Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (5)

Пета глава

Горе в, стаята ми беше тихо и спокойно, през прозорците струеше слънчева светлина.

Отворих френските прозорци, излязох на просторния балкон, порадвах се на мекото време, помислих си дали това изключително циганско лято ни е като дар от природата, преди да ни притисне суровата зима, характерна за тези места. Планините Личфийлд са сурови, брулени от бури, върху тях снегът се задържа от декември до пролетта, а тук, долу, сняг вали често даже до април.

Но през зимата аз няма да съм тук. Ще бъда във Франция в къщата ми в Прованс. Отдавна живея в една стара мелница, която преди години двамата със Себастиян ремонтирахме и преобразихме. Там пиша книгите си — главно биографии и други белетристични произведения.

Със Себастиян я открихме през първата година на брака ни и понеже аз много я харесвах, той ми я купи като сватбен подарък.

Когато се натъкнахме на нея, върху старата порта бе закована дъска, на, която с черна боя бе написано „Вийо Мулен — стара мелница“.

Ние запазихме името. Надписът върху друга дъска гласеше, че мелницата и мястото се продават и след време тъкмо това изоставено място се превърна в красивата ми градина.

Двамата със Себастиян обичахме да работим заедно в мелницата и дадохме много идеи, докато се извършваха реставрацията и ремонта. „Вийо Мулен“ и Риджхил бяха моите две къщи — едната беше мой дом, тъй като в продължение на стотици години бе собственост на моето семейство, а другата беше мое истинско творение. Харесвам и двете. Разделям времето си между тези две стари къщи, а едностайната гарсониера в Ню Йорк бе единственото удобно място, където да се настаня и да оставя пишещата си машина, когато отсядам в града.

Когато пристигнах в Кънектикът през август, смятах да се върна в Прованс в края на октомври. Все още не се бях отказала от намерението си. Обаче трябваше да се изчака докладът от аутопсията. Смятам, че не бих могла да тръгна, преди да узная какво се е случило. От друга страна, полицията щеше да се занимава не с мен, а с Джак и Лусиана — най-близките роднини на Себастиян. Всъщност нямаше друга по-сериозна причина да се застоявам тук повече, освен собственото ми нетърпение и желание да узная истината за смъртта му.

Какво ли щеше да покаже аутопсията, какво ли щеше да бъде заключението на лекаря. Въпреки че денят беше топъл, потръпнах. Опитах се да се убедя, че Себастиян е починал от естествена смърт.

За да се отърся от неспокойните мисли, излязох навън, облегнах се на дървения парапет и се загледах напред. Дърветата в градината, обкръжаващи езерото Уарамауг, изглеждаха по-прекрасни от всякога. Листата им, оцветени в ярки тонове, се открояваха на фона на ясното лазурно небе. Забелязах, че тази есен по-рано от обикновено листата им бяха започнали да падат. Знаех, че до средата на месеца клоните ще се оголят и ще изглеждат ограбени.

Ограбена. Точно така се чувствах и аз.

Замислих се мрачно дали съм единствената, която скърби за Себастиян. Децата му във всеки случай не тъжаха, а кой би могъл да каже какво изпитва стар човек като Сайръс. Все пак бе деветдесетгодишен изкуфял старец, с единия крак в гроба. Бе надживял три свои чеда, сега и последният му син умря. Сигурно е ужасно да надживееш децата си.

От дълги години Себастиян беше единственият син на Сайръс Лок. Имаше сестра, която изчезна преди години. Никой не знае къде е и дали е жива.

Себастиян бе най-голямото дете от първата съпруга на Сайръс, починала при раждането му. Имаше три други деца от втората си съпруга Хилдегард Орбах Лок — две момичета и още едно момче.

Гленда — най-голямата сестра на Себастиян, се бе самоубила много отдавна. Брат му Малкълм се бе удавил в езерото Комо в Швейцария при неизвестни обстоятелства. Файона — най-малката сестра, е тази, която изчезна преди седем години — загуби се в този нереален свят на наркоманите, обезправените, нещастните и бездомните. „Движещи мъртъвци“ ги наричаше Себастиян.

След нейното изчезване той започна да я търси и доколкото знам, детективи наети от „Лок Индъстрис“, продължаваха да я издирват.

