Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (38)

Тридесет и осма глава

Както винаги тишината на старата мелница в Лурмарен ми подейства като балсам. Това бе една от причините да обичам завръщанията си в Прованс, да си почивам в покоя на моята къща, да преоткривам хубостта й и красотата на градината, да живея в усамотение.

През последните две седмици спокойствието ми бе като изпратено от Бога. Успях да се освободя от тревожните мисли, въведох ред в главата си.

Сега най-после всичко ми стана безкрайно ясно. Разбрах кое защо е станало и най-после постигнах съгласие със себе си.

Промених се.

Вече няма да бъда същата.

Както и никога няма да гледам на света както досега.

Някои неща, независещи от мен, допринесоха за тези промени — самоубийството на Себастиян, изповедта на графиня Зое, проницателността на Катрин, новите факти за онези, които смятах, че обичам, а се оказа, че съм знаела твърде малко за тях. Както и новото ми разбиране за самата мен. Установих, че в този момент предпочитам да бъда сама. От една страна, си дадох сметка, че не желая да се обвържа с Кит Тримейн. Това, струва ми се, винаги съм го знаела.

Двамата с Джак сме по-близки от всякога, вероятно защото бях толкова откровена относно Себастиян и споделих новото си виждане за него. По някакъв начин съм помогнала на Джак да види бъдещето по-ясно.

Най-после той живее в мир със себе си. Престана да мрази баща си, душата му накрая се успокои. Последва съвета, който му дадох в Париж. Замина да види Катрин в Лондон и я доведе със себе си в Екс ан Прованс. Двамата с него я убедихме да се оженят.

Вчера бе сватбата им в Шато д'Коз.

Присъстваха само най-близките. Всички бяхме съгласни, че така би трябвало да бъде. Бяха поканени Оливие Маркан и жена му Клодет, мадам Клотилд и съпругът й Морис, както и някои други, които отдавна работят в имението и с които Джак, Лусиана и аз сме израснали.

Лусиана и Джералд дойдоха със самолет от Лондон, а тя се държа толкова сърдечно с мен, че се учудих. Изглеждаше щастлива и здрава. Промяната у нея е толкова очевидна, че си помислих, да не би да е бременна.

След церемонията в градината бе сервиран обяд. Беше прекрасен майски ден, люляците бяха нацъфтели, Катрин беше красива булка в бледорозова рокля и палто от същия плат. Джак никога не е бил по-хубав. Беше облечен с тъмносин костюм, бяла риза и сива копринена вратовръзка и повече от всякога приличаше на Себастиян. Никога не съм го виждала толкова щастлив. Вълнувах се заради него, разчувствах се заради двамата. Ще живеят добре, в това отношение не изпитвам никакви страхове.

Изправих се, отдалечих се от бюрото си и стигнах до френските прозорци. Погледнах към градината и си помислих каква прекрасна вечер е. После отворих прозореца и пристъпих на терасата.

Отправих поглед към хоризонта.

Докато слънцето потъваше на запад, небето започна да се променя. Цветовете ме поразиха: яркочервено, преливащо се в оранжево, после в жълто и златисто, виолетово, което преминава в цвят на аметист, лилаво с вплетени розови жилки. Това бе най-красивият залез.

Силната светлина струеше иззад тъмните облаци и изглеждаше свръхестествена, сякаш скрит под линията на тъмните хълмове източник я излъчваше.

Резкият телефонен звън ме накара да откъсна очи от изключителната гледка.

Влязох в библиотеката и вдигнах слушалката на телефона.

— „Вийо Мулен“. Ало?

— Мадам Трент, моля.

— Да. Юбер, вие ли сте?

— Аз съм, мадам. Тази вечер… — гласът му затрепери, а след това прекъсна, докато той се опитваше да преглътне.

Преди да заговори отново, аз вече знаех какво ще ми съобщи.

— Графиня Зое ли, Юбер? — попитах тихо.

— Да, мадам. Почина преди малко. Разбра, че умира, и ме помоли да ви съобщя. „Телефонирай на мадам Трент, Юбер. Тя трябва да научи незабавно.“ Така ми каза. Това бе последното й желание. Умря леко, мадам. Беше спокойна.

— Синът й при нея ли беше, Юбер?

— Да, господин графът беше до леглото й заедно с жена си и малкият им син. Също и госпожица Ариел. Най-после господинът успя да се наложи и повика сестра си от Африка.

— Радвам се, че всички са били около нея — изрекох с треперещ глас. Изтрих сълзите от бузите си. — Благодаря, Юбер, че ми позвънихте. Лека нощ.

— Лека нощ.

Поставих слушалката и се върнах на терасата. Слязох по стъпалата към градината, която заедно със Себастиян засадихме преди много години.

Колко красива изглеждаше тази вечер. Тази година много растения цъфнаха по-рано и от лехите се виждаха всякакви цветове.

Застанала с лице към полето с лавандула и поляните зад него, не виждах нищо от сълзи.

Мислех си за графиня Зое. Тя ми показа, че миналото си е отишло безвъзвратно. Моето минало бе свързано със Себастиян и една част от мен винаги ще му принадлежи. Обаче най-после се освободих от духа му… пуснах го да си върви. Сега вече можех да продължа живота си. Също като Джак ще започна наново.

Графиня Зое ме освободи.