейзажът приличаше на бяло море, простряло се до оранжевия хоризонт.

— Как го е направил?

— Обесил се е.

— Ъхъ.

Само това: ъхъ. Остана неподвижен още малко, докато вятърът вдигаше тънка бяла мъгла от единия до другия край на езерото. Без отричане, без недоверие. Може би не бе познавал брат си така добре, както Стив Пиърс. А може би бе пожелавал смъртта на брат си в миналото и сега му беше по-лесно да я приеме, независимо каква беше.

— Когато бяхме малки, играехме на каубои — каза той. — Аз бях винаги този дето го бесят. Винаги бях лошият. А Анди играеше шерифа. Странно е как се обръщат нещата.

Известно време мълчаха. Ковак си представяше как пред очите на Фалън се редят картини от детството. Две момчета, целият им живот пред тях, с евтини каубойски шапки, яхнали дръжки на метли. Светло бъдеще, помрачено от ревност, напрежение и разочарованието да пораснеш.

Картините от детството избледняха и се появи Анди Фалън, гол, увиснал на гредата.

— Може ли да пийна? — попита той и посочи с глава към бутилката.

— Не сте ли на работа? — Фалън му я подаде.

— Винаги съм на работа. Само това ми е останало — призна си Ковак. — Няма да кажа на шефовете, ако и вие не им кажете.

Фалън се обърна с гръб към езерото.

— О, майната им.

 

 

Когато Ковак се прибра, съседът му беше в двора и подменяше усърдно изгорели крушки от коледната украса. Ковак се спря по средата на пътя си и го загледа как развива една от ореола на Дева Мария и я пъха в торбата за боклук.

— И половината да изгорят, пак ще бъде все едно да живееш до слънцето — отбеляза Ковак.

Съседът му го погледна със смесица от обида и страх, притиснал торбата с боклук до гърдите си. Беше дребен седемдесетгодишен човек със злобни очички. На главата си носеше пилотски шлем на червени карета, чиито наушници висяха като уши на ловджийско куче.

— Къде ви е коледното настроение? — настойчиво попита той.

— Загубих го четвъртата нощ, през която не можах да спя благодарение на проклетите ви светлини. Не можете ли да сложите таймер на тъпото нещо?

— Значи нищо не разбирате — заяви съседът.

— Разбирам, че сте лунатик.

— Искате да предизвикам срив в захранването ли? Това ще се получи, когато започна да включвам и изключвам тези светлини. Срив в захранването. Целият квартал може да остане на тъмно.

— Де такъв късмет — каза Ковак и си влезе вкъщи.

Включи телевизора да му прави компания, претопли си парче останала лазаня в микровълновата печка и седна да вечеря. Запита се дали Майк Фалън се е настанил пред големия екран на телевизора си тази вечер, опитвайки се да се храни и по този начин да се скрие от мъката в рутинните занимания.

По време на работата си в отдел „Убийства“ Ковак беше забелязал, че много хора, които са жертва на жестоко престъпление, прекрачват границата между нормалното и сюрреалистичното. Не смяташе, че това е правило. Не беше социален работник. Работата му беше да разкрие престъплението. Но тази вечер се замисли, защото Майк беше ченге, а и по други причини.

Той заряза лазанята и „Новини от деня“, отиде до бюрото си, порови в едно чекмедже и измъкна бележник с адреси, който сигурно не беше виждал дневна светлина от десет години. Бившата му жена беше записана само с малкото й име. Той набра номера и изчака, после затвори, щом се включи телефонният секретар. Беше записан мъжки глас, явно на втория й съпруг.

А и какво ли щеше да й каже? „Днес имах смъртен случай и си спомних, че имам дете.“

Не. По-скоро му напомни, че си няма никого.

Той се върна в дневната с празния аквариум и със Стоун Филипс на екрана. Почти като стария Железен Майк, седнал на масажната кушетка пред големия телевизор, съвсем сам в света и изпълнен с горчиви спомени и несбъднати мечти. И един мъртъв син.

Имаше и по-лоши съдби от това да си само ченге. През повечето време си харесваше работата, но без политиката, която вървеше с нея. Беше добър в работата си. Не с показността на Ейс Уайът, който търсеше заглавията и тикаше мъжествената си челюст пред всяка камера. Беше добър в смисъл, че вършеше нещо.

