Тами Хоуг
Прах в прахта (20)

19.

— Нийл Фалън има досие.

Ковак се спря.

— Бързо действате.

— Любезно обслужваме — каза Елууд, примижавайки към него.

Лиска седеше на стола с характерното си изражение на пакостлив малък дух. Направо нямаше грешка, когато надушеше някой случай. Възбудата й беше толкова силна, че бе на крачка от сексуалната. Ковак не си спомняше той самият толкова да се е палил от работата си, а тя беше най-голямата любов в живота му. Може би трябваше да проведе хормонално лечение.

— От младежките му години е и е запечатано, разбира се, но подадох молба да надникна в него — каза Лиска. — Изкарал седем години в армията. Поисках служебното му досие. Годината, в която се уволнил, го прибрали за нападение. Полагало му се от три до пет години, но получил осемнайсет месеца.

— Какво е направил?

— Сбил се в един бар. Човекът бил една седмица в кома.

— Избухливост, избухливост, Нийл.

Ковак съблече палтото си и го закачи на закачалката, като не преставаше да мисли. От кабинетите се носеше обичайното жужене като от кошер. Чуваше се звънене на телефони, нечий смях. Към стаята за разпит поведоха около двайсетгодишен взломаджия с белезници. Беше с изрусена коса на щръкнали кичури и увиснали на задника му панталони. По времето на Майк Фалън някой щеше да му тегли ритника само заради модните му предпочитания.

— Тогава как е получил разрешение за продажба на алкохол с присъда за углавно престъпление в досието? — попита Ковак, докато се отпускаше на стола си.

— Не е получил — каза Елууд.

— Ела насам, за Бога — ядоса се Ковак. — Ще ми се схване вратът.

Лиска се ухили и бутна стола му с върха на ботуша си.

— Трябва да си доволен от усещането.

— Много смешно!

Елууд се приближи и му подаде един факс.

— Разрешението за бара е издадено от общината в Екселсиор на името на Черил Брюстър, която няколко месеца по-късно станала Черил Фалън.

— А, отчуждилата се съпруга — отбеляза Ковак.

— Която скоро ще стане бившата съпруга — поправи го Лиска. — Обадих й се вкъщи. Тя е медицинска сестра. Работи нощем в „Феървю Ридждейл“. Каза, че се развежда и че за съжаление не може да стане толкова бързо, колкото й се иска. „Пиян мръсник“, „кучи син“ — това е само част от „гальовните думи“, които използва.

— Брей, а пък аз го намирах за толкова приятен човек — затюхка се Ковак. — Значи, жената държи разрешителното за алкохол. И какво ще стане, когато го зареже?

— Край на шибания късмет на Нийл, това ще стане — каза Лиска. — Могат да продадат бара заедно с разрешителното, като извадят временно разрешение за новия собственик. Нийл може да си намери друго подставено лице, но това още не е станало. Черил каза, че той се опитва да купи останалия бизнес и да забрави за разрешителното, но очевидно и за това не е събрал необходимата сума. Дори и да успее, според нея без бара едва ли ще изкарва нещо, така че… Попитах я дали смята, че се е опитал да вземе заем от семейството си. Тя се разсмя и каза, че Майк не би му развалил десет цента, камо ли да му даде пари да откупи бизнеса — въпреки че според нея Майк имал доста.

— В детективския бизнес на това му викаме мотив — обади се Елууд.

— Питам се дали се е обърнал към Анди — замислено произнесе Ковак.

— Казал на Черил, че щял да попита брат си, дали не иска да инвестира, но тя не знае дали го е направил — информира го Лиска. — Можем да попитаме Пиърс. Логично е да се предположи, че е давал финансови съвети на Анди.

— Но ако Пиърс е смятал, че братът на Анди може да има нещо общо със смъртта му, защо не ни каза? — попита Елууд.

Ковак кимна.

— Защо не ни го посочи с пръст, вместо да се прави на човек, чиято съвест не е чиста?

— Хайде да прегледаме бележките с показанията на съседите на Анди Фалън — продължи той. — Да видим какво сме пропуснали. Да проследим телефонните обаждания. Може някой да разпознае кола или да знае с кого се е срещал. Елууд, дали ще имаш време да прегледаш бележника с адреси на Фалън и да провериш приятелите му?

— Дадено.

— И без това трябва да вземем отново показания от съседите — вметна Лиска.

