Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (9)

Девета глава

Когато се връщам в Прованс, винаги ме обзема вълнение и възбуда и днешният ден не беше изключение. Едва се сдържах, докато седях на задната седалка в колата. Шофьорът бе поел към Лурмарен, Ванклюз и „Вийо Мулен“. Нямах търпение да стигнем.

Сутринта пристигнах в Париж от Ню Йорк, взех самолета за Марсилия, а там шофьорът от компанията за таксита, която използвах, ме чакаше на летището.

Той се казваше Мишел и го познавах от няколко години. Беше приятен, разговорлив и услужлив провансалец, който бе изключително добре информиран за целия район. На него можеше да се разчита за точна информация относно близките градчета, села, замъци и църкви, антиквариати, магазини и ресторанти. Даваше сведенията едва когато го попита човек. Това бе една от причините, поради които го харесвах като шофьор — никога не се държеше прекалено фамилиарно, нито пък беше много бъбрив, не се натрапваше. Предпочитах да мълча, да си почивам и да размислям, докато ме карат. Нямам желание непрекъснато да поддържам разговор.

Погледнах през прозореца на колата и си казах, че пейзажът в слънчевия мек октомврийски следобед е изключителен. Сякаш светлината на Прованс, за която много се говореше, му придаваше допълнително сияние, то се забелязваше през цялата година и от векове бе привличало художници.

Тук идват да рисуват безброй художници, примамват ги невероятната светлина и живите цветове на земята… теракотата се слива в прегоряла охра и няколко нюанса на кафяво, ръждиво, преминаващо в златисто, цвят на кайсия и круша, яркооранжево, лимоненожълто и всички нюанси на зеленото. Това са цветовете под безоблачното, синьо небе.

Винсент ван Гог е използвал точно тези ярки цветове върху платната си, натежали от няколко пласта боя върху грубо платно. Така е сътворил първите ярки картини на деветнайсети век, като е обезсмъртил пейзажа на Прованс, а също и себе си.

По едно време Себастиян колекционираше произведения на импресионистите. Той обичаше творбите на Ван Гог, притежаваше няколко негови картини, а сега щяха да се паднат на Джак или на Лусиана. Чудех се на кого от двамата ги е завещал и след това реших, че сигурно Джак щеше да ги наследи.

Пътят навлизаше навътре в сушата и не след дълго заобиколихме града Екс ан Прованс, който познавах добре след много ваканции, прекарани в Шато д'Коз. Не се и съмнявах, че другата седмица Джак щеше да се върне. Изведнъж установих, че нямам желание да се виждам с него. Достатъчно си общувахме в Америка.

Този следобед по пътищата почти не срещнахме други коли и напредвахме бързо. Скоро оставихме Буш дьо Рон зад себе си и навлязохме във Ванклюз. Тъкмо тази част на Прованс харесвам най-много, тук живях през последните четиринайсет години с двамата си съпрузи.

Едно от нещата, които много ми допадат, е разнообразният пейзаж. Овощни градини, лозя, маслинови горички отстъпват на равни поля, хълмисти възвишения и планинската верига Люберон. Близо до село Лурмарен, където живея, цветовете се запазват почти през цялата година. Може би се дължи на огромното разнообразие от дървета, диви цветя и плодове, които растат, облагодетелствани от най-дългото лято във Франция.

Разбира се, съществуват и други привлекателни страни. Селото е очарователно и живописно. Познато е като столица на Люберон. Смяташе се и за нещо като културна столица на областта Ванклюз. Много художници, музиканти и писатели като мен населяват селото и околността. Някога тук е живял и големият френски писател Албер Камю, който е и погребан тук. Музикални фестивали, концерти и художествени изложби се уреждат през цялата година.

Докато приближавахме към Лурмарен, отворих прозореца на колата. Навлезе топлият сладък въздух, носещ със себе си смесения мирис на диви цветя, розмарин, плодове, лавандула и бор — познати ухания, които обичам и които винаги ме карат да се чувствам у дома.

