Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (1)

Първа глава

Влюбих се в Себастиян Лок от пръв поглед. Той беше трийсет и две годишен. Тогава не знаех, че е любовник на майка ми. Нито пък имах представа, че десет години по-късно ще се омъжа за него.

Днес вече не е между живите.

Умря при странни, дори подозрителни обстоятелства. Още не е известно дали е починал от естествена смърт, дали се е самоубил или е бил убит.

Бяхме разведени. Не бях го виждала почти цяла година до миналия понеделник, когато ме покани на обяд. Явно от полицията се надяват, че бих могла да хвърля някаква светлина върху загадъчната му смърт. Обаче и аз съм толкова объркана, както и всички останали. Между другото преди малко дойдоха и пожелаха да се срещнат с мен. Изумих се. Но после реших, че това е просто рутинно посещение. Огледах библиотеката си. Познатата стая изглеждаше както винаги. Две стени бяха покрити с книги, но за да не натежат, бях постигнала баланс чрез еклектична смесица от старинни предмети, бях окачила картините с коне на баба ми и бях поставила тук нейните викториански лампи. Кой знае защо резултатът днес нещо не ме задоволяваше. Аз също не се чувствах много добре. Стегнах се и позвъних по вътрешния телефон на секретарката си Белинда да ги въведе в библиотеката.

В следващата секунда се ръкувах с детективите Джо Кенъли и Арън Майлс от криминалния отдел на Кънектикътската щатска полиция.

— Объркани сме, госпожо Трент — заяви детектив Кенъли. — Докато не получим резултатите от аутопсията, ще работим на тъмно. Сигурно вече ви е известно, че обстоятелствата около смъртта му са подозрителни, затова още не можем да твърдим, че е било извършено посегателство върху него. Все пак кой би проявил желание да убие Себастиян Лок? Сигурен съм, че толкова добър човек не е имал врагове. Вие как смятате?

И двамата се вторачиха напрегнато в мен.

Не отговорих веднага. Сетих се за няколко негови неприятели, които спокойно биха могли да го убият. Обаче нямах намерение да съобщавам имената им на полицията. Това бяха семейни въпроси и колкото и да е странно, макар да бяхме разведени от осем години, аз все още се смятах като част от фамилията Лок, а и членовете на семейството, поне онези, които бяха останали, се отнасяха към мен като такава.

Прокашлях се и най-после изрекох:

— Естествено, че по време на пътуванията си по света човек като Себастиян се е запознал с много и всякакви хора. Предполагам, че без да иска, би могъл да си спечели един-двама неприятели. Силните мъже често настройват срещу себе си и единствената причина е силата, която притежават — стиснах устни, свих рамене безпомощно и продължих: — Съжалявам, но не бих могла да ви посоча определено нито един, детектив Кенъли.

— Господин Лок имаше ли навика да идва в Кънектикът сам? — попита партньорът му.

Аз се намръщих озадачена.

— Той се разведе с Бетси Бетюн — последната му съпруга — отвърнах. — Но предполагам, че се е случвало да идва и сам във фермата. Понякога може да е водил приятел, колега или да е канил гости през уикенда.

— Мисълта ми беше дали е имал навика да идва, когато прислугата я няма? — уточни детектив Майлс.

— Струва ми се, че не би го направил… всъщност не мога да кажа определено. Вече съм забравила навиците му. Разведени сме от няколко години и напоследък рядко се виждахме.

— Но сте се срещнали преди една седмица, госпожо Трент, няколко дни преди смъртта му — припомни ми той.

— Вярно е. Обядвахме заедно, както явно вече знаете. Не се съмнявам, че сте го научили от бележника му за срещи.

Детективът Майлс кимна:

— Да, прочетохме името ви сред другите, с които е трябвало да се срещне през деня.

— Обядът продължи няколко часа в „Льо Рефюж“ на осемдесет и осма улица на Ийст Сайд, само на няколко пресечки от моя апартамент — обясних аз. Нямаше какво да крия.