— Защо?

— Първите на местопрестъплението са нашите два малки елфа, Огдън и Рубел.

Ковак изпъшка:

— Страхотно. Само това ни липсва: Огдън обикаля и казва на хората, че нищо не са видели.

— Ако някой свидетел е видял и другиго, освен него и Рубел — например Нийл или Пиърс, — дори и Огдън има достатъчно мозък да ни обърне внимание върху това — каза Лиска.

— Остава да се надяваме, че униформените са пропуснали точно този.

— Кой кого е пропуснал? — пожела да узнае Ленард, който неочаквано влезе в стаята им.

Ковак се престори, че търси някаква папка върху бюрото си и покри бележките, които си бе водил за смъртта на Анди Фалън.

— Типът, дето преби Никсън — отвърна той. — Гангстерите на Дийн Комб. Да се надяваме, че хората му са пропуснали да изплашат до смърт всички, които знаят нещо.

— Разговаряхте ли отново с жената? Онази, дето шофьорът на такси е видял да влиза в сградата, когато извършителят е избягал.

— Пет пъти.

— Говорете отново с нея. Тя е ключът. Сигурни сме, че знае нещо.

— Надявай се — каза Ковак. — Тя ще отнесе тайната в гроба си.

— След като самият Никсън не иска да предаде човека, Чамика Джоунс едва ли ще го направи вместо него — изтъкна Лиска.

Ленард се обърна към нея:

— Пак говорете с жената. Идете там, където работи. Още днес. Не желая тези гангстери да си мислят, че могат да правят каквото си поискат.

Ковак погледна към Лиска, която сведе очи. Елементарната логика, отнасяща се до случая с Никсън, беше, че Уейн Никсън беше измамил шефа си Дийн Комб за една малка сделка с наркотици и шефът му го превърнал в пример за останалите, но всички си мълчаха, включително и Никсън. Окръжният прокурор, който искаше да даде публичност на твърдата линия, поета срещу наркодилърите, беше дал тържествено обещание, че окръгът ще повдигне обвинения дори и Никсън да не го направи. Но без свидетел нямаше и дело, а шофьорът на такси не беше видял достатъчно, за да даде подробно описание на извършителя.

— Това е черна дупка — каза Ковак. — Никой няма да свидетелства за нищо. Какъв е смисълът?

Ленард придоби типичната си маймунска физиономия.

— Смисълът е твоята работа, Ковак.

— Аз си върша работата.

— Така ли? А на мен ми се струва, че си започнал да й даваш нови параметри.

— Не знам за какво говориш.

— Случаят Фалън е приключен. Остави го на мира.

— Чу ли за Майк? — попита Ковак.

Запита се кой ли може да го е издал на Ленард. Беше готов да се обзаложи, че е Савард. Тя не искаше да го допуска близо до себе си, та да застрашава защитните стени, които бе издигнала старателно около себе си. Уайът не даваше пукната пара за това, което се случваше в скучния живот на Ковак. Единственото, което го интересуваше, беше следващата му публична изява.

Ленард изглеждаше смутен.

— Че се е самоубил.

— Не съм сигурен, че точно това е станало.

— Налапал пистолет.

— Така изглежда.

— Имаше няколко червени нишки, лейтенант — намеси се Лиска. — Положението на тялото например.

— Искаш да кажеш, че позата му е била нагласена?

— Не точно нагласена, но твърде удобна. И няма бележка.

— Това не означава нищо. Много самоубийци не оставят бележки.

— По-големият син има проблеми и досие.

— Искам да се поразровя малко — каза Ковак. — Майк може сам да се е самоубил, но може и да не е? Дължим му нещо повече, а най-лесният отговор е да приемем, че е било самоубийство.

— Да видим какво ще каже съдебният лекар — каза. Ленард ядосано, недоволен, че един изстрел в главата може да се превърне в криминален роман, още повече пък този, който Уайът и останалите началници с пагони щяха да наблюдават внимателно. — А междувременно вървете при Чамика Джоунс. Днес. Искам от кабинета на окръжния прокурор да престанат да ми досаждат за Никсън.

— По-скоро ще се набуча цялата с игли, отколкото да отида в търговския център по Коледа.

Ковак, който маневрираше с каприса в натовареното движение на изток от шосе 494, й хвърли кос поглед.

— Къде изчезна духът на купувача?

