Тами Хоуг
Прах в прахта (29)

28.

— Ще съдя полицейското управление! — гръмогласно декламираше Нийл Фалън, докато маршируваше напред-назад по замръзналия сняг от лявата страна на Ковак. Беше гологлав и виещият вятър от езерото беше разрошил косата му. С подивели очи и изпъкнали вени на врата той приличаше на луд.

Ковак запали цигара, пое дълбоко и издиша тънка струйка дим, който бързо се разнесе. Температурата вероятно вече беше петнайсет под нулата.

— Направи го, Нийл — каза той. — Ще бъде само една загуба на пари, които ти така или иначе нямаш, но хей, кой го е грижа?

— Фалшив арест…

— Ти не си арестуван.

— Безпокоите ме…

— Имаме заповед за обиск. От всички страни си прецакан, Нийл — прекъсна го детективът.

Слънцето изпращаше бледа жълтеникава светлина през пелена от сняг. Къщичките за ловене на риба в леда, накацали по края на езерото, сякаш се бяха сгушили една в друга, за да се стоплят.

Като дишаше тежко и пухтеше, Фалън спря и започна да наблюдава как ченгетата претърсват работилницата му. В къщата не бяха намерили никакво друго доказателство, освен че в нея не живее жена.

— Никого не съм убил — заяви категорично Фалън. Ковак го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Тогава няма за какво да се безпокоиш, приятел. Върви си пийни една бира.

Типен, детективът от службата на шерифа, стоеше от дясната страна на Ковак, пушеше и гледаше напрегнато в зейналата паст на хангара. Яката на анорака му беше вдигната, а на главата му бе кацнала плетена островърха шапка на червени и бели ивици.

— Мислех, че отказа пушенето — обърна се той към Ковак.

— Отказах го.

— Ама и ти си един, Сам.

— Да-а, ами… Някой казвал ли ти е, че с тая шибана шапка приличаш на герой, излязъл от книжка на д-р Зеус^[1]?

— Аз обаче не обичам зелени яйца с шунка — отвърна със съвсем сериозно изражение Типен. — Къде е Лиска?

— Ти май си и навит.

— Позволявам си да не съм на същото мнение. Само се поинтересувах за наш колега.

— „Позволявам си“. На Тинкс ще й хареса. В момента е на по-топло място, работи по едно ново развитие на случая.

— Сигурно на нос Бероу в Аляска е по-топло.

— Какво ново развитие? — намеси се настоятелно Фалън.

— Това не те засяга, Нийл. Тя си има и други случаи.

— Не съм убил баща си.

— Това вече го каза. — Ковак не отклони вниманието си от хангара. Оттам излезе Елууд, който държеше два чифта гащеризони от кафяв плат.

Фалън рязко трепна, сякаш бе получил токов удар.

— Не е това, което си мислите.

— А какво трябва да си мисля, Нийл?

— Мога да ви обясня.

— Какво мислиш, Сам? — попита Елууд. — На мен ми прилича на кръв.

Гащеризоните бяха мръсни. По тях имаше петна, които приличаха на засъхнала кръв и човешка тъкан.

Ковак се обърна към Нийл Фалън:

— Ето какво мисля аз, Нийл: мисля, че си арестуван. Имаш право да мълчиш…

 

 

Кал Спринджър се беше обадил, че е болен. Лиска спря на алеята пред къщата му и се загледа към нея, без да изключва двигателя. Кал и жена му живееха на една от множеството глухи улици в предградието Идън Преъри. Къщата беше в стил, който един посредник на недвижими имоти би нарекъл „мек модернизъм“, което ще рече без стил. Всеки един от живеещите в този квартал, прибирайки се у дома посред нощ след продължителна обиколка из баровете, бе изложен на риска да влезе в къщата на съседа си, без да долови разликата и да разбере какво е станало едва на сутринта, като звънне будилникът.

Въпреки всичко мястото беше хубаво и Лиска нямаше нищо против да притежава нещо подобно. Не й беше ясно как Кал е могъл да си го позволи. Парите, които получаваше, бяха добри, но не чак толкова. А знаеше със сигурност, че има дъщеря, която учи в „Сейнт Олаф“, един доста скъп частен колеж в Нортфийлд. Може пък госпожа Кал да печелеше големите пари. Ето ти хубава мисъл: Кал, издържаният от жена мъж.