— Как се държа господин Лок? — попита веднага детектив Кенъли. — В какво настроение беше? Изглеждаше ли унил? Или разтревожен? Или напрегнат? — той вдигна вежди въпросително.

Поклатих глава.

— Не. Беше все същият Себастиян Лок… спокоен, самоуверен, съсредоточен. Както си го знам… — не довърших. Сълзите напираха в очите ми. Себастиян беше мъртъв. Струваше ми се невъзможно. Все още не бях го проумяла, трудно ми беше да приема, че вече не е жив.

Поех дълбоко дъх, прокашлях се и продължих бавно:

— Винаги е бил такъв. Владееше се. По време на обяда се държеше съвсем нормално.

Докато изричах тези думи, осъзнах, че това не е истина. Поне не напълно. Миналият понеделник Себастиян въобще не приличаше на себе си. Говореше разпалено, беше възбуден и въобще не бе сдържан както обикновено. Присъщото му спокойствие се бе изпарило. Всъщност той ми изглеждаше щастлив — състояние съвсем необикновено за него. Но не го казах на детективите. Какъв беше смисълът? Убедена бях, че внезапно е получил инфаркт. Не беше способен на самоубийство. Нито пък приличаше на човек, който се бои да не го убият. Действително той имаше няколко политически врагове, поне според мен бе така, но се съмнявах, някой да стигне дотам, че да го убие.

— Да, Себастиян се държеше съвсем нормално, детектив Кенъли — повторих малко по-твърдо. — В поведението му нямаше нищо странно, сподели с мен плановете си до края на годината.

— И какви бяха те? — попита той.

— Готвеше се отново да замине за Африка, за да види как се разпределя помощта между бедните и болните, а оттам щеше да отиде в Индия. Каза ми, че иска да навести майка Тереза. Той винаги е бил голям поддръжник на клиниката й и в миналото й е оказвал значителна финансова помощ. Довери ми, че ще се върне в Щатите през декември, тъй като искал да прекара Коледа тук, в Кънектикът.

— Повече не го ли видяхте през седмицата? — детектив Майлс се наведе напред, съсредоточил цялото си внимание към мен, докато задаваше въпроса си.

— Не, не съм, детектив Майлс.

— И през уикенда тук, в Кънектикът? — попита.

— Имам срок, който трябваше да спазя, затова се затворих тук докато завърша разказа си. Всъщност прекарах времето в същата тази стая и почти не съм я напускала през уикенда.

— Разбирам — той наклони леко глава и бавно се изправи. Колегата му също стана.

— Всъщност кога точно е починал Себастиян? — попитах.

— Още не е определено времето на смъртта, но вероятно в събота вечерта — отговори ми Майлс.

— Благодарим за времето, което ни отделихте, госпожо Трент — каза Кенъли.

— Боя се, че не успях да ви помогна много — отвърнах.

— Поне от вас разбрахме какво е било настроението му, за какво е мислил, вие потвърдихте онова, което досега ни бяха казали, и то е, че е бил на себе си до смъртта си — изрече Кенъли.

— Сигурна съм, че е умрял от естествена смърт. Джак и Лусиана са съгласни с мен.

— Знаем това, госпожо Трент. С тях говорихме надълго и нашироко — призна детектив Майлс.

Това ми беше известно, но не отговорих нищо, докато изпращах двамата детективи до вратата на библиотеката.

— Кога ще получите резултатите от аутопсията? — попитах тихо.

— Няма да е толкова скоро — отвърна Кенъли, като забави крачки на прага и се обърна да ме погледне. — Тялото на господин Лок още не е изнесено от фермата. По-късно, вероятно утре ще бъде прехвърлено във Фармингтън в кабинета на главния патолог, който извършва аутопсии при смъртни случаи, станали при съмнителни обстоятелства. Там ще бъде извършена аутопсията, но не очакваме веднага да получим окончателния резултат — усмихна ми се слабо и както ми се стори, извинително.

— Ще държим връзка с вас, госпожо Трент — добави детектив Майлс.

