Тами Хоуг
Прах в прахта (2)

1.

— Трябва да обесят кучия син, който е измислил тази гадост — изръмжа Сам Ковак, опитвайки се да измъкне парче никотинова дъвка от смачкана станиолова обвивка.

— Кое — дъвката или опаковката?

— И двете. Не мога да отвия проклетия станиол и бих предпочел да дъвча котешко лайно.

— И по какво неговият вкус се различава от този на цигарата? — попита Ники Лиска.

Те се промъкваха между хората в просторното бяло фоайе. Ченгета, запътили се да изпушат по цигара на стълбите на Градския съвет на Минеаполис, ченгета, връщащи се обратно, изпушили цигарата си, и случайни граждани, дошли да разберат какво могат да получат срещу данъците, които са плащали.

Ковак я изгледа начумерено. И при най-добро желание Лиска едва ли беше висока повече от сто шейсет и пет. Винаги беше смятал, че Господ я е създал ниска, защото ако беше с размерите на Джанет Рино^[1], щеше да превземе света. Притежаваше достатъчно енергия за целта.

— А какво ли пък знаеш ти за това? — подразни я той.

— Моят бивш съпруг пушеше. Опитай се да оближеш пепелник. Затова се разведохме. Не исках да си пъхам езика в устата му.

— Божичко, Тинкс, не държа да знам подробностите.

Той й беше измислил прякора — Тинкърбел^[2] на стероиди. Тя имаше скандинавски руса коса, подстригана в стил рошав Питър Пан, очите й бяха сини като езерна вода в слънчев ден. Беше женствена, но атлетична. Доколкото му беше известно, откакто работеше в полицията, беше сритала повече задници от половината му познати. Беше дошла в отдел „Убийства“ — Господи, кога беше това? — преди пет или шест години? Вече не си спомняше. Самият той беше в отдела толкова отдавна. Имаше чувството, че сякаш е бил там през всичките си четирийсет и пет години. Във всички случаи е бил там през по-голямата част на двайсет и три годишната си кариера. А му оставаха още седем. Ще ги направи трийсет и ще излезе в пенсия. През следващите десет ще се наспи. Понякога се чудеше защо не напусна, когато станаха двайсет, и не се захвана с нещо друго. Но нямаше с какво, така че остана.

Лиска се промуши между двама нервни униформени полицаи, препречили пътя към вратата на стая 126 — „Вътрешен отдел“.

— Хей, това беше най-малкото — отвърна тя. — Много повече се вбесявах от факта къде иска да си пъха оная работа.

Ковак изстена и направи гримаса.

Лиска се ухили дяволито и тържествуващо.

— Името й беше Бренди.

Канцелариите на отдела по криминални разследвания бяха ремонтирани и обзаведени наскоро. Стените бяха с цвят на засъхнала кръв. Ковак често се чудеше дали не е избран нарочно. Вероятно бе станало случайно. По нищо не личеше, че помещенията са предвидени за полицаи. Със същия успех тесните сиви кутийки можеха да приютят отбор счетоводители.

Предпочиташе временната им квартира, в която се бяха настанили, докато траеше ремонтът: неугледна стая, пълна с мръсни, очукани бюра, на които преуморени ченгета получаваха мигрена от ярката флуоресцентна светлина. Отдел „Убийства“ беше в средата на стаята, отдел „Кражби“ — покрай стената, а половината от момчетата от „Сексуални престъпления“ — в килера за метли. На това му се вика атмосфера.

— Какво е положението с разследването на нападението върху Никсън?

Гласът спря устрема на Ковак така успешно, както би го спряла една кука в яката. Той стисна зъби. Лиска продължи да върви.

Нови кабинети, нов лейтенант, нов трън в задника. Кабинетът на лейтенанта на отдел „Убийства“ беше като въртяща се врата. Служеше за спирка на напористи началници по пътя им нагоре. Поне най-новият — Ленард — беше върнал работата с постоянен партньор, за разлика от последния, който ги беше побъркал с някаква идиотска супер идея за работа на смени, която ги лишаваше от сън.

