Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (17)

Седемнадесета глава

— Разбирам защо обичаш това място — заяви Катрин и вплете ръка в моята, загледана надалеч. — Изключително е. Дъхът на човек спира. Омагьосва го.

— Точно така — съгласих се. Тя бе изразила съвсем точно онова, което изпитвам към имението.

Бяхме застанали на най-високото му място — на един хълм. Под нас се простираха лозята. Стигаха чак до градината на замъка. Вдясно от него бяха горите, а далеч вляво в полята се намираше и фермата на замъка. Наричахме я Домашната ферма.

Оттатък фермата се издигаше винарната. Състоеше се от много сгради, скупчени на едно място. В обширните й изби гроздето се превръщаше във вино.

Огледах се.

Помъчих се да погледна на панорамната картина сякаш през погледа на Катрин. Гледката действително имаше магическо въздействие. Небето беше бледосиньо, ясно, без нито едно облаче. Беше хубав слънчев следобед. Почти не полъхваше вятър. Макар да беше едва средата на март, пролетта в Прованс вече бе дошла.

Напоследък земята претърпя промяна. Наблюдавах бързата й метаморфоза. Млада трева покри поляните. По дърветата се появиха нежни зелени филизи. Пролетни цветя разкрасиха лехите в градините. Свежите им ярки цветове контрастираха с тъмната земя.

Поех дълбоко дъх. Въздухът тук бе чист, свеж, ободряващ.

Обърнах се към Катрин и й казах:

— Преди месеци обещах да ти покажа лозята. Хайде да вървим. Смятам, че вече има какво да се види.

Хванах я за ръка и я поведох по тясната пътека.

— Не знам нищо за лозите. Разкажи ми — помоли Катрин.

— Ще се опитам.

Започнах подробно да й обяснявам годишния цикъл на лозата и грижите, които се полагат, докато узрее гроздето.

— Всичко изглежда толкова просто — отбеляза Катрин, като ме погледна. — Но съм сигурна, че не е, нали?

— Не е. Много по-сложно е. Опитах се да ти го обясня по най-достъпния начин.

— Благодаря ти, вероятно гроздето се обира, когато е узряло — пошегува се тя.

Кимнах.

— Тогава идват берачите. Други хора отнасят гроздето в онези големи кошове. Поставят ги в края на всеки ред на лозето. Оттук кошовете биват откарвани до винарната, където гроздето се оставя в избата, за да се превърне във вино.

— Брането на ръка ли се извършва?

— Да, двамата с Оливие го предпочитаме пред механизираното бране, станало вече популярно в някои части на Франция. Тук, по тези склонове би било трудно. Освен това, когато се бере на ръка, опасността да се повреди е много по-малка.

— Каква е следващата стъпка в процеса?

— Прави се виното, естествено. Налива се в огромни бъчви. Мисля, че ти ги показах по Коледа, когато те заведох в голямата изба, където се съхранява виното.

— Помня — кимна Катрин. Леко наклони глава. — Откъде си толкова добре запознат с производството на вино?

— Не знам чак толкова — възразих. — Все още имам какво да уча. Мой учител е Оливие. Започна още когато бях на шестнайсет години, щом Себастиян ми отстъпи замъка. Четиринайсет години от тогава, а не знам и половината от онова, което знае той, макар че посещавах университета в Тулуза. Изучавах лозарство и винопроизводство. Този вид образование трае четири години. Получих и диплома. Но въпреки това не мога да се сравня с Оливие. Той е един от най-добрите познавачи в областта. Смятат го за много голям специалист по производството на вино.

— Явно се е посветил на него — отбеляза Катрин.

— С течение на годините той направи много подобрения, като се започне от качеството на червените вина до бутилирането им. Благодарение на Оливие Маркан нашата марка „Кот де Шато д'Коз“ вече се смята за изключително добра.

— Онзи ден ми каза, че ти е партньор.

— Не ми е партньор — отстъпих му част от бизнеса. Заслужава го. Колко години е посветил на винарната, на замъка, на управлението на цялото имение.

