Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (7 март 2004 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание
Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.
Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.
Цена 2,93 лв.
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).
| Време разделно | |
| Автор | Антон Дончев |
|---|---|
| Първо издание | 1964 г. България |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.
Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.
Персонажи
- Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
- Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
- Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
- Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
- Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
- Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
- Момчил – син на Манол.
- Елица – годеница на Момчил.
- Севда – вдовица, влюбена в Манол.
Екранизация
Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.
- „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
- Актьорски състав:
- Караибрахим – Йосиф Сърчаджиев
- поп Алигорко – Руси Чанев
- Манол – Иван Кръстев
- Севда – Аня Пенчева
- Венецианеца – Валтер Тоски
- Сюлейман ага – Васил Михайлов
- Елица – Калина Стефанова
- Режисьор: Людмил Стайков,
- Сценаристи: Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков, Радослав Спасов,
- Оператор: Радослав Спасов,
- Музика: Георги Генков,
- Художник: Георги Тодоров
Критика
Спорове около евентуална политическа поръчка
В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]
На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:
| „ | На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там. | “ |
Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]
При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]
Съмнения в авторството
На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]
Бележки
- ↑ Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
- ↑ В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
- ↑ Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
- ↑ а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
- ↑ В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българското гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтично-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжаление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
- ↑ Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
- ↑ Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
- ↑ В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българите през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
- ↑ „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
- ↑ Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
- ↑ Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
- ↑ Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
- ↑ Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
- ↑ Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
- ↑ Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).
Вижте също
Външни препратки
- „Време разделно“ на сайта
„Моята библиотека“ - „Акад. Антон Дончев: „Време разделно“ не е поръчка“, в. „24 часа“, 29 декември 2013
- Мариела Балева: „Гавра с Антон Дончев и „Време разделно“ Архив на оригинала от 2015-04-02 в Wayback Machine., в. „Преса“, 10 февруари 2014
- „Време разделно“ е българският филм на столетието според зрителите на БНТ, Dnevnik.bg, 8 юни 2015
|
ОТКЪС СЕДМИ
Събудих се и като погледнах през прозореца, видях само върхове на дървета. Гледах ги отгоре не само защото бях на втория кат на конака, но и защото склонът се спускаше надолу. Земя не се виждаше — само върхове на дървета. Една единствена светла поляна зеленееше горе високо сред горите. Насреща планината се вдигаше стръмно нагоре, и тя до върха покрита с гори.
Върнах се и легнах отново на постелята си. Върховете на близките дървета сега се губеха върху основата на планината. Ала една ела я надхвърляше с върха си и се очертаваше на небето. А небето светлееше.
Жив бях. Почваше нов ден.
Присмях се на нощните си страхове. Спомних си как слухтях да чуя нещо в съседната стая — не защото Караибрахим ми беше казал да подслушвам, а защото треперех за кожата си.
Гледах планината, докато тя почервеня от изгрева — ала не със светлата червенина, която осиява сините върхове на Алпите. Тая планина постепенно стана червена, като печена керемида, леко зеленясала, защото отдолу все пак избиваше тъмнозеленият цвят на горите.
Станах и слязох на двора. Излязох от конака. Жена плискаше от ведро сребърна вода и се готвеше да премете калдъръма. Миришеше на смола, на влага и на студ.
Пред мене цъфтеше младо черешово дърво. Долу в равнината вече червенееха черешите, а тук цъфтяха бели цветове. Дъжд ли! беше превалял, или това беше роса, не зная, ала дървото беше цялото покрито с капки. Тих вятър го полюляваше. И капките блестяха. Ту една светваше, ту друга, с различни ярки цветове, с всички цветове на дъгата — сякаш черешата беше наметната със сърма, обшита с мъниста. Капките бяха стотици и стотици искри искряха и гаснеха по дървото.
Спрях погледа си на една капка. Тя трепереше, играеше, тръпнеше, сякаш се страхуваше да не се откъсне и да падне долу. А може би земята я влечеше като всяка пропаст? Огромна беше тая капка — ту зелена, ту червена, ту синя.