Движехме се през открита селска местност, беше пълно с овощни градини, лозя, маслинови горички и моите лавандулови поля, които се простираха почти до самата мелница.

— Ето! Гледайте, мадам Трент! — възкликна неочаквано Мишел и наруши тишината.

Намали скоростта и точно пред нас на фона на бледосиньото небе се очертаваше силуетът на средновековното село, кацнало на хълма.

— Хубаво е да се прибере вкъщи човек, Мишел — казах и се развълнувах още повече, когато той отби по тесния прашен път, по който пътувахме, и поехме по дългата алея, водеща към „Вийо Мулен“. Величествени кипариси като снажни тъмнозелени часови растяха от двете страни на алеята чак до павирания двор пред къщата.

Късните следобедни слънчеви лъчи се процеждаха на петна върху древните камъни на мелницата, строена през шестнайсети век, и сякаш с четчици златисто ги докосваха тук-там. Многото прозорци блестяха на топлата светлина, в двора в големи тенекии от маслини растяха весели цветя.

Тежката дъбова врата се отвори и докато колата спираше пред къщата, Филис и Ален Дьобрюл — семейството, което работи за мен, се втурнаха да ме посрещнат.

Фил — натурализирана англичанка, омъжена за провансалец, ми се усмихна сърдечно, прегърна ме и каза:

— Добре дошли вкъщи, госпожо Трент.

— Здравей, Фил, наистина не можеш да си представиш колко се радвам, че се върнах.

— Мисля, че мога — отвърна тя.

Ален разтърси ръката ми, усмихна се широко и ми каза, че са се затъжили за мен, после се обърна към Мишел, който изнасяше куфарите ми от багажника, и му заговори бързо на френски.

— Да, разбира се — отвърна той. — Много благодаря. Погледна ме и добави: — Ален ме покани в кухнята на кафе.

— Да, знам — отвърнах. — Преди да си тръгнеш, отбий се при мен.

— Добре, мадам. Мерси.

Едва бях успяла да си поема дъх и телефонът започна да звъни. Стори ми се, че цял Лурмарен вече знае, че съм се върнала от Ню Йорк. Явно селото имаше своя собствена съобщителна система.

Когато вдигнах слушалката, за кой ли път в разстояние на десет минути и доста остро изрекох „Ало?“, открих, че е моята близка приятелка Мари-Лор.

— Обаждам ти се само за да ти кажа „здравей“, Вивиан — обясни ми и веднага ме попита загрижено: — Нещо да се е случило?

— Не, разбира се, че не. Защо?

— Ами, гласът ти звучи като… уплашено.

— Всичко е наред, нищо ми няма.

— Надявам се, че пътуването е минало добре.

— Да, Мари-Лор, мина леко, след толкова години вече съм свикнала. Повярвай ми, явно целият град знае, че съм се върнала… Няколко души ми се обадиха вече. Сигурно аз съм голямото събитие на деня.

Чух я да се смее сърдечно.

— Да, мила, така е. Когато рано сутринта бях в хлебарницата, мадам Крето ми каза. На нея Фил й съобщила, че трябва да се върнеш около пет часа следобед. Дано да не се обаждам в неподходящо време.

— Не, не, много се радвам да те чуя. Все пак трябва да призная, че продължавам да се изненадвам от съобщителната система в селото. Нещо като телеграфа в джунглите на Африка.

— Описваш ни по уникален начин — възкликна тя. — Известно ти е обаче колко обичат да клюкарстват местните хора, да се месят в чужди работи, това им е в характера. Не го правят от лошо сърце. Радвам се, че се върна. Наистина ми липсваше.

— Ти също ми липсваше Мари-Лор. Как е Александър? А момичетата?

— Всички сме добре, Вивиан — поколеба се за миг, а после изрече тихо и съчувствено: — Искам да ти кажа колко съжалявам за Себастиян. Такава загуба за теб. Надявам се, че не си страдала много.