— Умря от липса на кислород на дъното на банковата ми сметка. Имаш ли някаква представа какво искат децата за Коледа?

— Полуавтоматични пистолети?

— Ар Джей ми е дал един списък, който изглежда като опис на инвентара на „Тойс Ар Ю“^[1].

— Погледни го откъм веселата страна, Тинкс. Не ти го е изпратил от някой детски изправителен дом.

— Който е казал, че трябват един милион долара, за да отгледаш и дадеш в колеж детето си, не е взел предвид коледните празници.

Ковак смени пътната лента покрай една зелена кола с плешив мъж на кормилото. Номерът беше от Айова.

— Тъпи фермери — изръмжа той. — Не могат да карат, ако от едната им страна няма поле с царевица.

Пресече две ленти, за да стигне до изхода, който му трябваше. Обикновено шофирането му бе съпроводено със забележки от страна на Лиска, но този път тя не каза нищо. Изглежда, бе потънала в мисли за Коледа.

Ковак си припомни Коледата, след като го беше напуснала първата му жена. Беше изпратил подаръци за малката им дъщеря. Плюшени животни, кукла. Такива неща, за които се бе надявал, че ще се харесат на едно момиченце. Върнаха му кутиите неотворени. Той ги закара там, където се оставяха играчки за замяна, и се напи до забрава. После се сби с един Дядо Коледа от Армията на спасението точно пред общината и бе отстранен от работа за един месец.

— Нали ти е дете — каза той. — Купи му нещо, което наистина иска, и престани да мърмориш. Та това са само пари.

Лиска го изгледа втренчено.

— Какво иска? — попита я той и се почувства неудобно под изпитателния й поглед.

— Иска двамата със Спийд да се съберем.

— Велики Боже! Има ли опасност това да стане?

Тя не отговори. Влязоха в западната рампа на търговския център. Ковак отново я погледна.

— Да не би адът да е замръзнал? — попита отбранително тя. — Да не би да съм го пропуснала по новините?

— Той е мръсник.

— Няма нужда ти да ми го казваш.

— Само отбелязвам.

Ковак паркира и запомни нивото и номера на редицата. Едно от местата за паркиране, собственост на центъра. Не беше най-подходящото място да се изгубиш.

Търговският център на „Мол ъф Америка“ приличаше на огромен елегантен лабиринт за мишки на четири нива, чиито просторни фоайета гъмжаха от обезумели хора, препускащи от етаж на етаж. Най-големият търговски център в Съединените щати — петстотин магазина, двеста и петдесет хиляди квадратни метра търговска площ, и въпреки това не достигаха щандове за онези, които търсеха най-идеалния подарък, който да бъде опакован и доставен за Коледа. Човешка природа.

Шумът, долитащ от развлекателния парк „Кемп Снупи“ в средата на комплекса, беше постоянен: глухият рев на увеселителните влакчета и плисъкът на водната пързалка, писъци на страх и удоволствие. На един подиум пред входа на „Мейси“^[2] диригентът на смесен ученически хор се опитваше да събере пръсналите се пред витрините участници.

Те подминаха триетажния магазин на „Лего“, с осемметровата му часовникова кула, огромен динозавър Лего и космическа станция Лего с малък въздушен кораб, сглобени от 138 240 блокчета Лего, увиснали във въздуха над всичко останало.

Ковак погледна с неприязън изложените комплекти от панталон, тениска и грозен елек на баклавички.

— Виж тая смехория.

— Ретро от седемдесетте — обясни Лиска. — Всичките ми ризи се свиват, след като ги изпера, но независимо от модата аз си ги нося.

— Още като се появиха, ги намирах за грозни. Като ги погледна сега, все едно, че ме връхлитат лоши спомени от гимназията.

Продавачката, на която Ковак показа значката си, имаше обица на устата, котешки слънчеви очила, кестенява коса, която сякаш някое петгодишно дете беше накълцало с ножица за стригане на овце.

— Управителят тук ли е?

— Аз съм управителят. Да не би да става дума за оня тип, дето се крие между рафтовете и си показва оная работа на жените?

— Не.

— Трябва да направите нещо с него.

— Веднага ще си запиша. Чамика Джоунс на работа ли е?

— Да. — Очите на момичето зад очилата изглеждаха големи. — Какво е направила? Тя никога не е размахвала пенис пред никого.