Като омагьосан бях, като рибар, който вижда в бездната да свети бисер. Неволно пристъпих към дървото. Блясъците изчезнаха. Дървото посивя. Гледал го бях досега срещу слънцето и щом измених мястото си, то скри от мене прелестта си.
„Глупако! — горчиво се присмях на себе си. — Не разбра ли, че не бива да приближаваш? Нито да посягаш? Стой настрана, глупако!“
Отидох до дървото, сграбих тънкото му стъбло и го разтърсих.! Заваляха тежки капки и напълниха врата ми. Затворих очи и вдигнах ръце. Студените капки се стичаха по клепките ми. Хубаво беше.
Отдръпнах се и погледнах дървото. От него още се ронеха капки и бели листица на цветове. Дошли бяха пчелите — те ги събарЯха долу.
Наоколо замириса на някакъв странен бурен. Обърнах се. Жената метеше с метла, току-що вързана от зелени, твърди бурени.
Пресните треви оставяха по плочите зелени петна, та вдигаха лек прах и упоителна, дива миризма.
Тогава видях белите нозе на жената, която се навеждаше с гръб към мене. Лицето й не видях. И в мене се надигна такова желание, тъй усетих топлата й кожа, косите й, дъха й, смесен с дъха на тревата, тъй я пожелах, че едва не заплаках. Това беше друг човек, жена, на две крачки от мене.
Усетих, че в гърлото ми клокочи хъркане, а в гърдите ми нещо ръмжи. Обърнах се и избягах.
Когато влязох във вътрешния двор, една прислужница се приближи към мене и ми рече:
— Ела, господарката те вика.
Едва пристъпих по стълбите след нея, и чух дълбоки стонове, като на човек, когото мъчат. Изпотих се от уплаха. И защото се качвах нагоре, стоновете ставаха по-ясни и разбрах, че стене жена.
На чардака седеше на ниско столче дебела жена и плетеше нещо с дебели куки, с червена и жълта прежда.
И върхът на планината, която се виждаше през клоните на платана, беше жълточервен. Дрехите на жената бяха като на господарка.
Ала как й стояха копринените дрехи! Ах, колко дебела беше Гюлфие! Коприната се опъваше по бедрата й, все едно че бяха наметнати извитите бутове на мъжовия й фламандски кон. Отпред се издуваше така, сякаш държеше в пазвата си две торби брашно. Имаше кръгло лице, непокрито, без вежди, и както на много дебелите жени, не се познаваше възрастта й, защото сланината опъваше и излъскваше кожата й. Очите й блестяха, устицата й се смееха, бузите й червенееха. Струваше ми се, че ако дръпна една от куките й, та я бодна по бузите, ще зацвърти червена струйка, като от пробит мях с вино. Нещо напираше в нея и я издуваше, където можеше. Сигурно не беше много стара. Такава беше Гюлфие.
Тя ме разглежда мигдва с черните си, дребни очи, а устните й все се смееха, сякаш мислеше нещо весело и се готвеше да ми го каже. В това време отново се чуха дълбоките стенания. Обърнах се — Гюлфие стоеше на чардака — и през отворената врата на стаята срещу нея видях да лежи жена на постеля с отметната настрани глава. Мократа й коса блестеше. Червената завивка върху корема се мърдаше и се гънеше, сякаш отдолу бяха пъхнати котки, които се мъчеха да се измъкнат на светло.
— Не се плаши, ражда — чух гласа на Гюлфие.
Трябва да не съм изглеждал много добре, защото тя почна да се смее. Имаше тънък женствен глас и кръшен смях.
— Вие, мъжете, лесно правите деца, ала ви е страх да гледате, като се раждат.
И като погледна към момичето, което ме беше довело на чардака, викна й:
— Какво слухтиш мари? И тебе това те чака. Или не виждам? Тичай в кухнята и донеси най-хубавото, каквото намериш.
