Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (13)

Тринадесета глава

За пръв път ме доведоха в Шато д'Коз, когато бях седемгодишен. Ако момче на тази възраст може да се влюби в къща, това действително се случи.

По онова време не си давах сметка защо я обичам толкова много. Единственото, което знаех, бе, че там се чувствам у дома. Големината й не ме плашеше. Нито пък великолепието й ме потискаше. В просторните стаи се чувствах свободен, а също и когато се разхождах по поляните или бродех из горите на имението.

Дълбоко в душата си усещах, че мястото ми е тук, в замъка. Тук и завинаги си оставаше моето място. Никога не исках да го напускам. Когато ми се налагаше, ме обземаше тъга в продължение на седмици. Нямах търпение да се върна. Идвахме всяко лято, но и това не беше достатъчно дълго за мен.

Баща ми ми прехвърли замъка и имението малко след като се ожени за Вивиан през 1980 година. Когато ми го съобщи, останах изненадан. Не вярвах, че някога ще се раздели с него. Смятах, че в последната минута ще се откаже. За щастие това не стана.

Замъкът бе омръзнал на Себастиян. Той вече не се интересуваше от лозята и винарната. Но баща ми беше такъв. Бързо се насищаше на всичко. И на съпругите си.

След като се разделиха с Вивиан, двамата с Лусиана тайно започнахме да му викаме Хенри. Кръстихме го на Хенри VIII, който е имал шест жени. Скоро след това променихме името му на Ханк.

Когато бяхме деца, двамата със сестра ми имахме тайни имена за много хора. Вивиан беше ВиВе от Вивиан Велика. Баща ми я смяташе точно за такава. Лусиана обаче не можеше да я понася и затова я наричаше ВиВе. Аз обаче не смятах този прякор за оскърбителен и тайничко се забавлявах.

Природената ми сестра ненавиждаше и майката на Вивиан Антоанет Дилейни. Аз обаче я обичах. Смятах, че беше красива. Косата й беше като слънчева светлина, а зелените й очи — като изумрудите, които баща ми непрекъснато й подаряваше. Имаше светла, бледа кожа. Когато се ядосаше, тя порозовяваше. През лятото върхът на носа й се обсипваше с лунички. Харесваха ми. С тях изглеждаше реална и не толкова неземна.

Антоанет беше мила с мен. Много ме обичаше. Толкова, колкото обичаше и Вивиан. Знаех го, защото тя ми го казваше, повтаряше ми, че ме смята за син, какъвто никога не бе имала.

Не разреших на Лусиана да й даде прякор, освен ако не беше ласкаещ. По този въпрос не отстъпих. Затова зад гърба й не я наричахме с никакви лоши епитети.

Но аз й бях измислил име. Тя беше моята Специална лейди. И наистина беше. Много специална. Тази жена извърши чудеса с мен, напълно преобърна живота ми. Помогна ми да се почувствам пълноценен.

После падна по стълбите на мазето в Лоръл Крийк Фарм. Счупи врата си и умря.

Тогава бях дванайсетгодишен и това ме сломи. Не съм сигурен дали успях да се оправя след смъртта й. Оттогава в душата ми зее празнота. Така и никой не можа да я запълни.

Дванайсетата ми година беше истински ад.

Антоанет умря, а баща ми започна да ми изнася лекции за задълженията. Мое задължение било, докато отсъства, да се грижа за Лусиана. Длъжен съм бил да уча усилено, за да мога да продължа в Екзитър или Йейл. Към задълженията ми влизало да не посрамвам семейството. Задължен съм бил да следвам примера му. Мое задължение било един ден да ръководя „Лок Индъстрис“ и фондацията „Лок“. Винаги ми говореше за задълженията като за нещо възвишено, и то с главна буква.

Бях едва дванайсетгодишен, когато и Сайръс се включи в кампанията.

Винаги когато ходехме в Мейн да го видим, ми се повтаряше едно и също: задължение, задължение, задължение. Никак не е чудно, че намразих тази дума. Реших никога да не изпълнявам задълженията си. Никога. Естествено обаче го правех. Бяха ми промили мозъка като кучето на Павлов. Подчинявах се на волята им и правех каквото желаят. По мой начин.

Наследството, както наричах замъка тогава, ми беше приписано, когато бях само на шестнайсет години и бях изпратен в подготвителното училище на Екзитър. Това е само малка част от огромното ми наследство, тъй като дядо ми и баща ми бяха милиардери.

