Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (2)

Втора глава

— Защо с мен? — повторих по-късно вечерта, вперила очи в Джак. — Защо ме избра да бъда говорител на семейството?

Само преди няколко минути беше дошъл на вечеря и седяхме в малкия кабинет в дъното на къщата — стая, която той предпочиташе. В нея човек се чувстваше уютно. Стените, покрити с червен брокат, излъчваха топлина, на пода имаше стар персийски килим. Пъхнал ръце в джобовете си, Джак крачеше напред-назад пред мен с гръб към огъня.

Той също се взираше в мен, явно не знаеше какво да ми обясни и не ми отговори. После поклати глава замислено, понечи да заговори, после спря, намръщи се и сви устни.

— Ами, Вивиан — изрече най-накрая, — не мога да ти кажа защо — пак поклати глава. — Лъжец — заяви решително. — Истински лъжец съм. Страхливец. Затова казах на „Таймс“ да потърсят теб, понеже не желаех да разговарям с тях.

— Но сега ти си глава на семейството. Аз не съм никаква — възразих му.

— Ти си журналистка. Уважавана журналистка. По-добре от мен знаеш как да се справиш с проклетата преса.

— Лусиана можеше да говори с тях. Тя е дъщеря на Себастиян.

— Ти си негова бивша съпруга — изстреля той в отговор.

— Джак, моля те.

— Добре, добре. Виж какво, тя не е на себе си още откакто дойдохме тук. На мен не ми говори, та какво остава за „Ню Йорк Таймс“. Знаеш колко е крехка. И най-дребното я изважда от релси.

— Винаги е било така. Знаех, че няма да дойде на вечеря, макар че прие поканата. Когато бяхме деца, щом не желаеше да направи нещо или пък усещаше, че ще й бъде трудно, Лусиана обикновено излизаше от игра, оплакваше се, че е уморена или не се чувства добре. Тя обаче не е толкова безпомощна. Знам го със сигурност. Тя е упорита, но не го показва пред никого. Успява да го прикрива добре, изкусна лъжкиня е. Веднъж баща й ми довери, че е най-умната лъжкиня, която познава.

— Искаш ли нещо за пиене? — прекъсна тирадата ми Джак.

— Разбира се! — отговорих веднага и се изправих. — Колко неучтиво от моя страна. Какво искаш? Скоч както обикновено? Или чаша вино?

— Скоч, ако обичаш, Вив.

Приближих се до старата маса от времето на крал Джордж, поставена близо до вратата, върху която бяха подредени бутилки с алкохол и кофичка с лед. Налях му скоч, а на себе си водка с лед и отнесох чашите към камината. Подадох му неговата и седнах.

Той благодари тихо, отпи голяма глътка от питието с кехлибарен цвят, стисна чашата с две ръце и се загледа в нея.

— Ужасен ден беше — наруших тишината. — Най-лошият от дълго време насам. Още не мога да възприема факта, че Себастиян е мъртъв. Сякаш очаквам да влезе всяка минута.

Джак не отвърна нищо и отново отпи от скоча.

Наблюдавах го и си мислех колко е несимпатичен и лишен от всякакви чувства. Малко се ядосах. Джак можеше да бъде студен като айсберг. В този момент го мразех както някога като дете. Сутринта бяха намерили баща му мъртъв, и то при много особени обстоятелства. А той се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Освен това не показваше никакви признаци на скръб. Хрумна ми, че е съвсем неестествено, макар че с баща си никога не са били близки. През целия ден аз бях разстроена, плачех. Скърбях за Себастиян и щях да жаля за него дълго време.

Изведнъж без всякакво предисловие Джак каза:

— Взеха тялото.

Стресната от това съобщение, аз го зяпнах.

— Искаш да кажеш, че полицията го е отнесла.

— Да — отвърна той лаконично.

— Във Фармингтън ли го закараха? За да му направят аутопсия ли?

— Точно така.

— Не мога да те понасям, когато се държиш по този начин! — възкликнах и сама се изненадах от твърдия си тон.

— Как, сладурче?

— За Бога, не се занасяй, знаеш какво искам да кажа! Толкова си студен и говориш отвисоко. Престани с тези преструвки. Не можеш да ме излъжеш. Познавам те от малък.

