Тами Хоуг
Прах в прахта (31)

30.

— Какво ти се е случило? — намръщи се Лиска, като погледна Ковак, който излизаше от колата си.

— Жената ми отказа.

— Ти нямаш жена.

— Защо този факт трябва да намали шансовете ми да пострадам? — Ковак се огледа.

Кварталът на Чамика Джоунс беше западнал, къщите — стари, килнати чудовища, бяха строени през началото на века, а по-късно преустроени и разделени на апартаменти. Но в никакъв случай не бяха бедняшки. Семействата, които живееха тук, бяха бедни, но правеха всичко възможно, за да се грижат едни за други. Бандите и наркодилърите бяха за тях по-големи врагове, отколкото за белите в предградията.

И беше ясно защо, помисли си Ковак, докато се приближаваха към групата от полицаи и служители на техническия екип.

На улицата близо до купчина сняг лежеше малко тяло. Беше покрито. Мръсният сняг беше оплискан с кръв. Отстрани беше застанала Чамика Джоунс, която виеше, пищеше и отблъскваше приятелите и съседите, които се опитваха да я успокоят.

— Децата си играели на снега — разказа му Лиска. — Според едно от тях кола с трима или четирима гангстери спряла, единият си подал главата през прозореца и извикал името Джоунс. Когато видял кое от децата реагира, той я застрелял. Веднъж в главата и два пъти в тялото.

— О-о, да му се не види.

— Съобщението определено не е много деликатно.

— Кой е поел случая?

— Том Майкълс.

Щом чу името си, Майкълс прекъсна разговора си с един от униформените полицаи и веднага дойде при тях. Беше нисък и набит, кипящ от енергия, носеше косата си гладко сресана назад, пригладена с един тон гел, като по този начин се опитваше да заличи вида си на седемнайсетгодишен. Беше добро ченге.

— Сам, знаех, че двамата с Лиска сте поели случая с нападението над Никсън — каза той. — Предположих, че ще искате да хвърлите едно око.

— Вероятно трябва да ти благодаря — отвърна Ковак. — Идентифицирахте ли стрелеца?

Майкълс направи физиономия.

И едва ли щяха да го направят. Момичето на Джоунс беше мъртво, защото майка му бе помолена да свидетелства срещу главореза на Дийн Комб. Кварталните водачи щяха да организират гневен протест, щяха да настояват за справедливост и да призоват за отпор, но никой нямаше да ги послуша. Не и след тази случка. И кой, по дяволите, би могъл да ги обвини?

— Нали ти казах!

Викът ги накара да обърнат глави. Към тях се носеше Чамика Джоунс, чиито очи, пълни със сълзи, болка и гняв, бяха насочени към Ковак.

— Казах ти, че ще ги накараш да ме убият! Виж какво направиха! Виж какво направиха! Убиха детето ми! Убиха моята Шантал! А ти, какво ще направиш сега за мен, Ковак?

— Съжалявам, Чамика — промълви Ковак, макар да съзнаваше колко неподходящо звучеше извинението му.

Тя го изгледа злобно.

— Ти ли съжаляваш? Моето дете е мъртво! Казах ти да ме оставиш на мира, но ти трябваше да продължиш. Свидетелствай, Чамика, каза ми ти. Кажи какво си видяла, иначе ще сложим черния ти задник в затвора. Казах ти какво ще стане. Казах ти!

Тя с всичка сила блъсна Ковак в гърдите. Той не й попречи. Отстъпи назад и го погледна свирепо, очевидно не й беше помогнало.

— Мразя те! — изкрещя.

Ковак мълчеше. Чамика Джоунс едва ли щеше да пожелае да чуе колко отвратително се чувства, или как му се иска това да не се е случвало. Тя нямаше да забрави и да му прости, защото си е вършил работата или е изпълнявал чужди заповеди. Нямаше да я впечатли и фактът, че е станал полицай, защото искаше да помага на хората, искаше да даде своя малък принос, за да стане светът едно по-добро и сигурно място. На Чамика Джоунс не й пукаше за него, тя щеше само да го мрази.

— Госпожо Джоунс, ако можем да направим нещо… — започна Лиска.

— Вече направихте достатъчно — с горчивина отвърна жената. — Имате ли деца, детектив?

— Имам две момчета.

— Тогава се молете на Бога да не ви се налага да изпитате това, което преживявам. Ето това можете да направите.

Тя се обърна и се приближи до мястото, където лежеше дъщеря й. Никой не се опита да я спре.

— Гледката е отвратителна — промълви тихо Майкълс, като наблюдаваше как Джоунс дърпа покривалото и докосва окървавената глава на детето. — Ако хората се противопоставяха твърдо и предаваха на полицията такива главорези като Комб, това нямаше да се случи. Но точно защото такива неща се случват, никой не желае да се опълчи.

— Опитахме се убедим Ленард да се откаже — каза Ковак. — Предложихме да потърсим друг начин да пийнем Комб. Но Сабин е решил, че ако спипаме човека, нападнал Никсън, той би го довел до Комб.

Майкълс изсумтя.

— Дивотии. Няма бияч, който след като пребие с верига за гума жертвата си, ще отиде да издаде шефа си.

— Ти го знаеш и аз го знам.

— А Чамика Джоунс плаща за това — допълни Лиска, която не можеше да откъсне очи от нещастната майка.

— Ако имаш нужда от нещо, свързано със случая Никсън, само се обади — каза Ковак.

— Обратното също е в сила — отвърна младият му колега.

Майкълс се върна отново към задълженията си, а Ковак постави ръка върху рамото на Лиска.

— Животът е измамен, а нощта е още далеч. Хайде, Тинкс. Ще те черпя едно кафе. Можем да изплачем един на друг болките си.

