Тами Хоуг
Прах в прахта (21)

20.

Смяната беше свършила и когато се прибраха, Ленард си беше тръгнал, което им спести докладването за неуспеха им с Чамика Джоунс. Лиска обмисли и отхвърли идеята да проведе няколко телефонни разговора от бюрото си. Не можеше да се отърси от чувството, че всички около нея я наблюдават и се напрягат да я чуят — само защото въпросите, които трябваше да зададе, се отнасяха за други ченгета.

Винаги се бе смятала за готова да се справи с всичко, което й поднесе работата, но би предпочела какъвто и да е случай пред този, с изключение убийство на дете. Нищо не беше по-лошо от това да работиш върху убийство на дете. Тя събра нещата си и си тръгна, като се чудеше как трябва да постъпи, ако пътят към разкритията й минава пак през вътрешния отдел. Ще потърси друг път.

Разходката й до паркинга бе съпроводена с хапещ студ. Пътуването до дома й едва ли щеше да е по-добро. Не успя да си запази час за смяна на стъклото. Жалко, че избитото стъкло на прозореца намаляваше шансовете да откраднат колата. Със застраховката поне можеше да си наеме кола.

Дежурен беше същият дебел служител. Той я позна и се сви, страхувайки се да не привлече вниманието й. Лиска извърна поглед и усети успокоителната тежест на сгъваемата палка в джоба си. Бе мислила да паркира на друго място, но реши, че ще се върне на мястото на престъплението. Обратно на седлото, но с едно око ще гледа за извършителя. Ако имаше късмет, можеше да преодолее и страха. Така щеше да улучи с един куршум два заека, но й изглеждаше малко вероятно нейният тайнствен човек все още да се мотае наоколо. Освен ако не си беше избрал специално нея за мишена.

Нямаше нищо откраднато, нищо разхвърлено, освен пощата й…

Бяха наредили на една от патрулиращите коли да прави редовни обиколки на рампата. Предполагаше се, че радиоколата щеше да подплаши скитниците, които най-вероятно се бяха изнесли на отсрещната страна на улицата, където опикаваха ъглите на общинския паркинг и си пробваха късмета с колите там.

Сатурнът, обърнат с предницата навън, беше трети на един почти празен ред. Найлоновият прозорец стоеше непокътнат. Никой не бе разбил останалите. Лиска подмина колата и се огледа. Това ниво на рампата беше тихо и полупразно. Тя се върна при колата и влезе. Заключи вратите, запали двигателя, включи отоплението и извади от чантата си клетъчния телефон. Набра номера на офицера, поддържащ връзка с лесбийките и гейовете в управлението. Загледа се в светещия червен надпис „Проверка на двигателя“ и зачака някой да се обади.

Гадна кола. Трябваше да я смени. Може би през януари, ако не фалираше след Коледа. Можеше да я замени с джип. Допълнителното пространство щеше да е добре дошло за момчетата, техните приятелчета и хокейните им екипировки. Само ако можеше да измъкне от Спийд парите, които й дължеше…

— Ало?

— Дейвид Дънген ли е?

— Да.

— Дейвид, аз съм сержант Лиска от „Убийства“. Ако е удобно да говориш в момента, имам няколко въпроса, с които би могъл да ми помогнеш.

— Отнасящи се за…

— Ерик Къртис.

— За убийството ли? Този случай е приключен.

— Знам това. Търся някои свързани с него неща.

— Разговаря ли с вътрешния отдел?

— Знаеш как е там. Нямат желание да развържат красивата фльонга, а още по-малко да споделят нещо.

— Имат си причина — каза Дънген. — Въпросът е деликатен. Не мога да дам информация на всеки, който я поиска.

— Аз не съм всеки. От отдел „Убийства“ съм. Не се интересувам само защото страдам от извратено любопитство.

— Това има ли нещо общо с друг случай?

— Ще бъда честна с тебе, Дейвид. — „Използвай малко име. Ти си ми приятелче. Можеш да ми кажеш всичко.“ — В момента се лови риба в мътни води. Ако мога да се добера до нещо, което да покажа на лейтенанта си…

Дънген замълча за миг, но накрая отвърна:

— Трябва да ми дадеш номера на значката си.

— Ще ти я дам, но не искам да пускаш някаква докладна. Разбра ли?

— Защо?