Понякога си мислех, че замъкът ми е като утешителна награда. Баща ми се ожени за Вивиан — момичето на моите мечти. Винаги съм искал да се оженя за нея. Съвсем естествено бях съсипан, когато се свързаха.

Подозирам, че Себастиян го е усещал. Затова ми подари и замъка, след като плати и данъка за наследствено право.

Щом замъкът стана мой, отивах във Франция винаги когато ни пускаха във ваканция от Екзитър. Много се радвах, че мога да ходя няколко пъти годишно в д'Коз.

През 1980 и 1981 Себастиян и Вивиан прекарваха доста време там. Лазеха ми по нервите. Непрекъснато си гукаха и се ухажваха. Двамата с Лусиана ги кръстихме Влюбените птички.

Влюбените птички бяха заети с купчината боклук, която Себастиян купи за нея в Лурмарен. Започнаха да го преобразяват в къща. Най-накрая я завършиха и я нарекоха „Вийо Мулен“. Според мен това беше неблагоразумие пилеене на пари. Но не казах нищо. Не беше моя работа. Нали все пак сега притежавах замъка — ако не момичето, къщата на мечтите ми.

Така и не успях да проумея с какво тази купчина стари камъни привличаше Себастиян. Било стара мелница, Боже мили! Но аз така и не разбирах баща си. Вече е твърде късно. Мъртъв е и го погребахме преди пет месеца.

Когато на осемнайсетгодишна възраст завърших Екзитър, отидох в Йейл. Точно както трябваше. Изпълнявах задължението си. Следвах стъпките на другите от семейство Лок, които бяха вървели преди мен. Първият бе прапрадядо ми Айън Лайън Лок. Вероятно аз ще бъда последният, тъй като нямам син.

В Йейл изпитвах голяма досада. Пречеше ми да живея живота си. Единственото, което желаех, бе да се пренеса в замъка си в Екс ан Прованс. Учех много неща за лозята и за винарната от Оливие Маркан, който от години се занимаваше с тях. В началото го правеше заради Себастиян, а сега за мен.

На двайсет и една година станах господар на живота си.

След като завърших Йейл, се преместих в замъка за постоянно, където работех рамо до рамо с Оливие. Земята, моята земя страстно ме привличаше.

Освен това бях и дълбоко влюбен.

Щом навърших двайсет и три, се ожених за нея.

Всички смятаха, че е напълно подходяща за мен. Що се отнася до родословно дърво, тя наистина отговаряше на изискванията. Еленор Джарвис Толбът произхождаше от старо богато бостънско семейство, което вече бе останало без пари. Това нямаше значение за мен. Имах предостатъчно и за двама ни — милиони. Бях наследил парите на майка ми.

Еленор беше прекрасна блондинка със светла кожа. Висока и слаба. Изключително чувствена. Преспах с нея още на първата ни среща и така продължихме, докато завърших Йейл.

Сдържаният й и префинен вид контрастираше на огнената й натура. Беше страстна. Вероятно това ме привличаше у нея. Изглеждаше като дама, а имаше поведение на проститутка. Когато бях с нея, винаги бях възбуден и само мислех какво ще правим по-късно. Всъщност единственото, с което се занимавахме, бе да се чукаме. Денем и нощем — винаги когато имахме възможност. Както казват, бях на седмото небе. Не можех да повярвам на късмета си.

Семейството смяташе, че е най-подходящата жена за мен. Аз мислех същото. Сбъркахме. Тя се оказа съвсем неподходяща. Още от самото начало бракът ни не вървеше. Вероятно до известна степен грешката бе моя, тъй като не й обясних колко много означава за мен да се грижа за замъка, за винарната и за имението.

Прекарахме медения си месец в Мароко. Така и не видях как изглежда тази страна. Направих го едва когато я посетих за втори път. Цялото време прекарах в леглото върху Еленор, като се взирах в ясните й синьо-сиви очи или като лежах по гръб, втренчил се в хотелските тавани, докато тя ме яхаше ентусиазирано. Обичаше да се люби по този начин. Приятно й бе да доминира. „Хайде сега аз да те наеба“ — казваше и го правеше. Много пъти.

После се върнахме в замъка. Тогава нещата станаха различни. Нямаше начин да не се променят. В замъка живеех истински живот. Там имах работа. Това бе моето задължение. Но в този случай ценях високо задължението си. Бях свързан със земята и винарната.