Тъй се показваше почит към слугите — носеше им се да ядат, защото винаги бяха гладни. Гюлфие ме мислеше за слуга. И така го каза.
— Искам да те попитам нещо за господаря ти. Всъщност слуга бях. Защо ме доядя?
— За какъв господар питаш? — рекох аз. — Нямам господар. Тя ме гледаше вече без усмивка, строго и може би с укор.
— Как се казваш? — попита ме тя. — Аз към Гюлфие. Сюлейманаговата жена.
— Абдуллах.
— Чий?
— Ако ти кажа името на баща си, ще ти кажа много неща, които ми се иска да не си спомням.
— Защо?
— Когато изчезнах в битката пред Кандия, моите другари даваха за мене толкова злато, колкото тежи тялото ми, с бронята и оръжието. Седемдесет оки злато. Има ли толкова злато в цялата ви планина? Те ме мислеха за умрял.
— А защо не дадат за живото ти тяло поне половината? И самият султан не би отказал двадесет хиляди жълтици.
— Няма път за мене назад. В жилите на френския крал тече моя кръв. Как да се върна с чалма?
Защо й говорех тия неща? Нима дирех уважението й? На тая дебела, лъснала от пот туркиня? Гюлфие ме гледаше замислено.
— Нищо не ти струва да лъжеш — рече тя. — Ама нищичко. Можеш да кажеш, че си самият крал на франките. Какво ти струва? Ала си мисля, че говориш истината. Ела седни пред мене, на ей това столче.
И все тъй ме гледаше, когато седнах пред нея.
— Все едно е дали са давали за тебе двадесет големи кесии със злато. Нали ти нямаш ни една?
В това време слугинята донесе паница с кисело мляко, пилаф, медени сладки и кани с червен шербет.
— Яж и пий — рече ми Гюлфие. — Това ядат у нас и слугите, и господарите.
Сама посегна и взе да тъпче една след друга дребните сладки в розовата си устица.
— Защо ядеш толкова? — рекох й аз.
Не усещах никаква преграда между нея и мене. Сякаш ни свързваше някаква тайна. Струваше ми се, че сме отрасли заедно с нея.
— Само тая утеха ми е останала — рече тя и се закиска. После се наведе към мене и тихо ми рече: — Ето го, за него исках да те питам.
И по страните й избиха червени петна.
Обърнах се. Към нас идеха Караибрахим и местният ходжа Хасан. Минаха край нас, завиха по чардака и седнаха край оградата, която се падаше под прав ъгъл към мене. Като видях заблудения поглед, с който дебеланата следеше Караибрахим, почнах да се смея. Представих си я гола до сухия и изстискан Караибрахим.
— Албанец е — рекох аз. — Жена не съм виждал да поглежда, ала като види дебел кон, извръща главата си.
Тя се беше съвзела и клатеше глава:
— Не е хубаво да ми се присмиваш.
Не изглеждаше много обидена. А на мене смехът ми мина, като си помислих, че Караибрахим е дошъл да слуша какво си говоря със Сюлейманаговата жена. Щом можех да бъда предател в негова полза, не можех ли да предам и него?
Видях, че ходжата държи в ръцете си някакви листи, и го чух да говори:
— В Присойна има 156 ханета, от тях само три на правоверни, и 15 вдовици. В Заград има 123 ханета, от тях три на правоверни, и 21 вдовици. В Подвис има 109 ханета, нито едно на правоверни, и 7 вдовици. В трите села има шестстотин мъже от осемнадесет до шестдесет години, които могат да препашат нож.
Ходжата разправяше на Караибрахим за долината Елинденя. Гюлфие каза:
— Еничаринът е дошъл да гледа съда на агата. Тъй говореше тя за мъжа си — агата.
— Не е еничарин — казах аз. — Спахия е, албанец. Тя поклати глава:
— Агата е научил, че е еничарин. Крие той. А може да е албанец.
