Барбара Делински
Повече от приятели (1)

Пролог

Майкъл Максуел вдигна видеокамерата, облегна се на парапета и с видимо удоволствие засне панорама на океана, после насочи обектива към скалистата пътека към къщата.

Пусна мутиращия си глас с октава по-ниско:

— Първи май 1992 година. Остров Сътърс, щата Мейн. В този знаменателен следобед, когато за десети и последен за сезона път се готви на открито, с мен са семействата Поуп и Максуел — Поупуел накратко; тук — на предната тераса на общата вила — са се събрали всички.

— Десети — прозвуча като ехо откъм люлката зад него. — Просто да не повярваш.

— Трудно наистина — додаде друг глас — този път мъжки, последва го още един, но преди това се чу сумтене.

— На мен пък не ми е чудно. Току-що пресметнах колко средства са нужни да подновим покрива, и шахтата. Къщата направо се разпада.

— Но ние я обичаме — възкликна Ани Поуп. — Нали, Теки?

— Права си — подкрепи я Теки, намигайки на Майкъл, докато окото на камерата обхождаше групата.

Майкъл взе на фокус голямата дървена люлка и продължи с дебел глас:

— Тук са родителите Поупуел. От ляво на дясно са Джейди Максуел, сложил ръка върху гърба на най-близкия си приятел Сам Поуп. Съпругата на Сам — Ани — е седнела в скута на мъжа си, обвила коленете си с ръце и е опряла босите си крака на най-добрата си приятелка Теки. Всички са по тениски и шорти, сякаш са в някаква старомодна забавачница.

— Ей ти — възрази Теки.

— Поостарели сме — обади се Джейди. Сам го стрелна и той добави: — Не те виждам как ще прескочиш сухия док, за да се качиш на Китоловеца.

— Джон твърди, че ще го направи.

— Уморен си.

— Е, не отсякохме ли тази сутрин едно дърво?

— Преди десет години щяхме да го отсечем и нямаше да ни се отрази ни най-малко.

— Преди десет години нямахме общо пет деца, да ни помагат да вършим останалата работа.

Теки въздъхна.

— Преди десет години бяхме тридесетгодишни. Сам, свикни с мисълта, че остаряваме.

— Не и аз — възрази Сам. Мръдна мустак и прегърна Ани. — Навлизам в най-добрата си възраст. Нали, слънчице? — Отвори уста и смукна лекичко меката част на ухото й.

— Страхотно, Сам — одобри Майкъл. Помисли си какво ли би казала Кари Свенсон, ако й направи същото. Сигурно ще го нарече извратен. Какво ли знае Кари Свенсон за целувките?

— Внимавай, всичко забелязва — обърна се Джейди към Сам. — Ако стане женкар, ти ще си виновен.

— Женкар — долетя развеселен глас от ъгъла на терасата. Майкъл завъртя камерата и хвана сестра си Джейна, избухнала в смях. — Никога няма да стане женкар.

— Защо? — попита Майкъл леко обиден. Наистина, изявяваше се по-скоро като кинематографист, отколкото като репортер, който прави разследвания, но дълбокото му намерение бе да стане прочут.

Зоуи Поуп, свита в ъгъла при Джейна, се обади:

— Защото си твърде добър.

— Но мога да бъда и лош. — Решил да ги хване в едър план, той пристъпваше към момичетата. — Ще ви разкажа например как Джейна Максуел фъсна от три часа по кормуване.

— Майкъл!

— Вярно ли е, Джейна? — обади се Теки.

Но Майкъл продължи с нещо още по-добро:

— Ще подшушна на Джош Вакаро, че цяла вечер телефонната линия е заета не защото Джейна си бъбри със Зоуи, а защото разговаря с Дани Стоклан и Доуг Смит.

— Само посмей — предупреди го Джейна.

— Разбира се, че няма да посмее — увери я Зоуи. Тя действаше на Джейна така успокоително, както Ани — на Теки. Приличаше на майка си: имаше финеса на Ани и същата къса, руса вълниста коса, докато Джейна бе тъмнокоса и екзотична като Теки.

Сам щракна с пръсти.

— Ела насам, Майкъл — Майкъл отмести обектива и бавно се обърна към родителите. — Да обаждаш сестрите си е все едно да ругаеш. Истинските мъже не го правят. Разбра ли?

— Разбрах — съгласи се Майкъл, защото Сам му бе добър приятел и не искаше да спори с него. Не всяко дете има по един Сам в живота си. Беше му като баща, но не му се караше. Освен това беше страхотен атлет. Майкъл не би станал и наполовина толкова добър баскетболист, ако Сам не го тренираше.

Но щеше да играе баскетбол наесен в града, а не на връх Първи май на остров Сътърс.

— Кога ще играем волейбол? — попита той Сам иззад камерата.

— Да събера малко сили.

Джейди погледна часовника си.

— Докато ги събереш, ще стане време за тръгване. Уговорих лодката да ни вземе в пет часа. А имаме да готвим и да почистим…

— Пилето! — извика Ани. — Съвсем го забравих! В печката е. Да не е изгоряло… — понечи да стане, но Сам стегна прегръдката си, а Теки сложи ръка на рамото й и се надигна от люлката.

— Аз ще отида да го видя. Ти остани при Сам.

— Сам, пусни ме. Заклех се да помагам. Теки готви почти цяла седмица. Не е честно и тя е на почивка.

Но Сам не отпускаше ръце, а Теки й се усмихна насърчително.

— Чувствам се в стихията си — успокои я тя. Вратата изскърца и се затвори.

