Тами Хоуг
Прах в прахта (6)

5.

Къщата на Майк Фалън изглеждаше още по-самотна в студената сива светлина на деня. Нощта имаше свойството да обгръща околността, къщите някак се гушеха една до друга подобно на стадо, над което се бе спуснала кадифена тъмнина. Денем изглеждаха отделени и изолирани от светлината, от алеите, от оградите и от снега.

Ковак погледна към къщата и се запита дали Майк вече не знае. Понякога хората разбират. Сякаш от мястото на смъртта изригва ударна вълна, която достига до тях по-бързо от скоростта на звука, по-бързо от скоростта на вестоносеца.

„Той е мъртъв за мен.“

Съмняваше се, че Майк Фалън си спомня какво е казал, но думите му все още звучаха в ушите на Ковак, докато седеше сам в колата. Беше оставил Лиска в управлението да започне разследването. Тя щеше да се свърже с началника на Анди Фалън в отдела по вътрешни разследвания, за да разбере с какво се е занимавал напоследък. Щеше да изиска досието му от личен състав, да провери дали е посещавал участъковия психиатър.

Ковак би сменил на секундата мястото си с нея, ако чувството му за дълг не беше толкова силно. Той се наруга, че е мухльо, и излезе от колата. Има дни, в които животът на свестните хора става направо гаден.

Надникна в къщата през тясното правоъгълно прозорче на входната врата. Дневната изглеждаше още по-зле от снощи. Стените се нуждаеха от боядисване. Диванът отдавна трябваше да е даден на вторични суровини. Странен контраст с кушетката за масаж и телевизора с голям екран.

Той натисна звънеца и за по-сигурно почука, после зачака нетърпеливо, като се опитваше да не си представя какво би си помислил някой непознат за неговата дневна с празния аквариум. Крайно време беше да започне да води живот и извън работата.

Пръстите му нервно се движеха в джобовете на палтото. Напипа парче ароматизирана дъвка. Имаше чувството, че по врата му лазят мравки. Почука отново. Картини от миналата нощ преминаха пред очите му — Майк Фалън, старото ченге, прекършен, депресиран, пиян… От къщата не се долавяше признак на живот. Никакво движение. Никакъв звук.

Като затъваше в снега, той я заобиколи, търсейки прозореца на спалнята. Направо си представяше новините в осемнайсет. Двойно самоубийство на баща и син ченгета. Утре по обяд Пол Харви щеше да разнищи историята и да хвърли в депресия цяла Америка. Безсмислена смърт с пилешка салата и голям хамбургер.

Той откри една стълба в гаража, наблъскан до тавана с обичайните малко използвани боклуци, събирани цял живот. Едно „Субару Аутбек“, преустроено за шофьор инвалид, заемаше почти цялото помещение. Сигурно някое ченге я беше докарало след партито в „Патрик“ или пък някой беше закарал Майк до бара, а после, когато започна неприятната сцена, се беше покрил. Някой, който не е горял от желание пияният да му се изповръща върху задната седалка на колата му.

Щорите на прозореца на спалнята бяха вдигнати. Майк лежеше на леглото по гръб, с разперени ръце и глава, обърната на една страна. Устата му зееше отворена, като избита врата. Ковак затаи дъх и затърси знак, че сърцето на Майк бие под тънката тениска.

— Хей, Майк! — извика той и заблъска по прозореца.

Фалън не помръдна.

— Майк Фалън!

Накрая старият човек се размърда, отвори очи и примижа на светлината. При вида на лицето, долепено до прозореца, нададе уплашен рев.

— Майк, Сам Ковак е!

Фалън се заклати в леглото и се закашля.

— Какво правиш, по дяволите? — извика. — Съвсем си се смахнал!

Ковак постави дланите си отстрани на лицето, за да вижда по-добре.

— Отвори ми, Майк. Трябва да поговорим.

Дъхът му замъгли стъклото и той го изтри с ръкава на палтото си.

Фалън се намръщи и го пропъди с ръка.

— Остави ме на мира. Нямам нужда да го чуя от тебе.

— Какво да чуеш?

— За снощи. Достатъчно кофти се чувствам, че го направих. Нямам нужда някой да ми го повтаря.

Представляваше покъртителна картина седнал в леглото по бельо като скитник — тяло като буре, два крака като щеки, набола брада и кървясали очи. Той дръпна нагоре завивката.