Наистина Караибрахим се беше облегнал на оградата на чардака и хем слушаше ходжата, хем гледаше надолу. А ходжата говореше:
— Хората тук сеят ръж, овес, ечемик и малко леща. Косят ливади за сено на добитъка. Жените гледат малко лен и коноп. Има и много пчели, за меда. Ала без овцете не биха могли да поминуват. Агата Сюлейман, син на Дауд, има 7300 глави овце, селяните — около 7500…
Преместих столчето си и също погледнах от чардака на двора. Не се смущавах, че не беше много любезно да показвам гърба си на Гюлфие.
На двора, до огромния дънер на платана, седеше на пъстър килим Сюлейман ага. До него седеше писарят му, с оловна мастилница, паче перо и хартия на коленете. Пред агата имаше четирима души с гръб към мене. Виждах завързаните им отзад ръце. Обикаляха ги въоръжени хора на агата. Чух един от вързаните да казва със задавен глас:
— Син съм на Вражу кехая.
— Всички сме синове на аллаха — равнодушно рече Сюлейман ага.
— Говориш така, защото нямаш синове — все тъй задавено отвърна момъкът.
— Може да е за това, не зная. Ала по-добре е да съм без син, отколкото да имам синове като тебе.
Гюлфие се размърда. И тя премести с пъхтене столчето си и надникна от чардака.
— Бездетна съм — тихо рече тя.
— Защо го съдят? — попитах аз.
— Закачил е мома на извора. Рекъл й лоша дума, поискал да вземе китката от пазвата й. Ей я там под навеса, плаче на рамото на баща си.
Погледнах и видях група хора от другата страна на платана. Видях и Караибрахим, и ходжата над тях. Ходжата говореше:
— Хората тук не са богати, ала не роптаят против съдбата. И не завиждат на другите за богатството им. Не се оплакват, не проклинат бога. Суша, глад, смърт — щом ги съжалиш, ще ти отговарят — божа работа. Ако им се засмее късметът, първата им работа е да сторят хайрет — да внигнат чешма, мост, параклис. Най-голямата им надежда е, че един ден ще вдигнат ачик одая.
Караибрахим безстрастно слушаше ходжата и гледаше към двора. Казах на Гюлфие, като й посочих с брада Караибрахим:
— Кръвта на свети Бекташ цери без детството. Свети Бекташ беше светия на еничарите.
Тя поклати укорително глава, без да ме погледне. Гледаше към двора.
Надникнах и аз. Двамина сеймени влачеха през двора момъка. Най-напред той се блъскаше мълчаливо, но като влезе под тъмния свод на вратата, взе да вика. Гласът му кънтеше.
— На какво го осъдиха? — попитах аз.
— Ще го пъхнат в чувал и ще го бутнат във водопада, гдето е зад конака.
— Ще го убият? За едно бъркане в пазвата?, Гюлфие спокойно ме гледаше отдолу. Както беше вдигнала глава, гушите й не личаха и брадичката й приличаше на сърце.
— Тук е така. Има само четири наказания. За блудна дума и посягане агата хвърля от урвата. За кражба — беси на ей тоя чинар. За разбойничество — разстрелва на поляната насреща. За влязъл добитък в чуждо място — застрелва добичето, а на стопанина удря двадесет тояги по петите. Комуто не отърва — да си седи на опакито.
И аз бях дворянин, и аз бях съдил. Но тоя съд ме разтърси.
Не ми се гледаше повече, дръпнах столчето си и почнах да търся сред гласовете, които идеха от двора, гласа на ходжата пред Караибрахим.
— Хляб и сол да има, та другото е лесно, тъй говорят тукашните селяни — разказваше ходжата. — И още — каквото и да туриш в корема, той пак ще да иска. Ала много обичат хубавото. Само че не се трепят да спечелят богатство. Не продават душата си за пари и никога не мамят. Крадат само овцете на съседа, ала тъй като всеки краде от другия, накрая имат пак по толкова овце. Повече се надяват на бога и на ръцете си.
Един сладък женски глас ме накара да се обърна:
— Господарке, господарке!