Което не означаваше, че и този не беше задник.

— Ще видим — отвърна Ковак. — Елууд току-що доведе един тип, за когото смята, че е убил Труман.

Лицето на Ленард порозовя. Лесно се изчервяваше, а цялата му глава беше покрита с къса сиво-бяла коса, напомняща патешки пух.

— Защо още се занимаваш с убийството на Труман? Кога беше това? Преди седмица ли? Чакат те един куп дела за физическо насилие.

Лиска се върна, надянала служебната си маска.

— Ние смятаме, че този тип е извършил и двете, Лу. Убил е и Никсън, и Труман. Предполагам, че ще започнат да им викат мъртвите президенти.

Ковак не се сдържа и се изсмя — нещо средно между лай и ръмжене.

— Като че ли някой от тези главорези би разпознал президент дори и да се изпикае върху тях.

Лиска го погледна.

— Елууд го е вкарал в стаята за гости. Да вървим, преди да е свършил с него.

Ленард се отдръпна, мръщейки се. Устните му бяха съвсем тънки, а ушите му стърчаха като на шимпанзе. Ковак го беше кръстил „Пиринчената маймуна“^[3]. В момента изглеждаше така, сякаш разкриването на едно убийство би му развалило целия ден.

— Не се безпокой — каза Ковак.

Той се обърна, преди Ленард да реагира, и се насочи заедно с Лиска към стаята за разпити.

— Значи този тип е оправил и Никсън, така ли?

— Знам ли. На Ленард му хареса.

— Пиринчен тъпанар — изропта Ковак. — Някой трябва да го изведе отвън и да му посочи проклетия надпис на вратата. Все още пише отдел „убийства“, нали?

— Така пишеше последния път, когато погледнах.

— Той иска да разследваме само насилия.

— Насилията са убийствата на утрешния ден.

— Да бе, от това става страхотна татуировка. Знам и къде точно може да си я сложи.

— Но ще ти трябва миньорска каска с лампа, за да я прочетеш. Ще ти подаря една за Коледа. Ето ти нещо, за което да си мечтаеш.

Лиска отвори вратата и той я последва в стаята, която имаше размери на просторен гардероб за дрехи. Архитектът би я определил като уютна. В съответствие с последните теории как да разпитваш една торба с боклуци масата беше малка и кръгла. Няма доминираща страна. Всички са равни. Приятелчета. Довереници.

Около нея не седеше никой.

Елууд Кнутсън се беше изправил в близкия ъгъл досущ като рисуваната мечка на Дисни с черно филцово бомбе. Джамал Джексън заемаше противоположния ъгъл близо до напълно безполезния празен вграден шкаф за книги и точно под монтираната на стената видеокамера, която се изискваше съгласно законите на Минесота като доказателство, че не изтръгват признания от заподозрените чрез побой.

Позата на Джамал беше толкова неподходяща, колкото и дрехите му. На кльощавия му задник висяха джинси, които спокойно можеха да станат на Елууд. Огромното му яке в цветовете на националното знаме се издуваше над кръста му. Долната му устна беше дебела колкото градински маркуч и в момента я беше насочил към Ковак.

— Човече, това е лъжа. Никого не съм утрепал.

Ковак повдигна вежди.

— Така ли? Божичко, трябва да е станала грешка. — Обърна се към Елууд и разпери ръце. — Елууд, ти ми каза, че това бил човекът. А той твърди, че не бил.

— Сигурно съм сгрешил — отвърна той. — Моите извинения, господин Джексън.

— Ще уредим да те закарат до вас с полицейска кола — продължи Ковак. — Бихме могли дори да ги помолим да уведомят по мегафона близките ти, че не сме имали намерения да те задържаме и всичко е било една голяма грешка.

Джексън се опули насреща му, като устната му неспирно мърдаше.