— Ще ми отвориш, нали? — каза Ковак. — Важно е.

Фалън го погледна накриво, опитвайки се да разбере какво става. Никой не мрази повече изненадите от едно ченге.

Накрая се предаде и вдигна ръце.

— Ключът е под изтривалката на задната врата.

— Ключ под изтривалката. — Ковак седна върху плота и повдигна вежди към стареца. — Божичко, Майк. Та ти беше ченге. Не можа ли да измислиш нещо по-добро?

Фалън не му обърна внимание. Кухнята миришеше на бекон и пържен лук. Завесите се бяха вкоравили от старост. Плотът беше покрит със стъклени и порцеланови чаши, чинии, кутии с овесени ядки, огромен буркан от „Метамуцил“, около който бяха скупчени подобно на гъби шишенца с лекарства с бели капачки. Всички врати на долните долапи бяха свалени и се виждаше съдържанието им: кутии с пюре на прах, зеленчукови консерви, почти пълен кашон със супи „Камбъл“.

Фалън не си беше направил труда да си обуе панталон. Обиколи малкото помещение с инвалидния стол. От аптечката върху плота извади шишенце тиленол, после си наля чаша вода от бутилката в хладилника.

— Какво му беше толкова важното? — кисело попита той, но Ковак можеше да види колко са напрегнати раменете му, сякаш Фалън си даваше кураж. — Имам такъв махмурлук, че би повалил и крава.

— Майк! — Ковак изчака, докато Фалън се обърне и го погледне, после пое дълбоко въздух. — Анди е мъртъв. Съжалявам.

Направо. Ето така. Хората винаги смятат, че трябва да съобщават лошите новини завоалирани с баналности, но не това бе начинът. Всичко, което постигаха, беше да дадат възможност на отсрещния човек да изпадне в паника, като си представи най-различни ужасии. Отдавна се беше научил да го каже просто и с това да приключи.

Фалън отмести погледа си.

— Още не знаем какво точно се е случило.

— Какво искаш да кажеш, че не знаете какво се е случило? — настоя бащата. — Застрелян ли е бил? Наръган ли? Автомобилна катастрофа ли? — Той все повече се ядосваше, очевидно познатото чувство беше по-успокояващо от скръбта. Червенина обля врата му и бавно запълзя нагоре. — Ти си детектив. Някой е мъртъв. И ти не можеш да ми кажеш как е станало? Боже Господи!

Ковак го остави да говори.

— Може да е било нещастен случай. Или пък самоубийство, Майк. Намерихме го обесен. Иска ми се да не ми се налагаше да ти го казвам, но това е. Искрено съжалявам.

Съжалявам. Също както Анди. Можеше да види думата върху огледалото с отражението на Анди Фалън, Гол. Мъртъв. Подпухнал. Разлагащ се. Съжалението не означаваше нищо пред тази картина.

Майк сякаш се смали и съсухри. Червените му очички се наляха със сълзи, които се стекоха по бузите му като стъклени нишки.

— О, Боже! — каза той. Беше молба, не ругатня. — О, мили Боже!

Вдигна треперещата си ръка към устните си. Беше с размер на бут шунка, но изглеждаше крехка и с тънка кожа на петна. От гърдите му се изтръгна ужасяващ вопъл.

Ковак извърна поглед; с това искаше да му даде поне малко уединение. Това беше най-ужасното от задачата на вестоносеца: да присъства на тези първи силни моменти на мъка, моменти, на които никой не би трябвало да бъде свидетел.

И не само това, а мисълта, че в такъв момент трябва да задава въпроси.

Фалън рязко завъртя стола и излезе от стаята. Ковак не го спря. Въпросите можеха да почакат. Анди вече беше мъртъв, най-вероятно от собствената си ръка, било то нарочно или случайно. Какво значение биха имали десет минути?

Той се облегна на плота и преброи шишенцата с таблетки. Седем кафяви шишенца с хапчета, предписани от лекар срещу всичко, като се започне от лошо храносмилане, аритмия и се стигне до безсъние и болки. Е, поне Майк беше добре зареден с лекарства.

— Проклет да си! Проклет да си!

Виковете бяха съпроводени с удар и шум от счупено стъкло. Ковак изхвърча от кухнята и притича през късия хол.

— Проклет да си! — изкрещя отново Майк Фалън, удряйки една снимка с рамка в ръба на скрина. Евтината метална рамка се огъна, сякаш беше от пластилин. По скрина се посипаха стъкла.