— Мъчно ми беше, разбира се, това е съвсем естествено. В известен смисъл чувствам сякаш някаква врата се е захлопнала за един период от живота ми, който много ценя — изрекох тихо и седнах на един стол, доволна да си поприказвам с нея няколко минути. — Знаеш, че напоследък не се виждахме често, защото той непрекъснато пътуваше, но редовно ми се обаждаше по телефона. Смъртта му ми подейства като шок. Никога не съм го очаквала, Мари-Лор.

— Как да го очакваш? Той не беше възрастен и винаги ми е изглеждал съвсем здрав.

— Така е, мисля, че ще се успокоя малко, когато науча от какво е умрял. За съжаление, Джак още не е получил от полицията доклада с резултата от аутопсията.

— Така ли, аз пък смятах, че вече всичко ви е известно — отбеляза тя с изненада в гласа. След това додаде бързо: — Във вестниците тук не писаха нищо повече. Преди няколко дни беше пълно с какви ли не истории. Френската преса представи обстоятелствата около смъртта му като много загадъчни.

— Също и вестниците в Ню Йорк. Какво да направим… Но да ти кажа честно, смъртта му поражда много въпроси. Радвам се, че най-после се откъснах от толкова много тревоги. Естествено, трябваше да остана за службата в „Сейнт Джон“, за мен беше важно да присъствам.

— Как мина?

— Църквата беше препълнена. Имаше много големци от нашето и чужди правителства. Присъстваха представители от ООН, президенти на благотворителни организации, всъщност хора от целия свят. Известни и не чак толкова. Бях удовлетворена, че толкова много хора дойдоха, за да изразят последната си почит към него. Но щом свърши, се измъкнах, взех си багажа и отидох право на летище „Кенеди“. Нямах търпение да се върна към нормалния живот.

— Аз пък нямам търпение да те видя. Можеш ли да дойдеш на вечеря в събота? Ще бъдем само ние, семейството. Вероятно би искала да доведеш и Кит?

— Благодаря, с удоволствие ще дойда, а него ще го попитам по-късно. Знам, че е много зает да рисува, иска да завърши последното си платно за изложбата другия месец. Още не съм му се обадила. Нямах възможност.

— Ако той не може, ела сама, но съм сигурна, че и той ще дойде. Уверена съм — заяви Мари-Лор — неизлечимата романтичка. — Ами това е, Вивиан. Заровила съм се в документи за изложбата на антични предмети следващия уикенд.

— Аз пък трябва да разопаковам багажа си. Ще се видим в събота, мила. А, по кое време?

— Около седем. Чао.

— Дочуване, Мари-Лор.

И двете затворихме, а аз тръгнах да намеря Фил.

Излязох от спалнята си в едно от новите крила и се отправих по коридора, който свързваше тази нова част с оригиналната постройка. Старата мелница бе построена изцяло от големи камъни различни по цвят — от пясъчни и златисти тонове до бледорозови и тъмносиви. Те бяха подредени по начина, по който са строили през шестнайсети век.

През 1567 година, или горе-долу по онова време, вътрешността на мелницата представлявала централно пространство, състоящо се от четири големи стаи, които бяхме превърнали в място за живеене. Когато Себастиян купи мелницата за мен, те не бяха повредени — имаха нужда само от някои поправки по стените и тавана. Това били помещенията, където складирали и пресовали маслините между огромни кръгли камъни. Просторни ниши, някои от които високи десетина метра, разделяха тези обширни пространства едно от друго и засилваха усещането за импозантност.

Когато влязохме във владение на имота, няколко по-малки стаи, образуващи външната част на оригиналната постройка, бяха почти порутени. Наложи се да бъдат възстановени и после ги превърнахме в килери и пералня.

Покрихме пода във всички помещения с нови теракотени плочи, поставихме нови прозорци, врати и допълнителни греди, за да укрепим таваните. Себастиян настояваше за ремонта да използваме стар дървен материал и камък, който събрахме от руините около постройката, други купихме от местни строители. Избирахме само онези плочи и материали, които изглеждаха стари. Така сега бе невъзможно да се отличат новите от старите.

