Тами Хоуг
Прах в прахта (25)

24.

На Лиска й се искаше случилото се да беше нощен кошмар. Всичко: че информаторът й беше травестит и беше в кома, че бе прекарала половината нощ премръзнала до кости в мръсна алея, че колата на Спийд беше на алеята пред дома й и той я чакаше.

Тя паркира до тротоара, като отчаяно се опитваше да си припомни правилата при снеговалеж. Беше убедена, че колата й ще бъде пометена от градския снегорин и тя ще бъде глобена като добавка към останалите унижения. „Майната му — помисли си, като излезе от колата и тръгна към вратата. — Като взема застраховката, поне ще мога да си купя друга кола.“ Най-вероятно на старо, като се имаше предвид каква кариера я очакваше.

Светлината на лампата над масата бе намалена, а по телевизията показваха състезание по тае-бо. Били Бленкс^[1] коментираше и възвишено просвещаваше зрителите в особеностите на кикбокса. Спийд и Ар Джей бяха заспали един до друг на канапето. Видът им не оставяше никакво съмнение, че са баща и син. Дори и косата им стърчеше на едни и същи места. Ар Джей беше облечен в пижамата на Човека паяк. Под едната му ръка се подаваше куклата, подарена от баща му.

Лиска остана права, загледана в тях. Ненавиждаше се за чувствата, които гледката пробуди у нея. Копнеж, съжаление, желание. Колко нечестно беше да се справя и с това след всичко, което й се беше случило тази нощ.

Притисна ръка до устата си с надежда, че жестът ще й помогне да се пребори с чувствата си.

Проклет да си. Не знаеше дали беше изговорила думите, или си ги бе помислила, не знаеше дали проклинаше бившия си съпруг или себе си.

Спийд отвори едно око и я погледна, после се обърна към сина си. Бавно и внимателно се надигна и зави детето.

— Толкова ли е зле? — попита тихо той и се приближи към нея.

Той питаше за този момент, за начина, по който го беше наблюдавала, за чувствата й, предизвикани от присъствието му тук. Но вземайки пример от него, Лиска реши да приеме въпроса му както на нея й изнасяше, затова заговори за случая:

— Моят информатор, облечен в женски дрехи, лежи в интензивното отделение с лице, в което само Пикасо би се влюбил. Според двама свидетели — единият, от които се опитваше да открадне нещо ценно от жертвата — той бил нападнат от двама нинджи с оловни тръби.

— Нинджите не използват оловни тръби. Говеждата плешка е по-вероятното им оръжие.

— Моля те, не се прави на много умен, Спийд. Точно сега нямам настроение.

— Мислех, че точно такъв ти харесвам. Това е едно от най-добрите ми качества.

Лиска само погледна отегчено.

— Хайде, не може да е било толкова лошо. Все още си на крака.

— Много по-лошо е — прошепна тя.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Това означаваше: „Искаш ли да се облегнеш на мен, да ми се довериш, да ми позволиш да споделим товара?“

Да, но няма да си го позволя.

— Ники — промълви той и пристъпи съвсем близо. Докосна с топлата си ръка бузата й, прекара пръсти през късата й коса и я придърпа към себе си с другата си ръка. — Не можеш винаги да си най-твърдата.

— Трябва.

— Тази нощ не. — Устните му докоснаха слепоочието й.

Тя потрепери от усилието да се пребори с копнежа да се притисне до него, да остане в прегръдките му.

— Коя беше най-лошата част? — попита той.

Да знам, че накрая пак ще ме зарежеш. Да се страхувам, че може би греша аз, а не ти, но няма да ти дам възможност да го докажеш, защото се уморих да ме нараняваш.

Тя преглътна сълзите си.

— Мисълта, че той свърши по този начин, защото аз закъснях.

— Човекът е доносник, Ники. Пребили са го заради това, а не заради теб.

— Но ако бях там…

— Щеше да му се случи някой друг път.

— Не знам дали ще оживее. Не знам дали ще иска да оживее — отвърна тя. — Трябваше да видиш как са го подредили, Спийд. Беше ужасно.

— Не си причинявай това, Ники. Знаеш, че не трябва. Едно ченге се научава да не си позволява подобни чувства. Пътят към лудницата е покрит с вина. Ковак й напомни за същото, когато му се обади с новини за нападението над Ибсен. Въпреки това тя не можеше да не се обвинява. Ибсен е бил там, защото я е чакал.

— Вероятно са натрошили всяка кост от лицето му. Счупили са му ръката, гръдната кост, ребра, едното коляно. Изнасилили са го анално с тръба.

— Господи!

Тя пое дълбоко въздух и призна това, което според нея беше основното в случая:

— А най-лошото от всичко е, че според мене са били ченгета…

Спийд застина. Усещаше как бие сърцето му под ръката й.

— Боже, Ники, в какво си се забъркала? Да се съмняваш в други ченгета…

— Не искам това да е истина — каза тя. — Не искам да участвам. От нас се очаква ние да сме добрите момчета. Не искам да съм тази, която ще докаже обратното.

Самата идея беше толкова отблъскваща, че се разтрепери. Спийд затегна прегръдката си. Тя му позволи, защото беше среднощ и се чувстваше самотна. Защото беше само за момента. Защото усещането и миризмата й бяха познати. Защото когато той си тръгнеше, тя щеше да понесе товара си сама.