— Придържай се към това, което правиш най-добре — измърмори той, обърна гръб на вечерята си, грабна палтото си и излезе.

 

 

Стив Пиърс живееше в тухлена къща близнак на мрачна улица, твърде близо до автострадата в Лоури Хил. Кварталът беше населен с юпита и артистични типове с достатъчно пари да обновят старите тухлени постройки. Но тази част беше раздробена на странни ъгълчета, когато преди години разширяваха главните пътни артерии на Хенипин и Линдейл, и си остана разпокъсана не само физически, но и психологически.

Съседите на Стив Пиърс нямаха безвкусна коледна украса, изтощаваща електроцентралата на Северните щати. Всичко беше направено с вкус и скромно — тук венец, там гирлянда. Колкото и да мразеше съседа си, Ковак реши, че тук изобщо не му харесва. Улицата създаваше впечатлението, че нищо не свързва живеещите на нея, дори и анонимността.

Тази вечер и той пасваше добре в картината.

Седеше в колата си, спрял малко по-надолу на отсрещната страна на улицата на Пиърс, чакаше и мислеше. Мислеше си, че Анди Фалън вероятно не е оставил външната врата отключена. Мислеше си, че Стив Пиърс май знае много, а може би и почти нищо за стария си приятел. Мислеше си, че в тази история имаше нещо повече, но Стив Пиърс не желае да го каже.

Хората непрекъснато лъжеха ченгетата. Не само лошите и виновните. От лъжата се възползваха всички. Невинните също лъжеха. Лъжеха майки на малки деца, баби с побелели коси. Всички лъжеха ченгетата. Сякаш беше вградено в човешкия генетичен код.

Стив Пиърс лъжеше. Ковак не се съмняваше в това. Трябваше само да прецени възможните лъжи и да реши дали някоя от тях не беше от значение за смъртта на Анди Фалън.

Той издърпа пакет „Салем“ изпод пътническата седалка, задържа го под носа си, вдишвайки дълбоко, после остави цигарите на мястото им и излезе от колата.

Пиърс отвори вратата по долнище на анцуг и хокейна фланелка, от него идваше аромат на хубаво уиски подобно на мирис от одеколон, а в устата му висеше цигара. В часовете след като бе открил трупа на Анди Фалън, той беше заприличал на човек, който от дълго време се бори с неизлечима болест. Изглеждаше изпит, с пепеляв тен на лицето и зачервени очи. Извади цигарата и издиша дима, при което устните му насмешливо се извиха.

— О, виж ти. Призракът на коледен подарък. Носите ли си гумената палка този път? Щото май не съм бит достатъчно днес. Намерих най-добрия си приятел мъртъв, сбихме се с Хълк Хогън^[1] в полицейска униформа и бях заплашен от дебелоглав детектив. Списъкът е твърде къс. Мога да добавя и малко изтезаване.

Разтвори широко очи, имитирайки уплаха.

— О-о! Издадох тайната си! Секс и убийство. Мамка му!

— Слушай — каза Ковак, — това и на мен не ми беше най-любимият ден. Трябваше да кажа на човек, на когото държа, че синът му вероятно се е самоубил.

— А той чу ли ви? — запита Пиърс.

— Какво?

— Майк Фалън. Нима той ви изслуша, когато му казахте за Анди?

Ковак сви вежди.

— Едва ли имаше избор.

Пиърс впери поглед в тъмната улица, сякаш все още си представяше как Анди Фалън ще се появи от мрака и ще победи. Той хвърли угарката на земята.

— Имам нужда от питие — каза, обърна се и влезе, оставяйки вратата отворена.

Ковак го последва и огледа помещението. Драматични цветове и дъбови мебели в някакъв ретро стил, който да го убият, не можеше да познае. Почти нищо не знаеше за обзавеждането, но можеше да различи качеството и големите пари. По стените на трапезарията имаше множество матови художествени снимки в тънки черни рамки.

Двамата влязоха в кабинета. Стените му бяха тъмносини, а големите кожени кресла — жълти. Пиърс се приближи до малък бар в единия ъгъл и доля чашата си от бутилка „Маккалън“. Петдесет долара бутилката. Ковак знаеше, защото беше събирал пари да купят една за предишния лейтенант при напускането му. Самият той през целия си живот не бе дал повече от двайсет долара за някакво питие.