Спуснахме се по хълма към замъка. След малко Катрин се обади:

— Много ми е любопитно, какво е накарало баща ти да купи замъка. Интересувал ли се е от винарство?

— Харесваше виното, особено шампанското. Най-вече „вов клико“. Както винаги просто е направил добрина на някого.

— Как така?

— Услужил на една вдовица. На вдовицата на собственика на Шато д'Коз. Преди трийсетина години Себастиян беше в Африка, по-точно в Кения. В Найроби срещнал един французин. Казвал се Пиер. С годините се сближили. Себастиян често ходеше там. Преди трийсет и три години французинът загинал при катастрофа. От Париж Себастиян дошъл да навести вдовицата. Казвала се Габриела. Била съкрушена, чудела се какво да прави с винарната. Не знаела как да я управлява. Нямала синове, които да я наследят, само малка дъщеря на моята възраст. Габриела искала да продаде имота, но не се намирали купувачи. Никой не проявявал интерес. Не било печелившо, поне тогава. Затова той я освободил от замъка, като го купил. Платил й много добра сума, може би повече, отколкото струвал. Но така й помогнал да започне нов живот. Тя се преместила в Париж с момиченцето.

— Разбирам. Той самият грижил ли се е за имението? Искам да кажа както ти, Джак.

— Боже мой! Не, разбира се. Себастиян открил Оливие Маркан и го назначил за управител. Постъпил много умно. Бях на седем години, когато за пръв път дойдох тук. Влюбих се в замъка.

— Той е твой дом — изрече тя съвсем простичко и тихо. Видях, че ме разбираше. — Мястото ти е тук. Обичаш винарната, лозята. Имаш голям късмет, така да знаеш. Намерил си истинското си място в живота, занимаваш се с това, което искаш да вършиш, намерил си своето призвание. Открил си живота, който искаш да живееш. Много хора никога не постигат и едно от тези неща.

— Но не и ти, Катрин. Ти знаеш какво искаш. Знаеш накъде вървиш. В някои отношения приличаш на Вивиан. Безкрайно дейни и работливи сте и слава Богу! Не понасям мързеливи жени.

— И аз. Не мога да се разбирам с тях. Нямаме нищо общо, нямаме какво да си кажем. Винаги съм знаела, че искам да следвам история в Оксфорд и после да изнасям лекции, а след като получа докторат, да пиша на исторически теми. Щастлива съм, че имам дарба за писане, както и че по природа съм упорита.

— Как върви книгата? През последните няколко седмици ти работи усилено. Наистина си прекалено старателна.

Тя се засмя и лицето й светна.

— Тук много ми върви. Всъщност в някои отношения книгата се оказа по-лесна за написване, отколкото смятах — поклати глава. — Само дето не знам кой ще я прочете.

— Много хора — уверих я. — Запомни го от мен.

Катрин пак се засмя.

— Не е така. Не вярвам, че има някой, който да се интересува от Фулк Нера, граф Анжуйски — войнолюбец и хищник, известен като Черния ястреб, основател на Плантадженет и Анжуйската династии. Вероятно само за мен има значение, че малко повече от столетие анжуйският род продължил неуморно да се издига и стигаме до кулминацията през 1154 година, когато приемникът на Фулк Хенри Плантадженет, граф Анжуйски бил коронован за крал на Англия, оженил се за Еленор от Аквитания и създал син, който станал известния Ричард Лъвското сърце.

— Интересно е — уверих я отново. Не си кривях душата. — Ти си добър разказвач, макари да боравиш с факти извън областта на белетристиката. Заинтригува ме, когато обясняваше за тази френско-английска връзка. — Говориш така, сякаш Хенри и Еленор са били герои от сапунена опера.

— Интересно хрумване — отбеляза Катрин развеселена. — Съвместният им живот наистина е като на оперни герои — синовете им непрекъснато си съперничели и се карали, Еленор крояла планове и се месела във всичко, любовните истории на Хенри нямали край. Той непрекъснато я наказвал, като я изпращал в някой от многобройните им замъци.