Темпото на непрекъснатото чукане трябваше да отслабне. За съжаление Еленор беше като заек. Беше прекалено намусена, когато това не можеше да става непрекъснато или щом на нея й се искаше. Твърдеше, че не я обичам. Смятам, че я обичах, но тя ме изморяваше. Чувствах се изтощен. Имах нужда да си почина от това невъобразимо безсмислено чукане. Не след дълго открих, че почти няма за какво да разговаряме. Почти за нищо.

Като оставим това настрана, тя нямаше представа как се управлява голям замък. Да бъдеш стопанка на такъв голям дом не означаваше нищо за нея. Нито пък проявяваше желание да се научи. Не изпитваше никакъв интерес с какво се занимавах по цял ден. Не участваше с каквото и да било в работата. Година след сватбата ни възникна друг проблем. Хвърли око на баща ми. Непрекъснато ми говореше за него. Присъствието му сякаш я възпламеняваше. Ставаше прекалено оживена, необикновено лекомислена, почти неуправляема. Когато го нямаше, беше унила. Сърдеше се, беше раздразнителна.

Еленор все още желаеше непрекъснато да се любим. Обаче моето влечение към нея бързо намаляваше. Силният й интерес към Себастиян ме накара да си дам ясна сметка. Разбрах, че тя всъщност желае баща ми, а не мен. Или пък и двамата. Това откритие се оказа фатално, направи ме импотентен.

Разведохме се.

Излезе скъпо, но си струваше.

За щастие от тази връзка въпреки сексуалния маратон не останаха деца.

Жаден за наказание, когато бях на двайсет и шест години, се ожених за втората си съпруга.

Запознах се с Жаклин дьо Бросар в Екс ан Прованс.

Беше дъщеря на западнал барон и живееше в съседен замък. Първото, което ме привлече към нея, бе, че животът в замък й бе ясен. Освен това познаваше земята и имаше великолепно тяло. Иначе бе обикновена на вид. Обаче великолепният й френски шик и стил компенсираха до голяма степен другите й недостатъци.

На пръв поглед Жаклин дьо Бросар ми подхождаше великолепно. За повечето неща имахме еднакъв вкус. Допадахме си. Въпреки всичко бракът ни издържа едва година. Тя имаше интереси, които поглъщаха живота й. Единият от тях бе да харчи парите ми. Вторият бе невярност. Поне доколкото знам, втората ми съпруга очевидно не проявяваше желание да спи с баща ми, но с всеки друг мъж, който се изпречеше на пътя й.

Разведохме се.

Зарекох се да не се женя повече. Сега живея в грях.

Любимата ми е англичанка. Казва се Катрин Смайт. Образована е. Умна. Нещо като интелектуалка. Петдесет години по-рано биха я определили за суфражетка. Завършила е Оксфорд. Известна историчка. Специалността й е история, на такива теми пише и изнася лекции.

Според мен изглежда изключително добре. Червенокоса, със зелени очи и бледа кожа.

В някои моменти Катрин ми напомня моята Специална лейди. Както и дъщерята на специалната лейди Вивиан, Катрин е по-възрастна от мен с пет години. Това няма значение. Винаги съм предпочитал по-възрастни жени.

Запознахме се в Париж през август 1994 година. Гостуваше на английски журналист — мой приятел — Дик Викъри. Предположих, че имат връзка. Оказа се, че греша. Просто бяха добри приятели.

За няколко дни станахме много близки. Обичам умни жени. Те ме стимулират. Възбуждат ме. Катрин е много по-добра от някакво безмозъчно момиче, което иска само да се чука. Тя е нещо висше.

Дойде ми на гости за Коледа. Тогава я поканих да остане да живее при мен. Тя се съгласи. Заедно изпратихме старата година и посрещнахме новата. Пихме шампанско от избата на замъка. Вдигахме наздравици и се напихме.

Струваше ми се, че 1995 ще се окаже чудесна година.

Особено след като Катрин беше при мен. За неопределено време.

— Не мога да ти обещая брак — казах й на Коледа.

— Брак ли! — извика тя възмутено. — Кой ти говори за брак? Не и аз. Не изпитвам желание да се свържа законно, с който и да е мъж, в това число и с присъстващия. Обичам независимостта си. Не желая да я изгубя.

Ето това беше.

Най-после срещнах някого, с когото се разбирах.