Докато Теки изчезваше Майкъл остана с насочена към вратата камера. Обичаше да снима майка си. Беше необикновена. Бе облякла неоновозелени тениска и шорти, а косата — привързала на висока опашка с лилава панделка, в тон със зигзагообразните й обици. В сравнение с майките на приятелите му, тя беше най-добрата — не само защото му се бе паднала, или защото готвеше чудесно. С нея беше весело.

Отново започна с баритоновия си глас.

— Пред нас е Теодора Максуел, която е поела нещата в свои ръце. Храни гладните, гледа болните, тича до къде ли не за крем против пъпки или пък за черни шорти. Кажи, Ани — обърна се той с въпроса, който самата Ани си задаваше: — Какво щеше да правиш без нея през всичките тези години?

Ани се усмихна към обектива, без следа от угризение:

— Никога нямаше да стана професор, а ти нямаше да бъдеш роден.

Сам погледна Джейди:

— Какво ще кажеш за тези думи по адрес на жена ти?

— Не е зле — Джейди стана от люлката. Отиде до парапета на терасата и погледна надолу по лекия склон към пристана. — Хей, вие там! Трябва да ни помогнете да затворим къщата.

Майкъл пристъпи към него и насочи камерата към Джонатан и Лий, усамотили се в далечния край на пристана. Лий, в желанието си да улови последните слънчеви лъчи, се бе проснала по бикини върху износените скари. Джон се бе прилепил до нея, с гръб към къщата. Насочвайки обектива към тях, Майкъл улови движение на ръка и бавно обобщи с дебел глас:

— Истински ден за мъжете Поуп: езикът на Сам — върху ухото на Ани, а ръката на Джон — в сутиена на Лий. Добре, че наоколо няма деца. Щяха да се шокират.

— Боже мой, Джон! — Джейди забърза към пристана. — Посягаш на дъщеря ми. Бъди по-дискретен.

От ъгъла се дочу смехът на Джейна.

— Но те са дискретни.

Джейди стрелна Сам.

— Какво прави синът ти там?

Сам се бе опънал на люлката до Ани.

— Спокойно, Джейди. Те са си наред.

— Говорил ли си напоследък с него?

— Не прави нищо по-различно от теб на неговите години.

— На негова възраст не съм правил нищо.

Майкъл спря да снима.

— Нищо ли? На седемнадесет?

— Целувах момичетата — уведоми го Джейди.

— Само толкова?

— Само толкова!

— Горкият.

— Какво означава горкият?

Означаваше, че Майкъл не си представяше как през идните четири години само ще се целува.

— Какво означава горкият! — повтори Джейди.

— Нищо — Майкъл вдигна визьора, включи на запис и продължи: — Джонатан Поуп си е взел бележка. Вече и двете му ръце се виждат ясно — изведнъж гласът на момчето прозвуча развълнувано: — Ау, татко, погледни онази лодка — хвана с визьора влязлата в полезрението му шхуна — Четиримачтова е.

— Не изглежда зле.

— Страхотна е.

— Няма да ти се стори чак толкова страхотна, ако морето се разбушува. Направо ще ти е неприятно. А на нас ни е удобно и сме в безопасност.

— Да, но не можем да идем, където ходят те.

— И Китоловеца ходи на много места.

— Но не е като с шхуна.

— Китоловеца е по-надежден.

— Покъртително! — възкликна Майкъл. — С Китоловеца не можем да отидем на нито едно хубаво място. Аз искам да пътувам — как ще си създаде име един кинематографист, ако се ограничава само с остров Сътърс или с Констанс, където живеят семейства Поупуел, или с Бостън, където работят Джейди и Сам. Няма да си създаде име, ако снима само събитията вкъщи, училищни пиеси, или… — даже не го интересуваше дали вече е получил награда — документални филми за един ден от такъв обикновен живот. Майкъл искаше да снима важни неща. Имаше намерение да обиколи планетата, преди да е навършил двадесет години.

— Затова обърни поглед към международното право — посъветва го Джейди. — Възможностите в тази област се увеличават. Докато работиш, ще пътуваш.

— Няма да се занимавам с право — заяви Майкъл.

— Защо? — поинтересува се Джейди.

Майкъл продължи да снима шхуната — беше една от най-страхотните, които беше виждал.

— Ще ми омръзне.

— На мен не ми омръзва.

— Ти си друго.

— На Сам омръзва ли му?

— И Сам е друго — Майкъл трябваше да признае, че в сравнение с общото законодателство и делата за недвижими имоти, с които се занимаваше Джейди, съдопроизводството на Сам беше по-интересно. Но все пак Майкъл не се виждаше седнал в някоя канцелария от осем сутрин до осем вечер.

— Дядо ти се надява на трето поколение Максуел във фирмата — напомни Джейди.

— Чудесно. Нека Джейна следва право. Тя е родена за адвокат.

Джейди млъкна. Известно време Майкъл усещаше погледа му. После в гласа му прозвуча недоумение:

— Какво виждаш там?

— Небе. Море. Лодка — Майкъл направи пауза. — Нови неща. Различни. Нашият живот е твърде предсказуем.

— Така говорят само деца на твоите години. Твърде си млад, за да проумееш цената на стабилността.

— Искам приключения.

— Съвсем типично за възрастта ти.

Майкъл не отговори. Ако знаеше нещо за баща си, то бе, че Джейди не променя мнението си. Всъщност не беше толкова лошо, нали има майка си на своя страна. Теки го поддържаше във всичко, което иска да прави. Тя е спокойна. Приятелка му е. Представи си майките на своите съученици и благодари на късмета си, че я има.