— Майк! Престани!

— Проклет да си! — извика отново възрастният мъж, замахна с ръце и от изкривената рамка се разхвърчаха парченца стъкло. — Проклет да си!

Ковак реши, че последната ругатня сигурно е за него, защото точно в този момент сграбчи китката на Майк Фалън. Рамката прелетя през стаята като фризби, удари се в стената и падна на дървения под. Фалън продължаваше да се бори, а силата му се оказа изумителна за мъж на неговата възраст. Свободната му ръка помете всичко, което лежеше върху скрина, и на пода полетяха още снимки в рамки. Ковак застана зад стола, наведе се и се опита да усмири мъжа. Стенейки, Фалън рязко отметна главата си назад и го удари силно в основата на носа, при което веднага бликна кръв.

— По дяволите, Майк, престани! — Кръвта потече по брадичката му и закапа върху рамото на Фалън, върху косата и ухото му.

Както ридаеше, старецът се хвърли напред към скрина, после обратно. Напред-назад, напред-назад. Постепенно с всяко следващо движение силата му го напускаше, докато накрая положи лице върху скрина, без да обръща внимание на парчетата стъкло, и само ръцете му помръдваха. Първо удряше с юмруци, после с длани, а накрая само с пръсти.

Ковак се дръпна назад и избърса кръвта с ръкава на палтото си. Отиде до мястото, където се бе приземила първата унищожена снимка, и се опита да я обърне с крак. Обувките и краят на панталона му бяха мокри от газенето в снега, но усети студа едва сега, като видя пораженията. Не усещаше пръстите на краката си.

Той клекна и хвана със свободната си ръка снимката, а с другата притисна кърпата към носа, за да спре кръвта. Снимката беше от дипломирането на Анди Фалън от Академията. Усмихнатият Анди и до него Майк в инвалидната количка, но сега ги разделяше назъбена линия.

Той изтръска последните парчета стъкло и се опита да изправи рамката.

— Майк — тихо каза той. — Миналата вечер ти каза, че Анди е мъртъв за теб. Какво имаше предвид?

Главата на Фалън върху скрина не помръдна, погледът му остана празен. Той не отговори. За момент Ковак внимателно се вгледа в него, стреснат да не би старият мъж да е умрял в ръцете му. Това щеше да бъде капакът на този проклет ден — а още нямаше два следобед.

— Двамата имахте ли някакви проблеми? — настоя той.

— Обичах това дете — произнесе безсилно Фалън, все още без да помръдва. — Обичах го. Той беше моите крака. Той беше моето сърце. Той беше всичко, което аз не бях.

— Но…

Думата увисна във въздуха, неизказана. Ковак имаше чувството, че знае какво ще последва. Огледа разпръснатите снимки на Анди Фалън: красив и атлетичен. И гей.

Един старомоден корав тип като Майк трудно би го приел. По дяволите, та самият Ковак не знаеше как би го приел, ако беше неговото дете.

— Обичах го — промълви Майк. — Той унищожи всичко. Съсипа всичко.

Лицето му се сгърчи, а после почервеня от усилието да задържи сълзите — или пък да ги изкара навън. Трудно би могло да се каже кое би било по-непосилно за човек като Железния Майк.

Ковак опипа разсеяно носа си и напъха носната кърпа в джоба на палтото си. Събра бавно всички снимки и ги струпа върху скрина, за да са там, когато гневът утихне и отстъпи на нуждата от спомени.

Въпросите напираха, подредени в съзнанието му, автоматични, рутинни. Кога за последен път говори с Анди? Той каза ли ти върху какво работи напоследък? Какво беше психическото му състояние, когато го видя за последен път? Някога споменавал ли е за самоубийство? Беше ли депресиран? Познаваш ли приятелите му, любовниците му?

Не изрече нито един от тези въпроси.

— Има ли някой, на когото искаш да се обадя, Майк?

Фалън не отговори. Мъката го обгръщаше като силово поле. Не чуваше нищо, освен гласа на разкаянието в главата си, не чувстваше никаква болка, освен в дъното на душата си. Не съзнаваше нищо от това, което го заобикаляше, включително и това, че парче стъкло беше порязало бузата му.

Ковак пое бавно и дълбоко въздух и погледът му попадна върху още една снимка на пода, полузакрита от скрина. Той я издърпа и погледна към едно минало, което изглеждаше на светлинни години далеч. Семейство Фалън, преди трагедиите да ги разделят. На нея бяха Майки и жена му с двете момчета.

