Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (31)

Тридесет и първа глава

— Бях двайсет и осем годишна богата млада вдовица, когато пристигнах. Градът ме очарова и реших да се преселя във Франция. По няколко причини се налагаше да напусна Лондон завинаги. След като прекарах няколко седмици в Париж, върнах се в Лондон, обявих къщата си в Мейфеър заедно с мебелите за продан, оставих пълномощно на адвокатите си да се погрижат за делата ми и почти веднага се върнах във Франция. Наех обзаведен апартамент на улица „Жакоб“ на левия бряг на Сена, намерих една студентка да ме учи френски и започнах да търся подходяща къща, която да бъде красива, елегантна и да стане мой постоянен дом. Учителката ми по френски — млада жена от добро семейство, ми оказа ценна помощ да намеря идеалния апартамент на Авеню Дьо Бретой — голям, просторен и слънчев. Докато бъде ремонтиран и обзаведен, аз се заех с изучаването на езика и в същото време се приобщавах към Париж и френския начин на живот. Макар и аз да ви го казвам, Вивиан, като млада бях доста красива. Имах прекрасна осанка.

Смятам, че това е най-подходящата дума. Изглеждах великолепно, хубостта ми бе не толкова екзотична, колкото чувствена. Мъжете бяха луди по мен. В Париж не ми липсваше мъжка компания, намираха се много кавалери, които бяха готови да ме заведат навсякъде, където пожелаех. Обаче аз много добре си давах сметка, че не мъжете, а жените са ключът към успеха ми в тукашното общество. Само жени биха могли да ме въведат в подходящ кръг. Възможно е мъжете да ми се възхищават, да ме ухажват, да ме желаят, да ме извеждат на вечери и да се влюбват в мен. Ала жените са тези, които биха отворили вратите, тъй като винаги светските жени дърпат конците на обществения живот, взимат решения, отправят поканите. Те могат да издигнат или да унищожат една жена, особено ако е новодошла в града. Нямах намерение да позволя някои врати да останат затворени или да бъдат захлопвани пред мен.

Нито пък да оставя някой да ме съсипе. Като дете това вече го бях преживяла. Почти. Никога нямаше да разреша това да ми се случи отново.

За мое щастие намерих поръчителка, наставничка, ако така желаете, жена, с която се бях запознала в Лондон няколко години преди това. Тя беше на възраст, с добро обществено положение. Самата тя имаше много добро потекло, беше влязла в едно от големите титулувани семейства във Франция и също като мен бе вдовица.

Тази изискана забележителна жена беше приятелка на първия ми съпруг Хари Робсън, вече покойник. Благодарение на добрината, която й бе направил в най-трудния период от живота й, и на дългото им приятелство тя ме взе под крилото си, когато през 1950 се преместих в Париж.

Тя бе баронеса Дезире дьо Мармон — привлекателна, елегантна, очарователна, с много познания във всички области. Тъкмо тя ме научи да познавам и ценя френските мебели от осемнайсети век, обюсоновите и савонерийските килими, гоблените, порцелана, произведенията на изкуството.

Когато пристигнах в Париж, се обличах с вкус, но баронесата ми вдъхна своя несравним стил. Това, на което се възхищавате в мен — моя стил, Вивиан, аз придобих от баронеса Дьо Мармон.

Първото, което направи, бе да ме заведе при своите шивачи, шапкари и обущари и държеше да бъда облечена просто, но елегантно, по последна мода. Тъкмо предпочитаните от нея декоратори ми помогнаха да обзаведа и подредя новия си апартамент на Авеню Дьо Бретой, също под зоркото й наблюдение. Тя ми намери подходящ иконом, готвачка и прислужница. Накратко, направляваше всяка моя крачка.

Така Дезире ме превърна в елегантна млада жена със свой стил, маниери и изисканост, които се прибавиха към естествената ми хубост. Две години след пристигането ми в Париж реших, че вече съм „шлифована“ и следователно съм готова да бъда представена в парижкото общество като нейно протеже от Лондон.

