Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (32)

Тридесет и втора глава

Вивиан остави чашата си с шампанско, наведе се напред и ме подкани:

— Моля ви, графиньо, не спирайте, продължете разказа си. Споменахте, че в Кан сте срещнали някакъв млад мъж…

— Точно така, Вивиан. Беше хубав и млад, американец. Няколко сутрини закусвах на терасата на малко кафене недалеч от хотела си. Той обикновено беше там, пиеше кафе и пушеше цигара. Винаги ми се усмихваше или ми кимваше учтиво, а на четвъртата сутрин, когато отидох, ме заговори. Пожела ми добро утро на френски, а аз му отвърнах с усмивка.

Малко по-късно платих сметката си и напуснах кафенето. Не бях се отдалечила много, когато мъжът ме настигна. Запъвайки се на френски, той ме попита дали отивам на плажа. Когато му казах, че съм англичанка, той се усмихна и попита дали може да ми прави компания.

Поколебах се. Но той беше толкова открит, любезен и учтив, че си казах какво пък в края на краищата. Освен това бях го виждала сам в кафенето, никога с когото и да било. Стори ми се, че изглежда самотен.

Той трябва да бе забелязал колебанието ми, защото се извини за грубостта си, протегна ръка и се представи:

— Джо Антъни. Подадох ръка и казах:

— Женевиев Брюно. Добавих, че ако желае, може да ме придружи на плажа.

Прекарахме сутринта на плажа — пекохме се, плувахме и си приказвахме. Той бе доста мълчалив и не говори много за себе си. Аз бях резервирана, някак си ми бе трудно да общувам. Той ме покани на обяд в едно малко ресторантче. Спомням си, че докато се хранеше, аз си мислех колко млад и здрав изглежда.

След обяда той ме изпрати до хотел „Грей д'Албион“. Покани ме на вечеря, но аз се поколебах. Когато най-после се съгласих, той сякаш си отдъхна и изглеждаше толкова щастлив, че се трогнах.

Така започна нашият малък флирт. На другата сутрин се срещнахме в кафенето на закуска и отново отидохме заедно на плажа. Същата вечер ме заведе в „Ше Феликс“ на вечеря, а после отидохме да танцуваме в „Ла Чунга“ — известен нощен клуб на Кроазет.

До това време вече бях научила, че Джо е само на двайсет и две години. Много се изненадах, когато ми го каза; защото ми изглеждаше по-възрастен и всъщност беше доста изискан. Не посмях да му призная моята възраст, тъй като тогава бях на трийсет и осем. Когато ме попита на колко години съм, аз го излъгах. Казах му, че съм двайсет и осем годишна, и той ми повярва. Вярно, че изглеждах много по-млада, всички го твърдяха. Не скрих от Джо, че съм омъжена.

Тази вечер в „Ла Чунга“, докато танцувахме, той ме държеше здраво в прегръдките си, целуваше ме по бузата и по косата и аз разбрах, че няма да мога да спра неизбежното, то щеше да се случи. Бях сигурна, че ще се озовем в леглото. Джо също го знаеше. Още от началото на приятелството ни имаше нещо особено.

Следващите четири дни и нощи прекарахме заедно, а после изведнъж аз се уплаших. Колкото и да харесвах, Джо, знаех, че ако връзката ни продължи, рискувам твърде много. Осъзнах, че трябва да се разделим.

Когато му обясних, че трябва спешно да се прибера вкъщи, той ми каза, че ме разбира. Въпреки всичко изглеждаше разочарован, когато му заявих, че повече няма да се видим, и беше тъжен, когато се сбогувахме.

По-късно същия ден се качих на експреса за Париж, тъй като истинският ми живот беше там. Почти веднага започнах да съжалявам за постъпката си. Колкото повече разсъждавах, толкова повече ми се струваше, че съм проявила глупост и безотговорност. Непрекъснато се упреквах. Но не можех да върна времето назад. Успокоявах се, че не съм първата жена, която е имала извънбрачна връзка. Много хора го правят всеки ден и то е част от човешката природа. Но от тази мисъл не ми ставаше по-добре.