— Ако искаш, ще се обадя на другия ти син — предложи той.

— Нямам друг син — каза Майк. — Единият ме прогони от живота си преди много години, а другия прогоних аз. Дяволска сделка, а Коджак?

Ковак погледа още малко снимката, после я сложи върху останалите. Признанието на Фалън го бе изпълнило с празнота, отзвук на чувствата на другия мъж. Или пък чувствата си бяха негови. Той не бе по-малко самотен от Майк Фалън.

— Да, Майки, наистина дяволска сделка.

 

 

Лиска стоеше във фоайето, загледана във вратата на стая 126. Вътрешен отдел. Името извикваше във въображението картина на стая за разпит с голи електрически крушки и СС офицери с присвити очи и гумени палки.

Отрядът на плъховете. По време на кариерата си не беше имала вземане-даване с тях, не бе имало причина да я разследват. Известно й бе, че работата на вътрешния отдел беше да отстранява лошите ченгета, а не да преследва добрите. Въпреки това повечето ченгета инстинктивно изпитваха страх и отвращение. Ченгетата се поддържаха помежду си, защитаваха се един друг. Отделът се обръщаше срещу своите — подобно на канибали.

Според Лиска антипатията се коренеше още по-дълбоко.

В полицейската служба в Минеаполис вътрешният отдел беше място за напористите и кариеристите. Хора, предопределени да ръководят. Хора, родени да бъдат мразени от себеподобните си. Хора, които често като деца са били прогонвани от детската площадка от другарчетата си и после са тичали да се оплачат на учителя. Хора, които не предизвикват у другите нито одобрение, нито лоялност.

Лиска си спомни за Анди Фалън, увиснал в спалнята си, и се запита кого ли бе настроил срещу себе си.

Преди да се е разколебала, тя влезе в приемната на вътрешния отдел. Не се виждаха човешки глави, набучени на колове. Нямаше и вериги, закрепени към стената. Поне не и в приемната.

— Лиска, отдел „Убийства“ — представи се тя и показа значката си на дежурната в приемната. — Идвам при лейтенант Савард.

Предположи, че дежурната е около петдесетгодишна. Закръглена и сериозна, жената не зададе никакъв въпрос, което вероятно беше изискване към работата й. Тя позвъни на лейтенанта.

От приемната се влизаше в три кабинета — единият беше тъмен, другият беше осветен и затворен, а третият — осветен и отворен. Погледна към последния, където слаб мъж в костюм и вратовръзка стоеше зад бюрото, намръщен, задълбочен в разговор с нисък мъж, с руса чуплива коса и шуба в неоновозелен цвят.

— Никак не ми допада да ме размотават — хленчеше неоновият, с достатъчно висок глас, за да подразни слушателя. — Още от самото начало това си беше истински кошмар. А сега ми казвате, че случаят е даден на друг.

— Всъщност случаят е приключен. Аз ще бъда вашата връзка, ако имате нужда. Това си е чиста проява на любезност от страна на отдела. Опасявам се, че не мога да направя нищо друго относно смяната на служителя — разясни му костюмираният. — Обстоятелствата са извън нашия контрол. Сержант Фалън вече не е сред нас.

В този момент костюмираният забеляза Лиска. Той още повече се намръщи, заобиколи бюрото и затвори вратата.

— Лейтенант Савард ви очаква — каза дежурната с приглушен глас на погребален директор.

Кабинетът на Савард беше чист. Нищо от обичайния полицейски безпорядък. Място за всичко и всичко си е на мястото. Същото можеше да се каже и за лейтенантката. Тя се изправи зад безупречно подреденото си бюро, облечена в безупречно скроен костюм с панталон. Беше някъде около четирийсетте, с безупречно правилни черти и безупречно гладка кожа. Пясъчнорусата й коса беше с идеална прическа с дължина до брадичката, подстригана виртуозно така, че да изглежда небрежна, но очевидно за ежедневното й оформяне се изискваше завършен фризьорски курс.

Лиска едва не се поддаде на несъзнателното желание да прекара ръка по късо подстриганата си коса.

— Лиска от отдел „Убийства“ — каза тя, без да протегне ръка. — Тук съм заради Анди Фалън.

— Да — промълви Савард, почти на себе си — разбира се.