 

 

Седнах зад старото си френско бюро, взех писалката, но само се взирах в страниците пред мен. Преди посещението им се опитвах, да редактирам разказа, който бях завършила в неделя вечер, но нещо не ми вървеше. Известието за смъртта на Себастиян тази сутрин и посещението на полицията преди десетина минути ме разстроиха. Не бях в състояние да работя. След случилото се не бе изненадващо.

Откакто Джак ми телефонира и ми съобщи ужасната вест за смъртта на Себастиян, не бях в състояние да мисля за нищо друго.

Седях втренчила се в една точка, какви ли не мисли ми минаваха през ума, оставих писалката и се облегнах на стола.

Себастиян беше част от живота ми почти откакто се помня и вероятно бе упражнил по-голямо влияние върху мен, отколкото който и да било друг. Дори въпреки шумните разправии, разгорещените препирни поради различия в мненията и бурните скандали, след които и двамата се чувствахме ужасно, винаги успявахме да изгладим отношенията си и независимо от всичко да останем близки. Въпреки че се познавахме цял живот, едва след развода започнахме да се разбираме истински и едва тогава отношенията ни се подобриха.

Бракът ни беше кратък и на моменти бурен. С времето си дадох сметка защо приключи толкова бързо. Просто четирийсет и две годишният опитен светски мъж не можа да се справи с двайсет и две годишното дете, което стана поредната му съпруга. Тоест с мен.

Спомних си как изглеждаше Себастиян в деня на сватбата ни и отново на гърлото ми заседна буца. Сълзите ми напираха и примигнах няколко пъти, за да ги пропъдя. През последните часове доста си поплаках… Скърбях за Себастиян, умрял на петдесет и шест години, след като му предстоеше дълъг живот… плачех за себе си… за Джак и Лусиана… проливах сълзи за целия живот.

Независимо че трудно се живееше с него, той беше голям човек. Добър. Независимо какъв беше в личния си живот, плещите му бяха достатъчно силни, за да понесат голяма част от тежестите на света, а сърцето му беше изпълнено със съчувствие към страдащите и изпадналите в нужда.

Един френски журналист веднъж беше писал за него, сравнявайки го с фар в тъмните, бурни и размирни времена, в които живеехме. Вярвах, че това е самата истина.

„Себастиян, ти беше толкова млад, за да умреш“ — мислех си, сведох глава, затворих очи и си припомних разговора по телефона с Джак тази сутрин. Проверявах фактите от разказа си, когато Белинда ми съобщи, че Джак Лок ме търси.

— Здрасти, Джак — възкликнах. — Как си? По-важното е къде си?

— Тук. В Кънектикът. Във фермата, Вивиан.

— Страхотно. Кога се върна от Франция?

— Преди два дни. Обаче Вивиан…

— Заповядай на вечеря. Тъкмо завърших голям материал за лондонския „Сънди Таймс“ и ще ми се отрази добре да сготвя нещо и да си поприказваме…

Той ме прекъсна:

— Вивиан, има нещо, което трябва да ти съобщя.

Долових особена нотка в гласа му и косата ми настръхна. Стегнах се и стиснах здраво телефонната слушалка.

— Какво има? Случило ли се е нещо, Джак?

— Ами Себастиян… Вивиан… просто не знам как да започна, как да ти го съобщя по-деликатно, затова ще ти го кажа направо. Той е мъртъв. Себастиян е мъртъв.

— Боже мой! Не може да бъде! Какво се е случило? Кога е починал? — извиках, а след това се разхълцах. — Не може да бъде. Не е възможно да е умрял. Не и Себастиян — стомахът ми се сви, разтресох се от вълнение, а сърцето ми започна да бие лудо.

— Вярно е — повтори той. — В девет и половина тази сутрин ми позвъниха. Беше Хари Блейкли — човекът, който се грижи за дърветата във фермата. Нали го познаваш?

— Да.