Зад мене безшумно беше дошла една млада жена, облечена в селска носия, с боси нозе и руси коси. Севда беше.
Севда имаше съвсем младо лице, лице на момиче, но вече с бистрината на узряването. Ако ми кажеха, че е вдовица, нямаше да повярвам. А имаше в нея нещо, въпреки младостта й, което караше всеки мъж да мисли, че може да получи всичко, което душата му поиска, та и още да остане.
Гюлфие се обърна:
— Какво искаш мари?
— Разбрах, че са ти дошли много гости, та рекох, че дириш жени да шетат. Сама душа съм, ако ме искаш, да дойда в конака.
— Знам аз какво дириш. Върви сега при Стокя, ей я там, ражда, стой при нея, после ще видим.
— Олеле, господарке, хич не отбирам от деца.
— Да не си мома мари, Севдо? И от деца скоро ще отбираш. По стъпалата се изкачи Дельо, телохранителят на Сюлейман ага. Ходеше и се клатеше, та дъските на чардака скърцаха. Везаният със сребро елек беше разгърден, червеният му пояс беше смъкнат и се влачеше след него, влачеха се на две педи и ремъците на навущата му. Разпасан и нехаен, той излезе наред със Севда, клекна и почна да я гледа отдолу нагоре с откритите си, безсрамни очи. Тя хвърли поглед към него, потрепера като сърна, когато усети вълк, и се връцна, та влезе в стаята при родилката. Дельо се завъртя на пета и продължи да я гледа.
И аз гледах жената, като седна до постелята. И изведнъж — как падаше светлината върху нея — лицето й се промени. По него плъзнаха сенки. Те прогизваха от самата бяла плът, както полека се появява гнилота там, където е пипан с корави пръсти мекият плод — там, където после плодът ще загние. Те изникваха от двете страни на устата, край носа, под очите, където след време трябваше да легнат хлътнини и сенки и да направят сега младото лице порочно и хищно. Тайната светлина разкриваше бъдещето.
Сякаш усетила погледа ми, младата жена се обърна към мене.
Изчезнаха тъмните петна от натъртено, сенките и грозното пророчество. Към мене беше обърнато чистото лице на девица.
— Хубава жена — казах аз.
— Разпасана кучка — рече Гюлфие.
— Хубава жена. Като я мразиш, защо я пускаш в къщата си?
— Аллах, за какво? Как за какво? Да гледам сеир. Да гледам как мъжете се увъртат около нея, как се лигавят и заприличват на дърти магарета. А накрая ще я омъжа за най-дъртия и най-грозния, да проклина младините си.
Клекналият Дельо се изправи и дойде при нас.
— Както ожени и мене. Нали, Гюлфие? — рече той провлечено.
— Млък, Дельо. Мене няма да уплашиш.
— Чувай, Венецианецо, нали така те думат? Дойдох тук млад и зелен, а тя ми даде една баба. Нищо не можах да сторя. Всичките хора на агата е изпоженила, един ерген няма. Стои край хорото на момите и момците и гледа. На юнака ще избере джудже, на вариклечкото ще даде едра и яка мома, да го гони нощем с възглавници. А тя се киска. Дяволица си ти, Гюлфие, не си жена.
Гюлфие се кискаше.
— Дадох ти къща бе, неблагодарнико. Чеиз дадох на жена ти. Като не ти харесва, заколи я бе, Дельо. Толкова народ си изклал.
Той стоеше насреща й, гледаше я с любопитство и се люлееше ту на пети, ту на пръсти. Усмихваше се, приказваше нехайно, не се разбираше ядосан ли е, или се подиграва.
— Ще ти върна аз, Гюлфие, ей богу, ще ти върна.
— Да ми викаш „господарке“. Защо си дошъл?
— Агата каза да му се обадиш.
Гюлфие потътра столчето си, без да става, и както продължаваше да плете — тя за миг не беше оставила куките, — викна от чардака:
— Кажи, ага!