— Можем да ги накараме специално да наблегнат, че ни е известно, че ти не си замесен в убийството на Леон Труман. Просто за да няма недоразумение за какво сме те прибрали. Не бихме искали заради нас да тръгнат разни слухове по твой адрес.

— Майната ти, човече! — извика Джамал. — Искаш да ме убият ли?

Ковак се засмя.

— Хей. Ти каза, че не си го направил. Чудесно. Ще те изпратя вкъщи.

— И тайфата ще помисли, че съм проговорил. В следващия момент ще съм мъртъв. Зарежи това!

Джамал направи няколко крачки. Късите плитчици на главата му стърчаха във всички посоки. Ръцете му бяха в белезници. Той хвърли едно око към Ковак.

— Ще ме заведеш в затвора, шибаняк.

— Не мога да го сторя. А пък ти така мило ме помоли. Съжалявам.

— Аз съм арестуван — продължи да настоява Джамал.

— Не и след като не си направил нищо.

— Направил съм много.

— Значи признаваш? — попита Лиска.

Той я изгледа изумено.

— Коя, по дяволите, е тя? Да не ти е гадже?

— Не обиждай дамата — намеси се Ковак. — С една дума ни казваш, че си очистил Труман.

— Как ли пък не.

— Тогава кой го е направил?

— Върви се чукай, човече. Нищо няма да ти кажа.

— Елууд, погрижи се господинът да се прибере у дома както подобава.

— Но аз съм арестуван! — заяви Джамал. — Отведи ме в затвора.

— Върви по дяволите — каза Ковак. — Затворът е препълнен. Това да не ти е някакъв хотел. За какво го прибра, Елууд?

— Мисля, че беше за скитничество.

— Незначително престъпление.

— Майната ви! — изкрещя вбесен Джамал. Той насочи към Елууд двата си показалеца. — Ти ме видя, че продавам крек! Точно на ъгъла на „Чикаго“ и Двайсет и шеста улица.

— Намери ли у него крек, когато го арестува? — запита Ковак.

— Не, сър. Имаше само лула.

— Изхвърлих стоката!

— Притежаване на принадлежности за дрога — заяви Лиска. — Чудо голямо! Пускай го. Не си заслужава да си губим повече времето.

— Да ти го начукам, кучко! — кресна й Джамал. — Не ставаш и да ми духаш.

— По-скоро бих си извадила очите с ръждив пирон. — Тя пристъпи към него, сините й очи подобно на лазери се забиха в него. — Дръж си го в гащите, Джамал. Ако живееш достатъчно дълго, може и да попаднеш на някое добро момче в затвора, дето ще ти го направи.

— Той днес няма да отиде в затвора — намеси се Ковак. — Хайде да приключваме. Трябва да ходя на едно събиране.

В момента, в който Ковак се обърна към вратата, Джамал се раздвижи. Издърпа един от подвижните рафтове на шкафа за книги и замахна към детектива. Изненаданият Елууд изруга високо и скочи, но беше прекалено късно. Ковак се извърна точно навреме, но ръбът на рафта разцепи кожата му над лявата вежда.

— По дяволите!

— Проклятие!

Ковак се строполи на колене, а пред очите му се спусна черна мъгла. Под него подът му се видя мек като гумен.

Елууд сграбчи Джамал за китките и дръпна ръцете му нагоре, при което дъската излетя.

Арестантът изпищя и изведнъж се свлече с подвито ляво коляно. После, превивайки се надве, отново нададе вик. Елууд отскочи назад, отворил широко очи.

Джамал падна по лице, а Лиска го яхна, опряла коляно в гърба му.

Вратата се отвори и половин дузина детективи нахлуха с извадени пистолети. Лиска вдигна къса черна полицейска палка и с невинно изражение възкликна:

— Божичко, вижте какво намерих в джоба на палтото си!

Наведе се до ухото на Джамал Джексън и сластно му прошепна:

— Изглежда, че ще изпълня едно от твоите желания, Джамал. Арестуван си.

 

 

— Прилича ми на педи.

— Това мнение на специалист ли е, Типен?