„Изглежда прекалено женствена за репутацията, която има“ — помисли си Лиска. Аманда Савард беше известна като издръжлива и спокойна, студена като острие от закалена стомана.

— Ужасна трагедия — каза тя и се отпусна внимателно на стола. Ръцете й леко трепереха, когато посегна към чашата си с кафе. — Харесвах Анди. Беше свястно момче.

— Какъв полицай беше?

— Отдаден на работата. Съвестен.

— Кога го видяхте за последен път?

— В неделя вечерта. Трябваше да обсъдим някои неща във връзка със случая, по който работеше. Не беше доволен от резултата.

— И къде отидохте?

— В неговата къща.

— Това не е ли малко интимно?

Савард дори не трепна.

— Анди беше гей. Имах да пазарувам някои неща за Коледа. Обадих му се и го попитах мога ли мина.

— По кое време беше?

— Около осем. Тръгнах си към девет и половина.

— Той спомена ли, че очаква някого?

— Не.

— А в какво състояние на духа го оставихте?

— Изглеждаше добре. Бяхме обсъдили всичко подробно.

— Но вчера той не дойде на работа, нали?

— Не. Беше помолил да ползва понеделника за лична работа. Коледно пазаруване, така каза. Ако имах и най-малката представа… — Тя погледна настрани и през следващите няколко секунди се опита да възвърне самообладанието си.

— Имаше ли някакви признаци, че напоследък има емоционални проблеми?

Савард изпусна лека въздишка, зареяла поглед в студената красота на черно-бялата снимка със зимен пейзаж, закачена на стената.

— Да. Беше някак мълчалив и паднал духом. Беше отслабнал. Знаех, че има някакви проблеми с един случай. Знаех също, че има и известно напрежение в личния му живот. Но не съм допускала, че може да посегне на себе си. Анди беше добър в самоанализирането.

— Посещаваше ли психиатър?

— Не знам за такова нещо. Иска ми се да бях по-настойчива, когато го предложих.

— Вие сте предложили това?

— Обяснила съм на хората си, че неслучайно имаме психолог в отдела. Да работиш във вътрешния отдел понякога е трудна задача. Човек е под непрестанно напрежение.

— Да-а, предполагам, че да съсипваш други полицаи сигурно си има и неудобства — промърмори Лиска, драскайки в бележника си.

— Ченгетата сами се съсипват, сержант — отвърна й Савард със стоманена нотка в гласа. — Ние ги спираме да не съсипят живота на други хора. Вършим работа, която е нужна.

— Не съм искала да намекна обратното.

— Разбира се, че точно това искахте.

Лиска се размърда на стола си и отклони поглед от студените зелени очи на Савард.

— Загубих един добър агент — каза Савард. — Загубих също един млад мъж, когото много харесвах. Мислите ли, че нямам чувства, сержант? Смятате ли, че във вените на плъховете от „Вътрешни разследвания“ тече ледена вода?

Лиска се вторачи в скута си.

— Не, госпожо. Съжалявам.

— Сигурна съм, че съжалявате. Седите си на стола и се чудите дали няма да се оплача на вашия лейтенант.

Лиска замълча, защото Савард беше напълно права. Тя повече се безпокоеше как това издънване може да се отрази на кариерата й, а не доколко е засегнала лично другата жена. Тъжно, но факт. Винаги беше поставяла кариерата си на първо място. Професионалната й амбиция беше едната част от инстинкта й за оцеляване, беше крепила главата й над водата през целия й живот. Другата част обаче често й пречеше.

— Не се безпокойте, сержант — уморено каза Савард. — Кожата ми е по-дебела, отколкото изглежда.

След кратко неловко мълчание Лиска попита:

— Мислите ли, че Анди Фалън се е самоубил?

— Вие другояче ли мислите? Казаха ми, че Анди се е обесил.

— Да, беше намерен обесен.

— Боже мой, не мислите, че той е бил… — Лейтенантката спря, преди да произнесе думата. „Убит“. Пред нея седеше детектив от отдел „Убийства“.

— Може да е било и нещастен случай — продължи Лиска. — Не можем автоматично да изключим задушаване. В момента не знаем какво точно се е случило.

— Нещастен случай — повтори Савард и наведе очи. — Това също би било ужасно, но със сигурност е за предпочитане пред другите възможности. Обесването не е най-лесният начин да умреш. — Ръката й докосна за кратко основата на врата й, после се отдръпна.