Така, Вивиан, започнах моя нов живот. Беше четвъртият ми под ред. Имах три предишни, два, от които се стараех да забравя и напълно да залича. Никой не бе чувал за тях, дори Дезире. Тя знаеше само за един — много приятния ми, но скучен живот като съпруга на барон Хари Робсън, трети син на дребен английски лорд.

Дезире имаше един син — Луи, с когото, не беше в блестящи отношения. Макар и да бе петдесет и няколко годишна, в много отношения аз й бях като дъщеря.

Между двете ни съществуваше особена връзка, нещо подобно на тази между нас, Вивиан. В онези дни тя не само бе моя настойница, но и вдъхновителка. Много желаех да бъда точно като нея и вярвам, че в някои отношения го постигнах.

Добра, мила, любяща, остроумна, занимателна, чудесна компаньонка, Дезире бе част от елитния кръг, известен като „каймака“. Независимо от всичко това тя в никакъв случай не бе сноб. През дългия си живот съм забелязала, че истинските аристократи, като например Дезире дьо Мармон и Едуард, никога не са такива. Според моя опит незначителните парвенюта гледат другите отвисоко.

Тъкмо моята най-близка приятелка Дезире ме запозна с мосю графа Едуард дьо Гренай. Вечерта, когато се запознахме, сякаш бяхме поразени от светкавица. Или любов от пръв поглед, ако предпочитате. Тогава вече бях живяла пет години във Франция. Бях трийсет и три годишна и нямах абсолютно никаква връзка с мъж. Той беше вдовец без деца, петдесет и осем годишен. Обаче никой не би могъл да му даде възрастта, изглеждаше много по-млад.

Беше хубав мъж, елегантен, енергичен, имаше вроден чар. Влюбих се в него. Същата година се оженихме. Станах мадам графинята, господарка на тази къща и на прекрасен стар замък в Нормандия.

През първите две години бяхме много щастливи. После в брака ни възникна един проблем. Не можех да зачена. Едуард силно желаеше наследник, който да продължи фамилията. Започна да се променя. Стана мрачен, често беше в лошо настроение, започна да ме критикува. Е, не непрекъснато. Имаше моменти, когато се държеше както преди и беше същия мъж, с когото се запознах. Винаги сме имали активен и добър сексуален живот, защото се обичахме. Но любовта и сексът невинаги са достатъчни. Един брак се поддържа с много още други неща.

През третата година от сватбата ни отношенията ни се бяха обтегнали. Той все повече се затваряше в себе си, тъй като го занимаваше мисълта, че няма кой да наследи фамилното име. Обвиняваше мен. Почти две години обикалях лекари и специалисти по стерилитет, следвайки съветите на Дезире. Отговорът винаги бе един и същ — бях абсолютно здрава.

Когато се опитвах да поговоря за това с Едуард, да му кажа мнението на лекарите, той се сърдеше и отказваше да ме слуша. Тогава вече напълно си дадох сметка, че не е в състояние да приеме простия факт, че е стерилен и не е способен да създаде дете.

Страхувах се за брака ни и трябва да ви призная, че приех с голямо облекчение новината, че е решил да замине за Бразавил във Френска екваториална Африка. Отдавна чичо му Жан Пиер дьо Гренай, който притежаваше огромно имение там, го канеше да го посети. Смятах, че раздялата ще се отрази добре и на двама ни. Едуард като че ли се съгласи с мен. Направи си план за дълго пътуване, тъй като искаше да отиде на сафари.

Беше началото на юни 1960, когато тръгна за Бразавил. Преди да замине, изрази надежда, че тримесечната ни раздяла ще доведе до положителни резултати. Каза, че може да отслаби напрежението между нас.

През първите две седмици след заминаването му аз си направих допълнителни гинекологични изследвания. И този път лекарите ме убедиха, че мога да имам дете.

В края на юни се чувствах много нещастна, отпаднала и доста тъжна. Имала съм ужасно детство и младост. Изведнъж ми се стори сякаш миналото започва да се повтаря, макар и по различен начин. Мислех си, че ми е съдено да съм нещастна и че в края на краищата няма да мога да оправя живота си. Боях се, че когато Едуард се върне от Африка, с брака ни ще е свършено и ще се разведем.