— Братът на Анди ми съобщи, че той се отбил при него преди месец и му казал, че повече няма да се крие — рече Ковак и се облегна на бара.

Пиърс се намръщи и старателно взе да бърше плота.

— Май не е минало добре при стария, а?

— И за какво трябваше да му казва? — Гласът му се напрегна от гнева, който усилено се опитваше да прикрие. — Да, тате, аз съм все още същият син, с когото ти така се гордееше — изрече саркастично. — Само дето го предпочитам отзад, това е всичко.

Той надигна чашата и изпи съдържанието й, сякаш беше ябълков сок.

— Господи, и какво очакваше той? Трябваше да остави нещата каквито си бяха. Нека старецът вижда онова, което иска да види. И без това повечето хора искат точно това.

— От колко време знаехте, че Анди е гей?

— Не знам. Не съм си го отбелязал на календара — отвърна Пиърс и се отдалечи.

— Месец? Година? Десет години?

— От известно време. — Започваше да нервничи. — Какво значение има?

— Да си признае — това ли беше премълчал пред семейството си? Всички останали в живота му ли знаеха? Приятелите му, колегите му?

— Той не се държеше като педал — сряза го Пиърс. — Това не влизаше в работата на другите, освен ако Анди не пожелаеше. Бяхме съквартиранти в колежа. Тогава ми каза. Не ми пукаше. Нямаше никакво значение. Повече мадами за мене, нали? Нямах конкуренция на срещите.

— Но защо е казал сега — попита Ковак — на брат си и на баща си? Какво го е накарало? Хората не решават такива неща току-така. Нещо го е принудило.

— Има ли някакъв смисъл във всичко това? Защото ако няма, предпочитам да си седя тук сам и да се напия.

— Не ми приличаш на човек, който ще седи със скръстени ръце, Стив — отбеляза Ковак и се отдалечи от бара, за да се подпре на едно от големите кресла. Миришеше на ръкавица за бейзбол. За миризмата вероятно се плащаше допълнително.

Пиърс се скова под изпитателния му поглед. Хората лъжат и с езика на тялото си или поне се опитват. Рядко тази разновидност на лъжата е толкова сполучлива, колкото думите.

— Твоят приятел е направил голяма стъпка, като се е разкрил — продължи Ковак. — И се е приземил по нос — поне в случая с баща си. Подобно отхвърляне може да послужи като тласък за някой човек. Човек като Анди, който е толкова близък с баща си и непрекъснато се стреми да му угоди…

— Не.

— Написал е извинение на огледалото. Защо би го направил, ако не му е пукало?

— Не знам. Знам само, че той не би се самоубил.

— А може би бележката на огледалото не е била от Анди — предположи Ковак. — Може би при Анди се е отбил негов приятел. Може двамата да са си поиграли, нещо се е объркало… Приятелят се е паникьосал… Случайно да знаеш имената на някои от любовниците му?

— Не.

— Нито едно? Въпреки че сте били най-добри другарчета? Това изглежда странно.

— Сексуалния му живот не ме е интересувал. Нямаше нищо общо с мен. — Отпи от скоча и се вторачи в електрическия контакт на отсрещната страна на стаята.

— Тази заран ти ми каза, че не се е срещал с никого. Тогава сякаш те интересуваше.

— Което ми напомня — каза Пиърс, — че вече сме водили този разговор, детектив. Не изпитвам огромно желание да повторя преживяването.

Ковак разпери ръце.

— Ей, приличаш ми на човек, на когото нещо му тежи на душата. Просто ти давам възможност да го изкараш навън, знаеш какво имам предвид.

— Знам, че нямам нищо важно за казване.

Ковак поглади мустаците си.

— Сигурен ли си?

Пред входната врата издрънчаха ключове, което предостави удобен случай на Пиърс да се измъкне. Ковак го последва в коридора. Видя изумително красива блондинка, която в момента събуваше ботите си, след като бе оставила пазарски торбички върху масичката в антрето.

Усети аромата на пиле с чесън и монголско говеждо. Стомахът на Ковак изкъркори и той си спомни лазанята върху малката масичка с такова умиление, каквото тя не заслужаваше.

— Казах ти, че не съм гладен, Джос.