— Майната ти, Тинкс.

— Това „не“ ли ще рече или гладна кокошка просо сънува?

Около масата избухна смях, смехът на хора, които ежедневно се сблъскват с грозотата на живота. Хуморът на ченгетата беше груб и хаплив, защото светът, в който живееха, беше жестоко място. Те нямаха време и търпение за остроумията на Ноел Хауард^[4].

Групата се беше настанила на една ъглова маса в „Патрик“, бар с ирландско име и собственици шведи. В обикновени дни по това време кръчмата — стратегически разположена на еднакво разстояние от Полицейското управление на Минесота и службата на областния шериф на Хенипин, — беше препълнена с ченгета. Ченгета, приключили смяната, дошли да се заредят с енергия за живота извън работа. Пенсионирани ченгета, разбрали, че не са способни да намерят приятели сред обикновените хора. Патрулиращи полицаи, дошли да хапнат, да се видят с приятели и да убият времето до следващата двучасова обиколка.

Този ден обаче беше по-особен. Към обичайната тълпа се бяха присъединили висши чиновници от полицейското управление, градски политици и журналисти. Нежеланите посетители допълнително засилваха напрежението, което витаеше във въздуха, натежал от цигарен дим. Близо до един от предните прозорци се беше настанил новинарският екип на местен телевизионен канал.

— Трябваше да настояваш да ти направят истински шев, от онези старомодните — продължи Типен.

Той изтръска цигарата си, после я поднесе към устните си и дръпна дълбоко, съсредоточавайки вниманието си върху телевизионния екип. Лицето му напомняше ирландска хрътка: дълго и грозновато, с четинести сиви мустаци и тъмни интелигентни очи. Работеше като детектив към кабинета на областния шериф и беше участвал в работната група, разследвала преди около година убийствата на Крематора. Между някои от членовете на тази група бе възникнало приятелство, довело до тези срещи в бара за по едно питие, размяна на клюки и обиди.

— И тогава щеше да се сдобие с огромен белег ала Франкенщайн — възрази Лиска. — С тази щипка ще си има мъничък белег, подобен на онези, които жените намират за секси.

— Жените садистки — изкоментира Елууд.

Типен присви устни.

— А има ли други?

— Определено. Тези, които излизат с теб — отвърна тя. — Мазохистки.

Той я замери с чипс.

Ковак си хвърли критичен поглед в огледалцето на пудриерата на Лиска. Раната на челото му беше почистена и зашита от уморена лекарка в областния медицински център на Хенипин, където обикновено шиеха или затваряха в найлонови чували членове на банди. Беше изпитал неудобство, че отива там заради драскотина, а не заради огнестрелна рана, а и поведението на младата жена подсилваше това чувство. За сексуално привличане и дума не можеше да става.

Ковак огледа белега с критично око. Лицето му беше ъгловато, пресечено с бръчки, няколко белега и извит, орлов нос, който напълно пасваше на саркастично извитите устни, притаили се под неизменните полицейски мустаци. Косата му беше по-скоро сива, отколкото кестенява. Веднъж месечно даваше по десет долара на възрастен норвежец бръснар, което вероятно обясняваше четинестата му прическа.

Никога не е бил красавец, но външността му не отблъскваше жените. Един белег в повече едва ли щеше да промени нещата.

Лиска го огледа, докато отпиваше от бирата си.

— Придава ти характерна физиономия, Сам.

— Дава ми гадно главоболие — изръмжа той, връщайки пудриерата й. — И без него си имах нужната физиономия.

— Добре де, бих го целунала, за да ти мине по-бързо. Но вече натупах човека, дето го направи. Мисля, че си изпълних дълга.

— А пък се чудиш защо си още сама — отбеляза Типен.

Тя му изпрати въздушна целувка.

— Хей, обичай мен, обичай палката ми. Или в твоя случай, Тип, целуни палката ми.

Входната врата се отвори и в помещението нахлу студен въздух заедно с нова група началници. Погледите на всички ченгета веднага станаха безизразни, а напрежението нарасна едва забележимо. Защитна мярка на ченгетата срещу натрапници.