— Хари ми се обади, за да ми каже, че е намерил тялото на Себастиян зад къщата. Близо до езерото. Отишъл във фермата както всеки понеделник. Смятал да отреже изсъхналите клони на няколко върби. Натъкнал се на тялото на Себастиян. Било проснато близо до скалите край езерото. На челото му имало рана. Хари твърди, че според него цяла нощ е лежал там. А може и по-дълго. След като се уверил, че е мъртъв, той отишъл в къщата, обадил се на щатската полиция в Норт Канаан. Съобщил им, че намерил тялото. Те му наредили да не го пипа. Да не докосва нищо около него. После ми позвъни вкъщи в Манхатън. Аз взех Лусиана, която тъкмо се върна от Лондон. Пристигнахме с хеликоптера на Себастиян. Хари беше разтревожен и от бъркотията в библиотеката. Стаята била в безпорядък. Имало обърната лампа, стол, разпилени листове из цялата стая. Френските прозорци били леко отворени. Едно стъкло било счупено. Според него сякаш нарочно е било счупено. От крадеца.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че Себастиян е бил убит?

— Възможно е. Много е вероятно — отвърна Джак.

— Обстоятелствата са доста подозрителни. Не смяташ ли?

— Според това, което ми каза, наистина изглежда странно. Но пък Себастиян може да е получил удар. Може да е залитал из стаята, а после да е излязъл на въздух… — гласът ми заглъхна. Глупаво беше да гадая. Но само след секунда отново продължих в същия дух:

— Ти вярваш ли, че е паднал и си е ударил главата, Джак? Или пък предполагаш, че е избягал от къщата и някой го е ударил? Дали е бил крадец? Ако въобще е имало такъв.

— Нямам представа, Вивиан. Не знам дали някога ще разберем.

— Джак, но това е ужасно! Не мога да повярвам, че е мъртъв. Просто не мога — пак заплаках.

— Не плачи. Моля те, недей. Няма да го върнеш.

— Знам, но не мога да се спра. Обичам го откакто се помня, тоест от дете. И след развода продължих да го обичам.

— Знам — прошепна той.

Замълчахме.

— Как е Лусиана? — попитах най-после, опитвайки се да превъзмогна студенината на Джак, в която долавях липса на обич.

— Добре е. Държи се. Ще се съвземе.

— Да дойда ли с колата до Корнуол? Мога да пристигна след половин час, най-много след четирийсет и пет минути.

— Не, няма нужда, но благодаря за предложението. Както и да е, тук е пълно с полицаи. Това е другата причина, поради която ти се обадих. За да те предупредя. Ще дойдат и при теб. Още днес. Името ти го има в бележника за срещи на Себастиян. Питаха ме коя си. Казах им, че си бивша съпруга. Една от бившите му съпруги. Неотдавна си се срещала с него. Мисля, че затова искат да разговарят с теб.

— Разбирам, Джак, но всъщност нищо не бих могла да им кажа. Себастиян беше в прекрасно настроение миналия понеделник. Не личеше да има някакви здравословни проблеми. Боже мой, точно преди една седмица обядвахме! Не мога да повярвам, просто не мога — изхълцах аз.

Извадих кърпичката си, издухах носа си и се опитах да се овладея.

— Това е от шока — прошепнах в слушалката след една-две секунди, — дойде ми съвсем ненадейно. Как може Себастиян да е мъртъв? Той бе по-голям от живота и изглеждаше неуязвим. Беше непобедим. Поне за мен. Никога не съм допускала, че може да му се случи нещо, мислила съм, че ще живее дълго. Поне до дълбока старост. Всъщност ако искаш да знаеш истината, винаги съм го смятала за безсмъртен.

— Беше най-обикновен смъртен — изрече той тихо и напрегнато. — Виж какво, трябва да вървя. Забелязах, че двама детективи идват насам. Много са мрачни — рязко завърши.

— Джак, моля ти се, обади ми се по-късно!

— Разбира се.

— Моля те.

— Естествено.

— Моля те, предай и на Лусиана колко ми е мъчно. Вероятно би трябвало сега да поговоря с нея.