Стараех се да не се задълбочавам много върху тези откраднати дни, които прекарах с Джо в Кан, и до известна степен успях. Но имаше ужасни моменти особено посред нощ, когато чувството ми за вина се връщаше. Тогава неспокойно се мятах в леглото, тъй като демоните не ми даваха покой.

По-късно, в края на юли, ме налегнаха други грижи, всъщност нещо много сериозно. Дните минаваха и все повече се убеждавах, че съм бременна от Джо Антъни. През август тялото ми започна да се променя: гърдите ми станаха чувствителни и наедряха. По мои изчисления бях бременна от пет или шест седмици.

Обзе ме истинска паника, бях объркана, не знаех какво да правя. Хрумна ми да се доверя на Дезире, но после промених решението си. Така и не разбрах защо не го направих. Тя бе най-близката ми приятелка, вярвах й и бях сигурна, че никога няма да ме предаде. Въпреки всичко не се реших да й разкажа за връзката си с Джо.

Вероятно съм била малко стеснителна или пък съм се срамувала до известна степен от самата себе си, макар и да знаех, че Дезире дьо Мармон е умна светска жена. И през ум не би й минало да ме съди. Помислих си да направя аборт, ала веднага се отказах. Стори ми се направо отвратително.

Аз не съм религиозна. Отказах се от Бога още като малка. Когато едно дете е подложено на всякакъв вид мъчения, трудно е да продължи да вярва в него. Често си задавах въпроса защо Бог разрешава да ми се случват такива ужасни неща, защо позволява злото да процъфтява в света. Не стигнах до отговор. Имах чувството, че той ме е изоставил, и аз престанах да вярвам в съществуването му.

Когато се омъжих за Едуард, поне външно трябваше да показвам някаква набожност, тъй като фамилията Дьо Гренай бяха католици. Обаче бях набожна само на думи. Можете ли да си представите изненадата ми, Вивиан, когато един ден в края на август, докато се разхождах по улиците, открих, че влизам в едва църква в Латинския квартал. Църквата беше „Сент Етиен дьо Мон“ — параклис, в който никога по-рано не бях влизала.

Нямам представа защо избрах точно тази църква, и то същия този следобед. Не влязох вътре да се помоля. Просто исках да постоя на тишина. Отвътре църквата беше много красива. Беше тихо, най-силно впечатление ми направи абсолютното спокойствие.

Седях там дълго. Чувствах се отпаднала. Цяла сутрин мислех за бебето, тревожех се, чудех се какво да правя. Обаче сега затворих очи и се възвисих над тревогите, най-после се отпуснах. Съвсем неочаквано изпитах прилив на такава силна любов към детето, което растеше в мен, че се изненадах.

Изведнъж всичко ми стана ясно. Взех решение. Когато детето се роди, то ще бъде Дьо Гренай. Ще върне радостта и щастието в брака ми, а Едуард ще го обича като свое. Бебето беше решението на всичко.

След малко се изправих и тръгнах бавно по пътеката, най-после уверена, че всичко ще бъде наред. Преди да изляза от църквата, се спрях, за да оставя пари в кутията, където събираха дарения. Тогава открих, че в църквата има икона на Света Женевиев. Помислих си какво любопитно съвпадение.

Почти веднага чувството ми за вина и угризенията ми се изпариха и заживях с усещането, че така е трябвало да стане. На първи септември Едуард се върна от Бразавил. От мига, в който влезе, се убедих, че вече всичко ще бъде наред. Той изглеждаше чудесно и духът ми се повдигна повече, отколкото в църквата. Беше загорял и здрав, в прекрасно настроение, останах с впечатлението, че се радва, че се е върнал вкъщи. Едно от първите неща, които направи, бе да ми се извини за детинското си поведение.

