Тами Хоуг
Прах в прахта (23)

22.

Кен Ибсен не можеше да се отърве от чувството, че някой го наблюдава, макар това да не беше нещо ново. От самото начало на тази бъркотия имаше усещането, че някакво огромно отмъстително око се е надвесило и следи всяка негова стъпка. А най-лошото беше, че от цялата история той самият нямаше да има никаква полза. Бе постъпил като съзнателен гражданин и добър приятел, а в замяна бе получил само подигравки и заплахи. А Ерик си остана все така мъртъв. В затвора не лежеше истинският му убиец, а никой не го беше грижа, включително и осъденият. Светът беше полудял.

Анди Фалън бе единственият, който бе проявил желание да стигне до истината за случилото се с Ерик, а сега и той беше мъртъв. Кен смяташе, че той самият е извадил късмет, задето е останал жив. Може би не беше толкова ужасно да те вземат за откачалка на тема големи конспирации.

Но Лиска, изглежда, искрено се интересуваше от истината.

Тогава къде, по дяволите, се губеше тя?

Беше се съгласила да се срещнат в десет и трийсет вечерта след първото му шоу. Следващото му излизане на сцената беше в единайсет и трийсет. Погледна мъничкия часовник върху бялата си детска ръкавица и изпусна тънка струйка цигарен дим. Беше десет и петдесет и пет. До клуба имаше пет минути пеш на студа, а трябваше да опресни и червилото на устните си…

Съжали, че не й каза да се срещнат зад кулисите, но искаше да избегне случайни подслушвачи. А на паркинга зад „Бойс Уил би Гърлс“^[1] дори и на този студ се вихреше нелегална дейност. Не му се искаше Лиска да слуша как „духат“ на типа в съседната кола, докато Кен се опитва да й разкаже за организираната ненавист срещу гейовете в минеаполското полицейско управление. Правдоподобността беше от голямо значение. Достатъчно беше, че щеше да го види в пълния му костюм.

Кен се надяваше тя да прозре какво стои зад грима, но нали това беше проблемът с повечето хора. В повечето случаи преценката се правеше въз основа на външността и стереотипа. Мнозинството от хората в това кафене, като го видеха облечен като жена, щяха да решат, че е травестит или транссексуален. Той не беше нито едното, нито другото. Те щяха да си имат списък от предварително създадени представи за начина, по който той се движи, говори, за това какво харесва, какво не харесва, какви са талантите му. Някои от предположенията щяха да са верни, но повечето — не.

Всъщност той беше само гей с невероятен глас и талант за имитиране. Беше един сериозен актьор, работещ абсурдна работа, защото плащаха добре. Обичаше да играе билярд и да носи дънки. Имаше куче порода ваймаранер, което никога не обличаше с дрешки. Предпочиташе пържола пред киш^[2] и не можеше да понася Бет Милър.

Голяма част от хората са нещо повече от стереотипа си.

Той отпи от кафето си, кръстоса крака и отвърна на погледа на възрастния мъж, който го гледаше от другия край на помещението. Правейки се на глупак, Кен издаде напред устни и изпрати на стария пръдльо въздушна целувка.

Облечен като Мерилин Монро, той нямаше чувството, че бие на очи, напротив, смяташе, че е в безопасност под платиненорусата перука и тежкия сценичен грим. Беше се промъкнал в кафенето през задната врата и беше седнал на крайна ъглова маса, за да избегне любопитството на останалите клиенти. Не че имаше много. Твърде студено беше, за да излиза човек навън в делнична вечер. Това беше идеално за плана на Кен — публично място без много публика.

Сега се нуждаеше единствено от Лиска.

Той отпиваше от кафето и гледаше към вратата.

 

 

Лиска изруга и спря на още един червен светофар. Беше закъсняла. Беше ядосана. Точно тази вечер от всички други не бе успяла да намери детегледачка, която да остане до късно. Беше прекарала час и половина на телефона, обаждайки се на всяка, за която се сетеше, а през това време Кайл се оплакваше, че му е обещала да му помогне по математика, а Ар Джей изрази недоволството си от нея, като покри масата в трапезарията с фигурки за игра и започна да ги събаря на пода.