Той сви рамене с безразличие, изпразни чашата си, отиде и си наля втора. Върна се към камината и продължи:

— Детектив Кенъли каза, че утре ще ни върнат тялото.

— Толкова бързо?

Той кимна.

— Очевидно главният патолог ще я направи рано сутринта. Ще извади тъканите и органите… ще вземе проби от кръв и урина и…

Потръпнах и извиках:

— Престани! Говориш за Себастиян! За баща си. Не изпитваш ли уважение към него? Никаква почит ли нямаш към мъртвите?

Той ме изгледа и не отвърна.

— Ако не го обичаш, то си е твоя работа. Но само помни, че аз го обичам. Няма да ти позволя да говориш за него така безсърдечно и студено.

Без да обърне внимание на забележката ми, той продължи:

— Можем да го погребем някой от следващите дни.

— В Корнуол — изрекох тихо и продължих по-меко: — Той веднъж ми спомена, че иска да го погребат в Корнуол.

— Какво ще кажеш, Вив, да правим ли служба? Ако решим, къде и кога ще е най-подходящо? — направи гримаса. — Нека да е възможно най-скоро. Искам да се върна във Франция.

Макар че пак ме ядоса, не му казах нищо. Когато се успокоих, отговорих кротко:

— В Ню Йорк. Смятам, че там ще е най-подходящо.

— Къде?

— В църквата „Сейнт Джон“. Ти какво мислиш?

— Както кажеш — Джак се отпусна на стола до камината и ме изгледа продължително и замислено.

— О, не! — изрекох веднага. — Недей, Джак! Само не ме моли да се заема с уреждането на всичко около погребението. Това си е ваша работа. Твоя и на Лусиана.

— Но ти ще помогнеш, нали?

Кимнах.

— Ако не прехвърлите на мен всичко, както много пъти сте го правили преди — предупредих го. — Няма да ви позволя да го направите отново. Сега, след като Себастиян е мъртъв, ти си глава на семейство Лок и колкото по-рано го проумееш, толкова по-добре. Най-напред трябва да се заемеш с фондацията „Лок“ и после да поемеш щафетата от него.

— Какво искаш да кажеш? — веднага попита той остро и впери очи в мен. — Каква щафета?

— Благотворителната дейност, Джак. Трябва да продължиш делото му, да се грижиш за болните и бедните по света, както и за страдащите, както той правеше. Хиляди хора зависят от него.

— А, не! Няма начин, сладурче. Ако си мислиш, че ще започна да раздавам пари като някакъв пиян моряк, значи си се побъркала. Ти си толкова луда, колкото той беше глупав.

— Семейството ви има толкова много пари, че не знаете какво да ги правите! — извиках гневно.

— Нямам никакво намерение да следвам пътя на баща си и да обикалям по света, раздавайки дарения. Забрави тая работа, Вив, не ми споменавай повече за това.

— Ти все пак ще трябва да ръководиш фондацията „Лок“ — напомних му. — Като единствен син и негов наследник това е не само твое наследство, но и отговорност.

— Добре, ще я ръководя. Обаче отдалече. От Франция. Но аз не се смятам за спасител, който ще излекува света от всичките му болежки. И болести. Запомни го. Баща ми беше луд.

— Себастиян свърши много добри дела и бъди така добър да не го забравяш.

Той бавно поклати глава.

— Странно. Наистина.

— Кое е странно?

— Че след толкова години и след всичко, което ти погоди, все още го обожаваш.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Винаги се е отнасял много добре към мен.

— Трябва да призная, че се държеше наистина по-добре с теб, отколкото с другите си съпруги. Той те харесваше.

— Харесвал ме! Той ме обичаше. Себастиян ме обичаше от първия ден, когато се запознахме. А тогава бях на дванайсет години…

— Мръсен дъртак.

— Млъкни! Освен това той продължи да ме обича и след като се разведохме.

— Никога не те е обичал — възрази Джак и ме изгледа със съжаление. — Нито пък мен. Нито майка ми. Нито Лусиана. Нито нейната майка. Нито твоята майка. Нито другите си две съпруги. Не и теб, сладурче.

— Престани да ме наричаш сладурче. Не мога да го понасям. Обичаше ме.

— Казах ти, че не беше способен да обича. Не е обичал никого, дори и животът му да е зависел от това. Не му беше присъщо. Себастиян Лок беше чудовище.