— Защото някои хора не биха искали да разлайват кучетата, ако схващаш какво имам предвид. Проверявам някои неща, отнасящи се до Къртис, защото лично ме помолиха. Не знам дали от това ще излезе нещо. Не мога да отида при шефа си само с недомлъвки и чудати предчувствия. Трябва ми нещо истинско.

Мълчанието му продължи толкова дълго, че Лиска реши, че връзката е прекъснала.

— Дай си номера — изрече накрая той.

Лиска пое дълбоко въздух и тихо въздъхна. Миризмата на изгорели газове се засилваше. Тя смъкна малко стъклото на прозореца, но остави двигателят да работи. Беше твърде студено. Даде номера на значката си на Дънген заедно с телефонния си номер, като се надяваше, че той няма да се обади на Ленард, за да провери.

— Добре — каза доволен той. — Какво искаш да разбереш?

— Узнах, че Къртис се е оплакал във вътрешния отдел, че получава заплахи на работното си място. Ти какво знаеш за това?

— Знам, че е получил няколко заплашителни писма. Подобни на бележките за откуп с букви, изрязани от списания. От рода на „Всички педерасти трябва да умрат“, „Затова Господ измислил СПИН“. Това бил основният му мотив. Обичайната хомофобична саркастичност, с лоша граматика и грешен правопис.

— Тогава е било ченге — сухо забеляза Лиска.

— О, ченге беше. Без съмнение. Две от бележките били пъхнати в шкафчето му за дрехи. Едното намерил в колата си след края на смяната. „Пощальонът“ разбил прозореца на пътническата седалка, за да го достави.

Лиска погледна синия си найлонов прозорец и през тялото й премина студена тръпка.

— Имал ли е някаква представа кой може да е бил?

— Той каза, че нямал. Няколко месеца преди това бил сложил край на една връзка, но се закле, че не е бившият му.

— А бившият от управлението ли е бил?

— Да, но приятелят му не е бил от явните. Това била една от причините да се разделят. Къртис поискал от него да признае за предпочитанията си.

— Къртис е бил от явните.

— Да, но от спокойните. Не беше някакъв яростен активист. Просто се беше уморил да живее в лъжа. Искаше светът да бъде място, където хората да бъдат това, което са, без да се страхуват за живота си. По ирония на съдбата беше убит от гей.

— Знаеш ли кой е бил бившият?

— Не. Знам, че Къртис беше патрулирал с няколко партньора, но това нищо не означава. Не подозираше никого от тях. Но всъщност това не ми влизаше в работата. Аз не разследвам. Задачата ми беше да придвижа жалбата му и да осъществя връзка между вътрешния отдел и началника му.

— Спомняш ли си имената на партньорите му в патрула?

— По онова време беше с Бен Игъл. А за останалите не си спомням. Той нямаше оплакване срещу Игъл. Очевидно са се разбирали добре.

— Когато го намериха убит, мина ли ти през ума, че може да е човекът, който го е заплашвал?

— Ами да, разбира се. Отначало се уплаших. Беше ужасно. Искам да кажа, ние — имам предвид полицаите, които сме гейове, — всички сме заплашени в една или друга степен заради предубеждението на хората. Около нас работят доста хора с малки мозъчета и дебели червени вратове. Пред очите ти веднага изплува цялата тая тълпа. Но едно убийство щеше да промени нещата. Беше страшно само да си го помислиш. Слава Богу, че не се оказа така.

— Ти вярваш, че Реналдо Върма е убил Къртис.

— Да. Ти не вярваш ли?

— Някои хора не са убедени.

— А-а… — каза той, сякаш чак сега го беше осенило. — Говориш за Кен Ибсен.

Името нищо не й говореше, но Лиска го свърза с лицето на Неоновия. Дънген прие мълчанието й за съгласие.

— Няма по-голям теоретик на конспирации след Оливър Стоун — заяви той.

— Мислиш, че е куку ли?

— Мисля, че е кралицата на драмата. Очевидно не му е достатъчно времето на сцената в клуба, дето работи. Завел е сума ти съдебни процеси за сексуално дискриминиране и заплахи. Познаваше Ерик Къртис — или поне така твърдеше — и това му даде повод да се насочи към управлението. И сега се е обърнал към теб, защото на вътрешния отдел му е омръзнало да слуша теориите му — добави Дънген.

— Всъщност дойде при мен, защото човекът от вътрешния отдел, с когото е работел, беше намерен мъртъв.

— Анди Фалън. Много неприятно.

— Познаваше ли Анди Фалън?

— Разговарях с него относно разследването му. Не го познавах лично.