Същия уикенд прекарахме в замъка в Нормандия и в тихата ни и красива стара спалня се любихме страстно. Стори ми се, че Едуард се опитва да се извини за несправедливите си обвинения. Този уикенд страстта му не отслабна и непрекъснато повтаряше, че ме обича.

Тези дни той ме направи много щастлива и чувствата ми към него укрепнаха още повече: Разбрах колко дълбоко обичам съпруга си и колко много означава той за мен. След един месец му съобщих, че съм бременна. Той естествено се зарадва много. По време на цялата ми бременност беше любящ, нежен, предан, внимателен и се чудеше какво да направи за мен. Аз бях безкрайно доволна и щастлива и износих детето до края.

Разбира се, имаше дни, когато ме налягаха угризения, Вивиан. По природа не съм измамница и понякога съвестта ме гризеше заради изневярата. Но винаги, когато изпитвах някакво чувство на вина, насочвах мислите си към Едуард. Казвах си, че ще му дам детето, което е желал цял живот.

Първата му съпруга го бе изоставила. Аз не го направих. Щях да го даря с наследника, за който той мечтаеше. Бях осигурила продължението на името и титлата. Фамилията Дьо Гренай щеше да продължи да съществува. Едуард никога няма да разбере, че детето не е негово. Във всеки случай бях сигурна, че той ще бъде добър баща и с любовта си ще направи детето свое.

Знаех, че Джо Антъни вече се е върнал в Щатите и е изчезнал от живота ми. Джо не знаеше истинското ми име. За него бях Женевиев Брюно. Бях в безопасност. Бебето също. Никога нямаше да видя отново Джо Антъни. Или поне така си мислех.

Бебето ми се роди осем месеца след като двамата с Едуард тъй страстно се радвахме един на друг във фамилния замък. Той сметна, че бебето се е родило преждевременно, и аз не го разубедих. Тя беше мъничка и нежна, нарекохме я Ариел. Имаше весел дух, беше като същинска малка фея.

През първата й година Едуард трепереше над нея, а после започна да го завладява предишното неспокойствие. Започна да мърмори, че предпочитал момче, и всячески ми показваше нуждата си от син. Знаех обаче, че колкото и да се любехме, нямаше да забременея от него. Той бе стерилен. Времето обаче минаваше, неудовлетворението му от Ариел и от мен се засилваше и аз ставах все по-нервна и депресирана. Отчаях се.

Според френските закони дъщерята може да наследи титлата и именията, естествено Едуард също го знаеше. Но, Вивиан, той просто беше обсебен от желанието да има син. Колкото повече ми говореше на тази тема, толкова повече разбирах, че за него това беше като рак, който го разяжда отвътре.

Когато Ариел навърши две години, с Едуард вече бе невъзможно да се живее. Беше станал лесно възбудим и изключително раздразнителен. Същото лято съвсем неочаквано му се наложи да замине и аз се зарадвах.

Чичо му Жан-Пиер бе получил инфаркт. Тъй като съпругът ми бе единственият му жив роднина, трябваше да отиде в Бразавил и да се погрижи за него. Аз го насърчих и когато той замина, си отдъхнах. Радвах се, че няколко седмици ще бъда сама и ще успея да възвърна равновесието си.

Същата седмица Дезире дьо Мармон тръгваше за Биариц и ме помоли да я придружа. Отначало отказах, но в последния момент приех поканата й. Взех Ариел и бавачката със себе си.

Там срещнах един мъж, Вивиан. Беше приятел на Дезире, очарователен и внимателен кавалер, извеждаше ме на обяд, на чай, разхождаше ме с кола покрай брега, водеше ме на кино. Двамата много бързо се сприятелихме. Патрик Лангал беше местен земевладелец, притежаваше титла, беше женен. Обаче жена му никога не го придружаваше, когато той гостуваше в къщата на Дезире, и аз останах с впечатлението, че бракът му не е особено щастлив. Той ме ухажваше и аз взех решение. Щях да имам връзка с него. Съпругът ми отчаяно желаеше син. Щях да му го дам.