— Едва ли има приятен начин да умреш — отбеляза Лиска. — Обесването поне е бързо. Не трябва много време, за да изгубиш съзнание. Няколко минути.

Мисълта какво биха могли да представляват тези няколко минути ги споходи едновременно. Лиска преглътна.

— Върху какво работеше той? Този случай, за който сте разговаряли в неделя вечерта — за какво се отнасяше?

— Не мога да ви кажа.

— Разследвам смъртен случай, лейтенант. Ами ако Анди Фалън не се е самоубил? Ами ако е мъртъв заради някой от случаите му?

Тя изчака Савард да се огъне, но очевидно това нямаше да се случи преди края на десетилетието.

— Сержант Лиска, Анди беше депресиран — подчерта спокойно Савард. — Бил е намерен обесен. Вероятно всичко в дома му е било на мястото си, нали? Човек не предполага самоубийство, ако вратата е била избита и стереото липсва. Не виждам тук престъпление, сержант — продължи тя. — Виждам само трагедия.

— Няма значение какво е — не се предаде Лиска. — Опитвам се да си върша работата, лейтенант. Бих искала да видя бележките и папките по случаите на Анди.

— Невъзможно. Ще изчакаме, докато се произнесе медицинският експерт.

— Коледа е — напомни й Лиска. — Може да минат дни, преди да стигнат до Фалън.

Савард не се впечатли.

— Едно вътрешно разследване е сериозно нещо, сержант. Не искам да излизат наяве подробности, преди да е абсолютно необходимо. Това може да навреди сериозно на нечия кариера.

— Мислех, че това е вашата цел — каза Лиска, изправяйки се на крака.

Тя затвори бележника си, прибра го в джоба на якето си и направи гримаса.

— По дяволите. Ето го пак оня тон. Съжалявам — каза без ни най-малко съжаление. — Ами, докато обяснявате на моя лейтенант колко съм безочлива, споменете му и факта, че не искате да оказвате съдействие за разследване на смърт, лейтенант Савард. Може би той ще извади по-голям късмет и ще ви убеди да го направите.

Тя козирува подигравателно и излезе.

Дежурната не си направи труда дори да я погледне. Вратата на кабинета на Костюмирания продължаваше да е затворена. Лиска успя да долови по интонацията, че се води спор, но не и за какво. Каквото и да бе довело тук Неоновия, то засягаше Анди Фалън. Случаят беше даден на друг.

Тя излезе във фоайето и се огледа. Беше празно. Понякога сградата създаваше такова впечатление, въпреки че всъщност беше пълна с ченгета и престъпници, общински чиновници и граждани. Тя отиде до чешмичката срещу стая 126 и зачака.

Не минаха и три минути, вратата се отвори и Неоновия излезе. Лицето му носеше различни нюанси на червено, което не се връзваше с якето. Той прекоси разстоянието до чешмичката, намокри пръстите си и леко ги притисна към бузите си. Дишаше през стиснати устни, правейки видими опити да се успокои.

— Вбесяващо място, а? — забеляза Лиска.

Неоновият рязко се извърна. Очите му бяха светли, ясни и подозрителни.

— И аз не получих онова, за което бях дошла — призна му тя и се приближи. — Спокойно можете да ги мразите. Всички мразят вътрешния отдел. Аз ги мразя, а пък работя тук.

— Още по-добра причина да ги мразите, нали? — забеляза той. — От това, което видях, наистина е омразно.

Лиска му хвърли бърз поглед.

— Ченге ли сте? От отдел „Наркотици“? Иначе щях да ви познавам.

Беше ченге колкото нейното вестникарче, но тя натрупа точки, като го попита. За своя изненада установи, че не е по-висок от нея, а шест сантиметра от височината му се дължат на токовете на едни много странни обувки. „Миниатюрен“ беше най-подходящата дума, с която да го опише. Клепките му бяха почернени, на устните имаше гланц, а на едното ухо — пет обици.

— Просто, един загрижен гражданин — отвърна той, докато оглеждаше фоайето.

— И за какво сте загрижен?

— Заради несправедливостта.

— Дошли сте на подходящото място, теоретично — тя измъкна визитна картичка от джоба на якето си и му я подаде. — Може би не сте говорили с подходящите хора.

Неоновият взе визитката. Маникюрът му определено беше по-добър от нейния. Погледна визитката, като че искаше да я запамети.

— Може би — каза той, пусна я в джоба си и си тръгна.