Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (23)

Двадесет и трета глава

— Когато Вивиан спомена, че баща ти смятал да се ожени тази година, се изненадах много — каза Мадж Хичънс по време на обяда ни и ме изгледа напрегнато. — Не знаех, че има подобни планове. А ти, Лусиана?

Взирах се в нея, без да мога да й отговоря. Занемях, когато го чух.

— Разбирам, че и ти не знаеш за такова нещо — продължи Мадж. — Изглеждаш толкова изненадана, колкото и аз, когато ми го съобщи.

— За коя, по дяволите, е щял да се жени? — успях да изрека.

— Вивиан не знае името й. Затова попита мен.

— Вивиан е смятала, че ти ще знаеш, тъй като непрекъснато пътуваше със Себастиян и прекарваше много време с него — отбелязах.

— Да. Но не съм чувала за годеница. Всъщност никой във фондацията не знае подобно нещо.

— А тя откъде е научила? — докато задавах въпроса, си дадох сметка колко е глупаво от моя страна да питам подобно нещо. Той винаги й се е доверявал.

— Себастиян й казал.

— Значи не е съобщил името на жената, Мадж — поклатих глава. — Типично за него. Сигурно й е казал още нещо, а?

— Да. Обяснил й, че е лекарка, занимавала се с научна работа. Така поне разбрах. Споменал също, че живее и работи в Африка.

— Защо Вивиан проявява интерес към нея сега, след смъртта на татко?

— Пише очерк за Себастиян и иска да направи интервю с нея.

— Разбирам — усмихнах се леко. — Е, поне няма да се безпокоим относно тона и съдържанието на очерка, скъпа Мадж. След като е от Вивиан, сигурно ще бъде положителен.

— Напълно съм сигурна.

— За кой вестник го пише? Каза ли ти?

— Да. За притурката на лондонския „Сънди Таймс“, Както ти споменах и преди, тя беше в Ню Йорк за няколко седмици и разговаря с хора от „Лок Индъстрис“ и от фондацията. Доколкото разбрах, всички са казали хубави неща за Себастиян. Защо да не го направят? Той беше изключителен човек и подчинените и колегите му винаги му се възхищаваха. И продължават. Смятам, че темата на Вивиан за очерка е много точна.

— Каква е тя? — полюбопитствах.

— Идеята й е, че той беше последният голям филантроп на света.

— Последният голям филантроп — повторих. — Заглавието не е лошо, съвсем не е. И е много сполучливо.

— Баща ти беше велик човек, Лусиана. През осемнайсетте години, през които го познавах, не е имало ден, в който да не му се възхищавам. Той печелеше само със силата на личността си, притежаваше неизчерпаема енергия. Не познавам друг тъй убедителен мъж, с толкова силна воля. Беше забележителен в много отношения, имаше и състрадателно сърце.

— Да, права си — съгласих се. — Самата аз винаги съм вярвала, че той би могъл да постигне всичко, каквото пожелае, дори и да не бе роден в това семейство. Беше изключителен, жънеше успехи навсякъде.

— Той действително притежаваше изключителен дух — отбеляза Мадж. — Това му помагаше много, когато преговаряше с правителства на страни от Третия свят. Те го гледаха със страхопочитание, прекланяха му се и в края на краищата той ги заставяше да мислят като него. А това ме навежда на друга мисъл, Лусиана.

— Каква, Мадж?

— Въпреки че сега Джак управлява фондацията и средствата й както баща ти преди, той не пътува никъде. Чудя се дали не би могла да му повлияеш в края на годината да дойде в Африка заедно с мен.

— Ти май се шегуваш! Той няма да ме послуша, Мадж! Нито пък когото и да е. Нали и двамата сме израснали край тебе, знаеш, че е много упорит — поклатих глава и довърших. — Боя се, че няма да дойде в Африка.

— Трябва да го убедим, Лусиана.

Засмях се глухо.

— Може да опитаме, но едва ли ще успеем. Той не би се откъснал от лозята си — отпих глътка вода и продължих: — Мадж, мисля, че трябва да поръчаме.

— Разбира се — изгледа ме продължително и после отбеляза: — Радвам се, че си понапълняла. Беше прекалено слаба.

Усмихнах й се.

— Знам. Изведнъж апетитът ми се върна.

Като поръчахме, аз отново се върнах на въпроса за Джак и работата му във фондацията.

— Мадж, Джак няма нищо против да дава парите — започнах да й обяснявам. — Не е стиснат, освен това знае, че отиват за нуждаещи се хора. Обаче не желае да се ангажира лично с благотворителна дейност. Той не може като Себастиян да работи с хората. Просто не знае как.

