Тами Хоуг
Прах в прахта (34)

33

Всеки четвъртък вестник „Минеаполис Стар Трибюн“ публикуваше програмата за снимките на „Време за престъпление“. Част от ефектните трикове за привличане на внимание към шоуто беше взаимодействието между Уайът и публиката. Като някаква шибана информационна реклама, си беше помислил Ковак, след като го бе гледал няколко пъти. Или като нещо излязло от телевизионния канал, в който рекламират храни, Ейс Уайът: рецепти за прилагане на закона.

Този ден престъплението се разиграваше на закрита пързалка за хокей в предградието на Сейнт Луис Парк. Убийство с плочка за кърлинг — една история като предупреждение за лошо спортсменство. Ковак показа значката си на охранителя с вид на професионален боксьор, застанал до оградените с въже скамейки за зрители, след което навлезе в най-оживената част на Ейс манията.

Квадратен червен килим покриваше част от леда. В единия му край имаше камера с отегчен оператор, който приличаше на Ганди, облечен в костюм. Друг оператор, но на кънки и с ръчна камера, се беше облегнал върху рамката на мрежата на вратаря. Четирима късметлии фенове бяха избрани да седят на скамейката за наказаните. Още сто седяха зад тях — едри жени и възрастни мъже в червени рекламни тениски.

— Запазете тишина, хора! — извика със слаб глас кокалеста жена с очила с черни рамки и маслиненозелено палто. Тя плесна три пъти с ръце и тълпата послушно замълча.

Режисьорът, дебел мъж, който похапваше блокче „Отслабни бързо“, извика на двамата актьори.

— По местата! Хайде този път да го направим както трябва!

Единият от актьорите, около петдесетгодишен мъж, облечен с пуловер с типични скандинавски шарки и нещо, приличащо на син чорапогащник, се запързаля по леда, размахвайки ръце като перка на самолет.

— Това ме притеснява, Доналд — оплака се той. — Как мога да мисля като кърлист, когато пред себе си виждам врата за хокей?

— По-къси удари, Кейт. Никой няма да види мрежата. Не мисли много. Ако изобщо трябва да мислиш.

Актьорът отиде да си търси белега. Режисьорът поклати глава, все едно че казваше: „Господ да ме пази от актьори.“

Ковак забеляза Уайът, седнал настрани от публиката, в момента му освежаваха грима. Прегърбени от студа, на арената зад него се бяха изправили две личности с вид на холивудски актьори, които весело се усмихваха, докато Гейнс ги снимаше. Това бяха млада жена с анорексичен вид и яркочервена коса, оформена като плет на върха на главата й, и около двайсетгодишен тип в черно кожено палто и малки правоъгълни очила.

— Още една за албума — обяви Гейнс. Проблесна светкавица.

— Студът, изглежда, че не пречи на публиката — забеляза мъжът.

Гейнс му отправи очарователната си усмивка.

— Те обожават капитан Уайът. Всеки път се налага да отпращаме по няколко човека. Толкова са възбудени. Какво е за тях малко студ?

Момичето подскачаше и разтъркваше ръцете си.

— Никога не ми е било толкова студено! Откакто слязох от самолета, не съм имала една минута, в която да ми е било топло. Вие хора, как живеете тук?

— И вие мислите, че това е студ? — попита презрително Ковак. — Елате пак през януари. Ще си помислите, че сте умрели и сте се пренесли в Сибир. По-студено от задника на гробокопач.

Момичето го погледна, сякаш виждаше някакво странно създание в зоологическа градина. Усмивката на Гейнс се стопи.

— Сержант Ковак, какво удоволствие — сухо изрече.

— За мене също — отвърна той, оглеждайки отново сцената с презрителен поглед. — За съжаление не мога да ходя всеки ден на цирк. Налага ми се да върша и някаква работа.

— Ивет Халстън — представи се червенокосата. — Вицепрезидент, завеждащ творчески разработки, телевизия „Уорнър Брадърс“.

Мъжът също подаде ръка.

— Келси Вромън, вицепрезидент, програми, отразяващи реалността.

Програми, отразяващи реалността.

— Ковак, сержант. Отдел „Убийства“.

— Сам. — Уайът се надигна от стола, отпращайки гримьорката. Той дръпна хартиеното лигавниче, увито около яката на двуредния морскосин италиански костюм, и го захвърли. — Какво те води насам? Получи ли резултатите от лабораторията с доказателствата за Фалън?