— Той беше обратен.

— Ние не сме като клуб, сержант. Не тренираме заедно — каза Дънген. — Предполагам, че господин Ибсен е намерил начин да включи смъртта на Фалън в последната си теория. Която е част от по-голяма конспирация, целяща да прикрие заплахата от СПИН в полицейското управление.

— Къртис имал ли е СПИН?

— Беше серопозитивен. Не го ли знаеше?

— Нова съм в играта. Имам да наваксвам — отвърна Лиска, а част от съзнанието й пренареждаше игралното поле, вземайки предвид новата бомба. — Бил е носител на вируса, а как все още е бил патрулен?

— Не беше казал на началника си. Първо дойде при мен. Страхуваше се, че ще загуби работата си. Казах му, че това няма да се случи. Управлението не можеше да дискриминира полицай заради здравословното му състояние. Така е според наредбата за трудоустрояване. Щяха да го махнат от улицата и да го назначат на друга работа. Без съмнение е рисковано да имаш полицай, носител на вируса, като патрулиращ, на когото се налага да се справя с нещастни случаи и наранявания или ситуации, в които самият той може да бъде наранен, при което би могъл да зарази някого.

— По времето, когато са го заплашвали, кой друг е знаел, че Къртис е носител на вируса? Някой от останалите униформени знаел ли е?

— Мисля, че не е споделил с никого. Казах му, че трябва да предупреди всеки, с когото е бил в интимни връзки. Не знам дали го е направил. — Убиецът едва ли е знаел. Кой ще е толкова глупав, че да убие човек, носител на вируса, с бейзболна бухалка?

Лиска ясно си представяше сцената на престъплението. Навсякъде кръв — по стените, тавана, лампионите, опръскала всичко, докато убиецът е нанасял удар след удар с бухалката.

Кой би се изложил съзнателно на контакт със заразена кръв?

Някой, незапознат с начина за предаване на болестта, или някой, когото не го е било грижа. Някой, достатъчно арогантен да повярва в собствената си безсмъртност. Някой, който вече е бил заразен.

— Кога разговаря за последен път с Фалън по този случай? — попита тя и разтри дясното си слепоочие. Вдигна прозореца, през който май влизаше повече дим, отколкото кислород. — Наскоро?

— Не. Случаят беше приключил. Типът се беше споразумял. За какво е всичко това, сержант? — изпълни се с подозрения Дънген. Мислех, че Анди Фалън се е самоубил.

— Да-а — потвърди Лиска. — Просто се опитвам да разбера защо. Благодаря ти за помощта, Дейвид.

Един от големите трикове как да разпитваш хората е да знаеш кога да спреш. Запита се кога ли Ленард ще разбере за този разговор и ще й го изкара през носа. От тази мисъл главата й се замая. Или пък беше от въглеродния двуокис. Леко й се виеше свят.

Изключи двигателя, излезе от колата и дълбоко пое въздух, като се облегна на сатурна.

— Сержант Лиска.

Гласът я прониза като с нож. Тя рязко се обърна, за да се изправи срещу Рубел. Стоеше на около десетина метра от нея. Не беше чула асансьора, нито пък стъпки по стълбището. Сякаш се бе появил от нищото.

— Опитах се да ви хвана в кабинета ви — каза той, — но си бяхте тръгнали.

— Май смяната ви отдавна свърши?

Той започна да се приближава — все по-голям и по-голям. Дори и без огледалните очила лицето му беше напълно безизразно.

— Писмена работа.

— И ме открихте тук… Как?

Той махна към черен форд експлорър близо до сатурна.

— Съвпадение.

„Сигурно — помисли си Лиска. — От всички паркинги в центъра на Минеаполис…“

— Светът е малък — сухо отбеляза тя.

Облегна се на колата си, напъха ръце в джобовете на палтото си и стисна дръжката на сгъваемата палка.

— За какво искахте да разговаряте с мен? — попита Рубел.

Той се спря само на няколко крачки от нея. Твърде близо, за да й хареса, което вероятно му беше ясно.

— Сякаш приятелят ви Би Оу не ви е казал. Моля ви се.

Той мълчеше.

— Вие знаехте, че вътрешният отдел проверява Огдън за издънката с доказателствата при разследването на случая с Къртис…

— Това е приключило.

— Но сте отишли в къщата на следователя, независимо от това. Чия беше гениалната идея?

— Повикването дойде по радиото. Бяхме наблизо.