Така бе заченат Шарл, Вивиан. Вероятно оставате с впечатлението, че връзката ми с Патрик е била много банална, дори пресметната. Но всъщност не беше така. Въпреки всичко признавам, че това бе съзнателно решение от моя страна, подтикнато от желанието да забременея.

Ала Патрик беше добър и любящ мъж, той ме накара отново да се почувствам жена, и то желана, затова скоро се освободих от нервността и отчаянието. От дълго време не се бях чувствала толкова добре. Признавам, че всичко бе различно от връзката ми с Джо Антъни. С Джо попаднахме един друг в прегръдките си неволно, почти случайно. Този път действията ми бяха пресметнати, вярно, но харесвах Патрик и знаех колко много ме обича.

Щом Едуард най-после получи син, отново стана прекрасният човек, за когото се омъжих. Обожаваше децата, мен ме боготвореше. Стана баща и съпруг за пример и ние заживяхме щастливо.

Следващите двайсет години бяха най-добрите в живота ми, Вивиан. Никога не съм поглеждала назад. Дори не си спомнях за Джо Антъни или за Патрик Лангал. Посветих се на Едуард и децата. Бях доволна и спокойна. Щастието, за което мечтаех години наред, най-после ме споходи. Дори забравих ужасното си детство и страшните неща, които бях преживяла. Бях примерна съпруга, добра майка.

Замълчах и погледнах Вивиан.

— Сигурно съм ви шокирала… след като ви признах, че съм оставила Едуард да мисли, че Ариел и Шарл са негови деца.

— Не, не сте! — възкликна тя и поклати глава. — Съвсем не. Дали сте на съпруга си всичко, което е желаел, графиньо Зое, направили сте го щастлив, изпълнили сте живота му с радост. Той е отгледал децата от раждането им, затова те са били негови. От това, което ми разказахте, графът много е обичал Ариел и Шарл и това е важното, нали?

— Благодаря ви, че ми казвате това, Вивиан — отвърнах и продължих: — От мига, в който Шарл се роди, Едуард и аз не сме си казали лоша дума. Бяхме много близки, разбирахме се. Ценях щастието ни. Да, най-накрая животът бе такъв, за какъвто бях мечтала.

През пролетта на 1983 година подреденият ми свят внезапно рухна. — Спрях и отпих от шампанското. Вивиан попита веднага:

— Какво се случи?

— Получих писмо от мъж на име Сам Лоринг, напълно непознат за мен. Пишеше ми, че пристига в Париж от Чикаго и че е приятел на Джо Антъни и Женевиев Брюно и иска да ме види. Бях зашеметена. Два дни не направих нищо, после все пак му телефонирах в хотел „Скриб“, както той искаше.

Срещнахме се същия следобед във фоайето на хотела. Беше висок, много слаб мъж с посивяла коса, ъгловато лице и изглеждаше около седемдесетгодишен. Никога по-рано не бях го виждала.

Без никакво предисловие го попитах какво желае от мен. Той повтори онова, което бе написал в писмото — че бил приятел на Джо Антъни и знаел за връзката ми с Джо преди двайсет и три години. Каза ми, че съм използвала името Женевиев Брюно и че съм била отседнала в хотел „Грей д'Албион“ в Кан.

Естествено отрекох всичко. Хладно ми отговори, че сигурно не бих желала съпругът ми да научи за прелюбодеянието ми, нито пък да хвърля съмнение върху законността на Ариел. Възмутих се, държах се надменно и му отвърнах, че ми говори глупости. Станах да си вървя.

Сам Лоринг настоя да остана и извади една стара снимка. На нея бяхме двамата с Джо Антъни, беше направена в „Ла Чунга“ преди толкова много години. Джо ме беше прегърнал. Аз бях вдигнала лице към него и му се усмихвах. Веднага си дадох сметка, че снимката е опасна. Сам Лоринг ми посочи датата на обратната страна на снимката. Юли 1960 година. Почувствах се хваната в капан.