При тази размяна на реплики между истински ченгета вицепрезидентите от телевизия „Уорнър Брадърс“ наостриха уши.

— Все още не.

— Обадих се на няколко места. Ще бъдат готови днес.

— Да-а, благодаря, Ейс — отвърна той без капка признателност. — Всъщност дойдох, за да те попитам за нещо друго. Имаш ли една минута?

Гейнс застана от едната страна на Уайът с клипборд в ръката и се опита да му покаже програмата.

— Капитане, Доналд иска да минем тази част преди един часа. Останалата група от състезателите по кърлинг ще дойдат не по-късно от един и половина, за да участват в частта с интервютата. При това положение сме съкратили обедната почивка с трийсет минути. Хората от профсъюза ще получат удар.

— Тогава обяви обедната почивка сега — нареди му Уайът.

— Но те са готови за снимки.

— Значи ще бъдат готови и след почивката, нали?

— Да, но…

— Какъв е проблемът, Гейвин?

— Да, Гейвин — предизвика го Ковак. — Какъв е проблемът?

Гейнс го изгледа студено.

— Мисля, че вие бяхте този, който намекна на капитан Уайът, че вече е напуснал полицията — каза той. — Той не е длъжен да решава случаите ви вместо вас, но е достатъчно скромен, за да ви каже да си вървите.

— Гейвин… — сгълча го Уайът. — Нямам други задължения по-важни от разследване на убийство.

Като чуха това, двамата вицепрезиденти почти се подмокриха.

— Ейс — измърка червенокосата, — ти си консултант по случай? Не си ни казал! Това може да бъде ужасно вълнуващо! Не мислиш ли така, Келси?

— Можем да организираме всяка седмица нещо като състезание между представители на различните агенции за поддържане на реда. Полицията, Агенцията за борба с наркотиците, ФБР. Ще оставим консултацията за края на шоуто. Пет минути, детектив с детектив. Накрая Ейс добавя своята проницателност. Харесва ми. Създава се едно усещане за непосредственост и живост. Как мислиш, Гейвин?

— Би могло да стане доста добро — дипломатично отвърна той. — Просто съм загрижен за днешната ни програма.

— Ще се справим с нея, Гейвин — отпрати го Уайът и отново се обърна към Ковак. — Хайде да се качим горе, Сам. Докато разговаряме, можеш да хапнеш нещо. Доставчикът ни е страхотен. Гейвин го откри. Приготвя най-добрите малки киш.

Уайът го поведе нагоре по циментовите стъпала, водещи до едно помещение, чийто дълъг прозорец гледаше към площадката. Върху голяма маса, драпирана в червено, с албума на „Време за престъпление“, поставен на централно място, артистично бе подредена храна. Уайът не се приближи до изложението, а само покани с жест Ковак.

— Не обичам да ям, докато снимаме — обясни той, отваряйки си бутилка с минерална вода. — Така умът ми става по-остър.

— За тази работа трябва да си винаги нащрек. — „И да внимаваш, да не ти се спраска корсетът“ — помисли си Ковак. Уайът имаше вид на човек, който не си е поемал дълбоко въздух през последните пет часа.

— Знам, че нямаш високо мнение за това, Сам — каза той, — но тук сме си поставили реална цел. Помагаме за разрешаване на престъпления, помагаме на хората да се противопоставят и да предотвратят престъплението.

— Правите пари.

— Това не е престъпление.

— Не. Не ми обръщай внимание — каза Ковак, разгръщайки албума. Спря се по-дълго на страниците с тържеството по случай пенсионирането на Уайът. Нагласени и импровизирани — ако имаше такова понятие като импровизирана снимка на Ейс — цветни снимки на великия мъж на върха на славата му. Снимка на Уайът, разтърсващ енергично ръката на Ковак, Ковак с изражение на човек, току-що хванал в ръка змиорка. Снимка, на която позира с репортерката от Пети канал. Импровизирана снимка на Уайът, докато говори с Аманда Савард. Погледът му се задържа по-дълго върху тази.

— Освен това, не ми допадат предавания, направени като игра — каза Ковак и се опита да си спомни дали я бе видял онази вечер. Едва ли, тогава беше зает да се самосъжалява. — Казаха ми, че на стари години съм станал твърде опак, но това са глупости. Винаги съм бил такъв.

— Не си стар, Сам — подчерта Уайът. — Ти си по-млад от мен, а виж къде съм сега. Страхотна втора кариера. На върха на света.