Освен патриарха Сайръс Лок от семейството оставаха само Джак и Лусиана. И двамата нямаха деца. Колко е трагично, че с годините династията Лок бе стигнала до такова жалко състояние — голямото американско семейство почти не съществуваше. Ако знаеше Малкълм Лайън Лок — основателят на династията, би се обърнал в гроба. Чудех се, ако беше жив, какво ли би си помислил за потомците си. Този пестелив шотландец от Арброут, който през 1830 година отплавал за Америка от Дънди и на двайсет и осем годишна възраст станал милионер, сигурно би бил ужасно разочарован. Аз например не бих го обвинила.

Ако Лусиана не се реши да забременее, ако Джак не се ожени отново и няма деца, тогава е свършено с фамилията Лок. Е, не съвсем. Имаше някакви братовчеди, внуци на братята на Сайръс — Тревър и Джеймс, но всъщност те бяха безлични нищожества, които се държаха настрана.

На вратата се почука и чух гласа на Джак:

— Мога ли да вляза, Вив?

— Да — отвърнах, докато прекосявах спалнята, и щом отворих, той нахълта с победоносен вид.

— Свърших! — извика. — Говорих с пастора в Корнуол. Опелото е определено за единайсет часа. Четирийсет и пет минути по-късно е погребението — в гробището на Корнуол, малко по-нагоре от църквата.

— Знам къде е — прошепнах. — Джак, мисля, че трябва да поканим някои хора на обяд във фермата…

— На обяд след погребението? Това ли искаш да кажеш? — изгледа ме учудено.

— Просто на обяд, на който да присъстват някои близки приятели, освен роднините.

Той се изкикоти:

— Ама че си смешна. Какво семейство?

— Ти и Лусиана, аз, дядо ти и Мадлен. Не можеш просто да ги изпратиш да се върнат, без да ги нахраниш. Освен това съм сигурна, че някои от братовчедите ти биха желали да дойдат. Ще присъстват и някои приятели на Себастиян, хора от „Лок Индъстрис“ и от фондацията „Лок“. Помощниците му, секретарките му, близки колеги.

— Може би си права — неохотно се съгласи той и отстъпи. — Най-добре двамата поотделно да направим списък, а после да ги сравним.

— Другите му съпруги, които още са живи, ще дойдат ли на погребението? Например Бетси Бетюн.

— Забрави за Бетси. В момента изнася концерти в Сидни.

— А Кристабел?

— Боже мой! Криста! Какво те накара да си спомниш за нея? Нямам никаква представа къде е. Лусиана също не знае. Вероятно бере душа някъде. От цироза. Не я кани. Лусиана ще се зачуди как ти е хрумнало. Не може да понася майка си.

— А какво ще кажеш за службата в „Сейнт Джон“? — попитах, за да сменя темата.

— Това е грижа на Лус. Обеща да се заеме с нея. Още днес.

— Тя съгласи ли се най-после да се състои там? Нали знаеш, че… все не е доволна от нещо.

— За мен казваш, че съм ексцентричен, за нея пък че все не е доволна. Доста строга си в оценките си.

— Такава съм. Време беше някой да нарече нещата с истинските им имена.

— Днес си брутално честна, мила.

— Да. А ти си коравосърдечен, безчувствен и жесток по отношение на Себастиян. Варварин! Трудно ми е да го понеса. Невъзможен си, Джак.

— Добре, добре. Да речем, че сме квит. Хайде да свалим боксовите ръкавици, искаш ли?

— С удоволствие.

Той се обърна и тръгна към вратата, но на прага се спря.

— Нека просто да го погребем и да го почетем. След това зарязвам всичко. Връщам се в Париж.

Бях готова да му отговоря доста остро, но се сдържах и хладно изрекох:

— По-добре да накараш хората, които работят в отдела за връзки с обществеността на „Лок Индъстрис“ да подготвят съобщенията, а после да прегледаме всичко, за да сме сигурни, че те ще намерят верния тон. Това в случай, че желаеш да ти помогна.

— Искам. Току-що разговарях с Милисънт Ъндъруд от фондацията. Тя вече работи по въпроса.

— Изумително.