Тя се приближи до входната врата и натисна звънеца, като постави пръста си върху шпионката.

— Кой е? — разнесе се гласът на Спринджър зад вратата. Звучеше така, сякаш очакваше, че ще дойдат данъчните и ще го отведат окован във вериги, защото живее по-нашироко от възможностите си.

— Елана от „Елитни ескорти“ — извика силно Лиска. — Дошла съм за сеанса с пошляпване за четири часа, господин Спринджър.

— По дяволите, Лиска! — Вратата рязко се отвори. — Не можеш ли малко да се съобразяваш? Та аз живея тук.

— Ами, хм. Да не би да предпочиташ да те злепоставям пред непознати?

Тя се шмугна покрай него и влезе във фоайето, едно място с безцветна ламперия, безцветна боя и безцветен дървен парапет, който се виеше покрай стълбите към горния етаж.

— Нима не знаеш, че не трябва да имаш стълбище, което да води директно към входната врата? — попита го. — Твоето фън шу отива по дяволите. Цялото ти положително чи излиза направо през вратата.

— Аз съм болен — обяви тържествено Спринджър.

— Вероятно е заради недостиг на чи. Казват, че това може би е причината за смъртта на Брус Лий. Четох го в списание „Ин Стайл“. — Тя го огледа с проницателния поглед на ченге и веднага забеляза разрошената коса, сивия цвят на кожата, торбичките под кървясалите очи. Изглеждаше ужасно. — Или пък, защото си се сдушил с типове като Рубел и Огдън. Малко странна компания за теб, Кал, не мислиш ли?

— Моите приятели не са твоя работа.

— Вече са, след като съм убедена, че са пребили почти до смърт един човек по същото време, когато ти уж си играл билярд с тях.

— Те не са го извършили — каза той, но без да я гледа. — Бяхме в дома на Рубел.

— Когато попитам госпожа Кал, и тя ли ще ми каже същото?

— Тя не е вкъщи.

— Все някога ще се прибере.

Лиска се опита да застане пред него. Спринджър продължи да извръща глава. Беше облечен в торбести кафяви панталони от костюм, които бяха видели и по-добри дни, и тениска на „Сейнт Олаф“, която не му бе по мярка. Не знаеше как да носи дори и най-всекидневни дрехи.

— Но какво общо има това с теб? — сприхаво запита той.

— Двамата с Касълтън се занимаваме със случая. Жертвата трябваше да се срещне с мен. Имаше да ми казва интересни неща за смъртта на Ерик Къртис. И трябва да знаеш, че след като някой си направи труда да му запуши устата, сега съм още по-нетърпелива да разбера какво е имал да каже. Нали ме познаваш каква ставам в такива случаи, Кал. Приличам на териер, надушил плъх. Не се отказвам, докато не го докопам.

Спринджър издаде глух стон и притисна ръка към корема си. Погледът му се закова върху отворената врата на банята в края на коридора.

— Какво те е прихванало да се мотаеш с униформени, Кал? За Бога, та ти си детектив. Освен това си с колко — петнайсет години по-възрастен от тях? Без да се обиждаш, но за какво си им притрябвал?

— Виж, казах ти… не се чувствам добре, Лиска — каза той и пак погледна към банята. — Не може ли да проведем този разговор друг път?

— След като пропътувах целия път! — засегна се тя. — Ама и ти си един домакин. Между другото, хубава къща.

Тя се разходи до края на антрето и надникна в дневната с камина от камък и тапицирани канапета. Високото коледно дърво беше отрупано с украса, претендираща за художествена стойност, и с прекалено много гирлянди.

— Данъците тук сигурно са убийствени, а?

— Теб какво те е грижа? — попита раздразнено Спринджър.

— Не съм се загрижила. Не бих могла да си позволя да имам такава къща. А ти как го правиш?

Тя го погледна право в очите, при което го хвана неподготвен, и за секунда мерна нещо безрадостно и мрачно в погледа му. В този момент й стана ясно, че Кал Спринджър вероятно винаги се опитва да догони останалите и вероятно никога не получава очакваното.