— Вероятно ще си остана само с първата, докато някой не ме застреля — отбеляза Ковак. — Което ми напомни защо съм тук.

— Майк — кимна Уайът, — откри ли нещо повече за сина, за Нийл?

— Всъщност тук съм повече заради Анди.

— Анди ли? Не разбирам.

— Проявявам любопитство към всичко в тази история. Разбрах, че е проверявал убийството на Торн, като се е надявал, че Майк ще пожелае да разкаже спомените си, че тази съвместна дейност отново би ги сближила.

— А-а…

— Говорил е с теб — заяви го така, сякаш това беше официален факт, все едно, че беше видял бележките, което не бе вярно, но по този начин не му позволи да отрича.

— Да — потвърди Уайът. — Спомена го пред мен. Знам, че Майк не желаеше да участва. Болезнени спомени.

— За тебе също.

Той кимна.

— Беше ужасна нощ. Завинаги промени живота на всички, които участваха в нея.

— Свърза те с Фалънови, след нея сте станали като едно семейство.

— В известен смисъл, да. Не можеш да преживееш нещо подобно с друг полицай и да не се създаде връзка.

— Особено при тези обстоятелства.

— Какво имаш предвид?

— Нали ти живееше точно на отсрещната страна на улицата? Семейство Торн ти се е обадило за помощ, но Майк е бил там преди теб. В известен смисъл сигурно се чувстваш така, сякаш Майк е получил куршума вместо теб, а? Вероятно и той се е чувствал по същия начин.

— Превратностите на съдбата — с драматична въздишка отвърна Уайът. — Моят номер не е бил изтеглен още. Този на Майк е бил.

— Все пак е имало и известна вина. С помощта, която си оказвал на Майк през всичките тези години, си преминал отвъд обичайното задължение.

Уайът мълчеше. Ковак изчакваше, чудейки се какво скрива гримът. Изненада? Гняв?

— Какво целиш с това, Сам?

Ковак сви леко рамене и си взе мъничко морковче от поднос върху масата.

— Знам, че през тези години Майк се е възползвал от това, Ейс — каза, счупвайки моркова на две. — Просто се питам… С големия удар — заминаването ти за Холивуд… Парите, които изкарваш… Мисля си дали не се е опитал да те поизстиска още малко.

Кръвта нахлу в лицето на Уайът.

— Не ми допада посоката на мислите ти — тихо изрече. — Опитвах се да правя добро на Майк и семейството му. И вероятно той се възползваше и си играеше с чувството ми за вина, че не аз съм в инвалидния стол. Но това беше между Майк и мен и така ще си остане. И двамата заслужаваме повече, отколкото си мислиш.

— Аз нищо не мисля, Ейс. Не ми плащат, за да мисля. Просто се питам, това е всичко. Познаваш ме, винаги се опитвам да разглобя нещата, за да разбера как работят.

— Работата те е направила твърде циничен, Сам. Може би е време да я напуснеш.

Ковак присви очи, погледна изпитателно Уайът и се опита да отгатне дали това е заплаха. Уайът като нищо щеше да проведе няколко от прословутите си телефонни обаждания и толкоз. — Прощална целувка за сбогом на кариерата или пък още една вечност долу в „Архиви“, слушайки как Ръсел Търви си изкашля дробовете. И за какво? За да разбуди ужасната истина, че Ейс Уайът е изпитвал вина, че е жив и цял? Дори и ако Майк се е опитал да измъкне нещо допълнително, мисълта, че Уайът би го убил заради това, беше просто нелепа.

Освен ако причината да плаща на Майк през всичките тези години е била предизвикана от съвсем друго чувство за вина.

— Колко добре познаваше семейство Торн?

Гейнс почука на отворената врата, влезе в стаята и погледна въпросително към Уайът.

— Извинете, капитане. Келси и Ивет отидоха да си купят шуби. Всички се пръснаха за обяд. Ще се присъедините ли към публиката, или това ще отнеме още време? — попита той, като наблегна на думата „това“ и хвърли бегъл поглед към Ковак. После измъкна от джоба на сакото си малка четка и бързо я прекара по реверите на Уайът.

— Не — отвърна Уайът. — Тук привършихме.

Ковак пъхна моркова в устата си и замислено го захрупа, докато Уайът се отдалечаваше. Той ги последва от разстояние и наблюдава известно време как Уайът омайва тълпата, която очевидно нямаше какво по-добро да прави в неделя, щом като бе дошла да гледа тези глупости.