— Човекът на деня — каза Елууд, когато сред тълпата се разнесоха приветствия. — Дошъл да си побъбри с тълпата, преди да се възнесе.

Ковак мълчеше. Ейс Уайът застана на вратата, облечен в двуредно сако от камилска вълна, приличаше на капитан Америка^[5], господар на всички присъстващи. Имаше квадратна челюст и ослепителна усмивка, беше докаран като шибан водещ на телевизионно шоу. Вероятно даваше десет долара бакшиш на фризьора си и получаваше старателно измиване и подсушаване от помощничката му.

— Дали е гримиран? — попита тихичко Типен. — Чувал съм, че си боядисва миглите.

— Това ти се случва, когато отидеш в Холивуд — отвърна Елууд.

— Готова съм да понеса унижението — отбеляза саркастично Лиска. — Знаете ли колко му плащат да участва в онова шоу?

Типен дръпна дълбоко от цигарата и издиша дима. През облака дим Ковак се вгледа в капитан Ейс Уайът. Бяха работили известно време в един и същи отряд. Сякаш е било преди цял век. Тъкмо го бяха прехвърлили от отдел „Кражби“ в отдел „Убийства“. Уайът беше първенецът, превърнал се вече в легенда, и се стремеше към върха. Това му се удаде без особени проблеми в рамките на отдела, после премина към телевизията в Минеаполис, като продължаваше да бъде капитан в отдел „Криминални разследвания“, а шоуто, което водеше, беше нещо средно между „Най-търсените престъпници на Америка“ и информационно-рекламно предаване. Предстоеше излъчването на „Време за престъпление“ — така се казваше шоуто — по националния канал.

— Мразя този човек.

Той посегна към чашата с уискито, което би трябвало да не смесва с обезболяващите.

— Завиждаш ли? — заяде го Лиска.

— За какво? За това, че е лайно ли?

— Не се прави на интересен, Ковак. И ти си също толкова голямо лайно като останалите присъстващи мъже.

Ковак изръмжа и си помисли, че това е последното място, където искаше да бъде. Защо изобщо беше дошъл? Беше получил сътресение на мозъка, едно чудесно извинение, за да се прибере вкъщи. Въпреки че там никой не го чакаше — празна къща с един празен аквариум в дневната. Всички риби бяха умрели, докато беше работил седемдесет и два часа без прекъсване по случая на Крематора. Не си бе направил труда да ги замени с нови.

Да дойде на тържеството на Ейс Уайът означаваше, че е по-голям мазохист и от жените, които излизаха с Типен. Ще си изпие уискито. В секундата, в която Уайът се отдръпнеше от вратата, той щеше да се промъкне през тълпата и да се измъкне. Можеше да отиде до „Уитиър“ — бара, където се събираха ченгетата от Пети участък. На тях не им пукаше за Ейс Уайът.

В момента, в който взе решението, Уайът го забеляза и се насочи към него с ослепителна усмивка и тълпа ласкатели по петите му. Докато си пробиваше път между хората, той докосваше ръце и рамене подобно на папата, раздаващ кратки благословии.

— Коджак, ветеране! — надвика той глъчката. После сграбчи здраво ръката на Сам.

Ковак се надигна от стола и усети как подът се изплъзва под нозете му. Дали подът беше прекалено излъскан или беше резултат от смесването на лекарства и алкохол. Във всички случаи не беше от вълнение, че Уайът му е обърнал внимание. Задник такъв — ще го нарича Коджак! Мразеше този прякор. Всички, които го познаваха добре, го използваха само за да го подразнят.

Единият от любимците се приближи с фотоапарат в ръка и светкавицата му почти го ослепи.

— За албума — обясни ласкателят, около трийсетгодишен, същински манекен от корица на списание, с лъскава черна коса и кобалтовосини очи. Външният му вид подхождаше за герой от сапунена опера.