— Тя излезе. Отиде да се разходи. По-късно ще се видим всички.

Той затвори, без да ми каже даже „довиждане“.

Стоях като вкаменена със слушалката в ръка. Най-накрая я поставих на мястото й.

 

 

След този телефонен разговор бях потресена, изпълнена със скръб и недоумение. Сега вече се почувствах като изцедена. В душата ми цареше пустота. Вътре в мен всичко беше кухо като в крехка черупка.

Никога по-рано не бях изпитвала нещо подобно. Не, не е вярно. И друг път го бях преживявала — когато майка ми почина, също така внезапно. А когато вторият ми съпруг Майкъл Трент най-изненадващо получи сърдечен удар, при това фатален, бях съсипана, объркана, безпомощна, точно както се чувствам и днес.

„Животът е ужасен, а не смъртта“ — прошепнах на себе си, а после се замислих защо онези, които обичах, винаги си отиваха така неочаквано.

Станах и излязох от библиотеката. Надникнах в малкия кабинет на Белинда, казах й, че излизам на разходка, и извадих от килера един стар вълнен шал.

Застанах на прага на задната врата и няколко пъти поех дълбоко дъх. В този ден в началото на октомври времето беше великолепно — меко като през пролетта. Погледнах нагоре. Небето беше ясно и всичко се къпеше в ярката златиста слънчева светлина. Листата на дърветата вече започваха да променят цвета си от зелено към жълто, ръждиво и червено, някои бяха станали кафяви, а други златисти и бледорозови по краищата. Беше есен — това особено време на годината, когато туристи от цял свят идват в Кънектикът, за да се любуват на прекрасната природа, от която ти спира дъхът.

Тръгнах бързо по пътеката, покрита с каменни плочи, оттам по поляната към малката беседка до горичката. Обичах този отдалечен ъгъл в градината, обрасъл с храсталаци. Тук беше много спокойно.

Баба ми е построила тази беседка преди много, много години. Направила я, когато майка ми е била дете. Тя е израсла тук в тази каменна къща в стар колониален стил, която се издигаше на възвишенията над Ню Престън — живописно малко градче в северозападната планинска част на Кънектикът.

Изкачих трите дървени стъпала, влязох вътре, седнах на пейката и се загърнах с шала. Леко треперех, въпреки че не беше студено. Слънцето представляваше огромно ярко кълбо. Радвахме се на прекрасно циганско лято, такова, каквото тук не сме виждали отдавна. Преди малко потръпнах само защото почувствах присъствието на духове в тази лека постройка, всички до един се изредиха пред очите ми.

 

 

Баба Розали с хубаво розово лице и сребристобяла коса седеше гордо и със забележително достойнство на пейката зад кръглата маса.

Тя наливаше чай от старото кафяво порцеланово чайниче с нащърбено капаче, с което не се разделяше, защото твърдеше, че в него най-добре се запарва чаят. Баба ми разказваше истории за тази прекрасна стара къща — Риджхил, която от няколко поколения бе собственост на семейството. Построена през 799 година, тя се предаваше от майка на дъщеря и винаги бе притежавана от жена, никога от мъж. Това бе условието в завещанието на Хенриета Бейли — моята прапрапрабаба. Тя е построила къщата със свои пари — една от най-силните владетелки от рода Бейли. Баба ми беше Бейли и нейна пряка потомка, Бейли бе дори и част от моето име.

Баба ми имаше великолепен глас. Тя непрекъснато ми напомняше; че един ден къщата ще бъде моя. Много внимателно ми обясни за Хенриета и завещанието й, каза ми, че забележителната ми прароднина е искала жените от семейство Бейли винаги да бъдат осигурени. Затова къщата трябва да преминава от майка на дъщеря, дори и да има синове. Ако няма дъщери, тогава къщата остава на съпругата на най-големия син. Обичах да слушам историята на семейството ми. Помнех интересните разкази на баба…

Ето тук беше майка ми… обляна в ярка златиста светлина — красива жена с дълга гъста червено-златиста коса, със съвършена млечнобяло кожа и огромни зелени очи. Нейните изумрудени очи, така твърдеше баща ми.