„Като мен“ — помисли си той с крива усмивка и си тръгна.

Онлайн архивът на „Минеаполис Стар Трибюн“ стигаше само до 1990 година. Ковак прекара следобеда в една от стаите на окръжната библиотека на Хенипин, четейки и препрочитайки статиите, написани за убийството на Торн и нараняването на Майк Фалън. Те излагаха историята така, както си я спомняше и той.

Кенет Уигъл, скитник и момче за всичко, извършвал услуги за жената на полицай Бил Торн и очевидно я харесал. Онази нощ отишъл в къщата, знаейки, че Бил Торн е дежурен. Бил прекарал в квартала достатъчно време, за да научи кой кога се прибира и излиза. Нападнал Ивлин Торн в спалнята й, изнасилил я, пребил я, а после започнал да обира къщата. По някаква случайност Бил Торн се прибрал у дома и без да подозира нищо, влязъл вътре. Уигъл го застрелял с пистолета на Торн, който намерил в къщата. В същото време госпожа Торн се обадила по телефона на Ейс Уайът, който живеел отсреща. Но преди той да дойде, пристигнал Майк Фалън.

Бил Торн бил погребан като герой с всички почести. Към статията имаше и снимки. Дълга колона от полицейски коли. Снимка на вдовицата с черни очила, утешавана от приятели и роднини.

„Прилича малко на Грейс Кели“ — реши Ковак. Запита се дали тя продължава да живее в този район и дали някой от старите приятели на Торн би могъл да знае. По време на инцидента Ивлин Торн е била относително млада. Възможно бе да се е омъжила повторно. Сега сигурно бе на петдесет и осем.

Ако в желанието си да разбере по-добре баща си, Анди Фалън е преровил случая „Торн“, най-вероятно бе успял да събере тази информация. Ковак се замисли как да убеди Аманда да му разреши да огледа кабинета на Фалън и да провери служебния му компютър. Убийството на Торн не беше случай на вътрешния отдел. Имаше надежда да се съгласи.

„Ти дори не знаеш дали тя ще пожелае да разговаря някога с теб, Ковак.“

Така и беше.

— Господине? — Гласът на библиотекарката го стресна. Той рязко се обърна и едва сега забеляза, че се е приближила до него.

— Затваряме библиотеката — извинително каза тя. — Налага се да си тръгнете.

Ковак събра копията на статиите, които си бе направил, и излезе отново на студа. Следобедът се бе предал на вечерта, макар да бе едва пет часът. Заедно с него бяха изгонили и бездомниците, прекарали деня на топло в библиотеката. Те се защураха по тротоара, като инстинктивно се държаха настрани от Ковак, подушвайки ченгето. Библиотекарката вероятно си беше помислила, че е един от тях. Не се беше бръснал, целия следобед беше дърпал косата си и разтривал очите си. Застанал насред студената улица в тази мрачна сива част на града, той наистина се почувства като един от тях. Самотен, откъснат от другите хора.

Обади се на Лиска от клетъчния си телефон, но попадна на гласовата й поща. Поколеба се дали да й остави съобщение, после се отказа. Потегли към дома си, където пак щеше да бъде самотен и откъснат, но поне на топло.

Към изложението върху поляната съседът му беше добавил и един изрязан от боядисан шперплат Дядо Коледа. Голяма веселба. Беше разположен точно срещу прозореца на дневната на Ковак. Страхотна класа.

Той обмисли идеята да извади пистолета си и да стреля в задника на Дядо Коледа. Нали ще бъде смешно, приятел?

Къщата продължаваше да мирише на боклук, въпреки че го беше изхвърлил. Също като миризмата на труп в къщата на Анди Фалън. Пусна копията от статиите за убийството на Торн върху масичката за кафе и отиде в кухнята. За да се отърве от неприятната миризма, изгори няколко зърна кафе върху котлона — една хитрост, която беше научил от работата си с трупове. Елоиз би трябвало да я включи в колоната си с полезни съвети. Как да постъпите в случай, че в дома ви има разлагащ се труп.

Качи се горе, изкъпа се, обу някакви джинси и вълнени чорапи и облече стара тениска, после слезе долу да потърси нещо за вечеря, макар да нямаше апетит. Нуждаеше се от калориите, за да поддържа ума си буден. Обаче не беше сигурен, че тази вечер иска точно това.

Единственото нещо, което ставаше за ядене, беше кутия замразен корнфлейкс. Изяде една шепа, без да ги накисва, и си наля от уискито, което беше купил на връщане. „Маккалън“. Какво пък толкова!