— От това би станало интересен сценарий — подхвърлих аз.

— Вече ме изпревариха. Джеймс Голдман написа сценария на „Лъвът през зимата“, посветен изцяло на Хенри Плантадженет и Еленор от Аквитания.

— С Питър О'Туул и Катрин Хепбърн! Точно така! Гледал съм го. Ама какво смахнато семейство. Такова непристойно поведение. Също като на днешните кралски особи. Предполагам за всичко са виновни гените.

— Не и в този случай. Уиндзорите не произхождат от Плантадженетите — отвърна Катрин. — По линия на кралица Виктория и на съпруга й принц Албърт са от германски произход. Албърт е бил неин братовчед — чист германец. Всъщност по потекло и тя е германка. Майка й била германска принцеса, а баща й — херцогът на Кент. Той е потомък на хановерската кралска фамилия, която била поканена да управлява Англия поради връзката им със Стюардите. В известен смисъл Виктория била родена поради надпреварата между братята на Джордж IV да осигурят наследник. Обаче ако се върнем назад към фамилията Плантадженет, в края на краищата тя била засенчена от Тюдорите. Когато Елизабет I умряла, на английския трон се възкачил нейният далечен роднина Джеймс Стюарт, крал на Шотландия.

Засмях се.

— Какво говориш, Катрин. Обзалагам се, че много хора ще прочетат книгата ти, защото го разказваш толкова добре. Всичко звучи много съвременно.

— Според мен човешката природа не се е променила много, Джак. Както и да е, всички от рода Плантадженет били много колоритни. Но не забравяй, че не пиша за тях, а за Фулк Нера. Никой не се интересува от него. Освен аз и моят редактор.

— Не бъди толкова сигурна. Слушай какво, далеч съм от мисълта да ти казвам какво да пишеш. Но все пак разкажи повечко за рода Плантадженет. Гарантирам ти, че книгата ти ще се превърне в бестселър.

— От твоите уста в Божиите уши, скъпи — каза тя, смеейки се.

Стигнахме до подножието на хълма, където бяха разположени трийсет и трите акра лозя. Спрях и с обич хванах Катрин за ръката.

— Налага се да поработя няколко часа с Оливие. Ти какво ще правиш? Ще се върнеш ли да напишеш още нещо в книгата?

— Малко, после ще пояздя. Смятам, че ще ми се отрази добре. Ще проясни главата ми. Имаш ли нещо против, ако пояздя Черния Джак? По-лесно ми е да се справям с него.

— Казвал съм и преди, можеш да яздиш, който кон от конюшнята си избереш. Разбира се, че можеш да вземеш Черния Джак.

Тя се облегна на мен и звучно ме целуна по бузата.

— Благодаря ти. Приятна работа и не се преуморявай.

Усмихнах й се.

— Нито пък ти.

Вече се отдалечаваше към замъка, когато се провикнах след нея:

— Катрин!

Тя се обърна.

— Да? Какво?

— Искаш ли тази вечер да отидем до Екс? Отдавна не сме излизали.

— Прекрасна идея, скъпи.

— Ще се обадя да запазят маса в „Кло де ла Виолет“. Добре ли е?

— Идеално — махна ми с ръка и продължи.

Упътих се към винарната. Когато наближих Домашната ферма, забавих крачки. Изкушавах се да вляза да видя мадам Клотилд. Тя управляваше фермата, както майка й преди нея. Познавам я от малък. Тогава тя беше вече момиче. Съпругът й Морис работеше по лозята, но помагаше и във фермата заедно с дъщеря им Елен и сина им Венсан.

Тя винаги ме посреща много сърдечно и веднага ми прави кафе с мляко. Черпи ме с топла кифла или с парче сладкиш.

Устата ми се изпълни със слюнка. Но продължих бързо, тъй като Оливие ме чакаше. Искаше да проверим някои бутилки с вино. Всъщност доста бутилки. Според него на виното му имало нещо. Помислих си дали не е лоша миризма. Дано да е само това. Ако е така, по-късно то само се пречиства.