— Мога да му помогна — започна Мадж, но спря и сви устни. — Знаеш ли, винаги съм мислила, че Джак не желае да живее в сянката на баща ви. Може би проблемът е в това.

— Вероятно — съгласих се. — Той прави всичко възможно да не прилича на Себастиян.

— Така е — Мадж ме изгледа напрегнато и попита: — Смяташ ли, че Себастиян действително е бил сгоден?

— Възможно е — свих рамене. — Но не е споделил с мене.

— С никого, освен с Вивиан. Ако е вярно, защо го е пазил в тайна?

— Възможно е да не го е криел — изрекох замислено. — Може да е работила на някое затънтено място. Нали знаеш какъв беше, пътуваше къде ли не. Никога не съм имала точна представа къде ходи, а ти?

— Не непрекъснато, понякога двамата с него пътувахме из Африка или пък на различни места по света. Но все пак си остава загадка, нали? Между другото смятам, че трябва да те предупредя… Вивиан има намерение да дойде в Лондон, за да говори с теб, Лусиана, заради очерка.

Аз едва кимнах.

В този момент дойде келнерът и донесе първото, така приключихме темата за Вивиан. За моя изненада, оказа се, че съм гладна. Дори докато ми сервираха, усетих как устата ми се изпълни със слюнка. За пръв път от години си бях поръчала консервирани скариди от залива Морком и нямах търпение да ги опитам.

— Добър апетит — пожелах на Мадж, взех тънка филийка черен хляб, намазана с масло, отчупих парченце и с удоволствие върху нея набодох скарида. За пръв път ги опитах през 1979, когато Себастиян често ни водеше в „Клариджис“ на обяд, а понякога и на вечеря. Преди години се бях отказала от скаридите, защото бяха консервирани в чисто масло, но днес спокойно можех да им се насладя, след като се стремях да напълнея.

— Надявам се, че ще имам възможност да видя Джералд — подхвърли Мадж, докато набождаше колчестърска стрида.

— Довечера се връща от Хонконг. Искаш ли в неделя да вечеряме някъде в провинцията?

— Прекрасно, Лусиана, благодаря ти. Той е такъв чудесен човек, беше много мила с мен и ме успокояваше на заупокойната служба в Ню Йорк.

— Такъв е Джералд, той все още съжалява, че не успя да дойде на погребението на Себастиян в Кънектикът, но тогава бяха оперирали баща му и не можеше да го остави — обясних й.

— Разказа ми и напълно го разбрах.

— Искаш ли да вземеш Мелани със себе си? — попитах и й се усмихнах. — Или смяташ, че ще й бъде скучно?

— Естествено, че няма да скучае. Сигурна съм, че ще бъде много доволна. Благодаря ти за поканата.

— Как й върви в Кралската академия по изкуствата?

— Много добре. Доволна е — отвърна Мадж и през следващите няколко минути продължи да разказва за дъщеря си.

Докато слушах старата приятелка на семейството, аз я наблюдавах. Мадж започна да работи като административен помощник на татко на четирийсет и две годишна възраст, когато Мелани беше само на две годинки. Осемнайсет години по-късно тя не изглежда много по-различно от тогава. Косата й образува шпиц по средата на челото и все още е черна като катран, сърцевидното й лице е гладко и няма бръчки. На шейсет изглежда много по-млада за възрастта си.

— Защо ме гледаш така, Лус? — попита тя и ме изгледа с леко наклонена глава. — Да не би да ми има нещо?

— Много невъзпитано от моя страна, извинявай. Всъщност ти се възхищавах, Мадж, мислех си колко добре изглеждаш… също както първия ден, когато те видях, тогава бях на десет години.

— С добра дума много ще постигнеш — отвърна тя и се засмя. — Чувствам се чудесно.

— Себастиян винаги е казвал, че си много способна, най-способният човек, когото познава. Дори ми го спомена последния път, когато бях при него в Ню Йорк… малко преди да умре.

Жената се взря в мен, а после най-неочаквано каза:

— Той много ми липсва, Лус — хубавите й сиви очи се насълзиха и тя се прокашля няколко пъти.

Пресегнах се и стиснах ръката й.

— Знам. На мен също.

Настъпи мълчание. Щом се успокои, тя ме изгледа продължително и тихо изрече:

— Много мисля за самоубийството му. Не разбирам защо го е направил. Мъча се да открия някаква причина.

— Може и да няма, Мадж — отвърнах и пак стиснах ръката й. — Поне не и такава, за която бихме се досетили.