— Не е вярно! Освен това съм убедена, че ме обичаше, разбираш ли? Сигурна съм — изрекох разгорещено.

— Щом така казваш — промърмори той и отстъпи, което често правеше. Обърна се и се загледа в огъня с мрачно изражение на лицето.

Докато седях и го наблюдавах, си мислех колко е тъжно, че толкова греши по отношение на баща си, и за това, колко малко знае Джак за него. Хрумна ми, че тази вечер той много прилича на Себастиян. Джак бе наследил силната челюст и орловия нос на баща си, както и хубавата му тъмнокоса глава. Но очите му бяха бледосини, а не сините като синчец очи на баща му. А що се отнасяше до характерите и личностите им, между двамата нямаше нищо общо.

 

 

По време на вечерята Джак беше мрачен. Почти не говореше. Едва се докосна до храната, пи много.

По едно време се пресегнах, докоснах ръката му и отбелязах тихо:

— Извинявай, че така ти се развиках.

Той не отговори.

— Наистина съжалявам. Не се дръж така, Джак.

— Как?

— Толкова студено. Като упорито муле.

Той се загледа в мен и след малко се усмихна.

Когато се усмихне, лицето му светва и тогава е очарователен. Така е било винаги. И аз му се усмихнах, като му показах привързаността си към него.

— Просто мразя да говориш лошо за Себастиян.

— Двамата гледаме на него от различни ъгли — промърмори той, отпивайки от най-хубавото ми червено вино „Мутон Ротшилд“, което Себастиян ми бе изпратил предната година. — Ти винаги си била луда по него — продължи. — Обожаваше го. Да се разберем, Вив, аз не го гледам през същите розови очила.

— Когато беше малък, ти също го обожаваше.

— Така ти се струва.

— Джак, не ме лъжи. Говориш с Вивиан, добрата стара Вив, най-добрата си приятелка.

Той отметна глава назад и се засмя.

— За Бога, няма ли да ме оставиш на мира? Ако става дума за настоятелност, ти си като куче с кокал в устата.

— Само когато обсъждаме Себастиян Лок — възразих му.

— Добре, едно е сигурно, лоялността ти е похвална, сладурче.

— Благодаря. И престани да ме наричаш сладурче с този твой ужасен тон. Знаеш, че не мога да го понасям. Правиш го нарочно.

Той се ухили, пресегна се и притисна ръката ми.

— Да сключим ли примирие?

— Примирие — съгласих се аз толкова бързо, както когато бяхме деца.

След това си поговорихме и за други неща. За Франция, за Прованс и по-точно за къщите ни там, къщи, които Себастиян ни бе подарил по различно време. Все пак не посмях да му напомня за това. Той се отнасяше непримиримо към мъртвия си баща така, както и когато беше жив. Джак никога не успя да оправдае баща си поради липса на доказателства за вината му, явно нямаше намерение да го стори и сега, когато вече бе твърде късно.

Върнахме се в кабинета за кафето и Джак отново започна да говори за обстоятелствата около смъртта на Себастиян.

Седнал във фотьойла, той започна:

— Полицаите ме накараха да проверя всичко сред неговите неща, в библиотеката, в цялата къща. Нищо ценно не е взето. Доколкото бих могъл да кажа.

— Това означава ли, че вече са се отказали от версията за крадец?

— Не ми казаха нищо.

— Странно — облегнах се на фотьойла и се размислих върху няколкото факта, с които разполагахме. — Когато обядвахме със Себастиян, той спомена, че госпожа Крейн е в отпуск… — спрях и го погледнах.

— Какво искаш да кажеш, Вив?

— Струва ми се малко странно, че Себастиян е отишъл във фермата, когато няма кой да се грижи за него. След като нея я няма. Дори полицаите мислят така, Джак.

— В четвъртък ми каза, че имал да уреди някаква работа. По тона и държанието му останах с впечатлението, че чака с нетърпение да остане сам тук.

— Може и да не е бил сам.

Джак ме стрелна с очи и повдигна вежди.

— Това също е възможно. Може да е довел някого със себе си. Разбира се, че би могло.

— И всичко е свършило така, че най-накрая този някой му е нанесъл телесна повреда — изтъкнах.

— Съвсем вярно.