Седем месеца след първата ни среща тази умна жена продължава да ме очарова. Очевидно тя изпитва същото към мен.

Отдалечих се от дърветата. Започнах да крача към замъка, който се издигаше в далечината — огромна каменна постройка.

В това февруарско утро множеството прозорци леко проблясваха. На фона на мъгливото небе покривът и куличките, покрити със сиви плочи, бяха като тъмно петно.

Спрях, погледнах към замъка през просторната зелена поляна, която всъщност беше градината, а зад нея започваше широката каменна тераса на замъка.

Това бе идеалното място, откъдето по всяко време на деня бе най-добре да се наблюдава тази сграда от осемнайсети век. Тази сутрин тя изглеждаше великолепно на меката светлина, докато мъглата се вдигаше от поляната.

Бях щастлив, като знаех, че е моя.

Погледнах часовника си. Беше почти девет часът. Време за закуска с Катрин.

Открих я в библиотеката. Работеше там от седем часа.

— Чудесен си — каза, като вдигна очи при влизането ми. — Носиш ми закуска, нали? Така ме разглезваш.

— Утре е твой ред — оставих големия дървен поднос върху масичката пред огъня и седнах.

След малко тя дойде при мен. Пиехме кафе с мляко от големи чаши и ядяхме топли, току-що опечени кроасани, намазани с масло и домашен конфитюр от малини.

— Джак, унищожителни са.

— Всеки ден го казваш.

— Три минути в устата, шест месеца на ханша — промърмори тя, като поклати глава. — Утре вече трябва да мина на диета.

— Харесвам те такава.

— Напълнях, откакто живея с теб, Джак.

— Искаш да ме напуснеш ли?

— Не, естествено, че не, глупчо — отвърна бързо с обич. Смееше се, докато говореше. — На това място не мога да устоя.

— Мислех, че на мен.

— Така е. На теб и на замъка. Джак, в една от старите книги, които намерих, открих нещо забележително. Мисля, че знам откъде идва името на Шато д'Коз.

Зачаках нащрек. Името на замъка винаги бе озадачавало Себастиян. Оливие Маркан не бе в състояние да хвърли никаква светлина върху него. Нито пък някой от старите служители, работили тук с години. Оставаше си пълна мистерия.

— Хайде, говори — подканих я. — Разкажи ми, Катрин.

— Както ти споменах, книгата е стара. В нея има портрети на трийсетина известни хора от петнайсети, шестнайсети и седемнайсети век. Странен е начинът, по който са изписани тези периоди, споменати в книгата…

— Какво искаш да кажеш „странен“? — прекъснах я.

— Например Рабле е изписан Рабл, Бъкингам като херцога е Букинкан. Кралицата на Испания е Ла Рен Деспан, вместо Деспан. А шотландската кралица, която по правило трябва да бъде Ла Рен д'Екоз, се явява като Ла Рене дьо Коз. По тази причина смятам, че Д'Коз — името на замъка, е вместо дьо Коз и има някаква връзка с Шотландия.

Втренчих се в нея.

— Много странно. Необикновено съвпадение. Ако излезеш права, Малкълм Лайън Лок — основателят на династията, е бил шотландец. В книгата споменава ли се моят замък?

— Не. Както ти казах — това е книга със снимки и представя различни картини на… да речем, на големците по онова време. Рабле писателят, херцог Бъкингам, Мария Стюарт и тъй нататък. Много интересно е написано и името на Мария Стюарт.

— Продължавай да се ровиш. Може да откриеш нещо, което да има връзка с Шотландия. Да не би да е била тук?

Катрин поклати глава.

— Съмнявам се. Като дете е живяла главно в долината на Лоара. След като се е омъжила за дофина на Франция, се е преместила в легендарния Шенонсо — дома на краля. Били са заедно с Анри II, с любовницата му Диан дьо Поатие, със съпругата му Катрин дьо Медичи и сина им Франсис II, който е бил всъщност дофинът. Тогава обикновено я наричали петит Ренет д'Екос — малката кралица на Шотландия. Какъв тъжен край е имала и такава ужасна смърт. Обезглавили са я.

Звънът на телефона до лакътя на Катрин ни прекъсна. Тя се пресегна, вдигна слушалката и каза:

— Замък Д'Коз. Бонжур.

Последва известно мълчание и тогава Катрин продължи:

— Здрасти, Вивиан, как си?