— Искаме да й зададем само няколко въпроса — намеси се Лиска. — Нищо не е направила.

Жената ги погледна скептично, но без повече коментар ги поведе към пробната.

Чамика Джоунс беше двайсет и няколко годишна, изглеждаше на четирийсет, имаше конструкция на двесталитров бидон и яркочервена фризура. Стоеше близо до пробната и упътваше бъдещите клиенти и крадци.

— Вратата е ей там, скъпа — насочи тя една клиентка, после поклати глава и промърмори под нос, щом жената отмина. — Сякаш щеше да си напъхаш дебелия си бял задник в ония панталони.

Хвърли бегъл поглед към Лиска и Ковак и влезе в една от пробните, за да прибере купчина от пробвани дънки.

— Пак ли вие.

— Здрасти, Чамика.

— Не искам да се караме на работното ми място, Ковак.

— Ти толкова ми липсваше, а виж как ме посрещаш. А аз си мислех, че ще станем добри приятели.

Джоунс не се усмихна.

— Ще ми гръмнат задника, това ще направиш.

— Все още ли нямаш какво да ни кажеш за Никсън? — попита Лиска.

— За президента ли? Нищо. Не съм била родена тогава. Чувала съм, че бил мошеник, но не са ли всичките такива?

— Един свидетел ни каза, че си била на мястото на покушението, Чамика.

— Оня смахнат шофьор на такси ли? — Тя занесе дънките на една маса. — Той лъже. Не съм видяла никакъв побой. Казах ви и преди.

— Значи не си видяла мъж да се нахвърля върху Уейн Никсън и да го пребива с верига за автомобилна гума?

— Не, госпожо. Всичко, което знам за Уейн Никсън, е, че той носи лоши вести. Особено на мен.

Сгъна дънките с бързи и сръчни движения. Ръцете й бяха пълни, с къси пръсти и опъната кожа. Напомняха на Ковак за малки балони с форма на животни. Погледът й се отмести на десетина метра към млад, нисък и набит мъж, с бяла шапка, прилепнала като презерватив към черепа му. Ковак не го беше виждал досега, но и за момент не се усъмни, че е бияч. Вероятно беше на шестнайсет или седемнайсет години, но определено не беше дете. Стоеше до кръгъл щендер с дебели вълнени жилетки и ги прехвърляше, без да ги гледа. Празният му студен поглед не се отделяше от Чамика Джоунс.

— Имам много работа — каза тя и отключи вратата на една пробна с ключа, който висеше на зелена пластмасова лента около китката й.

Ковак обърна гръб на бияча.

— Можем да ти предложим защита, Чамика. Окръжният прокурор иска да пъхне Дийн Комб зад решетките.

— Защита! — изсумтя тя. — Каква? Ще ме закарате с автобуса до някой пълен с мухи мотел в Гари, Индиана ли? Да ме скриете! — Тя поклати глава, докато се връщаше при масата с нова купчина дрехи. — Аз съм почтена жена, Ковак. Работя на две места, отглеждам три хубави деца. Искам да доживея да ги видя как завършват училище. Не, благодаря ти. Уейн Никсън може сам да се грижи за черния си задник. Аз се грижа за моя.

— Ако реши да се прави на много корав, окръжният прокурор може да ти лепне съучастничество — пробва се Лиска. — Възпрепятстване на съда, отказ за сътрудничество…

Джоунс протегна ръце, хвърляйки поглед към Презерватива.

— Тогава ми сложете белезници и ме отведете. Нямам нищо за казване за Уейн Никсън или Дийн Комб. Нищо не съм видяла.

Ковак поклати глава.

— Не и днес. Пак ще се видим, Чамика.

— Надявам се, че няма.

— Днес никой не ме обича — оплака се Ковак.

Лиска извади визитна картичка и я остави върху купчината сгънати джинси.

— Обади се, ако промениш мнението си.

Джоунс скъса картичката на две.

— Кой може да я вини? — измърмори Ковак и хвърли мръсен поглед към Презерватива, докато минаваха покрай него.

— Пази децата си — отбеляза Лиска. — И аз бих направила същото. И без това тя няма да махне Дийн Комб от улицата. Знаеш, че той самият не е обработил Никсън. Тя може да ни покаже някое парче месо, като тоя дето я наблюдава и заради това ще я убият. И за какво? Там, откъдето идва оня, има още хиляда като него.