Коридорът завършваше с три стъпала, водещи към кухнята, която бе в централната част на мелницата. Кухнята се сливаше с трапезарията, всекидневната и библиотеката. Макар че бе оборудвана с най-модерни уреди, постигнали бяхме топлота и селска простота с гредите на тавана, със стените, изградени от камък, и пода, покрит с теракота. Веселият провансалски дух се допълваше от много кошници, медни тенджери и тигани, изсушени подправки, наденици и парчета сирене, закачени по гредите.

Имаше огромно огнище, до което стоеше голям кош за дърва, поставка с лъснати месингови принадлежности за камината, отстрани стояха свещници от ковано желязо, високи почти метър и половина, с дебели свещи.

Пред огнището беше старата френска селска маса, заобиколена от столове с дървени облегалки.

Седнах на един от тях.

Фил стоеше близо до печката и ме изгледа, докато сядах.

— Когато бърза човек, водата бавно завира — отбеляза и кимна към печката. — Ще ви направя чай. Канех се да ви го донеса в спалнята.

— Благодаря ти, Фил, тук ще го изпия. А после, ако нямаш нищо против, ще те помоля да ми помогнеш да разопаковам багажа.

— Разбира се — отговори тя и пак нетърпеливо впери очи в чайника.

— Между другото, Мишел не си е тръгнал, нали? — попитах. — Още не съм му платила.

— Не, още е тук, госпожо Трент. Пи кафе, после отидоха зад къщата с Ален. Предполагам да изпушат по една цигара.

Кимнах и продължих:

— Фил, къщата изглежда великолепно. Много добре си се грижила за нея. Благодаря ти.

Тя не отвърна, но по израза на лицето й разбрах, че е доволна. Вдигна чайника от печката, отнесе го до близката мивка, изля малко вода и го върна на газовата печка.

— Когато бързаш, водата бавно завира — повторих и аз и се пресегнах към телефонния апарат, който иззвъня.

— Ало.

— Не мога да повярвам, че си се прибрала и още не си ми се обадила — каза Кристофър Тримейн.

— Здравей, Кит. Слушай, на никого още не съм позвънила. Ти щеше да бъдеш първият, но ме изпревари.

— Хубаво е, че го казваш. Как си. Как пътува?

— Добре съм, пътуването беше бързо и мина лесно.

— Значи можем да вечеряме заедно? Поне се надявам.

— И аз очаквам да те видя с нетърпение и бих го направила с удоволствие. Но трябва да разопаковам багажа си, да се настаня, да подредя ръкописа си, такива неща, нали знаеш? Освен това не бях тук три месеца.

— Аз ли не знам, мила? Добре, тази вечер ще те оставя на мира.

— Мари-Лор ни покани на вечеря в събота.

— Чудесно. Какво ще кажеш да се видим утре? Да вечеряме заедно?

— С удоволствие. Как върви рисуването? Завърши ли картината?

— Да. Във вторник вечер или по-скоро в сряда сутринта. Изтощен съм малко, но до събота ще се оправя.

— Сигурен ли си за утре вечер?

— Няма аз да готвя, само ще ям. Слушай, Вивиан…

— Да, Кит?

— Току-що научих за Себастиян от новините по Си Ен Ен. Показаха снимки от заупокойната служба. Съжалявам. Ти добре ли си?

— Да, добре съм, благодаря.

— Сигурно ти е било неприятно, че не ти се обадих, но не знаех. Бях се откъснал от всичко.

— Няма защо да ми обясняваш, сигурна бях, че си се затворил в ателието и работиш денонощно.

— Наистина ли си добре?

— Да, разбира се. Кога искаш да вечеряме?

— Когато кажеш?

— Около седем и половина. Удобно ли ще ти е?

— Да. Ще дойда да те взема и ще можеш да ме почерпиш нещо, преди да те отведа в града.