Погледнах и аз. Съжалих веднага. Двама души премятаха през дебел клон примка за бесене, други двама бяха повалили върху калдъръма обречения клетник и го притискаха с колене.
Агата вдигна поглед нагоре:
— Аговице, Калинкехайовият син е оставил годеницата си, имаш ли една мома да му дадеш?
Гюлфие запляска с пълните си ръце:
— Ела горе, ела! Имам! Севда се хвърли в краката й:
— Майка да си ми, аговице, не ме давай на Шагун.
— Каква майка съм ти аз, кучко! Толкова стара ли ме имаш? Не се бой, не ти е дошло времето.
Отдолу, откъм навеса с хората, писна някаква жена — не разбрах дали беше момата с разкъсаната пазва, или изоставената годеница.
Гюлфие седна, по стълбите се чуха стъпки.
Ходжата през цялото време говореше на Караибрахим. И сега, в кратката тишина, послушах отново гласа му:
— Такава е долината Елинденя и такива са хората й. Каквото имах да казвам, казах ти го. Ето тефтерите със списъците за данъците и за мерите. Ако искаш, питай.
— Какви поданици ще станат на падишаха! — рече с възхищение Караибрахим.
— Те и сега са поданици на падишаха — спокойно отговори ходжата.
Караибрахим се изправи. Изправи се и ходжата.
— Защо ти казват син на Велко? — попита Караибрахим.
— Тъкмо в хилядната година от егира, преди четиридесет и шест години, ме взеха за ходжа. Такава беше заповедта на блаженопочиващия султан Мурад Четвърти, да е свято името му. Да се вземат деца от Родопите, за да посеят после семената на правата вяра.
Караибрахим идеше към нас. Зад него вървеше ходжата.
— Ти говориш като войник. Кратко, както обичам — рече Караибрахим.
— Бил съм в персийския поход, при първата обсада на Кандия, и в Унгария. Със Сюлейман ага.
— Лошо си сял, ходжа.
— Сюлейман ага не позволяваше на хората да променят вярата си.
Караибрахим вдигна вежди.
— Да, не им давах — рече Сюлейман ага.
Той беше изкачил стъпалата и дошъл до Гюлфие и мене. Аз станах прав, той с ръка ми даде знак да седна отново. Зад него се тълпяха хора.
— Не давах да променят вярата си, защото помаците — тъй викат другите на българите мохамедани, а те самите се наричат ахряне, — защото ахрянете остават настрана и от българи, и от турци. И вместо да помагат за разпространението на правата вяра, те се затварят в селата си.
— Когато цялата планина приеме правата вяра, няма кой от кого да се дърпа.
— Когато цялата планина приеме правата вяра — повтори Сюлейман ага. — Така е.
И се обърна към жена си.
— Аговице, водим ти жениха. Къде е невястата? Сеймените му избутаха напред един прибелял момък с безумен поглед. Ръцете му все още бяха вързани на гърба. Гюлфие сияеше:
Ето я на, в одаята. Дръпнете се бре, човекът да види жена си.
Хората се поотдръпнаха и момчето видя родилката, която почна да вика.
— Какво прави тя? — объркано затита той.
— Ражда — рече Гюлфие. — Ала е мома. Отвържете ръцете му. Давам ви къща и прикя. Хайде, целувай ръка.
А нещастникът, щом усети ръцете си отвързани, покри с длани лицето си — да не гледа. Гюлфие се смееше.
— Глупако — рече му тя. — Ами ако беше взел ялова жена. Или ти се иска да скочиш от урвата подир Вражувия син?
В това време клонът на платана, протегнат към нас, почна да се тресе, сякаш брулеха плодове. Риташе обесеният.
Момъкът падна на колене и като притисна лице в ръката на Гюлфие, почна да плаче.
Сюлейман ага се обърна:
— Има ли още за съдене?
— Ние, ага, за ливадата.
Напред излязоха двамина старци, побелели, ала държеливи.