Това лято в Париж беше непоносима горещина. Обаче нямах желание да отида сама в замъка в Нормандия. Неспокойна, с променливи настроения, тревожна и винаги готова да заплача, отидох да видя Дезире дьо Мармон с надеждата, че тя би могла да ми даде съвет, а също и да ме утеши. Тя знаеше за проблемите ни.

Когато пристигнах в извънградското й имение близо до Версай, за да прекарам уикенда при нея, тя само ме погледна и вдигна ръце обезпокоена. Каза ми, че съм твърде слаба и изтощена, и настоя незабавно да замина някъде.

Вивиан, дори сега си спомням думите й: „Иди на Лазурния бряг, малката ми. Печи се, плувай, почивай си, ходи на дълги разходки, яж деликатеси, купувай си хубави неща и не отбягвай романтичен флирт с някой хубав млад мъж.“ Нямате представа колко шокирана останах от последното й предложение.

Малко надменно й заявих, че обичам Едуард. Тя се усмихна. „Това е още една причина да изкараш лек флирт без ангажименти. Така ще се отпуснеш, ще възвърнеш самочувствието си и когато той се върне, ще бъдеш в прекрасно настроение, а то прави чудеса. Можеш да го отрупаш с внимание, да го съблазниш, да го накараш да се почувства мъжествен. Повярвай ми, тогава ще можеш да укрепиш брака си.“ Естествено заявих, че е изключено да създам каквато и да е връзка.

В неделя вечерта малко преди да си тръгна за Париж, Дезире ме отведе настрана и пак ми повтори, че имам нужда от промяна на обстановката. „Замини за Кан, Зое. Позабавлявай се. И ако изникне възможност за някой флирт, не я изпускай. С какво може да ти навреди? Особено ако никой не узнае. Само помни да бъдеш дискретна. Внимавай! Вслушай се в съвета на една опитна жена, настани се в малък хотел и се запиши под чуждо име.“ По обратния път за Париж аз се замислих върху думите й.

Никога не съм имала намерение да ходя в Кан, Вивиан. Но през следващата седмица мисълта за почивка започна да ми изглежда все по-привлекателна. Една сутрин телефонирах в хотел „Грей д'Албион“ в Кан и си направих резервация под измисленото име Женевиев Брюно, запазих си място за експреса, събрах няколко по-семпли рокли и отпътувах от Париж към Южна Франция.

Дезире се оказа права, че смяната на обстановката ще ми се отрази добре. След като три дни се пекох, плувах, правих си дълги разходки, ядох хубава храна, се почувствах по-добре и отново заприличах на себе си.

Това лято в Кан беше пълно с хора. Шестият американски флот беше разположен в Средиземно море. Стотици войници бяха пуснати в отпуск на брега и се смесиха с местните жители и туристите. Загубих се в тълпата. Всички изглеждаха млади, радостни и щастливи. Аз също се заразих от веселото им настроение. И, разбира се, срещнах един млад човек.

Спрях да разказвам и погледнах Вивиан. Тя седеше на края на стола срещу мен. Очите й не се отделяха от лицето ми и знаех, че ме слуша внимателно.

— Боя се, че историята е дълга — казах, — по-дълга, отколкото имах намерение да ви разкажа. Да ви предложа нещо освежително, Вивиан? Чай? Кафе? Или нещо друго за пиене?

— Ако вие вземете нещо, графиньо Зое — отвърна тя със слаба усмивка.

— Сигурно ще взема. Ще изпия чаша шампанско. Вие ще пиете ли, мила моя?

— С удоволствие, благодаря.

— Бихте ли позвънили на Юбер, моля?

— Разбира се — отвърна тя, изправи се и прекоси стаята. След като направи онова, което я помолих, хвърли поглед към фотографията на страничната масичка и попита: — Снимката е ваша, нали, графиньо Зое? Когато сте били на трийсет години?

Кимнах.

— Да, така е.

— Били сте много красива.

Аз само се усмихнах и погледнах към вратата, тъй като Юбер почука и влезе.

— Мадам?

— Юбер, искаме нещо освежително. Моля те, донеси бутилка „Дом Периньон“ и две чаши.