Той ирландецът, също беше с нас. Лиам Дилейни бил „черен ирландец“, това бяха думи на баба ми. „Черен ирландец“ било нещо като чаровник, блестящ самец, мъж, когото жените обожават поне така ми казваше баба ми, когато пораснах.

Той беше висок и тъмнокос, с розови бузи, с искрящи кафяви очи и говореше на ирландски диалект с дълбок и плътен като бито масло глас. „Черният ирландец“, изключителният чаровник бе писател. Предполагам, че от него съм наследила склонността към писането, неговия усет да подрежда думите така, че да излиза нещо смислено. Той е притежавал тази дарба, не съм сигурна, дали моята е толкова голяма. Баба винаги е казвала, че ако не е, то е само защото не съм целунала Бларни Стоун в Каунти Корк, както твърдяха, че баща ми бил направил. Баба ми беше сигурна в това, защото никой друг човек, когото познавала, не притежавал такава убедителност като него.

Той ни изостави — така направи баща ми един ден преди много лета. Обеща, че ще се върне след три месеца. Но и до днес нямам представа дали е жив или мъртъв. Бях десетгодишна, когато замина на журналистическо разследване. Отправи се към далечните светове. Преди двайсет и шест години. Вероятно вече е умрял.

След неговото заминаване майка ми много тъгуваше. Развеселяваше се само когато получеше писмо от него. Четеше ми отделни пасажи. Предполагам, че пропускаше написаното лично за нея. Твърдяха, че баща ми няма равен на себе си в измислянето на прекрасни думи, особено що се отнася до ухажването на жени.

Първо беше в Австралия, после се прехвърли в Нова Зеландия, най-накрая тръгна за антиподите и отпътува за Таити. Фиджи беше още едно пристанище, откъдето ни се обади, докато обикаляше тихоокеанските острови в търсене на Бог знае какво. На други жени? На по-екзотични жени? Последното писмо дойде от Тонга. Никога повече не ни писа.

Когато бях малка, си мислех, че майка ми страда, че непрекъснато мечтае за баща ми. Не предполагах, че осемнайсет месеца след като Лиам Дилейни отплава към екзотичните острови на Микронезия, тя ще се влюби в Себастиян Лок.

Както седях на пейката, се приведох напред, присвих очи и се загледах в осветената от слънцето градина…

Себастиян Лок — дългокрак, слаб, елегантен, се бе насочил към мен.

Този следобед се запознах с него и си помислих, че е най-красивият мъж, когото някога бях виждала. Беше много по-хубав от баща ми, а това наистина говореше много. Себастиян беше висок и тъмнокос като татко, но докато очите на Лиам бяха кадифенокафяви и дълбоки, неговите бяха ясносини, дори яркосини. Като късчета небе, спомням си, че така си мислех онзи ден. Погледът му сякаш проникваше в главата и сърцето ми. Аз действително смятах, че той знае точно какви мисли се въртят в главата ми, дори миналия понеделник, докато обядвахме, ми хрумна същото.

В този задушен юлски ден на 1970 година Себастиян носеше бял габардинен панталон и бледосиня риза. Ризата беше от муселин, съвсем лека. Оттогава харесвам мъже с муселинени ризи. Беше разкопчана на врата, ръкавите бяха навити, а лицето и ръцете му бяха загорели. Тялото му също имаше тен. Забелязваше се през муселина. Беше жизнен, силен, атлетичен.

Беше се облегнал на беседката и ми се усмихваше. Зъбите му бяха съвсем равни и бели на фона на загорялото му лице, устните му бяха чувствени, а очите му бяха леко раздалечени.