— Вие привличате като магнит съвпаденията.

— Нямаше начин как да знаем, че мъртвото тяло е на Фалън.

— Разбрали сте в момента, когато сте пристигнали. Трябвало е да отведете Огдън оттам. Имате навика да спасявате задника му. Защо не го направихте и когато стигнахте до къщата на Фалън?

Рубел се втренчи в нея дълго и изнервящо. Главата на Лиска пулсираше. Гадеше й се.

— Щом смятате, че сме постъпили неправилно, защо не съобщите на вътрешния отдел?

— Това ли искате да направя?

— Не можете, защото случаят е приключен. Фалън се е самоубил.

— Това не означава, че е приключен. Нито пък, че няма да разговарям с началника ви…

— Давайте.

— От колко време патрулирате с Огдън?

— Три месеца.

— С кого работеше преди вас?

— Лари Портър. Той напусна. Сега работи в полицейското управление в Плимут. Всичко това можете да научите от началника ни, ако искате да разговаряте с него.

В тона му се долавяше самодоволство, сякаш беше наясно, че тя няма да се обърне към началника му, защото това щеше да стигне до Ленард.

— Опитвам се да изясня положението, Рубел — ядоса се тя. — Не искам некоректни полицаи. Ние имаме нужда от вас, момчета. Но не трябва да унищожавате уликите на престъплението. Всяко дело може да се изгради и да се провали от това, което е станало на местопрестъплението. А какво би станало, ако се окаже, че Анди Фалън е бил убит? Не помислихте ли, че един адвокат на защитата може да ни изкара всички да изглеждаме като глупаци, когато чуе, че точно Огдън е бил там?

— Разбрах мисълта ви, сержант — каза спокойно Рубел. — Няма да се повтори.

Понечи да тръгне към колата си.

— Вашият партньор е бита карта, Рубел. Ако той наистина има проблемите, за които предполагам, ще бъде по-умно от ваша страна да се отървете от него.

Рубел й хвърли поглед през рамо.

— Знам от какво имам нужда, сержант. — Посочи към колата й и каза: — По-добре оправете този прозорец. Иначе ще трябва да ви глобя.

Лиска го проследи с поглед как се отдалечава и се качва в джипа си. Кожата по ръцете й настръхна. Експлорърът стартира с тътен, от ауспуха излетя облак дим. Той се измъкна на заден ход и потегли, оставяйки я отново сама.

Не можа да реши кой я плаши повече: Огдън с хормонално напомпания си нрав или Рубел със зловещото си спокойствие. Ама че двойка.

Поемайки си дълбоко дъх за пръв път, откакто Рубел я бе стреснал, тя се отдалечи от сатурна и се застави да върви, като се надяваше по този начин да преодолее слабостта в крайниците си. Погледна към счупения си прозорец и се запита дали не става параноичка, търсейки подтекст в думите на Рубел да го оправи. Той самият нямаше нужда да чупи стъклото, за да се добере до адреса й. Ченгетата имаха хиляди по-лесни начини да получат тази информация.

Но някой все пак беше счупил прозореца й. От гняв. За да я изплаши. За да отклони в друга посока подозренията, ако нещо се случи с нея, например към стария наркоман, който се опита да скочи в колата й. Всичките възможности бяха лоши.

Докато гледаше прозореца, зърна нещо с периферното си зрение, нещо, което висеше от задницата на сатурна. Реши, че е лед. Още една причина да не обича зимата: отвратителни мръсни снежни буци, които се събираха отзад над гумите и ако не ги отстранеше бързо, можеха да станат твърди като гранит.

Но докато минаваше отзад, за да го ритне с крак, установи, че не е това, което си мисли. Нещото, което бе забелязала, не висеше зад гумата, а висеше от ауспуха.

Докато се навеждаше, усети как гаденето й се засилва. Болката в слепоочията й стана по-силна. Съвсем замаяна, тя приклекна зад колата, опряла ръка на багажника.

В ауспуха беше напъхан мръсен бял парцал.

Обля я студена пот.

По неизвестни причини някой току-що се беше опитал да я убие.

Клетъчният телефон в джоба й започна да звъни. Разтрепераната Лиска се изправи, подпря се на колата и го извади.

— Лиска. Отдел. „Убийства“.

— Сержант Лиска, трябва да се срещнем.

Гласът изглеждаше познат. Този път успя да определи на кого принадлежи: Кен Ибсен.

— Къде и кога?