Накрая с нежелание беше повикала Спийд. За нея нямаше нещо по-лошо от това да му покаже, че разчита за каквото и да било на него. Особено ако се отнасяше до децата им. Предполагаше се, че тя е човекът, на когото може да се разчита, на когото трябва да се разчита. Но вместо това се чувстваше неадекватна, неудачница, лоша майка. Това я разстройваше, независимо че ако си разменяха местата, Спийд щеше да постъпи по същия начин, и то без да му мигне окото. Той дори нямаше да си направи труда да провежда безкрайни телефонни разговори в търсене на детегледачка, камо ли да изпита угризение.

Чувствата се събраха като гореща топка в гърлото й и сълзи опариха очите й. Беше го открила на клетъчния телефон в гимнастическия салон с останалата компания от управлението, а той веднага се оплака, че му прекъсвала работата. Лиска силно се усъмни, че по-скоро бе пропуснал да вземе душ. Беше му отнело адски дълго време да дойде у тях. Задник. А сега тя закъсняваше.

Светна зелено и тя форсира сатурна покрай един кадилак, пресече пътя му и бързо сви вдясно. Не знаеше колко дълго щеше да я чака Ибсен. Че той беше цар на драмата, беше, но се направи и на най-капризен информатор, като отказа да й разкаже историята си по телефона и настоя за лична среща. Искаше й се да вярва, че разполага с нещо солидно. Но в момента бе по-склонна да приеме, че ще се окаже такъв, какъвто й го описа Дънген, а пък тя ще докаже, че е най-големият идиот, рискувайки кариерата си и подлагайки се на унижението от тази вечер.

Все пак Лиска вярваше, че е разбутала живо стършелово гнездо, а не мъртъв случай, и Кен Ибсен — чудак или не — бе част от него. Ако пожелаеше да я изчака само още пет минути, тя може и да узнае каква е неговата роля в тази драма.

 

 

Тя нямаше да дойде. На всеки две минути през последните десет той си повтаряше тези думи. Междувременно се разсейваше, като драскаше върху салфетката карикатури на себе си в костюма и пишеше бележки.

Може би не му беше повярвала. Може би беше разговаряла с усойницата Дейвид Дънген и той бе успял да отрови и настрои съзнанието й срещу него. Дънген, предателят. Дънген, марионетката на началниците в управлението. Той не беше нищо повече от едно подставено лице, едно топло тяло на гей, готово да заеме символичната длъжност на свръзка. Минеаполското полицейско управление не проявяваше загриженост за своите гей полицаи.

Естествено, Кен не можеше да го потвърди от собствен опит, но въпреки това беше сигурен. Ерик му беше загатнал достатъчно. Длъжността „свръзка“ била създадена, за да се доносничи за спорните въпроси между Управлението и гей полицаите. Следователно Управлението в действителност не го беше грижа за неприятностите, които изтърпя Ерик. Следователно Управлението беше поощрило обстановката на омраза, довела до смъртта на Ерик. Следователно, написа Кен върху салфетката, подчертавайки думата, Управлението трябва да се държи отговорно за погрешно воден съдебен процес за убийство.

Стига съдът да признаеше правото му да заведе дело. Но той не беше кръвен роднина на Ерик. Те дори не бяха женени — бракът между два еднакви пола не беше (но не според неговия начин на мислене) законен. Следователно съдът нямаше да изслуша нито една дума, казана от Кен Ибсен.

Разбира се, нямаше нищо лошо полицаи неандерталци да пребиват със сопа хората заради интимните им предпочитания, но да позволят на индивидите да изразят любовта си… Не че двамата с Ерик бяха влюбени. Те бяха приятели. Е, добре… познати, с перспективата да станат приятели. Кой знае какви можеха да станат.