Попитах Лоринг какво точно желае. Ала преди да ми отговори, знаех, че ще иска пари. И то много, голяма сума. Помислих си, че ако му платя, за да му затворя устата, рискувам след време отново да ме изнудва. От друга страна, не ми оставаше нищо друго, освен да му платя.

Ако не беше датата на гърба на снимката, той не би могъл да докаже, че Ариел не е дете на Едуард. Уплаших се. Още повече, че не желаех съпругът ми да започне да ме разпитва за Ариел. Както и за Шарл. Налагаше се да защитя децата си. Също и съпруга си. Той не бе вече млад, беше на осемдесет и шест години. Не желаех да го разстройвам.

Смаях се, когато ми поиска сто хиляди долара за мълчанието си. Отвърнах му, че нямам намерение да му дам подобна сума. Изтъкнах му, че не съществуват гаранции по-нататък да не поиска още. Отговорът му беше, че трябва да му вярвам. „Честната дума на крадците“ бяха думите му.

Изсмях се в лицето му. Попитах го защо е чакал толкова дълго, за да ме издири и да ми разкаже прелюбопитната си история, на която така и така никой не би повярвал. Лоринг ми обясни, че се пенсионирал, имал сериозни семейни проблеми, финансови затруднения и че ако не бил толкова отчаян, никога нямало да ме безпокои.

Тогава поисках обяснение за Джо Антъни. Попитах откъде го познава и откъде има тази стара снимка от „Ла Чунга“.

Той ми разказа нещо много интересно, Вивиан. Но аз му повярвах, признавам си. Лоринг ми обясни, че двайсет и три години преди това работел при американски бизнесмен и ръководел секретния отдел на компанията му. През лятото на 1960 бил изпратен в Европа, за да следи сина на шефа си, който пътувал из Франция и Италия сам. Задачата му била да го държи под око и да внимава да не се забърка в някоя неприятност.

Въпросният млад мъж бил Джо Антъни, разбира се. Лоринг ми довери, че знаел за връзката ни от самото й начало. Виждал ни заедно на плажа, после в ресторантчето, в „Ла Чунга“ и на влизане и излизане от моя хотел. Освен това ме осведоми, че тогава той наел и френски детектив, за да ме следи. Когато се разделих с Джо, детективът се качил на експреса за Париж заедно с мен.

Очевидно след двайсет и четири часа Лоринг вече е знаел коя съм в действителност и всичко за мен. Той дори знаеше кога и къде е родена Ариел. Чрез френския детектив няколко години продължил да ме държи под око в случай, че Джо Антъни някога се опита да се свърже с мен. Що се отнася до снимката, бил я купил от фотографа в „Ла Чунга“ още на другия ден, след като била направена, и през всичките тези години я пазил.

Казах му, че ще му дам парите, уредихме си да се срещнем три дни по-късно и аз си тръгнах от хотел „Скриб“. В таксито по пътя към къщи си казах, че Лоринг не би могъл да докаже нищо, че няма да се поддам на изнудване, но в мига, в който влязох в къщата, осъзнах, че ще го направя. Твърде много неща щях да загубя.

Нужни ми бяха няколко дни, за да събера парите, най-вече защото исках да му платя в брой. За щастие първият ми съпруг Хари Робсън ми беше оставил цяло богатство и аз използвах част от него, за да платя на изнудвача.

Когато се срещнахме в края на седмицата, поисках снимката в замяна на парите. Накарах го да обещае, че ще стои настрана от мен. Но докато говорех, си давах сметка, че нямам гаранции. Исках да се отърва от него, да свърша колкото се може по-бързо с всичко това. Този ден рискувах много.

Сам Лоринг ми обеща, че никога повече няма да се видим. После ми връчи снимката.

Докато ми я даваше, каза: „Хубаво момче беше Джо Антъни, нали? Само че името му не е Джо Антъни.“ Когато го запитах какво иска да каже, Лоринг продължи: „Графиньо, вие не бяхте единствената, която се представяше за друга личност, използвайки измислено име. Същото направи и Джо. Истинското му име е Себастиян Лок.“