— Трябва да хапнеш нещо, миличък — изгука нежно блондинката, докато събличаше палтото си. Лицето й беше красиво изваяно, очите — огромни. Косата й, която стигаше до раменете, приличаше на златна коприна. — Надявах се, че ароматът може да възбуди апетита ти.

Тя закачи палтото си на стояща дъбова закачалка, която имаше вид на стогодишна и струваше малко състояние. Забеляза Ковак едва когато се обърна и се скова. Изглеждаше толкова нещастна, като кралица, заварила неканен селянин в покоите си. Дори и по чорапи, тя бе висока колкото Пиърс и имаше спортна фигура. Облечена беше консервативно, с усета на човек с пари — скъпи материи, традиционен стил, светлокафяв вълнен панталон и морскосиньо сако, поло с цвят на слонова кост и невероятно меко на вид.

Ковак й показа значката си.

— Ковак. Отдел „Убийства“. Тук съм във връзка с Анди Фалън. Съжалявам, че наруших вечерта ви, госпожице.

— Отдел „Убийства“? — повтори тя със сдържана изненада, а очите й се отвориха широко. Бяха кафяви, като на Бамби. — Но Анди не е бил убит.

— Налага се да се убедим в това така, както сте убедена вие, госпожице…

— Джослин Деъринг — отвърна тя, но не подаде ръка. — Аз съм годеницата на Стивън.

— И дъщеря на шефа му — подхвърли детективът.

— Неуместна забележка, Ковак — предупреди го Пиърс.

— Съжалявам — не се смути Ковак. — Доста често ще ви случва с мен. „Нетактичност“ е второто ми име. Предполагам, че не съм израснал в подходяща среда.

Погледът, който му хвърли Джослин Деъринг, можеше да замрази сухо нес кафе. На Ковак не му пукаше. Той усилено си мислеше, че очевидно Стив Пиърс е един от бързо напредващите в „Деъринг-Лендис“ и този бързо напредващ трябваше да бъде чист, не можеше да си позволи да има скрити скелети в гардероба си.

Годеницата положи длан върху ръката на Стив Пиърс с жест, който се стори на Ковак едновременно властен и вдъхващ увереност. Тя не откъсваше очи от натрапника.

— Има ли наистина някаква причина за вашето присъствие тук, детектив? Стивън преживя ужасен шок днес. Бихме искали да останем сами, за да се отдадем на мъката си. Освен това той едва ли има вина за самоубийството на Анди.

Пиърс дори не я погледна. Погледът му беше устремен към отворената врата на кабинета — в някакво друго измерение. Не беше трудно човек да си представи какво виждаше. Въпросът беше какво то означава за него и дали тежестта на чувствата, които го притискаха, имаше нещо общо с вина. И ако имаше, то каква бе тази вина.

— Трябваше да задам няколко въпроса — отвърна й Ковак. — Опитвам се да разбера какъв е бил Анди, кои са били приятелите му, какво би могло да го е тласнало към самоубийството — при условие, че го е направил доброволно. Нали знаете, опитвам се да разбера дали напоследък не е преживял някакви разочарования и неприятности.

Джослин Деъринг отвори дамската чанта, която беше оставила до торбите с храна, и извади визитна картичка. Пръстите й бяха дълги и елегантни, ноктите й блестяха като перли. Квадратният диамант на лявата й ръка можеше да задави козел.

— Ако имате още въпроси, защо първо не се обадите? — предложи тя.

Ковак взе визитката, хвърли й един поглед и повдигна вежда.

— Адвокат?

— Стивън ми разказа за начина, по който сте се отнесли с него тази сутрин, детектив. Няма да позволя това да се случи повторно. Разбирате ли ме?

Пиърс продължаваше да не я поглежда. Ковак кимна.

— Да-а, аз съм малко тъп, но мисля, че започвам да разбирам как стоят нещата.

Тръгна към вратата, спря се с ръка върху дръжката и погледна назад. Джослин Деъринг беше застанала пред Стив Пиърс, сякаш да защити годеника си от Ковак.

— Познавахте ли Анди Фалън, госпожице Деъринг? — запита детективът.

— Да — отвърна тя. Без сълзи. Без тъга.

— Моите съболезнования за загубата ви — каза й той и излезе на студа.