Намери на уредбата станция за джазова музика, на която наистина свиреха джаз, после се изправи до прозореца, заслушан в музиката. Отпи от уискито и се залюбува на задника на Дядо Коледа.

Това е моят живот.

Не знаеше колко време е стоял там, когато на вратата се позвъни. Звукът бе толкова непознат, че посетителят трябваше да звънне три пъти, докато той отвори.

На предното стъпало бе застанала Аманда Савард, черният кадифен шал отново увиваше главата й, прикривайки раните й. Или поне някои от тях.

— Браво — каза Ковак. — Бива те за детектив. Адресът ми не е регистриран.

— Мога ли да вляза?

Той се отдръпна и посочи навътре с ръката, в която държеше чашата си.

— Недей да очакваш много. Непрекъснато ми хрумват идеи от телевизионното предаване „Домове и градини“, но все не ми остава време…

Тя остана права в средата на дневната, смъкна шала, но не свали ръкавиците и дългото черно палто.

— Дойдох да се извиня — започна и погледна някъде покрай него. Ковак се запита дали вижда задните части на Дядо Коледа, но дори и да беше така, тя не реагира.

— За какво? — попита той. — Защото спа с мен? Или защото ме изхвърли?

Видът й подсказваше, че би искала да бъде, където и да било другаде, но не и тук.

— Аз… не бях… аз не смятах… — замълча, стисна здраво устни и затвори за момент очи. — Аз не съм… Аз не мога лесно… да споделям живота си… с други хора. И съжалявам, ако…

Ковак остави чашата на масичката за кафе и се приближи. Докосна с ръка бузата й, прекара палеца си точно под раната. Лицето й беше студено, изглежда бе стояла дълго отпред, преди да се престраши да застане пред вратата.

— Няма защо да съжаляваш, Аманда — нежно каза той. — Не изпитвай съжаление към мен, нито заради мен.

Тя срещна погледа му. Долната й устна лекичко потрепери.

— Не ме бива за това.

— Тихо. — Той наклони глава и докосна устните й със своите. Нейните бяха топли и меки и се разтвориха.

— Не мога да остана — прошепна напрегнато тя.

Ковак отново я целуна. Шалът се свлече на пода. Започна да целува врата й и съблече палтото й.

— Сам…

— Аманда… — Устните му погалиха ухото й. — Желая те.

Тялото й потрепери. Той го усети под ръцете си, които бе плъзнал отзад към кръста й. Тя обърна глава и устните й намериха неговите. Една потрепваща целувка. Колеблива, но нетърпелива. Копнееща, но уплашена. Отвори очи и го погледна през сълзи.

— Не знам какво бихме могли да имаме — каза тя. — Не знам какво мога да ти дам.

— Това няма значение — отвърна той, което беше истина в момента. — Можем да имаме това… Можем да го имаме сега.

Усети как бие сърцето й, отмервайки изминаващото време. Дори и сега не успя да я разгадае, не знаеше какви въпроси си задава и как им отговаря вътре в себе си. Но затова пък усети тъгата й, празнотата, самотата, сблъсъка. Той ги разпозна, откликна им и се изгуби в тях, докато се отпускаха на дивана.

Можеха да имат това. Можеха да го имат сега. Дори и да бе единственото, което някога щяха да имат, той нямаше нищо друго, което да се сравни с него.

— Не мога да остана — каза тихо Савард.

Беше се отпуснала в ръцете на Ковак, двамата лежаха на дивана, покрити с палтото й. Усещаше топлата му кожа до своята. Харесваше й да чувства тялото му, притиснато до нейното, краката й преплетени с неговите, усещането, че е обгърната от него, представата, че са неразделни. Но това бе една представа, която не можеше да стане реалност. Тази мисъл я накара да се почувства празна, фалшива, изолирана.

Той докосна косата й и притисна устни до челото й.

— Не си длъжна, но можеш… стига да искаш. Бих могъл да намеря дори и чисти чаршафи.

— Не — отвърна тя, раздвижи се с усилие на волята и седна. Събра дрехите си и се покри. — Не мога.

Ковак се подпря на една ръка и нежно разреса с пръсти разрешената й коса.

— Аманда, не ме интересува откъде са се появили онези кошмари. Разбираш ли какво искам да ти кажа? За мен това няма значение. Не ме плаши фактът, че ги има.

„Но за мен има значение, мен ме плаши“ — поиска да му каже тя, но не го направи.