— Чух, че пак си пострадал в името на каузата — избоботи ухилен Уайът. — Божичко, напусни, докато водиш по точки и още имаш глава на раменете!

— Остават ми още седем години, Слик — отвърна Ковак. — А и Холивуд не чука на вратата ми. Между другото, поздравления.

— Благодаря. Преминаването на шоуто в националния ефир ще промени много неща.

Особено за банковата сметка на Ейс Уайът, помисли си Ковак. Чудо голямо! Той никога не бе имал слабост към дизайнерски костюми или ежеседмичен маникюр. Беше просто един детектив. Точно това бе искал да бъде. А Ейс Уайът винаги е ламтял за нещо по-голямо, по-добро, по-ярко, по-бързо; посягаше към лъскавите неща от живота и улавяше колкото може повече от тях.

— Радвам се, че успя да дойдеш на тържеството, Сам.

— Хей, та аз съм ченге. Има ли безплатно пиене и безплатна храна — там съм.

Погледът на Уайът вече обхождаше наоколо в търсене на някоя по-важна ръка за ръкостискане. Красивият ласкател привлече вниманието му към телевизионната камера. Усмивката на Уайът заблестя с няколкостотин вата по-ярко.

Лиска скочи от стола като човече на пружинка и протегна ръка, преди Уайът да успее да продължи.

— Капитан Уайът, аз съм Ники Лиска от отдел „Убийства“. За мен е удоволствие. Харесвам предаването ви.

Ковак намръщено я изгледа.

— Партньорът ми. Русокосата амбиция.

— Късметлия си ти — каза добродушно Уайът.

Мускулите по лицето на Лиска помръднаха, сякаш преглъщаше нещо неприятно.

— Мисля, че идеята ви да укрепите връзката между отделите и техните полицаи посредством предаването и Интернет е направо блестяща.

Уайът подхвана веднага мисълта.

— Америка е една мултимедийна култура — произнесе високо той, докато телевизионната репортерка — брюнетка в яркочервено сако — се приближаваше с микрофон в ръка. Уайът се извърна изцяло към камерата, навеждайки се да чуе въпроса на жената.

Ковак изгледа неодобрително Лиска.

— Хей, той може да ми даде работа като консултант. — Устните й насмешливо трепнаха. — Това може да се окаже моят трамплин за работа във филмите с Мел Гибсън.

— Отивам до тоалетната.

Ковак си проправи път през тълпата, дошла да пийне за сметка на Ейс Уайът и да похапне хрупкави пилешки крилца и пържено сирене. Половината от присъстващите изобщо не се бяха срещали досега с Уайът, камо ли да бяха работили с него, но с готовност бяха дошли да отпразнуват пенсионирането му. Срещу безплатна консумация вероятно биха отишли и на рождения ден на дявола.

Той се спря в края на централното помещение и огледа сцената, придобила съвсем сюрреалистичен вид благодарение на коледната украса, отразяваща светлината от телевизионните прожектори. Море от хора — повечето физиономии познати — и въпреки това той се почувства напълно сам. Празен. Време беше или да се натряска, или да си тръгне.

Лиска се навърташе около хората на Уайът, опитвайки се да бъде любезна с главния ласкател. Уайът беше отишъл да се ръкува с една привлекателна сериозна блондинка, която му се стори позната. Той сложи ръка на рамото й и се наведе над ухото й. Елууд се беше насочил към бюфета. Типен се опитваше да флиртува с келнерката, която го погледна така, сякаш беше настъпила нещо гадно.

След малко вече нямаше да забележат отсъствието му. А и да го забележеха, много скоро щяха да го забравят.

Къде е Ковак? Тръгнал ли си е? Я ми подай ядките.

Той се запъти към вратата.

— Ти беше най-доброто шибано ченге! — измуча пиянски глас. — Оня, който не мисли така, нека дойде да ми го каже! Хайде! Хайде! Бих дал за Ейс Уайът проклетите си крака! — изкрещя човекът.