— Да-а. Да го зарежем. Една отрепка пребива друга отрепка. Ето ти една отрепка по-малко за известно време. Кой го е грижа? На никого не му пука.

— Някой трябва да го е грижа — поправи го Лиска. — Ние трябва да сме загрижени.

Ковак я погледна.

— Защото ние сме единственото, което стои между обществото и анархията ли?

Тя направи физиономия.

— Моля те. Защото ще ни разчисти пътя към повишение. Майната му на обществото. Трябва да пратя децата си в колеж.

Ковак се засмя:

— Тинкс, ти никога не пропускаш да поставиш нещата на точните им места.

— Ако не съм аз, винаги ще си навъсен.

— Не съм навъсен.

— Винаги си навъсен.

— Не съм навъсен, а съм огорчен — поправи я той, докато минаваха покрай кафене „Рейнфорест“^[3]. От говорителите се разнасяше шум на дъжд и гръмотевици, а един от живите папагали крещеше като банши^[4]. Хората се редяха на опашка за това.

— Има разлика — продължи той. — Да си навъсен е пасивност. Огорчен е активност. Да си огорчен е нещо като да си имаш хоби.

— Всеки има нужда от хоби — съгласи се Лиска. — Моето е користолюбиво да преследвам лесни пари.

Тя кривна към входа на „Сам Гуди“^[5], където една изрязана от картон фигура на Ейс Уайът в човешки ръст бе положила закрилнически ръце около кутия, пълна с видеокасети със заглавия: „Професионални полицейски съвети как да не станете жертва.“ Лиска сложи слънчевите си очила и зае поза до силуета.

— Какво мислиш? Не изглеждаме ли добре заедно? — ухили се тя. — Не смяташ ли, че той има нужда от по-млада партньорка за разширение на демографския си обхват? Ако се наложи, ще нося и бикини.

Ковак погледна намръщено картонения Уайът.

— Защо просто не отидеш на третия етаж и да си потърсиш работа при „Хутър“^[6]. Или се разходи по авеню „Хенипин“.

— Аз съм наемен войник, не съм проститутка. Има разлика.

— Не, няма.

— Да, има… Един наемник не използва вагина.

— Божичко! — Ковак се изчерви. — Никога ли не се чувстваш неудобно?

— От какво? От устата си или от безсрамния поход към повишение?

— Възпитан съм да не говоря за… неща като… — Той стана още по-тъмночервен.

— Вагини ли?

Ковак й хвърли гневен поглед, защото някои от минаващите купувачи се заглеждаха в тях.

— Това може би обяснява защо нямаш такива на разположение — започна да гадае Лиска. — Трябва да се преоткриеш, Сам. Трябва да намериш допир с твоята женска страна.

— Ако мога да се допра до женската си страна, няма да имам нужда от… една от онези… да ми е на разположение.

— Браво на теб. И можеш да си имаш свое телевизионно шоу — Детектив хермафродит от отдел „Убийства“. Помисли колко последователи ще имаш. И вече няма да завиждаш на Ейс Уайът.

— Не завиждам на Ейс Уайът.

— Да бе. А пък аз съм Хедър Локлиър^[7].

— Ти просто си навита на помощника му. Това е истината — каза Ковак.

Лиска извъртя очи.

— Гейнс ли? Моля те. Та той е гей.

— Гей или не ти обръща внимание?

— Едно и също е.

Ковак се засмя.

— Тинкс, и в двата случая ти си прекалено женствена за него. Човекът е един пенис. А Уайът е голям задник. Двамата са си лика-прилика.

— Да-а, цялата тая служба на обществото, помощ на хората, работа с жертвите… ама че мижитурка.

Лицето на Ковак потъмня.

— Цялата тая публичност, всичките му повишения, парите от Холивуд. Ейс Уайът не прави нищо, което да не донесе печалба на Ейс Уайът.

— Спасил е живота на Майк Фалън.

— И стана легенда.

— Да-а, сигурна съм, че го е планирал предварително.

Ковак усети горчив вкус в устата си и се намръщи.

— Добре. Направил е едно почтено, безкористно нещо в живота си — отстъпи той. Двамата излязоха навън, където ги посрещнаха студът и изгорелите газове. — Това обаче не означава, че не е голям задник.

— Хората са сложни същества.

— Да-а — съгласи се Ковак. — И затова ги мразя. От един психопат поне знаеш какво да очакваш.