— Мразя това — прошепна тя, като имаше предвид не само този случай. Мразеше да копнее, мразеше винаги тя да бъде силната, мразеше непоследователността, мразеше сълзите, изгарящи очите й, мразеше объркването си, докато лежеше в прегръдката на бившия си съпруг.

— А защо смяташ, че са били ченгета? — попита той нежно, като любовник, шепнещ ласкави слова.

— Защото той искаше да се срещнем, за да разговаряме за морално пропаднали ченгета.

— Може би е било случайно престъпление, породено от омраза. В някои среди травеститите не се ползват с голяма популярност.

Тя се отдръпна и го погледна.

— Да-а, и аз вярвам в подобен вид съвпадения, също както и в Дядо Коледа и във Великденския заек.

Отдалечи се, за да оправи одеялото, с което бе завит синът й, после отиде до телевизора и го изключи.

— Това има ли все още нещо общо с мъртвия от вътрешния отдел? — попита Спийд.

— Отчасти — едва не се засмя. — Има общо с приключен случай за убийство и осъден убиец, както и с приключен случай на самоубийство. Малко странно, че заради тях са пребили някого почти до смърт, не мислиш ли?

— Кого са заподозрели?

— Униформен полицай. Не е човек, когото познаваш — отвърна тя, после се обърна и го погледна с изпитателния поглед на ченге. Той беше по чорапи, с джинси и тениска. — А може и да го знаеш. Напоследък ми приличаш на човек, който усилено вдига тежести. Оня тип изглежда също сериозно се занимава с това.

— Дали посещава салона на участъка в Сейнт Пол?

— Ти нали не работиш вече към този участък?

— Безплатно е. И без това ми правят достатъчно други удръжки.

— Не мога да си представя какви може да са — измърмори Лиска. — Аз поне не виждам никакви пари от тях.

Спийд понечи да възрази, но тя вдигна ръка да го спре. Ар Джей лежеше точно до тях. Спеше, но кой можеше да каже колко дълбоко. Винаги се опитваше да не спори със Спийд пред момчетата. Често се проваляше, но опитваше.

— Съжалявам — каза тя. — Не беше честно. Малко ми е къс фитилът тази нощ, нали знаеш? Това, което исках да кажа, е, че познавам много ченгета от двата участъка, които използват гимнастическия салон на „Юнивърсити Стийл“. Помислих, че може да си виждал този тип там.

За момент той остана неподвижен, борейки се с наранените си чувства. Можеше да отгатне по лицето му. И Ар Джей го правеше, когато знаеше, че са го обвинили несправедливо. Виждаше го как премисля всяко оскърбление, всяка остра забележка.

— Казах, че съжалявам — напомни му тя.

— Знаеш, че правя всичко възможно, Ники — започна той, обиденият мъченик. — Опитвам се да помагам на децата, когато мога. Казах ти, че скоро ще ти дам и пари…

— Знам.

— Но ти продължаваш да го повтаряш. Защо, Ники? Защото силно ме мразиш, или защото се страхуваш, че още изпитваш чувства към мен?

„Право в очите“ — помисли си тя.

— Просто навик.

— Отучи се — каза тихо той, без да откъсва очи от нейните. Приближи се до Лиска, вдигна ръка и докосна бузата й. — Не си ми безразлична, Ники. За разлика от теб аз не се страхувам да го призная.

Наведе глава и докосна с устни нейните — дълга нежна целувка, но без да настоява за повече. Сърцето на Лиска сякаш се качи в гърлото й.

— Бъди внимателна, Ники — рече и се отдръпна.

„Със случая или с теб?“ — искаше й се да попита. И с двете.

— Когато се обърнеш срещу своите, можеш да си създадеш сериозни врагове.

— Смятам, че този тип определено не е от „моите“.

Това беше начинът, по който трябваше да гледа на нещата, помисли си тя, докато Спийд си обуваше ботушите и слагаше палтото си при входната врата. Ако Огдън беше убиец, ако беше животното, което можеше да пребие човек, да го изнасили с тръба, тогава фактът, че носеше значка, беше най-голямото му престъпление.

— Имаш ли нещо срещу него, нещо солидно?

Тя поклати глава.

— Инстинкт, чувства. Предполагаше се, че травеститът щеше да ми даде нещо повече. Мисля, че оня тип се тъпче със стероиди. Ако не друго, мога да го предам на отдел „Наркотици“. — Тя кисело му се усмихна.

— Ако човекът взима стероиди, значи е непредсказуем — каза той. — Много опасен.

— Това не е нещо ново за мен. Както и да е, благодаря, че гледа момчетата. И благодаря за загрижеността.

— Не от благодарностите ти имам нужда.

Думите му я свариха неподготвена. Едва успя да забележи изражението в очите му, преди да усети ръцете му около себе си и устните му върху нейните. Този път не бяха нежни. Горещи, гладни, настойчиви. След отдръпването му нейните бяха наранени.

В следващия момент той си беше тръгнал. Изчака да чуе затръшването на вратата на колата му и ръмженето на двигателя. Едва тогава допря пръсти до устните си.

— Имам нужда от това колкото от чума — промълви тя.

Реши, че няма да буди Ар Джей, зави го с още едно одеяло, остави лампата да свети и си легна. Едва ли щеше да успее да заспи.

Електронният часовник показваше 3:19, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

Тишината от другата страна говореше за някого, който сдържа дъха си. Или пък тя сдържаше своя.

А после се дочу шепот, от който косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

— Не разлайвай кучетата.