— Не, благодаря — разсеяно отвърна тя и продължи да гледа към Джоунс, докато се отдалечаваха. — Имам нужда да съм си у дома при момчетата.

Ковак я настани в колата й, загледа се след нея и тайно пожела и той да има при кого да се прибере вкъщи.

Нещо като че подтикваше Лиска да бърза към дома си. Мисълта, че докато е изказвала съболезнования на майката на мъртвото дете, нещо ужасно се е случило с нейните деца, я преследваше непрестанно. Караше бързо, пренебрегвайки пътните знаци и ограниченията за скорост. Струваше й се, че думите на Чамика Джоунс звучат като проклятие. Беше глупаво и тя го знаеше, но това не променяше нещата.

Беше детектив от отдел „Убийства“ и възприемаше смъртта като нещо обикновено. Като повечето ченгета и тя отдавна бе закоравяла. Това бе единственият начин да запази здравия си разум. Но нямаше имунитет срещу гледката на убито дете. Нямаше как да избяга от чувствата — гневът и тъгата за краткия млад живот, за нещата, които детето никога няма да изпита; тежката вина, че по някакъв начин смъртта е можела да бъде избегната. Възрастните могат да се грижат за себе си. Често самият живот на възрастната жертва води до ситуация, в която тя намира смъртта си. Но децата не трябва да се подлагат на риск. Децата разчитат на възрастните да пазят живота им.

Лиска усещаше цялото това бреме, докато завиваше по Гранд Авеню към къщата си. Поне тя беше на мястото си. Това беше добро начало. Не беше изгоряла до основи по време на отсъствието й. Нямаше значение, че жената, която гледаше децата, й го беше казала само преди десет минути, когато й се обади от клетъчния си телефон.

Тя спря на алеята, заряза колата и хукна към дома си, като в същото време ровеше в чантата за ключовете си.

Момчетата, облечени в пижами, лежаха по корем пред телевизора, хипнотизирани от видеоиграта, която си бяха пуснали. Лиска захвърли чантата си, изу обувките си и бързо прекоси стаята, без да отговори на поздрава на жената. Отпусна се на колене между тях и ги прегърна. Те недоволно се развикаха.

— Хей!

— Провали ми победата!

— Аз печелех!

— Не си!

— Печелех пък!

Лиска ги притисна здраво и дълбоко вдиша миризмата на чисти коси и пуканки.

— Обичам ви момчета. Много ви обичам!

— Колко си студена! — възкликна Ар Джей.

Кайл я изгледа.

— Обичаш ли ме толкова много, че да ме пуснеш у Джейсън тази вечер? Той се обади и ме покани.

— Тази вечер ли? — Лиска го прегърна още по-силно. Затвори очи, за да спре глупавите, неочаквани сълзи на облекчение и радост. — Нямаш шанс, приятел. Може би утре. Не тази вечер. Не тази вечер.

Детегледачката си тръгна. Лиска си игра с момчетата. После ги съпроводи до леглата им и се задържа по-дълго на вратата на стаята им, за да ги погледа как спят.

Успокоена, че са на сигурно място и са здрави, тя провери всички ключалки и си направи вана с мехурчета — удоволствие, което си позволяваше не много често. Топлината проникна в мускулите й и премахна напрежението, безпокойството и усещането, че е дишала отровен въздух, което винаги изпитваше, след като се сблъскаше с убийство. Тя затвори очи и намести главата си върху навита на руло хавлиена кърпа. Отстрани на ваната димеше чаша чай. Насили се да освободи съзнанието си и да се остави на течението, дори и само за няколко минути. Какъв лукс.

Когато успя напълно да се отпусне, отвори очи, подсуши ръцете си и посегна към купчината с пощата, която бе оставила на края на тоалетната масичка. Нямаше сметки. Нямаше и разни глупави съобщения. Всичко останало май бяха честитки за Коледа. Кой знае кога щеше да започне и тя да изпраща картички.

Имаше една от леля й Сиси от Милуоки. Картичка — снимка на братовчед й Фил — производителя на мляко и семейството му, всички в еднакви тениски. Друга носеше адреса на приятелка от колежа, с която отдавна не се бяха виждали, след като тя бе адресирала плика до госпожа и господин. Защо ли хората си правят този труд? Защо ли не си актуализират базата с данни?

Последният от пликовете беше адресиран само до нея. Още един компютърен етикет без обратен адрес. Странно. Очевидно беше картичка. Пликът беше червен. Тя го отвори. Най-обикновена картичка с поздрави за празника. Когато я разгърна, от нея изпадна нещо. Лиска изруга и грабна тъмния правоъгълник точно когато се удари в повърхността на водата.

Снимка. Не. Три снимки, залепени заедно.

Снимки на децата й.

Кръвта й замръзна. Цялото й тяло настръхна. Едната снимка беше направена, когато момчетата са чакали училищния автобус. Втората ги показваше как си играят с приятел, а автобусът се отдалечава от спирката. На третата вървяха по алеята към къщи. На всяка една от снимките някой бе оградил главите им с черен маркер.

На вътрешната страна на картичката имаше едно съобщение: напечатан с черно телефонен номер.

Лиска остави картичката и снимките, излезе от ваната, уви се с хавлиена кърпа и грабна телефона. Толкова силно трепереше, че набра два пъти погрешно номера. Третия път успя и зачака. След четвъртото позвъняване се включи телефонен секретар и записаният глас я порази като гръм.

— Здравейте. Тук е Кен. Сега съм навън и се занимавам с нещо много вълнуващо. В момента не мога да ви отговоря…

Да-а. Защото лежи в интензивното хирургично отделение. Кен Ибсен.