Вниманието му бе привлечено от звука на отваряща се гаражна врата и видът му стана по-болнав отпреди.

— Това е жена ми. Връща се от работа.

— Да-а. А с какво се занимава? С мозъчна хирургия ли? О, ама че съм глупава. Ако беше мозъчен хирург, досега щеше да е направила нещо относно липсата ти на здрав разум.

— Учителка е — отвърна Спринджър.

— О, е това обяснява начина на живот. Учителите направо са заринати в пари.

— Двамата се справяме добре — отбранително изрече той.

„Достатъчно добре, за да си затънал до ушите в дългове“ — помисли си Лиска.

— Но едно повишение няма да ти навреди, а? Макар че след издънката със случая „Къртис“ ми се вижда малко съмнително. И сега ще кандидатстваш за делегат, за да покажеш на началниците, че си кадърен ръководител. Права ли съм?

— Калвин? Прибрах се — приятният и мек глас долетя откъм кухнята. — Донесла съм имодиум^[2].

— Ние сме тук, Патси.

— Ние ли?

Разнесе се шумолене на пазарски пликове и секунди след това във фоайето се появи и самата госпожа Кал. Изглеждаше като типична учителка на средна възраст. Беше леко закръглена, старомодно облечена, с големи очила и прошарена коса.

— Ники Лиска, госпожо Спринджър. — Лиска й протегна ръка.

— От службата — поясни Кал.

— Мисля, че сме се срещали веднъж — добави детективката.

Госпожа Кал изглеждаше разстроена. Или пък беше загрижена.

— Сигурно сте дошли да видите как е Калвин? Стомахът му създава големи проблеми.

— Да, но всъщност трябваше и да му задам няколко въпроса.

Спринджър беше минал зад жена си. Лицето му приличаше на излято от восък. Сякаш се бе пренесъл в друго измерение, където животът му не се трошеше като старо сирене.

Госпожа Кал свъси вежди.

— Какви въпроси?

— Знаете ли къде е бил Кал миналата нощ около двайсет и три — двайсет и три и половина часа?

Зад големите очила очите на госпожа Кал се напълниха със сълзи. Тя погледна над рамото си към мъжа си.

— За какво е това?

— Просто й отговори, Патси — подтикна я с нетърпелив тон той. — Не е нещо важно.

Лиска чакаше. С тъга си спомни за собствената си майка, когато в дома им дойдоха от вътрешния отдел, за да й задават въпроси. Познато й бе това чувство на уязвимост, усещането, че си предаден от своите.

— Калвин беше излязъл — тихо отвърна Патси Спринджър — с приятели.

Зад нея Спринджър прекара ръка през лицето си и се опита да сподави една въздишка.

— Не — каза Лиска, без да откъсва от него очи. — Онези хора, с които Кал твърди, че е бил, не са му приятели, госпожо Спринджър. Заради неговото собствено добро се надявам, че току-що ме излъгахте.

— Достатъчно, Лиска — каза Спринджър и застана между двете. — Не можеш да идваш в дома ми и да наричаш жена ми лъжец.

Тя не се помръдна, а извади от джоба на палтото си ръкавиците и си ги сложи.

— Очевидно не си ме слушал, Кал — изрече спокойно тя. — Отдръпни се, преди да бъдеш разкъсан. Нищо от това, с което те държат, не е по-лошо от стореното от тях.

— За какво говори тя, Калвин? — уплашено попита госпожа Кал.

Той злобно изгледа детективката.

— Напусни къщата ми.

Лиска кимна и хвърли последен поглед на твърде хубавата къща, също и на Кал Спринджър, който очевидно сам щеше да се унищожи.

— Помисли върху това, Калвин — каза тя. — Знаеш какво са му сторили. Сигурно знаеш и повече. Те носят същите значки, каквито имаме двамата с теб, а това не е редно. Бъди мъж и ги спри.

Спринджър отвърна поглед. Не каза нищо, само притисна ръка към корема си, а по посивялото му лице избиха капчици пот.

Лиска излезе на студа, влезе в колата и потегли на изток към Минеаполис. Не желаеше нищо друго, освен да бъде в скромния си дом със синовете си.