— Между другото защо с Лусиана внезапно се върнахте в Щатите? Имахте ли някаква специална причина?

— Не сме дошли да убием Себастиян — каза той и ми се усмихна странно жестоко.

— За Бога, не съм искала да кажа нещо подобно. Престани, моля ти се. Знаеш, че шегите ти ме вбесяват. Трябва да пораснеш и да се държиш като голям човек, Джак. Положението е много сериозно.

— Извинявай, Вив. С Лусиана дойдохме за годишното събрание на „Лок Индъстрис“ — обясни Джак тихо и спокойно. — Трябваше да се състои утре. Естествено, че е отложено.

— Надявам се! Както и да е, най-добре да се върна отново към тазсутрешната си мисъл, когато ми съобщи, че Себастиян е мъртъв. Бях сигурна, че е получил сърдечен или мозъчен удар. Да ти кажа истината, дълбоко в себе си все още вярвам, че точно така е станало.

Той не отговори, аз го погледнах изпитателно и попитах:

— А ти?

Вдигна ръка към лицето си и замислено потърка устните и брадичката си.

— Не знам — отвърна. — Следобед бих се съгласил с теб, но сега се колебая. В нищо не съм сигурен.

— Наистина ли смяташ, че е бил нападнат от някого? — настоях.

— Възможно е. Нищо чудно да се е върнал във фермата и да е заварил крадец.

— Преди крадецът да е успял да задигне каквото и да било? Така ли смяташ? Ти самият каза, че няма нищо откраднато.

— Ами картините и предметите на изкуството са си на местата. От друга страна, Себастиян може да е имал нещо друго за крадене, което да е изкушило крадеца.

— Какво например? — намръщих се и поклатих глава. — Не разбирам, Джак.

— Пари в брой. Знаеш, че винаги носеше много пари със себе си. Често съм го предупреждавал за това. Може да е имало и някакви документи.

— Документи? — повторих остро и се взрях в него. — Ако някой краде документи, това прилича на предумишлено убийство, не ти ли се струва? Слушай, едно е крадец да влезе случайно и да търси пари. Но да се промъкне и да открадне документи е съвсем друго нещо. Според мен това предполага, че предварително е знаел за тях.

Джак кимна.

— Тук си права.

— Какво те накара да помислиш, че са се опитали да откраднат документи? Нещо да липсва? Какви документи имаш предвид?

— Да ти кажа право не знам защо си помислих така. Може би защото Себастиян каза, че отива във фермата да работи. Какъвто и да е бил, никога не е лъгал. Ако каже, че отива да прегледа документи, значи е казал истината. Но нямаше документи, по които да си личи, че е работил върху тях…

— А тези, които бяха пръснати в библиотеката? — прекъснах го.

— Пръснатите по пода и бюрото писма бяха най-обикновени. Кореспонденция, сметки, лични бележки от хора. От начина, по който говореше в четвъртък, останах с впечатлението, че ще работи с важни документи. Може би затова си спомних сега за тях — сви рамене. — Не съм ходил в Лоръл Крийк Фарм много отдавна, Вив, така че откъде бих могъл да знам дали нещо не е откраднато? Човекът, който може да установи дали нещо не липсва, поне що се отнася до предметите на изкуството, е госпожа Крейн. Но и тя не би могла да знае дали не липсва някой документ.

— Така е — въздъхнах дълбоко. — Ето че отново се връщаме там, откъдето започнахме.

— Даа… — Джак поклати глава и лицето му отново придоби озадачен израз. После изведнъж изрече забързано: — Слушай, Вив, не съм съгласен с теб. Не смятам, че е умрял от естествена смърт. Според мен е бил убит. Вероятно някой се е промъкнал в къщата. Себастиян го е изненадал. Крадецът е побягнал. Той се е спуснал да го гони, сбили са се. Така Себастиян е бил убит. По невнимание.

— Или пък е бил убит от някого, който е бил с него във фермата — отбелязах аз.

Джак замълча за миг. После бавно и по-замислено от обикновено отбеляза:

— Само правим предположения. По-добре да престанем. До никъде няма да стигнем — прониза ме с поглед и добави: — Трябва да го приемем, Вивиан, няма да знаем точно как е умрял, докато не са готови резултатите от аутопсията.

Кимнах. Бях съгласна с него поне що се отнася до последното изречение.