— Кое?

— Внезапната ти експедитивност.

— Искам да приключа с този въпрос веднъж завинаги — отговори той. После ми се усмихна.

Зяпнах го.

Усмихваше ми се широко, в очите му не забелязах скръб и разбрах, че е доволен. Джак беше доволен, че Себастиян е мъртъв!

Изумих се колко ясно виждах и разбирах нещата. Обърнах се, прекосих спалнята и отидох до малкото писалище.

Застанах с гръб към Джак и се опитах да се успокоя.

— Започвам да правя списъка — смънках, без да се обръщам към него. Не можех да понеса да го погледна.

— Ще се видим по-късно, Вив — той хлопна вратата и изчезна.

 

 

Останах права. Разтреперана се опрях на писалището. С нарастващ ужас се питах да не би Джак Лок да се е върнал в Америка, за да извърши престъпление. Дали не е дошъл, за да убие баща си? От тази мисъл ме побиха тръпки.

До края на деня се занимавах с мои дела и гледах да не оставам без работа. Подредих материала, записах бележките си, сложих етикетчета на касетките си. Винаги когато завършех някой материал, подреждах всички изследвания, които бях направила за него, и ги отделях за съхранение. Сега се радвах, че го правя. По този начин мислите ми бяха заети.

Късно следобед, малко след като Белинда си тръгна, запалих камината в кабинета, направих си чай и се настаних пред горящите дърва.

Съвсем естествено мислите ми се върнаха към Джак и ужасното ми подозрение. Започнах да разсъждавам на тази тема. Едно е да не съжаляваш много, че баща ти е мъртъв, а съвсем друго е това да ти доставя радост. Дали Джак, се чувстваше щастлив, защото дълбоко ненавиждаше баща си? Или пък защото щеше да наследи толкова много пари и власт? Изпитвах сериозни съмнения, че властта означаваше нещо за него, но не беше така с парите. Някои хора убиват за пари.

Седях загледана в пламъците и се опитвах да пропъдя тези тревожни мисли от главата си, но не успявах. Продължавах да анализирам смъртта на Себастиян и възможната намеса на Джак. Отцеубийство. В това няма нищо ново. Позната история, стара като света.

Изведнъж изпитах необходимост да споделя с някого тревогите си. Проблемът беше в това, че нямаше на кого да се доверя. Може би на Кристофър Тримейн. Май че той бе единственият човек, към когото изпитвах пълно доверие. Кит беше мил и умен и бе доказал, че ми е добър приятел.

Пресегнах се за телефонния апарат, вдигнах слушалката и започнах да набирам номера му във Франция. По средата спрях, размислих около минута и се отказах. Надделя присъщата ми предпазливост.

Не можех да се обадя на Кит. Не би било правилно и честно спрямо Джак, който ми беше приятел от детинство. Бяхме израсли заедно и го чувствах като брат. Освен това аз само се съмнявах в него, нищо друго. Възпря ме и друго — Кит нямаше особено добро мнение за семейство Лок. Към Джак изпитваше неприязън, а към Себастиян често беше твърде критичен.

Въздъхнах и се замислих за Кит. Той беше известен американски художник и преди около две години купи имот близо до моята къща в Прованс. Когато се опознахме, установихме, че имаме много общи черти, освен това изпитвахме и силно физическо привличане един към друг. Преди около година се сближихме и от известно време той искаше да се омъжа за него. Аз отлагах вземането на решение. Обичах го, допадахме си, но не бях сигурна дали, когато се обвържем, ще мога да отговоря на нуждите и желанията му. Може би се страхувах от брака: бях изпитала вече семейно блаженство. Естествено той беше разочарован, но това не промени отношенията ни.

Преди да тръгна за Ню Йорк, Кит направи няколко подигравателни забележки по отношение на Себастиян и дори стигна толкова далеч да ме обвини, че още съм влюбена в него. Глупава идея.

Като поразмислих сега, установих, че не бих могла да обсъждам Джак с Кит. Той беше добър човек, много честен и бях сигурна, че открито ще изрази мнението си. Но нямаше да разреша дилемата си, ако стоваря всичките си грижи върху него, това би било предателство спрямо Джак. На друг не бих могла да се доверя.