Звънчето над входната врата на кафенето издрънча и Кен с надежда вдигна поглед от драсканиците, но сърцето му се сви. Новодошлият беше мърляв тип, облечен в стара военна куртка. Тя нямаше да дойде.

Единайсет и осемнайсет.

Той остави тлеещата си цигара, напъха салфетката, върху която беше писал, в джоба на дългото си леопардово палто и излезе през задната врата.

Не че му допадаше да минава през тесните улички. Пияници, наркомани и скитници ползваха този лабиринт от заобиколни пътища, за да избягват ченгетата. Това беше и неговият мотив. Неведнъж беше тормозен от полицията, че се движи в костюм по улицата. Сякаш всяка обикновена улична проститутка би могла да върши неговата работа. Идиоти. И естествено, те смятаха, че всяка жена с руса перука и рокля е проститутка. Не беше за пренебрегване и фактът, че като се опитваше да докаже истината за смъртта на Ерик, не бе успял да си създаде много приятели сред патрулните ченгета.

В тази алея беше ужасно тъмно и зловещо. Сградите образуваха страховит циментов каньон. Тук-там тъмнината се нарушаваше от светлината на слаби крушки над задните врати на офиси със съмнителни дейности. Във всяка кола или в празен кашон можеше да се спотайва нападател или любител на порнография.

Сякаш с мислите си бе призовал дявола и ето, че на около петнайсет метра по-нататък по алеята до кофа за боклук неочаквано се очерта фигура. Като зловещо око в тъмнината просветна запалена цигара.

Кен се поколеба. Подхлъзна се по неравния лед и се наложи да се подпре на близката сграда. Усети как се счупи един от изкуствените му нокти и изруга. Щеше да се наложи да излезе с ръкавиците на сцената. Нямаше да му стигне времето, за да закрепи нов. Проклетата Лиска.

Фигурата в края на алеята не се помръдваше. Беше застанала пред салон за татуировки. От ония места, в които благодарение на замърсените игли посетителите се сдобиваха със СПИН и хепатит.

Кен изрови от джоба си лютивия спрей и продължи да върви, като се придържаше възможно най-близо до отсрещната страна на алеята. Клубът му беше само след две пресечки.

Кен пристъпваше, затаил дъх. Всеки ден тичаше, за да е във форма и беше по-добър от повечето жени на високи токчета, но не изпитваше желание да спринтира с тях.

Усети, че човекът го наблюдава. Зачака очите му да светнат в червено.

Изравни се със задната врата на салона за татуировки, готов да побегне, стиснал флакона със спрея в запотената си дори в този студ ръка. Сърцето му се блъскаше в гърдите.

Господи, не искаше да умре в женски дрехи. В мислите си вече си представяше как си подават снимките от местопрестъплението. Можеше да чуе смеха на ченгетата. Може би, ако не го убиеха тази вечер и той щеше да си направи татуировка: „Аз не съм травестит“.

Човекът захвърли цигарата, при което червеното въгленче очерта арка в мрака, и се втурна неочаквано напред. Кен побягна. Подхлъзна се и забуксува, а зад гърба му се разнесе дрезгав смях. Десният му глезен се подви и той падна. Сякаш го удариха с чукове по цялото тяло — в колената, в единия лакът, единия хълбок, брадичката. От устата му излезе слаб и безпомощен вик, който се загуби в заобикалящите го тухли и цимент.

Той бързо запълзя и се опита да се изправи на крака, като опипваше за някаква опора. Хвана края на един контейнер за боклук и с усилие се повдигна, като се пързаляше и се удряше в него. Чорапите му се разкъсаха. Чу как с пукане плъзват бримките. Опъна и издърпа надолу роклята си.

Завъртя глава и погледна зад себе си. Като продължаваше да се смее, сянката се обърна и влезе в салона за татуировки. Гадняр.

Проклетата Лиска. Почти реши, че ще й изпрати сметката от химическото чистене.