Пияният седеше в инвалиден стол, който се люлееше на ръба на площадката над трите ниски стъпала, които водеха към главния бар, където стоеше Уайът. Пияният не разполагаше с крака, които да даде. От двайсет години те не ставаха за нищо. От тях бяха останали само тънки кости и атрофирани мускули. В пълен контраст с тях лицето му беше кръгло и червендалесто, а горната част на тялото му приличаше на буре.

Ковак поклати глава, пристъпи към инвалидния стол и се опита да привлече вниманието на възрастния мъж.

— Хей, Майки! Никой не го отрича — каза той.

Майк Фалън обърна към него блестящите си от сълзите очи, но не го позна.

— Той е шибан герой! Не се опитвай да кажеш нещо друго! — сопна се той и посочи с ръка към Уайът. — Обичам онзи човек! Обичам го като син!

При последните думи гласът на стареца секна, а лицето му се изкриви от болка, която нямаше нищо общо с изпитото през последните няколко часа количество „Оулд Кроу“.

Усмивката на Уайът помръкна и той пристъпи към Майк Фалън точно когато ръката на последния падна върху колелото на стола. Ковак се втурна напред, но се блъсна в друг пиян.

Столът се спусна по стълбите и се обърна. Майк Фалън се изтърси на пода като чувал с картофи. Ковак бутна настрани пияницата и се втурна по стълбите. Тълпата се беше отдръпнала от изненада. Уайът стоеше и се вглеждаше намръщено в Майк Фалън.

Ковак се отпусна на колене.

— Хей, Майки, хайде да върнем лицето ти на мястото му. Ти пак го обърка със задника си.

Някой вдигна инвалидния стол. Старият човек се обърна по гръб и направи нещастен опит да седне, шляпайки по пода като тюлен, а по страните му се стичаха сълзи. Един човек от отдел „Кражби“ го хвана от едната страна, а Ковак — от другата, и двамата го наместиха в стола.

Хората наоколо се извърнаха, почувствали се неловко заради стареца. Фалън наведе глава от крайно унижение — гледка, на която Ковак не би искал да бъде свидетел.

Познаваше Майк Фалън от първия си работен ден. Всеки патрулиращ полицай в Минеаполис познаваше Железния Майк. Бяха следвали неговия пример и изпълнявали заповедите му. И голяма част от тях бяха плакали като деца, когато Майк Фалън беше прострелян. Но да го видиш пречупен беше много тъжно.

Ковак приклекна до стола и сложи ръка на рамото на Фалън.

— Хайде, Майк. Да се прибираме. Аз ще те закарам у вас.

— Добре ли си, Майк? — запита сковано Ейс Уайът, престрашил се най-после да се приближи.

Фалън протегна трепереща ръка, но не посмя да вдигне поглед дори когато Уайът я пое. Гласът му беше напрегнат и прегракнал:

— Обичам те като брат, Ейс. Като син. Ти знаеш, аз…

— Няма защо да го казваш, Майк. Недей.

— Съжалявам. Съжалявам — изломоти той и закри лицето си с другата ръка. От носа му покапаха сополи. Беше се и подмокрил.

Ковак забеляза, че новинарите се примъкват като лешояди.

— Ще го заведа у тях — каза той на Уайът и се изправи.

Уайът погледна към Майк Фалън.

— Благодаря ти, Сам — промълви. — Ти си свестен човек.

— Просто съм мухльо. Но какво друго ми остава да направя?

Блондинката беше изчезнала, но брюнетката от телевизионния канал се прилепи отново към Уайът.

— Това не е ли Майк Фалън? Офицер Фалън, който се занимаваше с убийството на Торн през седемдесетте?

Чернокосият ласкател се появи като пратеник на дявола и шепнейки нещо на жената, я отведе настрани.

Уайът възвърна самообладанието си и се отдалечи, като отпъждаше репортерите с ръка.

— Просто малък инцидент, народе. Да продължаваме.

Ковак погледна мъжа, който ридаеше в инвалидния си стол.

Да продължаваме.