— Помня. Е, чия е ливадата?
— Моя, ага — рече единият.
— Моя, ага — рече другият. Сюлейман ага им каза:
— Мислих, мислих и не можах да разбера чия е ливадата. Тъмна е вашата работа. Само аллах може да знае кой е прав и кой е крив. И нека аллах ви съди.
Той се обърна към Дельо:
— Дельо, дай ми пищовите си.
И като ги взе, дръпна колелцето за искри на единия пищов.
— Ей два пищова. И двата са пълни, ала единият няма да гръмне. Ще завържем очите ви, всеки ще вземе пищов и ще го опре в корема на другия. Като кажа „стреляй“ — ще натиснете спусъците. Който остане жив, негова е ливадата, умрелият е лъгал.
Яките старци стояха ни живи, ни умрели.
— Дельо, завържи очите им — рече Сюлейман ага.
— Аз се отказвам — обади се с побелели устни единият старец.
— Аз се отказвам — повтори другият. Сюлейман ага ги гледаше, с двата пищова в ръце.
— Кучета — рече той, — значи, не вярвате, че бог ще посочи виновния? Не вярвате в божията правда? Или и двамата лъжете? Значи, ливадата не е ваша. Тогава тя е моя.
Не се разбираше подиграва ли им се, или им говори сериозно. Те стояха с наведени глави, ала си отдъхнаха с облекчение.
— Махайте се! — рече агата.
Хората един по един заслизаха по стълбите. Женихът остана при невястата си, да чака детето си. Караибрахим и ходжата отминаха по чардака. Сюлейман ага гледаше след тях. Тръскането по клона на платана затихна.
Когато агата пристъпи да си ходи, Гюлфие го хвана за полата на виолетовата дреха.
— Ага — рече му тя, — знаеш ли, че тоя човек тук е роднина на краля на франките?
Потънах от срам. Вярно беше, а се чувствувах като човек, който лъже и се хвали.
Агата ме гледаше — по-остро и по-изпитателно от жена си. Стоях с наведена глава и се усещах, че ушите ми са червени. И без да вдигам поглед към агата, усетих, че той ми повярва.
— В моите жили не тече кралска кръв — рече той. — Ала моите дядовци са владеели тая планина и три пъти са се вдигали против царете си. И три пъти царете са им давали дъщерите си за жени, и три пъти са пращали товари злато и убийци, за да им дадат дядовците ми ключовете на планината. А пък на мене е останала тая долина. На името на моя прадядо Слав са наричали цялата планина Славиеви гори, а Деспот е наречен на титлата му. Аз съм само ага.
Чудех се, като слушах, че не крие горчивината в гласа си. Не му приличаше.
А Гюлфие му каза:
— Ага, тая сутрин си стъпал с левия крак. Сюлейман ага каза:
— Надникни от чардака и ще видиш обесения. За кражба. Иди до оня прозорец и ще чуеш предсмъртното охкане на хвърления в урвата. За блудство. Аз ги осъдих. За да има мир в долината. Аз хвърлям от урвата за блудни думи, а скоро по тия села ще има повече разчекнати жени, отколкото в гората има разцепени от гръм дървета. Аз беся за открадната черга, а скоро къщите ще зейнат празни като изкормени пилета. Аз застрелвам разбойника, а скоро разбойниците ще станат повече от честните хора. Бия с тояга за премазан клас в нивата, а скоро изпотъпканите ниви ще обраснат в бурени. Ето ги двама убити. Защо съдя, щом утре за такива дела Ще хвалят? Съдия ли съм? Или съм убиец?
Можех ли да му отговоря?
Той се обърна и си отиде.
Гюлфие клатеше глава.
— Мъчно му е за брата — рече тя. — Сюлейман ага уби родния си брат, за да има мир в планините. Заради реда пожертвува брата си. И сега, като вижда какво ще стане, струва му се, че всичко е било безцелно. Затова го боли. Затова казва, а пък може и така да го усеща — че е убиец.