Накуцвайки, той отново продължи по алеята. Едната му обувка беше останала без токче. Глезенът му беше навехнат. Докосна с ръка устата и брадичката си и я отдръпна — бялата, ръкавица беше изцапана с кръв. Проклятие. Ако се окажеше, че трябва да го шият, шефът му щеше да изпадне в истеричен припадък. Двете пресечки му се виждаха много по-далече сега, отколкото в началото на вечерта. Нямаше да успее да излезе за последния си номер.

Краят на алеята беше близо. По страничната улица нямаше движение. До близкия тротоар беше паркирана тъмна, самотна кола. Виждаше само багажника й. Тя не събуди подозренията му, докато един едър мъж не препречи изхода на алеята. Обзе го ужасяващо предчувствие, че тази нощ ще умре.

Капакът на багажника се отвори и лампата освети лице в тъмна скиорска маска. Мъжът бръкна в багажника и извади гаечен ключ.

Кен Ибсен спря и застана неподвижен, моментът изглеждаше едновременно реален и сюрреалистичен. После той бавно се обърна, като си помисли, че все пак ще е по-добре да се върне. Така ще избере по-малката от двете злини. Но нямаше връщане назад. Още една тъмна фигура без лице беше блокирала изхода зад него. И този мъж държеше нещо в ръката си.

Докато те се приближаваха към него, той усещаше как от тях се излъчва зло. Страхът го порази като светкавица. Той изпищя, измъкна от джоба си спрей и непохватно натисна дюзата. Нападателят с гаечния ключ направи бързо движение и ръката на Кен увисна непотребна и счупена. Флаконът издрънча на земята.

Той помисли да побегне, но желязото удари коляното му и костта се раздроби като стъкло.

Помисли си да извика за помощ, но в същия момент челюстта му изпращя и зъбите му се посипаха като мъниста от устата му.

Помисли си: „Не искам да умра в женски дрехи“ и пред очите му падна мрак.

 

 

Лиска спря сатурна до тротоара в забранена за паркиране зона на четвърт пресечка от кафенето, избрано от Ибсен за срещата им. Много беше закъсняла. Проклет да е Спийд, че толкова се забави!

Малкото посетители седяха на групички от двама или трима, възможно най-отдалечени едни от други, потънали в разговорите си. Никой не вдигна поглед, когато Лиска влезе. Тя се насочи направо към бара, където барманът се беше задълбочил в учебник, дебел колкото справочника „Жълти страници“.

— Какво учите? — попита Лиска, докато вадеше значката от чантата си.

Младежът я погледна през модерните си очила. Имаше сантиментални кафяви очи и изпито лице, с каквото художниците обикновено рисуваха Исус Христос.

— Уча това, за което баща ми харчи луди пари — да завърша медицински колеж, за да се науча да правя страхотно капучино. — Той хвърли поглед към значката й. — Дошли сте да ме арестувате, задето се преструвам на студент по медицина ли?

— Не-е. Трябваше да се срещна тук с един човек. Нисък, слаб мъж с платиненоруса коса.

Студентът по медицина поклати глава.

— Не съм виждал такъв. Имаше един травестит, облечен като Мерилин Монро. Той като че ли чакаше някого, но си тръгна. Надявам се, че не е било среща на непознати.

— Не. Кога си тръгна „Мерилин Монро“?

— Преди десетина-петнайсет минути. Мина през задната врата. Работи в „Бойс Уил би Гърлс“. Понякога идват тук между отделните номера. Иначе нямаше да знам нищо за тях — побърза да добави той.

— Травестит, значи — измърмори Лиска. — Тази нощ става все по-приятна.

Важният й информатор се разхожда, облечен като Мерилин Монро. Проповедниците и банкерите рядко стават информатори за престъпления, напомни си тя. А когато решат да го направят, обикновено е защото те самите са тайни перверзници или крадци.

А пък майка й се чудеше защо не ходи вече на срещи.

Прекоси помещението, мина покрай тоалетните и стигна до задната врата. Студентът по медицина я следваше като кученце.