— Би могла да ги споделиш с мен, щом изпиташ нужда — продължи той. — Повярвай ми, едва ли има нещо, което да не съм чул.

Разбира се, това не беше вярно, но тя не искаше да му го доказва. Отдавна се беше научила кога има смисъл да спори и кога да остане мълчалива.

Ковак въздъхна зад гърба й.

— Банята е нататък по коридора вдясно.

Ковак я проследи с поглед как излиза от стаята. Ако това бе всичко, което можеше да му даде, пак беше повече от онова, за което не се бе осмелявал да мечтае. Ще я остави да запази тайните си. Не му вървеше със сериозните връзки, защо му е да опитва пак? Но знаеше, че ще го направи отново. Аманда беше загадка. Нямаше да се спре, докато не стигнеше до същността й. Тя бе твърде предпазлива и нахлуването му в нейна територия щеше да я възмути, а с това в края на краищата той щеше да унищожи и малкото, което имаха.

Навлече дрехите си, прокара пръсти през косата си и седна върху облегалката на едно кресло, отпивайки от уискито си, докато я чакаше да излезе. Тя се върна в стаята в същия вид, в който се бе появила пред вратата му. Красива, сдържана, дегизирана.

— Не знам какво да ти кажа — обърна се тя се към празния аквариум.

— Не казвай нищо тогава. Вие, началниците — той направи физиономия, — винаги имате нужда от генерален план.

Тя продължаваше да изглежда обезпокоена.

Той се приближи и докосна лицето й.

— Понякога е нужно просто да следваме пътя и да видим къде ще ни отведе — каза той. Сам Ковак, всезнаещият. — Послушай ме. Знам какво говоря. Два пъти съм бил в отбора на губещите. Всеки път, който поема, ме отвежда в тъмен тунел, а насреща ми идва влак. Трябва да си остана просто едно ченге. В това поне съм добър.

Тя го дари с лека усмивка, която изчезна, щом погледът й попадна върху масичката за кафе. Сви вежди.

— Какво е това?

— Убийството на Торн. Стрелбата по Майк Фалън. Анди го е преглеждал. Аз само преобръщам камъните, за да видя какво ще изпълзи под тях.

— Следвай пътя и виж къде ще те отведе — повтори разсеяно тя. Разпръсна няколко страници, но не ги вдигна, само ги погледна.

— Тъжна история. Ти си твърде млада, за да си спомняш.

— Тъжна — промълви тя, вглеждайки се в лошото копие на снимката на жената на Бил Торн, утешавана от близките.

— Понякога животът не струва пукната пара — каза Ковак.

— Да, не струва.

Тя оправи дрехите си, нагласи кадифения шал, пое си дълбоко въздух и погледна отново покрай рамото му.

— Кажи само „ще се видим, Сам“. Звучи къде по-добре от едно „сбогом“.

Тя направи безуспешен опит да се усмихне, после се надигна на пръсти и го целуна по бузата, притискайки с ръце раменете му.

— Съжалявам — прошепна.

После го напусна и единственото, което му остана да го топли, беше една петдесетдоларова бутилка уиски.

— Едва ли съжаляваш колкото мене — промълви той, докато я наблюдаваше как се отдалечава с колата, застанал до отворената врата.

В съседния двор часовникът отброяваше минутите до Коледа.

Телефонът иззвъня и той побърза да го вдигне, макар да нямаше значение кой се обажда.

— Клубът на самотните сърца — каза. — Присъединете се сега. Страданието обича да си има компания.

— Приемате ли мазохисти? — попита Лиска.

— Ако доведете и садист, ще приемем двамата на цената на един.

— Какво правиш, Коджак? Седиш си вкъщи и се самосъжаляваш ли?

— Нямам кого другиго да съжалявам. Животът ми е като празна черупка.

— Вземи си куче — отвърна тя без капка съчувствие. — Познай кой е бил партньор на Ерик Къртис около година преди да бъде убит?

Ковак отпи глътка уиски.

— Ако ми кажеш, че е бил Брус Огдън, напускам този филм, Джоди.

— Дерек Рубел — продължи тя. — И познай кой беше вчера в болницата да си прави изследвания на кръвта, за които ме излъга?

— Дерек Рубел.

— Дайте на тоя мъж една цигара за награда.

— Проклет да съм — измърмори Ковак.

— Не ти — отбеляза партньорката му. — Но имам предчувствието, че Дерек Рубел ще бъде.