В продължение на няколко секунди ме наблюдава с интерес, без да мигне. Едва тогава изрече:

— Здравей, млада госпожице, ти трябва да си известната Вивиан — тогава усетих как по лицето и врата ми плъзна червенина. Протегна ръка към мен. Когато я поех, той кимна леко, сякаш отново ме преценяваше. Задържа ръката ми много по-дълго, отколкото очаквах. Когато вдигнах очи към това открито лице с чисти черти, сърцето ми като че престана да бие.

Разбира се, влюбих се безнадеждно в него. Тогава бях само на дванайсет години, но точно в този ден се чувствах много по-голяма. Пораснала. В края на краищата за пръв път се изчервявах заради мъж.

Себастиян беше на трийсет и две, но изглеждаше много по-млад — съвсем като безгрижно момче. Беше от мъжете, които се харесват на жени — осъзнах това, макар да бях все още дете.

Изпаднах в трескава възбуда. Никога не успях да го накарам да признае, макар и да бях сигурна в това, че този ден той бе изпитал нещо към мен.

От друга страна, може да ме бе харесал просто защото бях дъщеря на красивата Антоанет Дилейни, с която по онова време имаше любовна връзка.

Когато изкачи бавно стъпалата на беседката и се настани до мен, проумях, че той ще играе голяма роля в живота ми, в бъдещето ми. Не ме питайте как толкова малко момиче като мен го е усетило. Но беше така. Говорихме си за коне и той разбра, че ме плашат до смърт. Попита ме дали искам да отида в Лоръл Крийк Фарм в Корнуол, за да се науча да яздя.

— Имам син — Джак, който е на шест години, а също и дъщеря Лусиана на четири. Те вече яздят понитата си и се справят добре. Обещай, че ще дойдеш да пояздиш с нас, Вивиан, кажи, че ще ни дойдеш на гости във фермата. Майка ти е добра ездачка, както вече знаеш. Тя иска ти да се научиш да яздиш хубаво като нея. Не бива да се плашиш от конете. Аз сам ще те уча да яздиш. С мен няма да те е страх — имаше право, с него се чувствах спокойна и той ме научи да яздя добре, като се отнасяше към мен с много повече търпение и разбиране, отколкото майка ми. За това го обикнах още повече.

Години по-късно осъзнах, че се е опитвал да ни свърже всички като едно семейство и че е искал майка ни за себе си. Завинаги. Но това бе невъзможно. Тя бе омъжена за Лиам Дилейни и той си остана из островите в океана. Докато не получеше развод, не би могла да се омъжи повторно.

Все пак Себастиян се опита да ни свърже здраво в един малък кръг и в известни отношения успя.

Докато го гледах този следобед, можех само да кимам безмълвно, а той говореше за коне и се опитваше да ме убеди да се науча да яздя. Изгубих ума и дума, тъй като бях хипнотизирана от него.

Той ме омагьоса.

Всъщност така си и останах.

 

 

Белинда прекъсна спомените и красивите ми мечти, разпръсна любимите ми духове и ги запрати в затънтените краища на градината на баба Розали.

— Вивиан! Вивиан! — викаше тя, като бързаше по пътеката и ръкомахаше развълнувано. — Обаждат се от „Ню Йорк Таймс“. Чакат те на телефона.

Като чух това, скочих и се втурнах към нея. Срещнахме се по средата на поляната.

— От „Ню Йорк Таймс“ ли? — повторих и сърцето ми се сви.

— Да, чули са за… смъртта на Себастиян. Явно знаят, че полицията разследва случая и че обстоятелствата около смъртта му са подозрителни. И така нататък. Както и да е, репортерът иска да говори с теб.

Тръпки ме побиха само при мисълта за заглавията в утрешните вестници. Умрял е известен човек, разумен и състрадателен мъж… най-големият филантроп на света. Вероятно е убит. Потръпнах, като си представих заглавията. Пресата ще извади на показ и ще разнищи целия му живот. Никой и нищо нямаше да бъде пощадено.

— Репортерът иска да говори с теб, Вивиан — настоятелно повтори тя и ме хвана за ръката. — Чака те.

— Боже мой! — изохках. — Защо с мен?