— Познавате ли някого от окръжната морга? — попита той. — Щото както се развиват нещата, май ще бъде най-добре да се заема с патология.

— Разбира се, познавам хората — отвърна Лиска. — Работата не е лоша, стига да можеш да понасяш миризмата.

Тя бутна вратата и погледна навън. Алеята беше тъмна, влажна и мръсна. Сигурно бе пълно с плъхове и бездомни деца, помисли си тя и точно в този момент видя на около десет метра отпред един човек да се надвесва над нещо. Той се сепна и отскочи назад, като койот, хванат да рови в боклука хем иска да побегне, хем не желае да пусне плячката си. Отместването му позволи на бледата светлина да освети находката му и мозъкът на Лиска започна да регистрира подробности от сцената: женска обувка, гол крак, светла коса.

— Хей, ти! — извика тя, извади пистолета и се премести така, че да се прикрие зад контейнера за боклука. — Полиция! Отдръпни се от тялото!

— Обади се на 911 — обърна се тя към студента по медицина. — Поискай да пратят полицейска кола и линейка. Кажи им, че е имало нападение. Побързай.

„Койотът“ хукна да бяга. Лиска веднага го последва, като не спираше да вика, но същевременно се питаше дали оня има оръжие и дали ще се обърне и ще го използва. Мъжът се препъна и залитна, губейки ценни секунди. Тя се хвърли върху него и го повали на земята, притисна коляно в гърба му, сграбчи с лявата ръка яката на палтото му и кичур мазна коса, а с дясната притисна пистолета до тялото му.

— Арестуван си, копеле! Не мърдай!

— Нищо не съм направил!

Около него като нездравословен облак се носеше миризма на евтин бърбън и диария. Той се опита да стане и Лиска яко го халоса с дръжката на пистолета по темето.

— Казах да не мърдаш!

— Но аз нищо не съм направил!

— Ако получавах по един долар от всеки говорещ задник, който изрича тези думи, сега щях да имам имение и момче на име Раул, което да ми поддържа басейна.

— Попитай Бено! Бяха онези, другите типове!

— Млъквай!

Другите типове.

Тя погледна към жертвата. Не можеше да види ясно чертите му, не можеше да каже дали човекът диша. Закопча с белезници ръцете на Койота.

— Остани точно тук! Няма да ставаш. Няма да мърдаш.

— Но аз не съм го направил — изви жално той.

— Кажи го още веднъж и ще ти забия един шибан куршум. Млъквай!

Човекът се разплака, а тя му обърна гръб и се приближи до жертвата.

— Госпожо, добре ли сте? — попита тя. Глупав въпрос!

Тя клекна до тялото и бръкна под русата коса, опитвайки се да напипа пулса на врата. Първоначално помисли, че това, което вижда, е задната част на черепа — кървава каша. Но жертвата пое повърхностно, пресекливо въздух: ужасяващ, мокър, всмукващ звук; тогава видя кървавите мехури, които излизаха от там, където е била устата.

— О, Господи — прошепна тя и напипа с треперещи пръсти слабия пулс. С другата си ръка внимателно отметна косата назад. Оказа се, че е перука, която се отлепи с леко усилие и откри късо подстригана платиненоруса коса, покрита с кръвта, стичаща се от раната в черепа. Кен Ибсен.

Лежеше на земята като захвърлена парцалена кукла с извити под странни ъгли крайници. В едната си ръка стискаше парче хартия — салфетка. Лиска я измъкна от потрепващите му пръсти и я задържа така, че слабата светлина да падне върху нея. Драсканици. Направени вероятно, докато е чакал тя да се появи. Случайни думи и малки рисунки. Някои от тях привлякоха вниманието й: Неоправдана смърт.

Студентът по медицина дотича запъхтян.

— Идват.

Още докато произнасяше думите, се чу воят на сирените.

— Донесох фенер — каза той и насочи лъча към лицето на жертвата.

Фенерът се изтъркаля на земята и отскочи. Студентът по медицина се обърна и повърна и започна да обмисля кариера, различна от лекарската.